Линда Хауърд
От любов (2)

Втора глава

Добре, че следващият ден бе събота, защото след мъчителната нощ, която Сара прекара ту в плач, ту втренчена в тавана, тя спа до късно, а когато се събуди се чувстваше уморена, клепачите й тежаха, движенията й бяха някак забавени. Насили се да свърши дребните работи, които я чакаха вкъщи, а следобеда се отпусна на канапето, прекалено изморена и апатична, за да се занимава с каквото и да е. Трябваше да отиде да напазарува, но нямаше никакво желание да се реди на опашка и да се среща с хора. Прехвърли наум съдържанието на шкафовете и установи, че няма да гладува, поне не през идващите два дни.

На вратата се звънна и тя стана, за да отвори, без дори да се замисля. Щом видя пред себе си мургавото лице на Роум, раменете й се отпуснаха от отчаяние. Не можеше ли да почака поне до понеделник? Тогава щеше да се е съвзела и нямаше да е в това неизгодно положение. Почувства се неудобно, защото дори не беше облечена прилично. Дългата й коса бе пусната и се стелеше по гърба, дънките й бяха стари, прекалено стегнати и избелели, а огромното горнище от анцуг сигурно не скриваше, че е без сутиен. Едва устоя на желанието да кръстоса ръце пред гърдите, когато погледът му се плъзна от сините чорапки чак до лицето, по което нямаше следа от грим.

— Покани ме — нареди той, гласът му по-плътен от обикновено.

Тя не отговори, просто не можеше. Въпреки това отстъпи назад и отвори широко вратата, а той мина покрай нея и влезе в стаята. От добре скроените бежови панталони и синьото поло лъхаше небрежна елегантност, която я накара да се почувства като намерена в царството на клошарите.

— Заповядай, седни — покани го тя, най-сетне успяла да овладее гласа си достатъчно, за да заговори. Той се отпусна на канапето, а младата жена се настани срещу него в обемното кресло, без да има желание за приятен разговор и зачака той да разчупи напрежението и да заговори.

Роум не усети напрежението, защото бе прекалено изненадан от вида й и все още не успяваше да приеме тази непозната за него страна от характера й. Беше очаквал да я види на токчета, с черен панталон с идеално пригладен ръб и копринена блуза, хладното й държание издигнато като бариера между тях. А ето че изглеждаше толкова млада, напълно спокойна и изключително сексапилна в удобните си поизносени дрехи. Тялото и стойката й излъчваха аристократична грация и финес и това й позволяваше да облича всяка дреха, която пожелае, като дори старият анцуг с емблема на футболен отбор не можеше да прикрие дискретната й елегантност. Знаеше, че двете с Даян са на една възраст, значи Сара бе на тридесет и три, но от чистото й лице лъхаше младежка свежест, която я караше да изглежда поне десет години по-млада. Ето така си бе представял да я види, и то неведнъж, или поне в някакъв подобен вид. Надутата резервираност бе изчезнала и той усети, че я е уловил неподготвена. Огледа я отново с истинска наслада, а очите му се задържаха на гърдите й, скрити под анцуга и за негово най-искрено учудване и удоволствие, по лицето й плъзна издайническа руменина.

 

 

— Съжалявам за снощи — каза неочаквано той. — Поне за това, което ти наговорих. Не съжалявам, че те целунах, нито че едва не легнах с теб.

Сара извърна очи. Нямаше сила да срещне напрегнатия му поглед.

— Разбирам. И двамата бяхме…

— Разстроени. Знам. — Той й се усмихна накриво, когато я прекъсна. — Разстроени или не, вторият път те целунах, защото желаех да го направя. Искам да започнем да се виждаме, да те водя на вечеря, ако, разбира се, успееш да ми простиш това, което казах.

Сара навлажни устни. Част от нея копнееше да използва възможността, всяка една възможност, за да прекара малко време с него, но друга част я предупреждаваше да е предпазлива, страхуваше се да не бъде наранена.

— Идеята не е много добра — отвърна най-сетне тя, а думите едва се отрониха от пресъхналото й гърло. — Даян… все ще си мисля за Даян.

Очите му потъмняха от нахлулата болка.

— Аз също. Само че не мога да легна и да умра с нея. Трябва да продължа да живея. Ти ме привличаш и веднага ще ти призная, че винаги е било така. — Той прокара притеснено ръка през тъмната коса и отмести кичур, който вече бе паднал на челото му. — По дяволите, не знам — избухна в объркването си той. — Снощи, за пръв път, успях да заговоря за тях. Ти ги познаваше и разбираш нещата. Всичко бе стаено вътре в мен, а единствено с теб мога да разговарям за миналото. Моля те, Сара, ти беше приятелка на Даян. Бъди сега моя приятелка.

Тя си пое дълбоко въздух и се загледа с болка в него. Каква ирония, мъжът, в когото е влюбена от години, да дойде при нея, за да я моли за приятелството й, защото чувстваше, че пред нея може да се отпусне и да говори за починалата си съпруга. За пръв път изпита омраза към Даян, омраза към влиянието, което бе имала върху Роум, и което не си бе отишло дори и със смъртта й. Но как да му откаже, когато той се вглеждаше в нея с отчаяние, изписано по напрегнатите му черти? Как да му откаже, независимо за какво я молеше? Жестоката истина бе, че не бе в състояние да му откаже каквото и да е.

— Добре — прошепна тя.

Той поседя за момент, а след това осъзна думите й и затвори облекчено очи. Ами ако беше отказала? От една страна не можеше да разбере как така изведнъж стана жизнено необходимо да не бъде отблъснат от Сара? Тя бе последната връзка с Даян, а освен това предишната вечер бе успял да разчупи леда, който тя издигаше около себе си и тогава откри, че в нея няма студенина. Искаше му се отново да направи същото. Самата мисъл, да разпали страстта й, ускори дишането му и събуди напрежението в слабините му.

За да разсее растящото желание, той огледа малкия апартамент и отново го обзе учудване. Никъде не се виждаше студеният блясък на стъкло и хромирани повърхности, тъканите бяха пухкави, но практични, а цветовете — пастелни. Мебелите бяха огромни, меки, създаващи чувство за уют и удобство. Прииска му се да се отпусне на канапето й, достатъчно голямо, за да побере дългите му крака и да изгледа някой бейзболен мач по телевизията, докато дъвче прясно направени, още топли, току-що осолени пуканки с кутия леденостудена бира в ръка. Спокойствието и уюта на стаята го бяха предразположили към тези мисли. Значи тук е с пусната коса, тук изчезва ледената маска, помисли той и с удоволствие огледа бледия вълнист водопад по раменете й. На работа винаги я опъваше в онзи стегнат строг кок и по нищо не личеше, че косата й е къдрава, а не съвсем права. Повечето къдри се бяха отпуснали под тежестта на гъстата грива, но в краищата се виждаха еластичните буйни букли. Тя бе толкова светло руса, че всеки поглед към нея го изумяваше.

— Харесва ми стаята — каза той, без да откъсва очи от нея.

Сара се огледа притеснено, усетила, че обстановката и атмосферата на малкото й убежище разкриват много за нея самата. Това бе домът, който й даваше топлота и уют, сигурността, за която копнееше, и която й бе липсвала цял живот. Бе израсла в дом, където физическите удобства изобилстваха, но не съществуваше любов. Родната й къща бе наистина безупречна, „изпипана“ до съвършенство от безобразно скъпия дизайнер по вътрешно обзавеждане, но студенината, която цареше, караше Сара винаги да потръпва и още като дете си търсеше извинения, за да излезе някъде. Царящата студенина бе отражение на враждебността и отчуждеността на двамата обитатели, изпълнени с горчивина от брака, превърнал се в безрадостна примка за тях, от която не се излъчваше обич и смях дори за невинното дете, единствената верига, която ги държеше заедно. Когато най-сетне се разведоха, едва седмица след като Сара бе приета в колеж, и тримата изпитаха истинско облекчение. Тя не бе близка с родителите си, а след развода се отчуждиха още повече. Майка й се ожени повторно и сега живееше на Бермудските острови. Баща й също се бе оженил отново и се премести в Сиатъл, а сега, на петдесет и седем години, се радваше на шестгодишното си момченце.

Семейната искреност и привързаност тя опозна единствено благодарение на Даян, отначало при родителите на приятелката си, а по-късно — в дома, който създадоха двамата с Роум. Даян познаваше този дар, наречен обич, притежаваше топла сърдечност, с която привличаше хората около себе си. Докато двете бяха заедно, Сара се смееше и се шегуваше, радваше се на всички обичайни за тийнейджърите неща. А сега, Даян вече я нямаше. Поне, помисли си с мъчителна увереност Сара, бе починала, без да разбере, че най-добрата й приятелка е влюбена в съпруга й.

Внезапно се опомни и скочи.

— Извинявай. Искаш ли нещо за пиене?

Една студена бира, помисли си той. И добре осолени пуканки. Беше готов да се обзаложи на всичко, което притежава, че Сара не обича бира, но ясно си я представи сгушена до него, как отпива нещо безалкохолно и посяга към купата с пуканките. По време на мача ще си мълчи, а докато траят рекламите, той ще наведе главата й назад, ще я целуне бавно и ще усети соления вкус по устните й. В края на играта ще е толкова зажаднял за нея, че ще я люби направо на канапето, или може би дори на килима пред телевизора.

Сара се размърда леко притеснена, учудена защо той я наблюдава толкова напрегнато. Повдигна длан към бузата си, готова да се втурне в спалнята, за да постави малко цвят на лицето си. И най-незначителната козметична намеса щеше да е по-добре от нищо.

— Сигурно нямаш бира? — попита меко той, без да откъсва очи от нея.

Противно на намеренията си, тя се засмя. Никога не бе пробвала бира и всичко, което знаеше за нея, бе от атрактивните реклами по телевизията.

— Нямаш късмет. Можеш да избираш между безалкохолни, вода, чай или мляко.

Той вдигна вежди при тези думи.

— Никакъв алкохол ли нямаш?

— Рядко пия. Организмът ми не може да се справи с алкохола. В колежа открих, че не съм никакъв пияч и излизам много евтино.

След тези думи се усмихна и лицето й стана толкова жизнено, че той задържа дъха си. Усмихна се леко притеснен. По дяволите! Всичко, което правеше, го караше да си мисли за секс.

— Май ще се откажа от пиенето, освен ако не решиш да ме поканиш на вечеря. — Той вдигна въпросително вежди.

Сара се отпусна отново на стола си, уплашена от бързината, с която той настъпваше в новото им приятелство. Как да го покани на вечеря? Вече бе късно следобед, а тя не бе купила никакви продукти. Най-хранителното, което разполагаше и можеше да му предложи, бяха сандвичи с фъстъчено масло, а Роум не приличаше на почитател на фъстъчено масло. Какво ли обича? Замисли се трескаво за нещата, които Даян готвеше, но приятелката й бе толкова лоша готвачка, че всичките й опити се свеждаха до простичките неща, които приготвяше по задължение, без опасност от резултата, а не защото някой ги предпочиташе. Сара, напротив, бе великолепна готвачка, но все пак си имаше граница какво може да се направи с половин хляб и бурканче фъстъчено масло.

Вдигна безпомощно длани.

— Тук няма почти нищо за ядене. С удоволствие бих те поканила на вечеря, но ще бъде доста късно, защото първо трябва да напазарувам.

Изпита истинско удоволствие от откровеността й, а искреният му смях разпали танцуващи искрици в тъмните очи. Сара сдържа дъха си. Не бе красив, но когато се смееше, Роум Матюз излъчваше неповторим чар. Кадифено мекият смях разпръсна тръпки по гръбнака й и тя си представи как се е отпуснала до него в тъмното, след като са се любили. Щяха да си говорят, а гласът му ще я милва и ще я накара да се чувства сигурна и защитена.

— Защо аз да не те изведа на вечеря? — предложи той и Сара веднага разбра, че той е имал тъкмо това наум още от самото начало, но бе решил първо да я подразни.

— Добре — прие тихо тя. — Какво имаш предвид?

— Пържоли. Ако не успеем да открием най-големите пържоли на света тук, в Тексас, значи такива просто няма никъде другаде. Не съм обядвал — призна той.

Тъй като той бе много гладен, вечеряха рано. Сара седеше срещу него и преглъщаше пържолата, без да усеща вкуса й, мислите й насочени към Роум и всеки нюанс в изражението му, към всяка изречена от него дума. Чувстваше се като замаяна от всичко, което се случи и не можеше да повярва, че вечеря с него, че си говорят небрежно, сякаш кратките изпепеляващи мигове в ръцете му предишната вечер никога не се бяха случвали. Стотици пъти бе вечеряла навън, но винаги с мъже, които не съумяваха да проникнат под защитната обвивка от безразличие. А с Роум безразличието изчезваше, тя се чувстваше разголена, неприкрито истинска, въпреки че присъщата й уязвимост бе скрита зад спокойно изражение. Всеки нерв в тялото й тръпнеше, а сърцето й биеше лудешки.

Независимо от това, тя успяваше да води нормален разговор, а бе неизбежно разговорът да не се насочи към общата им работа. Началникът на Сара, господин Греъм, старшият вицепрезидент, само на книга бе по-висшестоящ от Роум, но за никого не бе тайна, че когато господин Едуърдс, председател на борда, се пенсионира, Хенри Греъм, ще бъде човекът, който ще го наследи. Роум бе млад, брилянтен корпоративен стратег и разбираше всички тънкости в дейността на компанията. Според Сара той бе абсолютно подходящ за този висок и авторитетен пост с изключителните си лични качества, интелигентността и обаянието, необходими, за да се справи с работата. Откакто го познаваше, го беше виждала да загуби самообладание по време на работа един-единствен път, и тогава гневният изблик накара хората уплашено да се скрият. Беше избухлив, но обикновено този недостатък се владееше с желязна ръка. Затова тя бе изумена, че предишната вечер с нея той не успя да се овладее, и то заради нещо толкова дребно.

Отначало Роум беше малко напрегнат, сякаш се притесняваше да не й каже прекалено много, но часовете отминаваха и той се отпускаше в компанията й, ставаше му все по-интересно и се привеждаше над масата, а очите му не се откъсваха от лицето й. Обикновено Сара не споделяше мнението си, но бе необикновено наблюдателна, а годините, в които се бе отдала на работата, й бяха позволили да опознае скритите механизми в политиката на офиса, уменията и слабостите на хората, с които работеха. Докато седеше с Роум, обичайните й задръжки се стопиха и напълно изчезнаха. Тя реагираше на мъжкото му предизвикателство на всички нива и бе толкова щастлива да е с него, че дори не се сети да застане в отбранителна позиция. Лицето й, толкова често студено и безизразно, беше светнало под въздействие на оказаното й внимание, а в дълбоките зелени очи вече не се таяха сенки, а само искрици, които проблясваха приканващо.

Разговорът не замря, докато той я караше към дома й, напротив, и двамата бяха толкова погълнати, че когато той спря колата пред апартамента, те останаха вътре като тийнейджъри, изпълнени с нежелание да приключат срещата, без дори да им се иска да влязат вътре за кафе, което щеше да означава край на вечерта. Уличните светлини хвърляха сребърни отблясъци в колата и размиваха всички цветове, освен тъмната му коса и очи и бледата коприна на нейните. Тя изглеждаше ефирна като самодива под светлината на уличните лампи, а гласът й звучеше нежно в тъмнината.

Роум неочаквано се протегна и пое ръката й.

— Много ми хареса. Сякаш бе минала цяла вечност, откакто съм разговарял така с жена. След като Даян почина, не бях имал връзка с жена. Нямам предвид секс — обясни внимателно той. — Говоря за това, да се сприятелиш с жена, да си говориш с нея, да ти е приятно в нейната компания, да се чувстваш спокоен с нея. Това ми е липсвало най-много. Тази вечер… ами, почувствах се чудесно. Благодаря ти.

Сара обърна ръката си в неговата и лекичко стисна пръстите му.

— Нали затова са приятелите.

Той я изпрати до вратата на апартамента. Сара отключи и отвори, след което се пресегна, за да запали лампите и едва тогава отново се обърна към Роум. Усмивката й бе мека, но пропита с тъга, защото не й се искаше вечерта да свършва. Тази спокойна среща бе един от най-прекрасните моменти в живота й.

— Лека нощ. Беше много приятно. — Много повече от приятно. Беше божествено.

— Лека нощ. — Но той не си тръгна. Остана на вратата, лицето му сериозно, докато я наблюдаваше. Повдигна ръка и я погали по бузата с показалец, а след това ръката му се плъзна надолу и стисна брадичката й в дланта си. Наведе се над нея, а на Сара й прималя от очакване, очите й се разшириха, когато трескавата наслада премина през нея. Той щеше да я целуне отново. Устните му лекичко докоснаха нейните и с нежна опитност ги разтвориха и я оставиха без дъх. Топлият му вкус я изпълни и клепките на Сара потрепнаха и бавно се затвориха. С едва доловима въздишка се олюля в ръцете му, а той нямаше нужда от по-силно доказателство. Сключи ръце около нея и я притисна към гърдите си, задълбочавайки целувката, сякаш се страхуваше, че бърза прекалено много и искаше да й даде време, за да приеме или отблъсне всяка нова стъпка напред.

Тя нямаше никакво намерение да го отблъсква. Не би могла да отблъсне Роум по никакъв начин. Усещаше топлината на тялото му, което прогаряше собствените й дрехи и бе като фар в мрака, привличащ я все по-близо. Обви врата му с ръце и с готовност прие интимната ласка на езика. У нея се плъзгаше настойчиво завладяваща топлина и й се искаше да е по-близо до него, притисната толкова силно, че да се усеща като едно с мъжа.

Ръцете му се движеха безспир по гърба й, изгарящи за по-интимен допир, но възпрян от железния си самоконтрол, той се владееше напълно. Усетила се сигурна с Роум, Сара го целуваше с набъбващ глад, без да се замисля, че той би могъл да надзърне зад очевидното и с право да си помисли, че привличането й не е продиктувано само от физическо желание. Сексът с него щеше да е чудесен, помисли си замаяно тя и продължи да се притиска. Опитът му личеше от нежността и силата, с която я докосваше, от бавното безгрижие, с което пристъпваше към всяка нова ласка. Ако в този миг пожелаеше да я отведе в спалнята, тя бе готова да го последва безропотно.

Но ето че той откъсна устни с въздишка и за миг опря чело в нейното, а след това раздели сплетените й на врата му ръце, за да я отдели от себе си.

— Сега вече, наистина лека нощ. Ако продължим така още малко, няма да ми се отрази никак добре, затова — до тук. Ще се видим в понеделник сутринта, на работа.

Сара се постара веднага да се овладее и се обви в обичайната сериозност като с наметало, за да прикрие накъсаното си дишане. Тялото й се чувстваше като предадено, но той наистина бе прав, защото ако не престанеха в този момент, нямаше изобщо да спрат.

— Да. Лека нощ — прошепна тя, преди да се скрие в апартамента си и тихо да затвори вратата.

Роум се върна при колата, но остана седнал дълго преди да запали мотора и да потегли. Не, тя съвсем не беше студена жена, въпреки че изглеждаше и се държеше като ледена кралица. Не му се искаше да си тръгва и всичките му сетива се стремяха към удоволствието, което би открил в топлото меко тяло, но за свое изумление разбра, че не би могъл да легне с нея просто така, както с другите жени през последните две години. Та тя бе приятелка на Даян, а Даян я обичаше много и нямаше да има сърце да се отнесе към нея като към една сексуална играчка. Освен това, му беше наистина много приятно да вечеря с нея. Откри у Сара изненадващо свежо чувство за хумор, а когато тя се отпуснеше, беше наистина прекрасна и очите й започваха да искрят, а меката уста се извиваше в усмивка.

А когато го целуна, сякаш всичко бе съвсем истинско. Непресторената й реакция едва не го отнесе на крилете си отвъд възможностите за самоконтрол. Усещането за тези меки устни, притиснати до неговите му бе достатъчно, за да го накара да забрави всичко, освен топлото женствено тяло в ръцете. Вместо физическото привличане да намалее, интересът, който бе изпитвал към нея години наред, разпалваше желанието му всеки път, когато я видеше. Беше я заварил с дългите бяло руси коси в разстлан искрящ облак по раменете й, а сега му се искаше да ги види разпилени по възглавницата, докато тя лежеше и го чакаше, гъвкавото изящно тяло голо, а устните й подпухнали и леко отворени след целувките. Желанието да я притежава го накара да стисне зъби и да се замисли за студения душ, който се налагаше да вземе, за да успее да заспи. Ако беше останал при нея, вече щеше да е отпуснат и сънлив, а напрежението отдавна да се е стопило.

Тя не бе просто коя да е жена. Не можеше да я използва, а след това да я захвърли. Освен че се налагаше да работят заедно, той искаше много повече от това. Флиртът за една нощ не беше за нея, искаше му се да разкрие всичките й тайни, да се наслаждава отново и отново на сладкия жарък начин, по който тя се разтапяше до него. Замисли се за връзка с нея и за свое учудване се запита дали една обикновена връзка с нея ще му бъде достатъчна. Искаше да разбере всичко за Сара, да разбие изцяло хладното държание и контрол, да научи всичко, което е възможно, за да я дари с наслада. Напоследък се носеше по течението без посока и кой знае защо се нуждаеше от Сара не само в едно отношение.

Това желание не бе просто физическо, внезапно осъзна той. Можеше да разговаря с нея, тя бе интелигентна, забавна, но имаше и още нещо, а именно че не му се налагаше да й говори непрекъснато, тъй като от нея лъхаше спокойствие, благодарение на което в миговете, когато между тях се възцаряваше мълчание, то не се превръщаше в тежка, потискаща пауза. Когато и да се вгледаше в тези екзотично зелени очи, му се струваше, че дори и без думи, тя разбира всичко.

Но същевременно тя бе жена, напълно посветена на кариерата си и го бе показвала ясно през годините, когато се справяше сама с удивителна лекота, без да позволи на никой мъж да й налага ограничения. Сигурно щеше да отблъсне директно всеки негов опит за сериозна връзка и за това се налагаше да поддържа небрежно приятелство, да й позволи да свикне с компанията му. Той, обаче, се съмняваше, че ще съумее да запази нещата достатъчно неангажиращи, след като тя се оставяше в ръцете му и отвръщаше на целувките му с толкова плам. Искаше да я хвърли в леглото и да я нацелува от главата до краката, да се наслади на женственото й тяло. Но какво ли ще каже тя?

Може и да не отхвърли предложението му за любовна връзка. Тя бе, все пак, модерна зряла жена и ако правилно разбираше реакциите й, имаше желание да прави секс с него, но докато работеше с нея бе научил, че никога не смесва работата и личния живот. Това беше минус за него, но му се струваше, че все пак ще успее да я убеди. Ще напредва бавно, няма да я притиска, ще я накара да свали защитните си стени. Не можеше да определи защо, но усещаше, че тя се отнася към него с предпазливост, стаена някъде дълбоко в душата й, там, където не се вижда. Може би проявява предпазливост към всички мъже. Понякога Даян се чудеше на глас дали пък Сара не е имала женен любовник, който да я е наранил силно.

У Сара бе доловил добре замаскирана уязвимост и Роум се зачуди кой ли глупак е имал тази руса прелест в леглото си и я е оставил да му се изплъзне.

 

 

Сара не очакваше Роум да й се обади отново през уикенда, затова, когато на следващия ден телефонът звънна и тя чу гласа му, в тялото й се разля тръпка на удоволствие. Преди още да е успяла да му каже „здрасти“, той я прекъсна.

— Сара, Хенри е получил сърдечен удар, много тежък.

Удивената Сара едва не изпусна слушалката и я стисна здраво. Началникът й съвсем не приличаше на човек, който може да получи сърдечен удар. Беше дребен мъж, толкова слаб и жилав, че понякога минаваше за кльощав и изключително деен. Беше запален играч на голф, тичаше всеки ден, а доколкото Сара си спомняше, никога не се отдаваше на онези сладости на живота, за които хората получаваха предупреждения. Не беше динамичен като Роум, но Сара бе много привързана към него.

— Ще се оправи ли? — зададе тихо тя най-важния въпрос.

— Състоянието му е критично. Жена му ми се обади, сега съм още в болницата. — Някой близо до него му каза нещо и той отново се обърна към нея. — Почакай за минутка. — Покри слушалката с ръка и думите се превърнаха в заглушена каша от звуци. След това отново й заговори с рязък и напрегнат глас. — Занесъл е някакви доклади у тях този уикенд, нещо, което ще ни трябва за понеделник. Можеш ли да отскочиш до тях и да ги вземеш? Икономката ще ти отвори.

— Да, разбира се — съгласи се, без да се замисля тя. — Кои доклади искаш?

— Финансовото изявление на Стърн и предвижданията за разширенията. Виж, прегледай куфарчето му и извади всичко, което прецениш, че ще ни трябва. Ще се видим утре сутринта.

— Но в коя болница е той…? — започна Сара, но чу затварянето от другата страна. Вече не можеше да направи нищо. Ще разбере подробностите на следващата сутрин, а сигурно тогава ще разбере нещо по-точно за „критичното състояние“ на шефа си. Разстроена от внезапната му болест, тя бързо се среса и подкара към къщата му. Икономката бе уведомена да я пусне. От дребната фина женица Сара научи подробностите. Господин Греъм изглеждал съвсем добре сутринта, дори стигнал до девета дупка на голфа. След като се наобядвал, се оплакал, че го боли лявата ръка и внезапно припаднал.

— Може да се случи по всяко време — заяви сериозно икономката и поклати глава. — Човек никога не знае.

— Да, така е — съгласи се Сара.

Едва на следващата сутрин, когато господин Едуърдс я извика в офиса си на необичайна среща, Сара разбра, че сърдечният удар на господин Греъм може да окаже огромно влияние върху работата й. Роум също присъстваше и я наблюдаваше загрижено.

Младата жена го стрелна с поглед и потръпна щом си спомни как я бе целувал, но се опомни и бързо извърна очи. Не можеше да се съсредоточи над работата, докато чувстваше върху себе си настойчивия му поглед и това я притесни. Независимо от напрежението, тя винаги изпълняваше задълженията си, а сега, щом разбра, че Роум успява да я извади от равновесие с един-единствен поглед, се притесни.

— Сара, седни, ако обичаш — покани я господин Едуърдс, а мъдрите му ласкави очи не се отделяха от нея. Тя винаги се бе разбирала отлично с господин Едуърдс, но той никога не я бе канил да присъства на оперативка. Тя седна и спокойно сви ръце в скута си.

— Хенри няма да се върне на работа — обясни внимателно той. — Лично говорих с лекуващия лекар. Ако внимава, ако се пази от стреса и не получи друг удар, може да живее още много години, но няма да може да работи. Ще се наложи да се пенсионира по-рано. Роум ще бъде повишен в старши вицепрезидент.

Сара отново се осмели да погледне забързано Роум и разбра, че той все още я гледа с онзи притеснително настойчив поглед. Мъжът се приведе напред и се обърна към нея.

— Не мога да те взема за своя секретарка. С Кали работя от години и тя сигурно ще се премести с мен.

Това не беше изненада. Сара му се усмихна мило и той усети, че стомахът му се стяга, а юмруците му се свиха. Младата жена не бе очаквала да му стане секретарка, защото подобно развитие на нещата нямаше да се получи. Самата Сара нямаше да съумее да работи толкова близо до него и то всеки ден. Достатъчно зле беше да го вижда непрекъснато.

— Да, разбира се. Уволнена ли съм?

— Боже мой, не! — каза удивен господин Едуардс. — Изобщо не си го и помисляй. Просто искахме да ти предложим избор. Поканил съм някого от Монреал да заеме мястото на Роум, а пък секретарката му не иска да се мести. Ако прецениш, че искаш работата, просто си оставаш, а и той е приятен човек. Ако решиш, че е по-добре да се прехвърлиш в друг отдел, само кажи. Години наред вършиш чудесна работа за Спенсър-Нийл и сама можеш да избереш къде точно в компанията искаш да работиш.

Сара се замисли над евентуално прехвърляне, но напрегнатата атмосфера сред изпълнителните директори, където се взимаха решения и се решаваха съдбите на хиляди хора, наистина й допадаше. Ежедневните предизвикателства поддържаха интереса й жив, и въпреки че бе съвсем близо до Роум, забързаното, натоварено ежедневие не й позволяваше да мисли за него.

— Ще остана негова секретарка — отвърна мрачно тя накрая. — Как се казва?

— Максуел Конрой. Ръководеше клона ни в Монреал изключително компетентно. Доколкото знам, е англичанин.

— Да, англичанин е — потвърди Роум.

Сигурно Роум вече бе прегледал личните му данни в компютъра и бе запомнил всяка дума.

— Добре тогава — каза сърдечно господин Едуардс, изправи се и по този начин даде да се разбере, че всички са свободни.

Роум тръгна след Сара към вратата, но не се върна в офиса си. Вървеше плътно зад нея, когато тя влезе в своя кабинет, и затвори вратата. Сара се почувства неестествено нервна и се отдръпна от него, за да се скрие зад бюрото.

— Искам да знаеш… — прошепна той, приведе се над бюрото и приближи лице до нейното. — Искам да ми станеш секретарка… и то много… но здравият разум ми подсказва, че няма да вършим никаква работа. Ще се превърна в типичния шеф, който преследва секретарката и го върши за сметка на работата. Май ще е най-добре да задържа Кали.

Сара го загледа и се почувства загубена в дълбините на тъмните му очи.

— Разбирам — прошепна тя.

— Наистина ли? — Той се изправи със странна усмивка и отново погледна към нея. — Не съм сигурен, че разбираш. Може би ще успееш да ми обясниш. Ще вечеряш ли с мен тази вечер?

Тя обикновено не си определяше срещи през седмицата, тъй като никога не знаеше дали няма да се наложи да остане да работи до късно, но когато Роум я покани, обичайната й предпазливост се стопи.

— С удоволствие.

Не можеше да скрие удоволствието в очите си и той остана загледан в нея за момент, преди да се приведе и да я целуне силно по устните.

— Ще те взема в осем. Какво ще кажеш за китайска храна?

— Чудесно. Много обичам.

Ръцете й продължаваха да треперят, дори и след като той излезе, и тя се зае с обичайната проверка на документацията. Нещата започваха да стават сериозни, а сега вече нямаше как да се отдръпне, дори и да искаше. Помисли си за Даян и затвори за миг очи. Трябваше тя да умре, вместо приятелката си, но нито на едната, нито на другата не бе предложен избор. Сега Роум бе свободен, както физически, така и по документи, а може би дори и емоционално и Сара смяташе да се възползва от шансовете си с него.

 

 

Ако нямаше запланувана бизнес вечеря, Роум я извеждаше всяка вечер през седмицата. Сара не се замисляше над невероятния си късмет, а се наслаждаваше на всеки миг с него. Напомняше си, че той бе пожелал да бъдат само приятели и се стараеше да не казва и прави нищо, което той би изтълкувал като флирт, въпреки че понякога това изобщо не я интересуваше. Когато я целуваше за лека нощ, леката ласка бе бавна, сякаш той бе неизбежно привлечен от мекотата на устните й, а тя се отпускаше в силните му ръце и се отдаваше на докосването с трескавата забрава на тийнейджър. Но това не бе всичко, защото той винаги се отдръпваше преди между тях да се е разгоряло нещо по-интимно и Сара прие поведението му като нежелание от негова страна за по-сериозна и задълбочена връзка. Той изглежда бе доволен нещата да си останат такива, каквито бяха, с нейното приятелство и приятните разговори, а също и удоволствието от общите им интереси. Сара искаше повече, искаше всичко, което той можеше да й даде, но вероятно той вече й бе дал всичко, на което бе способен. Съзнаваше, че не е забравил Даян, а когато говореха за нея, защото неизменно стигаха до тази тема, лицето му се превръщаше в непроницаема маска.

Седмица след като господин Греъм получи сърдечен удар, Максуел Конрой пристигна със самолет от Монреал. Той бе висок слаб англичанин с неподправения акцент на британската висша класа, буйна руса коса и най-живите, най-палавите синьо-зелени очи, които Сара бе виждала. Той не бе просто мъжествен, а притежаваше неостаряващата аристократична красота, която пленяваше жените и ги караше да го заглеждат като омагьосани. Ако Сара можеше да обърне внимание на друг мъж, освен на Роум, сигурно щеше да се влюби в Максуел Конрой от пръв поглед, но както обикновено, го даряваше единствено с любезната си, леко отнесена усмивка.

Той не си губеше времето. Първия път, когато остана насаме със Сара, я покани на вечеря.

Тя го погледна стреснато, с широко отворени очи. Нямаше начин да сбърка намеренията му, не и когато тези искрящи очи така ясно предаваха мислите му. Прехапа устни. Как да му откаже, без да създаде напрежение между тях на работното им място? Не искаше да обещава нищо, и защото Роум можеше да я покани да излязат във всеки един момент.

— Не мисля, че е много разумно — осмели се да откаже особено внимателно тя. — Работим заедно и въпреки че няма забрана в компанията служителите да се срещат, знаете, че не се приема хора от един отдел да излизат заедно.

— Знам също, че когато хората проявяват дискретност, никой не обръща внимание.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Срещам се с друг.

— И той ще бъде против? — попита веднага Максуел, а Сара тихо се разсмя.

— Вероятно няма — призна тя, а заглъхващият й смях понесе ехото на болка, която се отрази в сенките, напълнили зелените й очи.

— Значи е глупак — отвърна тихо Максуел, очите му спряха на гладкия възел бледоруса коса. — Ако решиш да дадеш шанс на някой друг, веднага ми кажи.

— Добре. — За момент тя срещна топлия пронизващ поглед на мъжа. — Ще го направя.

Истината бе, че се чувстваше привлечена от Максуел повече, отколкото, към който и да е друг мъж в живота си, освен, разбира се, Роум. Новият й шеф й хареса още щом го видя, и необяснимо защо с него се чувстваше спокойна, тъй като усещаше, че той е готов да спазва ограниченията, наложени от нея самата и щеше да ги уважава до момента, в който тя му дадеше разрешение да пристъпи отвъд.

Този следобед Роум и Максуел вървяха бавно по коридора, за да довършат някакво обсъждане преди края на работния ден. Сара заключи офиса, пожела им тихичко приятна вечер и ги отмина, като внимаваше да не поглежда Роум.

Максуел се завъртя така, че да я наблюдава в гръб, докато тя се отдалечава по коридора, живите му очи присвити с интерес. Тъмният поглед на Роум стана по-остър, когато и той се извърна да наблюдава Сара и забеляза колко изящно върви тя, как свободно пада полата по великолепните й крака. Не му се понрави начинът, по който Максуел я заглежда, също като котка, съсредоточена алчно в канарчето, което смята да изяде за обед и в стомаха му се надигна стегната топка гняв.

— Тя е много симпатична жена — отбеляза той, в очакване на коментара на другия мъж, всяка клетка от тялото му изопната от нетърпение.

Максуел го погледна изумен.

— Симпатична ли? Тя е дяволски красива. Толкова изтънчена, толкова изящна, че трябва да се вгледаш, за да забележиш класическите черти на лицето й.

Роум беше виждал лицето й да поруменява от удоволствие, устните й да подпухват от целувките му и готовността да моли за още. Напредваше невероятно бавна и само изчакваше знак от нейна страна, че и тя изпитва същото нетърпение да прекратят неудовлетворителния завършек на вечерите само с целувки. О, да, тя определено харесваше целувките му, но у нея все още съществуваше някаква отчужденост, която той не успяваше да пречупи, колкото и страстно да я целуваше и все не получаваше поканата й да продължат. У него започваше да се надига отчаяние, а тялото му тръпнеше в желание за освобождаване. Беше й посветил всичките си вечери и срещите с други жени бяха изоставени. Не се беше сблъсквал с такава неразрушима стена от тийнейджърските си години, когато с изключителна последователност, всяка петъчна вечер, се опитваше да прелъсти девствената си приятелка на задната седалка на колата.

Но ако Сара все пак се отпуснеше дотолкова, че да изгуби самоконтрола си и да се отдаде на страстта, щеше да е с него. Проклет да е, ако остави Максуел да види как хладната й резервираност се превръща в първична топлина и копнеж. Нейното желание ще бъде насочено единствено и само към него.

— Забелязал съм как изглежда — отвърна с равен глас той, но тонът му бе ясно предупреждение за другия мъж. Максуел го погледна рязко и въздъхна.

— Значи си ме изпреварил, така ли?

— Познавам я от години — отвърна уклончиво Роум.

Максуел изсумтя.

— И аз познавам икономката на майка ми от години, но не отправям предупреждения към другите мъже.

Роум се засмя, нещо, което му се струваше все по-лесно през последната седмица. Независимо от всичко, Максуел му харесваше. Можеше да преследва Сара до безкрай, но никога нямаше да го стори тайно или подмолно, просто щеше да опита. Това нямаше значение за Роум, тъй като той твърдо бе решен да я има само за себе си. Отпусна се и погледът му срещна този на Макс с мъжко разбиране.

Макс сви рамене с елегантно движение.

— Ще остана в резервите, ако ти все пак се провалиш.

— Чувствам се по-спокоен — отвърна подигравателно Роум.

Макс му се усмихна кисело.

— А не трябва.