Мими Лат
Опасно съдружие (21)

21

С включени сирени линейката се понесе към най-близката болница. Ребека потегли след нея, опитвайки се да не изостава.

Екип на спешното отделение светкавично прехвърли Джон Евънс върху легло на колелца и го откара във вътрешността на болницата, а една от сестрите посочи чакалнята на Ребека. Помещението беше съвсем типично — сиво-зелени стени, покрит с линолеум под, пластмасови столове и масички, върху които бяха разпръснати оръфани списания.

Малко по-късно се появи и един униформен полицай — млад човек от латиноамерикански произход.

— Дали ще се оправи? — разтревожено го попита Ребека.

— Никой не може да каже — въздъхна със симпатия полицаят. — Все още е в безсъзнание. — После извади бележника си и поиска разрешение да й зададе няколко въпроса.

Леко напрегната, Ребека започна да разказва как възнамерявала да посети Джон, но подранила и останала да го изчака на паркинга. Не след дълго го видяла да слиза от колата си, но апартаментът му останал тъмен и тя започнала да се безпокои. Пропусна да съобщи само малката подробност, че го беше следила през цялата вечер.

— Често ли ходите на гости в полунощ? — погледна я с интерес полицаят.

Тя се замисли за миг, после реши да му каже почти цялата истина.

— Не, разбира се. Но в случая ставаше въпрос за нещо важно и трябваше на всяка цена да говоря с него. — Скръсти ръце пред гърдите си. — Джон беше партньор на покойния ми съпруг в една юридическа фирма и аз трябваше да му задам няколко важни въпроса, свързани с работата. Случайно бях в този район и реших да проверя дали си е у дома. Видях, че го няма, после си казах, че ще изчакам малко… Останалото вече знаете…

Полицаят си записа тези неща, после й зададе няколко общи въпроса — за възрастта на Джон, за роднините му.

— Това обир ли беше? — попита Ребека.

— Трудно е да се прецени — отвърна замислено полицаят. — Портфейлът му си е на мястото, но парите ги няма. Нищо друго не е пипнато — кредитни карти, часовник, шофьорска книжка… Обирджиите винаги взимат и кредитните карти. Да не говорим, че са оставили и поршето, което е още по-странно. Ще се наложи да изчакаме показанията на господин Евънс, след като дойде в съзнание.

След тези обяснения полицаят си записа телефонния й номер и попита дали тя ще уведоми близките на Евънс, или да го стори той.

— Аз ще го направя — кимна тя.

Изчака полицаят да се отдалечи и се замисли. Ще бъде добре, ако бъде първата, която разговаря с Джон. После вече би могла да повика и Брандън. Дано по-скоро дойде в съзнание!

Все още се колебаеше как точно да постъпи, когато към нея се приближи висок афроамериканец с лекарска престилка.

— Вие ли придружавате Джон Евънс? — попита той и небрежно се отпусна на съседния стол.

— Да — разтревожено го погледна Ребека. — Как е той?

— Страхувам се, че не е много добре — поклати глава лекарят. — Дойде в съзнание, но има вътрешен кръвоизлив. Налага се спешна операция, чакаме да дойде хирургът.

— Явно състоянието му е доста сериозно — подхвърли със свито сърце тя.

— Така е — мрачно кимна човекът.

— Мога ли да го видя за минута?

Лекарят се поколеба.

— Моля ви! — прошепна настоятелно тя.

— Добре, но за малко — отстъпи с въздишка той.

— Няма да се бавя!

Бяха оставили Джон не в стая, а по-скоро в нещо като ниша, отделена със завеси. Лицето му беше бледо, очите — подпухнали. Очевидно го бяха пребили здравата.

Позна я веднага, въпреки че едва гледаше.

— Ти… Ти спаси живота ми… — прошепна.

— Чаках те пред блока, исках да поговорим — бързо изрече Ребека. — Видях, че не включваш осветлението, и… Грабеж ли беше?

— Така казах на ченгетата… — В погледа му се появи несигурност. — Но мисля, че беше един от онези, дето залагам при тях… — Думите му едва се разбираха.

— Много ли им дължиш? — попита Ребека, изненадана от признанието му.

Той само кимна с глава.

— Обещах да се свържа с близките ти — рече тя. — Ще се обадя на Брандън.

— Не! — простена той. — Не му казвай…

— Но защо?

— Той… Той ще побеснее…

— Как така ще побеснее, нали ти е вуйчо? Сигурна съм, че ще ти помогне, особено след като разбере, че животът ти е в опасност…

— Холмс веднъж ми помогна… Беше сделка… Този път вече не… — Джон замълча, гърдите му мъчително се повдигаха.

Чула името на Холмс, Ребека изведнъж се напрегна. Трябваше да разбере какво означават думите на Джон.

— Не се напрягай, отпусни се — рече тя и успокоително го потупа по ръката.

— Отидох… сам… — сякаш не я чу той.

— Да се видиш с Холмс ли? — напрегнато попита тя, спомнила си, че онази вечер го беше видяла да спира пред къщата на Холмс със загасени светлини.

— Да… — кимна раненият. — Неговите връзки… Те оправиха нещата първия път…

Думата връзки я накара да се замисли. Прозвуча й зловещо, като мафия…

— Той… Той се изсмя и… каза да се махам…

Към леглото се доближи сестра на средна възраст и направи знак на Ребека, че трябва да си върви. В същата секунда някой оттатък завесата извика за нов спешен случай и сестрата бързо се отдалечи.

Видя, че очите на Джон са затворени, и остана мълчалива край леглото. Беше объркана.

След малко той премлясна и отвори очи.

— Може би няма да… няма да издържа…

— Не говори глупости! — опита се да го ободри тя, но сърцето й се свиваше от страх. — Ще се оправиш!

— Не… Чувствам се особено… Тялото ми изтръпва…

Тя настръхна. Нима наистина умираше? Беше й причинил злини, беше се държал зле с нея, но това не означаваше, че трябва да умре…

— Сега ще ти възстановя кръвообращението — каза, хвана ръката му и започна да я разтрива.

Той едва забележимо й се усмихна и сякаш се унесе.

Ребека беше обзета от паника. Кой щеше да даде отговор на въпросите й, ако Джон умре? Не, това не биваше да се допуска! Изчака го да отвори очи и тихо попита:

— Каква сделка сключиха Брандън и Холмс?

— Не ми каза… — с мъка се раздвижиха устните му.

Ребека потръпна и се наведе напред. Не искаше да го притиска, но чувстваше, че това може би е последният й шанс.

— Джон, имаш ли нещо общо със смъртта на Райън? — Сърцето й биеше лудо в очакване на отговора.

— Не — промърмори той, остана неподвижен в продължение на няколко безкрайно дълги секунди, после отново повтори: — Не…

Тя с мъка преглътна. Дали казваше истината? Обикновено признанията на хора в подобно състояние се приемат за истина… Но това важи за съда, а не за нея…

— Умирам… — прошепна с усилие той. — Не искам… Не искам повече лъжи… Аз взех парите… Бях отчаян… — По бузите му се затъркаляха сълзи.

Ребека застина. Сърцето й лудо блъскаше, изпита огромно чувство на облекчение.

— Затова… куфарчето… Открих спестовна книжка… помислих… Райън… — Гласът му заглъхна.

— Ти ли си Ърл Андърс? — изведнъж разбра всичко тя.

Той бавно кимна.

— Това ли беше причината за спора ти с Райън на борда на яхтата в онази нощ?

Ново кимване.

Значи Джон е имал напълно основателен мотив да убие Райън! Но тя веднага съобрази, че смъртта на мъжа й вероятно е била шанс за него, тъй като му е приписал кражбата.

— Но не го уби, така ли?

— Не — прошепна той. — Съжалявам… за парите…

Тя си помисли, че би било жестоко да не му прости в такъв момент.

— Няма нищо, не се безпокой… — Очите й се насълзиха. Лекичко потупа ръката му, опитвайки се да му даде прошката, от която се нуждаеше, да му влее малко сили преди тежката операция.

Завесата се дръпна, върху лицето на сестрата се изписа изненада и гняв.

— Мисля, че ви казах да си вървите!

— Той искаше да сподели нещо… — Преглътна сълзите си Ребека. — Просто останах да подържа ръката му…

— Добре, а сега вън! — отсече жената. — Трябва да го подготвя за операцията!

Ребека се наведе над Джон и прошепна:

— Ще чакам наблизо.

Не беше сигурна дали я чува, очите му отново бяха затворени.

 

 

Двадесетина минути след като му се обади, Брандън Тейлър влезе в болницата, а тя остана смаяна от външния му вид. До този момент го беше виждала неизменно в безупречно облекло, стегнат и гладко избръснат, но сега явно се бе облякъл съвсем набързо. Дори косата му не беше сресана и стърчеше на всички страни.

— Току-що го вкараха в операционната — съобщи му тя. — Лекарят обеща да ни държи в течение.

Брандън започна да я разпитва за състоянието на Джон, лицето му беше мрачно и напрегнато.

— Късмет, че си го открила — рече с въздишка той. После очите му изведнъж се превърнаха в две тесни цепки. — Но какво всъщност си правила там?

Ребека повтори версията, която вече бе предложила на полицията, но не беше сигурна дали той й повярва. Когато свърши, Брандън помълча известно време.

— Джон ли каза на полицаите, че е бил обран, или те сами стигнаха до това заключение? — попита най-сетне.

— Предполагам, че той им го е казал — отвърна тя, после предпазливо подхвърли: — Вероятно защото не е искал да разберат истината.

— За какво намекваш? — присви очи Брандън.

Тя въздъхна и добави:

— Успях да поговоря с Джон, преди да го вкарат в операционната…

Лицето на възрастния мъж пребледня, в очите му се появи безпокойство.

— Какво ти каза?

— Каза, че вероятно са го пребили заради дългове…

Той стисна устни. Очевидно комарджийските истории на Джон не бяха новост за него.

— Какво друго?

— Каза, че те е помолил за помощ, но ти си отказал.

Гримасата му ясно показа, че съжалява за нещо, което е сторил или което не е сторил.

— Аз… — Той се поколеба за момент, после добави: — Нямах представа, че нещата ще стигнат чак дотам. — Избягваше да я погледне в очите.

— Джон спомена, че веднъж вече си му помогнал — подхвърли Ребека, без да отмества поглед от лицето му. — Помолил си Максуел Холмс да оправи нещата.

Този път Брандън не успя да прикрие изненадата си.

— Наистина ли ти каза това?

Тя кимна.

— Имаше ли и други хора около него?

— Не, бяхме само двамата — отвърна младата жена, после забеляза облекчението му и разбра, че е допуснала грешка. Прокле глупостта си, изправи рамене и добави: — Джон ми обясни как ти и Холмс сте сключили сделка, а после Холмс оправил нещата с кредиторите. — Замълча в очакване на някакъв отговор, после тихо подхвърли: — Бих искала да чуя повече за това.

— Какво друго ти каза племенникът ми? — попита той, без да обръща внимание на забележката й.

— Каза, че не си пожелал да го запознаеш с подробностите по сделката!

— Това не е вярно — поклати глава Брандън, успял да възстанови самообладанието си. — Просто му платих дълговете със съответната лихва и той прекрасно го знаеше!

— Със „съответната лихва“, значи — повтори Ребека. — Какво означава, това? Пари, или нещо друго?

— Пари, разбира се, какво друго? — бързо отвърна той, после присви очи: — Това ли беше всичко, което ти каза Джон?

— Не.

Не бързаше да му отговори, беше й приятно да усеща властта си над този човек, да го кара да тъне в догадки, да се измъчва. Стана и пристъпи към прозореца, който гледаше в стената на съседната сграда.

— Джон беше безкрайно уплашен и вероятно по тази причина искаше да направи пълни признания — подхвърли най-сетне. — Сигурно се досещаш за какво става въпрос: за признанията, които правят обречените…

Горд и независим човек, Брандън не обичаше да го притискат по подобен начин.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — изръмжа със заплашителен тон.

— Нищо особено — отвърна с нотка на тържество тя. — Само простичкия факт, че липсващите средства на фирмата са били откраднати именно от твоя племенник! Кредиторите са го притискали, той се е страхувал да се обърне към теб. Затова отмъкнал парите и хвърлил вината върху Райън. — Замълча да си поеме дъх, а и да усети ефекта от думите си. — Още в момента, в който чух тези обвинения, аз ти казах, че Райън няма нищо общо с това, помниш ли? А ти също би трябвало да го знаеш не по-зле от мен. Поне така си мислех тогава, защото явно съм имала погрешна представа за тебе.

Той мълчеше и я гледаше. Очевидно не беше в състояние да произнесе дори дума.

Ребека пристъпи към него.

— Стигнах до заключението, че ти си знаел, или поне си подозирал, че кражбата е дело на твоя племенник! Но по неизвестни за мен причини, вероятно свързани с проклетата ти предизборна кампания, си решил да оставиш нещата така, защото Райън не е тук и не може да се защити!

Мъжът пред нея отпусна рамене и сякаш изведнъж се смали.

— Не ме обвинявай за всичко, Ребека — глухо промърмори той. — Катрин беше тази, която разследва кражбата. А аз приех нейните заключения за верни, просто защото тя няма никакви причини да ме излъже.

— Може би е така, но аз съм убедена, че нито Катрин, нито ти сте си направили труда да проверите истинското състояние на нещата! Джон е фалшифицирал няколко документа, а вие сте ги приели за чиста монета! — Изпита гордост, че твърдо бе отстоявала невинността на Райън, при това в момент, в който всички бяха сигурни във вината му.

Той само кимна, очите му потъмняха.

Младата жена скръсти ръце и побърза да затвърди победата си.

— Очаквам фирмата да пусне официално опровержение в медиите! А на мен да поднесе извинения!

Брандън понечи да каже нещо, но в този момент вратата се отвори и в чакалнята се появи жена със зелена престилка.

— Аз съм доктор Бейли — обяви тя. — Вие ли сте роднините на Джон Евънс?

— Аз съм вуйчо му — изправи се възрастният мъж.

— Страхувам се, че не успяхме да спрем вътрешните кръвоизливи — рече жената, а очите й се местеха от Брандън на Ребека и обратно. — Беше изгубил много кръв още преди да го докарат… — Замълча за момент, сякаш да им даде възможност да се подготвят за лошата новина, после добави: — За съжаление преди няколко минути господин Евънс почина на операционната маса.

Брандън се олюля, направи крачка назад и пипнешком намери стола зад себе си.

— Почина ли? — прошепна. — Племенникът ми е мъртъв?

— За съжаление е така — съчувствено кимна лекарката. — Направихме всичко, което беше по силите ни, но раните му бяха твърде тежки…

Ребека остана до прозореца, без да се помръдне. Последните думи на Джон продължаваха да звучат в главата й.

Брандън очевидно не беше в състояние да приеме лошата новина и продължаваше да поклаща глава.

— Не разбирам… Само са го пребили, не са стреляли в него… Как е възможно да умре от това?

Лекарката се зае да му разяснява колко тежки вътрешни увреждания могат да се получат след един побой. Това позволи на Ребека — също замаяна от бързия и трагичен ход на събитията — да дойде на себе си.

Брандън постепенно се овладя и започна да се вслушва в думите на доктор Бейли. Зададе й няколко допълнителни въпроса, после й стисна ръката.

Отново останаха сами. Той започна да крачи напред-назад, а Ребека седна на мястото си и зачака. Даваше си сметка, че му трябва малко време да събере мислите си и да започне да разсъждава. Изведнъж усети умората от този дълъг и труден ден, беше доволна да си почине.

Не след дълго Брандън се изправи срещу нея, пъхна ръце в джобовете си и я погледна.

— Ребека — изрече колебливо. — Мисля, че в интерес на всички е да се придържаме към първоначалната версия — Джон е станал жертва на грабеж.

Тя потръпна от гняв, гласът й прозвуча рязко, почти пискливо:

— Племенникът ти още не е изстинал, а ти вече мислиш как да манипулираш медиите! Нима не може да те трогне нищо друго, освен проклетите избори?!

— Всички сме безсилни пред смъртта, Ребека — уморено отвърна той. — Но аз продължавам да мисля, че мога да направя доста добри неща като сенатор от Калифорния и не виждам нищо лошо в това. — Брадичката му упорито се вирна. — Ако се замислиш, ще видиш, че съм прав.

Смаяна от самочувствието му, Ребека гневно тръсна глава.

— Мисли каквото искаш! А що се отнася до мен, аз ще направя всичко възможно пресата да разпространи новината, която научих от племенника ти!

— Не бива да правиш това, Ребека — тъжно поклати глава той. — Първо, защото нямаш доказателства. Второ, единственото, което ще постигнеш, е съжалението на хората. Бедната женица, която не е в състояние да се справи… Знаеш какво се говори в подобни случаи.

— Какво искаш да кажеш? — погледна го с недоумение младата жена. — Джон си призна, че е откраднал тези пари!

— Точно затова те попитах преди малко дали е имало и други хора край вас — усмихна се Брандън. — Дали някой го е чул.

— Аз го чух! — кресна тя.

— Но кой според теб ще повярва на съпругата на човек, който се е самоубил именно защото е бил обвинен в кражба? — хладно я изгледа той.

— Всички — отвърна тя. — Особено след като ти поръчаш пълна ревизия!

— Кога съм казал, че възнамерявам да правя ревизия?

Ребека се разтрепери от гняв. Искаше й се да го хване за раменете, да го разтърси здравата, да му крещи.

— Какво означава това? — Все пак успя да се овладее тя. — Значи племенникът ти признава за кражбата, но ти си мълчиш, защото ти е по-изгодно хората да мислят, че моят съпруг е крадецът… Така ли?

— Страхувам се, че нямам друг избор — твърдо отвърна възрастният мъж.

Пред очите й се спусна червена пелена. Представи си как се явява пред властите и медиите с твърдението, че Джон си е признал за кражбата, а Брандън спокойно заявява, че това е недостоен опит да оневини съпруга си, възползвайки се от трагичните събития.

Понечи да му изкрещи, че разполага с банкова книжка, но после изведнъж си даде сметка, че Джон е мъртъв. Как ще докаже връзката му със сметката, как ще докаже, че именно той е Ърл Андърс? По-добре да не си разкрива козовете, преди да разполага с някакви доказателства.

— Няма да ти се размине, Брандън! — предизвикателно вирна брадичка тя.

— Е, в такъв случай просто трябва да видим на кого ще повярват… — отвърна с нещо като усмивка той. — Но сериозно те предупреждавам да внимаваш! — Изгледа я заплашително. — Най-добре е да забравиш, че изобщо си чувала името Максуел Холмс!