Линда Хауърд
От любов (10)

Десета глава

Тя го наблюдаваше от другия край на кабинета, стройното й тяло превито под тежест, която не бе сигурна, че ще успее да издържи.

— Готова съм да направя всичко, което поискаш — каза тя бавно и предпазливо. — Освен това. Обичам те толкова много, че не бих могла да нараня, която и да е частица от теб, а това бебе е част от теб. Обичам те от години, не само от последните няколко месеца, откакто се оженихме. Обичах те преди още да се ожениш за Даян, а и след това. Обичах Шейн и Джъстин, защото бяха твои деца. — Тя поклати глава. — Каквото и да направиш, няма да спра да те обичам. Ако не можеш, ако изобщо не можеш да приемеш това бебе, решението си е твое. Но аз не мога да го махна.

Роум се извърна бавно, също като старец, който имаше прекалено много години зад себе си.

— И сега какво? — попита с леден глас той.

— Решението е твое — повтори тя. Не можеше да повярва, че гласът й е толкова спокоен, но знаеше, че в този момент е притисната до стената. — Ако предпочиташ да си тръгнеш, вместо да живееш с мен, ще те разбера и няма да спра да те обичам, никога. Ако останеш, ще се опитам… — гласът й пресекна внезапно и тя спря, пое си дълбоко въздух, преди да продължи да говори: — Ще се опитам да държа детето далече от теб, няма да ти се пречка. Няма да те моля да се грижиш за него, нито да го държиш. Кълна се, Роум, няма дори да е нужно да знаеш името му, ако не искаш! Така или иначе, няма да бъдеш баща!

— Не знам — отвърна вяло той. — Съжалявам, но наистина не знам.

Той мина покрай нея и след малко Сара успя да се овладее дотолкова, че да тръгне след него. Той поспря, преди да излезе от апартамента, навел глава. Заговори, без да я поглежда.

— Наистина те обичам. Повече, отколкото си представяш. Иска ми се да ти го бях казал преди, но… — Той направи безпомощно движение с ръка. — Нещо в мен умря, когато те умряха. Бяха толкова мънички, винаги разчитаха, че ще ги защитя. Бях техният татко и според тях нямаше нещо, което да не мога да направя. Само че, когато наистина имаха нужда от мен, не направих нищо, за да им помогна. Успях само… да ги прегърна… когато вече беше отвратително късно! — Устата му бе разкривено от мъка и той потри очи, за да избърше сълзите за двете момчета. — Трябва да тръгвам. Искам да остана малко сам. Ще ти се обаждам. Грижи се за себе си. — Най-сетне я погледна и това, което съзря в очите му я накара да стисне юмруци, за да не изкрещи.

Дори след като вратата се затвори и минутите изтичаха, Сара продължи да стои там, където беше, загледана празно пред себе си, защото не можеше да направи нищо друго. Знаеше, че ще е трудно, но никога не бе предполагала, че реакцията му ще бъде чак такава, нито пък болката му толкова силна. Почувства собствената си мъка като нож, забит в плътта й.

Той бе казал, че я обича. Колко ужасно е да ти предложат рая с едната ръка и да ти го отнемат с другата!

Стигна опипом до хола и седна, цялото й тяло изтръпнало от шок, но бавно започна да се съвзема. Ако я обича, може и да остане. Едно чудо вече се бе случило. Нима бе толкова неразумно да моли за друго? Ако той останеше, може би след време раната, отворена при загубата на синовете му щеше да се затвори и той да обикне друго дете, нейното дете. Тя ще си удържи на думата. Ако Роум остане, няма да му натрапва детето.

Тази нощ Роум не се прибра. Сара лежеше в леглото, което бе споделяла с него всяка нощ след болестта си и плака, докато не й останаха сили.

Стана на следващата сутрин почти без да е мигнала и както обикновено отиде в магазина. Ерика забеляза бледото лице и подпухналите от плач очи, но дискретно премълча. Тактично обслужваше повечето клиенти, докато Сара остана в офиса, за да оправи документацията. Дори и тук я пронизваше болка, защото всичко й напомняше за Роум. Той бе подредил книгите, беше й помогнал да се спре на определена компютърна система, работеше тук всяка събота, а може би дори бе забременяла от него именно на това бюро, на което седеше в момента.

Ерика не попита нищо, но когато Дерек пристигна следобеда и я погледна, веднага предложи помощта си.

— Какво има? — попита той. — Мога ли да помогна с нещо?

Сара усети прилив на обич към момчето. Не разбираше как е възможно едно шестнадесетгодишно момче да е толкова чудесно. За Дерек можеше да се усмихне и го направи.

— Бременна съм — каза тя.

Той придърпа другия стол в малкия офис и сви мускулестото си тяло на него.

— Нима това е лошо?

— Мисля, че е чудесно — отвърна колебливо тя. — Проблемът е, че Роум не го иска. Беше женен преди и имаше две прекрасни момчета. Загинаха в катастрофа почти преди три години, но той не може вече да търпи деца около себе си. Все още спомените му са твърде болезнени.

Красивите очи на Дерек бяха сериозни и безкрайно мили.

— Не се отказвай. Няма и да предположи как се чувства, докато детето не се роди и не го види. Бебетата са толкова специални.

— Така е. Ти също — отвърна тя.

Той се усмихна с прекрасната си спокойна усмивка и стана, за да свърши ежедневните си задължения.

Още една нощ дойде и си отиде без Роум, но тази нощ Сара заспа, изтощена от безсънието предишната нощ и промените, които бременността налагаше. Тя разбираше, че не може да направи нищо повече, че и двамата бяха зрели установени хора, ръководени от обстоятелствата в живота им. Цял живот бе мечтала за стабилен дом, за съпруг и деца, които да обича и просто не можеше да се откаже. Стига да имаше и най-малкият шанс, тя се надяваше и щеше да пробва.

Докато се прибираше на следващата вечер, внезапно забеляза, че пролетта е настъпила. Все още бе хладно, но в никакъв случай студено, а по дърветата бяха избили първите крехки листенца. Късно през изминалото лято тя седеше в офиса си и наблюдаваше как лятото преминава в есен, също както живота й, пред нея бе зимата, в която нямаше нито бъдеше, нито любов, само един пуст път, който се виеше самотен през идващите години. Сега вече знаеше, че след зимата идва пролет. Зимата бе донесла любов в живота й, а в тази пролет имаше нов живот и в нея, и в събуждащата се природа. Почувства внезапно спокойствие, усещането за приемствеността в живота я успокои.

Колата на Роум бе на паркинга.

С треперещи крака тя влезе в апартамента. Дали се бе върнал, за да остане, или бе дошъл, за да си събере нещата? Докато отваряше вратата знаеше, че следващите няколко минути са жизненоважни за щастието през останалата част от живота й.

Посрещна я великолепна пикантна миризма.

Роум се показа на вратата на кухнята. Странно защо изглеждаше по-слаб и изпит, въпреки че не го бе виждала само два дена, а и лицето му бе набраздено от напрежение. Бе гладко избръснат и все още с панталона на един от костюмите, с бледосиня риза и тя разбра, че е бил на работа както обикновено.

— Спагети — каза тихо той и посочи към кухнята. — Ако не можеш да ги ядеш, ще ги изхвърля и ще направим нещо по-различно за вечеря.

— Мога да ги ям — отвърна тя, гласът й тих като неговия. — Все още не ми става лошо.

Той кимна, а след това се подпря с рамо на вратата, сякаш бе много уморен.

— Не искам да те напускам, мило. Искам да съм с теб, да спя с теб и да гледам това красиво лице от другата страна на масата, когато закусваме. Но не искам да знам за бебето — подчерта той. — Не ми говори за него и не ме замесвай. Не искам да имам нищо общо.

Сара кимна, прекалено разтърсена, за да каже каквото и да е, освен „добре“. Отиде в спалнята си, за да се преоблече и го остави подпрян на вратата.

Вечеряха мълчаливо и напрегнато. Тя не го попита къде е бил, нито пък защо е взел това решение, но и той не спомена нищо. Беше й казал, че иска да спи с нея, но когато си легнаха, Сара осъзна, че той просто е имал предвид по-грубото значение на думата, защото се прибра в своята спалня за пръв път от много време насам. Опита се да не се чувства разочарована, тъй като разбираше какъв шок е преживял, но той й липсваше. Без него се чувстваше загубена, а леглото й се стори прекалено голямо и студено. Освен това бременността, странно защо, бе изострила физическите й нужди, както бе споменато в една от брошурите, които доктор Истъруд й даде. Искаше Роум за свой любовник, не само като присъствие в леглото.

 

 

Два дена по-късно Макс мина през магазина, за да я види.

— Обядвай с мен — покани я той.

Сара го стрелна с поглед и забеляза загрижеността в очите му, преди той да успее да я прикрие. Кимна с глава и извика на Ерика, че излиза да обядва.

Макс я заведе в малък тих ресторант и тъй като беше доста рано, двамата се оказаха единствените клиенти, освен някакъв мъж в дъното, погълнат от вестника си. Поръчаха и щом сервитьорката се отдалечи, Макс погледна изпитателно Сара.

— Добре ли си?

— Да, разбира се — отвърна тя стреснато.

— Исках да се уверя. Виж, Роум прекара две нощи в апартамента ми и приличаше на истинска развалина.

Значи ето къде е бил. Сара благодари, без да крие облекчението си.

Кривата усмивка на Макс можеше да размекне и камък.

— Мило момиче, знаеш, че съм готов и с дракони да се сражавам заради теб, стига да са останали на света. Кажи ми какво да направя.

— Предполагам, че знаеш всичко.

Той кимна.

— Както вече ти казах, Роум беше в шок. Опитах се да му предложа чай, но той не пожела, затова го обърнахме на уиски. Дори не можах да го напия — замислено обясни той. — Не му подейства и любимото ми уиски, но поне вече не приличаше на ходещ смъртник и най-сетне се разприказва. Никой не ми беше споменавал за миналото му. Когато ми разказа за първата си жена и за синовете, ми дойде в повече, а аз не съм прекалено емоционален. — За пръв път дяволитите отблясъци в тюркоазните му очи бяха изчезнали. — Това беше всичко, което пожела да ми каже първата нощ. На сутринта, както обикновено отиде на работа, въпреки че той самият не беше много за работа. Кълна се, че си беше наистина опасно да го заговориш. Втората вечер ми каза, че си бременна.

Сара завъртя чашата с вода в ръка.

— Каза ли ти, че…

— Да. — Той протегна ръка и обхвана малката й китка. — Помислих си, че или е луд, или е глупак, или пък и двете. Ако детето беше мое, щях да се пръсна от гордост. Но от друга страна, аз не съм преживял нищо подобно.

— Даян ми беше най-добрата приятелка — прошепна Сара. — Познавах децата му. Беше… ужасно.

— Той ми каза за ултиматума ти. Съкровище, ти си най-смелата жена, която някого съм срещал. Заложила си всичко, нали? И спечели.

— Все още не съм спечелила. Поне не напълно. Просто ми се дава втора възможност.

— Каза ми, че не иска да има нищо общо с бебето, че то не го интересува. Ако наистина стане така и се нуждаеш, от каквото и да е, веднага ми се обади. Ще съм изключително горд да стана приемен баща. Ще те карам до болницата, ще ти държа ръката, докато раждаш, каквото поискаш. Разбираш ли — продължи замислено той — какво обещание ти дадох току-що? Роум не е единственият глупак. Май винаги мога да се утеша с мисълта, че той е прекалено остър камък, за да позволи на някой друг мъж да има нещо общо с жена му.

Сара се разсмя, трогната от грижовността му.

— Миличкият! Справяше се толкова добре, докато не спомена раждането, нали?

Той се ухили.

— Винаги съм бил изключително галантен, доколкото придирчивостта ми позволява.

Донесоха им поръчката и Сара изяде порцията си с апетит, по-голям от предишните няколко дни. Макс размаха вилицата си пред нея.

— Сега разбирам защо Роум е бил толкова твърдо решен да наложи изключителни права над теб. След тази травма в миналото му, сигурно отчаяно се е нуждаел да е сигурен в теб, да върне някаква стабилност в живота си. Не е знаел, че го обичаш, нали?

— Преди — не. Сега вече знае.

— Той също те обича. Май не беше така, когато се оженихте, но той не е малоумен, затова бързо е успял да разбере какво съкровище има до себе си. Все още си е варварин, разбира се, но е ужасно умен и глупостта е единственото, което не мога да преглътна у него. Понякога се чудя сам на себе си защо го харесвам.

Макс беше безценен с обичайния си хаплив остър ум, който я разведряваше и й възвръщаше самоувереността. Предложението му за помощ си беше напълно искрено. Сара имаше късмет да е обградена от приятели, които обичаха и нея, и Роум. На Роум може и да му се струва, че е притиснат в ъгъла, че трябва да се бори, за да спаси брака си, но истината бе, че хората го обичаха и бяха готови да направят какво ли не, за да му помогнат. Макс бе разкрил пред Сара къде е прекарал Роум последните две нощи, не само за да помогне на приятеля си, но и за да успокои младата жена. Не искаше бракът на Роум да пострада заради някое погрешно заключение.

— Ти си чудесен човек — каза му тя, а след това се пошегува. — Трябва ти само едно чудесно тексаско момиче, което да пречупи тази английска сдържаност.

Той я погледна подигравателно.

— В някои случаи от английската ми сдържаност не остава и следа, съкровище, а за твоя информация вече съм си намерил една чудесна тексаска жена. Ще я заведа у дома да се запознае със семейството ми, но първа трябва да я опитомя. Да я покоря, както казвате вие в Тексас.

Мисълта за изискания Макс с някоя огнена жена с напевен говор бе страхотна. Тя се приведе напред, в главата й напираха десетки въпроси, но той вдигна едната си вежда.

— Да не си мислиш, че ще можеш да ми измъкнеш тайната с целувка — каза нежно той. — Свърши ли с обяда?

 

 

Тази нощ Роум дойде в леглото й и я люби много нежно. Тя се притисна към него, обзета от желание. След това, когато той понечи да стане, тя постави ръка на неговата.

— Моля те, недей още. Остани с мен малко по-дълго.

Той се поколеба, но след това се отпусна и я прегърна.

— Не искам да те нараня — каза той в мрака, гласът му кадифен, макар и напрегнат. — Много ми се иска да те докосвам, но ако остана ще те любя отново.

Дори начинът му на мислене по този въпрос бе променен, забеляза тя. От началото, когато се ожениха, избягваше израза „правя любов“. Тя потри буза към острите косъмчета на гърдите му, а след това нежно захапа зърното.

— Надявам се — отвърна тя и в гласа й се прокрадна усмивка. — Искам отново да се върнеш да спиш при мене, докато се чувстваш добре с мен.

Той сви пръсти в косата й и дръпна главата на Сара назад.

— Добре? Та аз се чувствам много добре с теб — каза той, пое ръката й и я плъзна надолу по тялото си. Беше така зажаднял за нея, сякаш не се бяха любили преди малко — Виж как ми въздействаш. Ако няма да можеш да прекарваме нощите така, както ми се иска, тогава ще трябва да ме оставиш да изляза.

— Мога — прошепна тя и се изви върху него. — Съвършено здрава съм.

Беше внимателен с нея, задържаше силата си и не й позволяваше много. Тя разбираше, че загрижеността му е насочена единствено към нея, не към бебето, но и това й стигаше. В тъмнината й каза, че я обича, а когато най-сетне заспаха, той я задържа притисната до себе си. Бременността я караше да става по няколко пъти през нощта и всеки път, когато се връщаше в леглото, той беше буден. Без да каже и дума, отново я привличаше в прегръдките си.

Когато отиде на задължителния двуседмичен преглед, доктор Истъруд я прегледа внимателно, а след това вдигна доволно палец.

— Отлично — каза тя. — Нито сутрешно гадене, нито петна?

— Нищо — отвърна доволно Сара.

— Браво. Нека да продължава все така.

— Защо искате да ме преглеждате на две седмици?

— Заради възрастта ви и защото това е първото ви дете. Знам, че прекалявам, но искам това дете да се роди здраво през ноември. Пийте си витамините и на всеки два часа си почивайте по половин час с вдигнати крака. Никакви оправдания и изключения.

Беше доста неудобно да си почива, докато работеше в магазина, но това неудобства трая, докато клиентите разбраха, че е бременна. Тя каза на Ерика, какво е казала доктор Истъруд, и скоро, точно в единадесет, или Ерика, или някой друг в магазина поемаше инициативата.

— Време за почивка.

Цялата общност бе загрижена за бебето. Марси си създаде навик да се отбива поне по веднъж на ден. Макс изникваше най-неочаквано, Ерика и клиентите строго съблюдаваха почивките, а Дерек бдеше над цялата операция. Ако посмееше да вдигне нещо, Дерек си намираше начин да научи и тихото му гълчене я караше да се почувства така, сякаш всеки момент ще я удари гръм.

Беше в четвъртия месец, когато един ден Роум се прибра неочаквано рано в сряда, същия ден, когато магазинът бе затворен следобеда. Тя покриваше рафтовете в килера с хартия и се бе превила на колене и длани на най-долния ред, цялото й тяло скрито вътре. Роум я погледна, наведе се, сграбчи я за бедрата и решително я изтегли.

— Ще наема някой да се занимава с домакинската работа — каза спокойно той. — Още утре.

На нея й се стори забавно.

— Милиони жени по цял свят си вършат домакинската работа, докато са бременни, чак до самото раждане.

— Ти не си милиони жени — отвърна той. — Ако не пътувах толкова много, щеше да е друго. Можех да ти помагам, докато съм тук, а и искам да съм спокоен, че няма да се катериш по шкафовете, около тях или вътре в тях.

Беше вършила същото и преди, когато не беше бременна, но нямаше смисъл да го изтъква. Това, че той е загрижен заради бременността й, й се стори много добър знак. Не че бе станала тромава или несръчна, защото в четвъртия месец бе напълняла само половин килограм и все още си носеше нормалните дрехи. Единственият видим знак за бременността й бяха набъбналите гърди и изключителната им чувствителност, което пък очароваше Роум.

Той се наведе и я целуна.

— Обещай ми — помоли той и тя го стори.

Беше по-мълчалив от обикновено, едновременно по-близък и по-далечен. Тя не можеше да прецени за какво си мисли съпругът й, но когато заминаваше в командировка, се обаждаше по-често, за да провери как е. Когато си бе у дома и се налагаше да присъства на бизнес вечеря, все по-често уреждаше нещата така, че да присъстват и съпругите на поканените, за да не се налага Сара да прекарва цялата вечер сама. Ръката му винаги беше на гърба й, когато вървяха, винаги й подаваше ръка, когато се качваше или слизаше от кола. Но никога не я попита за детето, не се интересуваше как е минал последният й преглед, нито пък кога й е терминът, въпреки че ако знаеше да брои, много лесно можеше да пресметне.

Знаеше, че няма да има удоволствието да избира имена за бебето с него, нито пък да се чудят заедно дали ще бъде момче или момиче. От друга страна, много бащи не проявяваха почти никакъв интерес към наследниците си, а когато започнеше самото раждане, направо примираха от страх. Тя все още таеше надежда. Трябваше да се надява, въпреки че знаеше, че в бъдеще я чака много мъка, а най-малката грижа сега й се струваше как ще обясни на едно дете, че не бива да безпокои татко — никога.

Сега трябваше да се готви за детето, с или без помощта на Роум, затова без да му казва започна да превръща третата спалня в детска стая. За да направи място за бебешките принадлежности, се наложи Дерек да й помогне да премести част от мебелите, които бе пренесла от стария апартамент и да ги занесе в магазина за продажба. Марси я заведе на пазар и се опита да си припомни полузабравения опит, за да помогне на Сара да купи необходимото. Намериха детско креватче и го монтираха, а към него имаше и бебешка въртележка, която да весели бъдещото бебе. Вече имаше люлка и люлеещ се стол. Един следобед, на предната седалка на колата й се оказа настанен огромен плюшен мечок с хитра усмивка и когато Сара се огледа за Дерек, от него вече нямаше и следа. Мечокът бе поставен в люлеещия се стол и веднага получи името Дю-дю.

Късно една вечер, докато търсеше някакви документи, Роум отвори вратата на третата спалня и запали лампата. Замръзна на място, а след това прибързано загаси и излезе. Беше пребледнял. Повече не отвори вратата.

Сара помоли Марси да посещава заедно с нея часовете в курса по естествено раждане, за да й бъде партньорка. Марси си пое рязко дъх.

— Сигурна ли си? — попита тя, поласкана, но същевременно изпълнена с неудобство. — Нищо не разбирам от бебета. Наистина съм родила Дерек, но при него всичко бе толкова гладко. — Тя се изчерви като младо момиче. — Може и да ти звучи глупаво, но се кълна, че така ми изглеждаше. Болките ми започнаха в осем сутринта, точно по време на визитацията. Дерек винаги е бил много предвидлив. Роди се в девет и половина без усложнения и с много малко усилия от моя страна, само няколко напъна. Сам изплака, преди още лекарят да го е докоснал, а след това засмука юмруче и заспа. Това беше.

Двете се спогледаха. След това Марси вдигна очи нагоре и те се разсмяха.

Сара правеше всички упражнения, препоръчани от доктор Истъруд за заякване на гърба и коремните мускули и пиеше много точно всички витамини. В петия месец, доктор Истъруд я подложи на сравнително простичък тест, като изтегли малко количество околоплодна течност. Бебето бе обявено за напълно нормално и едва тогава лекарката си призна, че това е била най-голямата й грижа, но че всичко е съвсем наред.

Скоро след това, една вечер Роум я прегърна, преди да заспят, главата й отпусната на рамото му, тялото й притиснато до неговото. Тъкмо се бяха любили и Сара се чувстваше сънена, тялото й изпълнено със задоволство. В този момент бебето ритна, силно, за пръв път се движеше толкова бурно. През последните седмици Сара усещаше слабо трептене, но никога преди не бе усещала толкова силно ритване. Мъничкото краче бе попаднало точно там, където бе прилепена до Роум. Той сякаш се вкамени, а след това скочи от леглото със сподавена ругатня.

Запали лампата и Сара го загледа, очите й плувнали в сълзи. Той се потеше.

— Извинявай — каза дрезгаво той. Наведе се, целуна я и приглади косата й. — Обичам те, но не мога да го понеса. Ще спя в моята стая, докато се роди.

Тя също се опита да се усмихне, въпреки че очите й бяха пълни със сълзи.

— Разбирам. Аз също съжалявам.

След два дни той замина на доста продължителна командировка. Сара предполагаше, че сам е изразил желание да тръгне, и ако това наистина бе така, не можеше да го вини. Нещата бяха извън контрола му и независимо от усилията си да пренебрегва бременността й, тя вече бе очевидна. Фигурата й бе закръглена и се налагаше да носи дрехи за бременни. Бебето бе променило навиците му за сън и любовния им живот, нищо чудно, че искаше да се махне за известно време.

Докато Роум го нямаше, Макс й звънеше всеки ден. Никога преди не се бе чувствала толкова глезена, и то заради една съвсем обикновена бременност. Дерек направляваше живота й в магазина като нежен деспот и тъй като бяха в лятна ваканция, беше направо неудържим. Когато сутрин отиваше, той вече я чакаше и си тръгваше с нея. Единственото спокойствие бе, когато се прибираше в безупречно чистия апартамент. Роум наистина бе наел домашна помощница, една приятна дама на средна възраст, която нямаше нищо против да получава хубава заплата за това, че почиства някакъв апартамент. Госпожа Мелтън веднага бе приела доброто предложение, поддържаше апартамента безупречни чист, а дрехите — винаги изпрани. Ако не беше интересната работа в магазина, Сара сигурно щеше да полудее от бездействие.

Роум го нямаше три седмици и това се оказаха три от най-дългите седмици в живота й, въпреки че всички полагаха неимоверни усилия, за да я развеселят. Не всички бяха запознати с подробностите — само Марси, Дерек и Макс, но всички клиенти се суетяха около нея. Само да можеше Роум да очаква раждането на детето си поне с частичка от нетърпението, което проявяваха непознатите, тя щеше да е във възторг.

Един ден й се обади, докато беше на работа, за да й каже, че е на съвещание, но на следващия ден се прибира. Сара затвори и се разплака.

Дерек я прегърна, отведе я в офиса и затвори вратата. Тя се наплака на силното му рамо, а той я люлееше нежно. След това избърса очите й, настани я на стола и придърпа другия, за да седне и той.

— Роум ли беше?

— Да, връща се утре — подсмръкна тя. — Толкова много се зарадвах, когато му чух гласа, и когато разбрах, че скоро се прибира, че не можах да се сдържа.

Той се усмихна и я погали по коляното.

— Вчера получих последното потвърждение за стипендията — каза той, за да я разсее от мисълта за Роум. — Роум и господин Конрой наистина ми помогнаха. И то благодарение на теб.

— Много се радвам. Ти заслужаваш най-доброто.

Той я наблюдаваше.

— Четох за бременността и за раждането, само в случай че стане нещо и имаш нужда от мен, преди да стигнем до болницата. Мисля, че ще успея да изродя бебето.

Сара не изпитваше и най-бегло съмнение, че Дерек е прочел всичко по въпроса. Някои хора биха си помислили, че е сменил темата, но тя познаваше Дерек и беше готова да се обзаложи, че ще намери връзка между раждането и стипендията.

— Реших, че ще стана лекар — каза той убедено. — Акушер. Докато те наблюдавах как наедряваш и детето расте в теб, ами това е най-великото нещо, което съм виждал. Искам да помогна на много бебета да се появят на този свят.

— Едва ли има по-добро начало за едно дете — отвърна Сара, трогната до сълзи. Никой лекар нямаше да е по-добър от Дерек Талиферо.

— Да знаеш, че много те обичам. — Топлите му златистокафяви очи се спряха на лицето й. — Ти ми предостави шанс, който никога не бих получил, а и толкова помагаш на мама. Не ти говоря за любов като между мъж и жена, защото не съм готов за подобно нещо, а просто за любов. — Той протегна ръка и постави длан с много обич на заобления й корем. — Ако това бебе е момиче, може и да я дочакам. Струва ми се, че дъщеря ти ще е нещо много специално.

По устните й плъзна нежна усмивка и тя приглади назад една немирна черна къдрица от челото му.

— Не би могла и да си мечтае за по-добър мъж — прошепна Сара и го целуна по бузата.

Следващата вечер се прибра рано и остави Ерика и Дерек да затворят, защото искаше да посрещне Роум. Почувства, че ако още го няма, сигурно ще се разплаче, но сълзите й едва не рукнаха, когато забеляза колата му паркирана отпред. Изтича вътре и зачака нетърпеливо изкачването на асансьора.

— Роум! — извика тя щом отключи вратата и я отвори със замах. — Роум! Къде си?

— Тук — прозвуча гласът му от спалнята.

Тя затича към стаята му, а сърцето й биеше като обезумяло. Той излезе от банята тъкмо когато тя се показа на вратата. Той изглеждаше толкова строен, великолепен, косата му още мокра, около врата му преметната хавлиена кърпа. Тя си пое бързо дъх и бе готова да скочи към него, но по средата застина. Погледна го безпомощно и объркано, а след това, за пръв път не само по време на бременността си, но и в целия си живот, припадна.

Роум извика уплашено и се хвърли към нея, но не успя да я хване, преди да падне. Изруга тихо, вдигна я на ръце и я постави на леглото. По тялото му избиха капки пот, когато видя как безжизнено е отпусната. Намокри една кърпа със студено вода и изми лицето и ръцете й, а след това я постави на челото й. Клепките й трепнаха и тя го погледна объркано.

— Припаднах — изрече удивено тя.

Той не си спомняше името на лекарката й.

— Коя беше лекарката ти? — попита рязко той, приведен над нея.

— Истъруд. Но защо…

Той грабна указателя и отвори на „И“, а след това прокара пръст по колоните.

— Роум — започна внимателно тя и се опита да стане. — Нищо ми няма. Просто припаднах.

Той постави ръка на гърдите й и я побутна назад на леглото.

— Да не си посмяла да станеш пак — предупреди я той и набра номера.

— Тя не си е в кабинета. Ще се включи телефонният секретар.

— Доктор Истъруд, ако обичате — каза той в слушалката с типичния за изпълнителен вицепрезидент глас. — Обажда се Роумън Матюз, съпругът на Сара Матюз.

Противно на всички естествени закони и на тези, които властват в медицинските кабинети, доктор Истъруд се обади. Сара лежеше и гледаше сърдито Роум, зачудена дали двамата с Дерек нямат някаква роднинска връзка. Всичко това беше отвратително.

Той разказа накратко случилото се на лекарката и тогава доктор Истъруд зададе няколко въпроси, след което той погледна мрачно Сара.

— Да, направи рязко движение. Тя тичаше.

Продължи да слуша, а изражението му ставаше все по-мрачно.

— Разбрах. Каква е опасността от преждевременно раждане и попадането на бебето в канала преди началото на цезаровото сечение?

Сара простена шумно, разбрала, че този път няма мърдане. По всичко личеше, че раждането й ще бъде напълно нормално, тъй като детето не беше много голямо, но знаеше, че това няма да повлияе особено много на Роум. Той я гледаше с поглед, готов да изпепели тревата.

Когато затвори се обърна към нея.

— Има известна опасност при раждане на твоята възраст — каза той с невероятен самоконтрол. — Рискът е още по-голям, тъй като тазът ти е прекалено тесен. А ти, по дяволите, тичаше! — Лицето му се сгърчи и той сви юмруци. — Въобще не желая това дете и още по-малко искам да те излага на риск. Защо не ми каза? Как мислиш, че ще го приживея, ако нещо ти се случи заради бебето, тогава аз… — Той прекъсна думите си, гърдите му се вдигаха, докато се опитваше отново да се овладее.

Сара се изправи и се отпусна в прегръдката му като се опитваше да го успокои.

— Роум, скъпи, добре съм. Честна дума. Не бива да се притесняваш единствено заради това, че може да се наложи да ми правят цезарово сечение. Това е в случай, че бебето се окаже прекалено голямо, а то не е.

Той поклати глава и ръцете му я обгърнаха.

— Не си ли спомняш колко големи бяха Джъстин и Шейн? И двамата тежаха над четири килограма! Самата мисъл, че ще трябва да износваш толкова голямо бебе… Плаши ме — завърши той.

— Не предизвиквай съдбата. Моля те. Не съм имала никакви проблеми, нито гадене, нито краката ми се подуват, нито пък гърбът ме боли. В чудесно здраве съм!

Той наведе главата й назад и жадно заоглежда лицето й с изписаните по него любов и загриженост, загриженост за него вместо за нея самата. Целуна я и притисна главата й към гърдите си.

— Обичам те — каза с тръпнещ глас той. — Не позволявай на чудото да ми се изплъзне точно сега.

— Никъде няма да ходя — увери го тя. — Толкова дълго те чакам. Няма да позволя нищо да се случи. Години наред — отвърна нежно тя. — Толкова дълго те чакам. Затова и никога не се ожених, затова всички си мислеха, че съм се посветила на работата. Никой друг мъж не ме интересуваше, само ти.

Той потри буза до слепоочието й със затворени очи.

— Толкова много те обичам, че чак се плаша — каза най-сетне той много тихо. — Обичах Даян, но болката, че я загубих вече си отиде, благодарение на теб. Сякаш Даян ме бе подготвила за теб, дала ми бе основата, на която да стъпя, за да мога да стигна до теб. Винаги усещах, че си някъде наблизо и усещах, че някой ден, когато се науча да обичам достатъчно силно, ще си моя. Ако понякога забравям да го кажа, напомняй ми, защото не искам и ти да забравяш какво изпитвам. Не искам това бебе, но то не променя чувствата ми към теб и това не трябва да го забравяш. Просто в мен нещо се пречупи, когато момчетата починаха и ми се струва, че то никога няма да се възстанови. Новото бебе просто няма да ги замести.

Не, нищо и никога нямаше да замени момчетата, които той толкова много обичаше, той наистина не разбираше, че това дете не е замяна, а отделна личност. Това бе другото чудо, за което тя се бе молила, за деня, когато ще погледне детето си и ще усети как сърцето му се разтапя.

Ако този ден никога не настъпеше, нейното собствено сърце щеше да се пръсне.