Линда Хауърд
От любов (11)

Единадесета глава

— Дай ми ключовете от твоята кола — каза той на следващата сутрин, когато тръгваше за работа. Сара се намръщи, но извади ключовете от чантата и му ги подаде. Той извади своите от джоба си и ги сложи в дланта й. — Карай известно време моята. По-голяма е, по-удобна и по-сигурна, а е и автоматик. Няма да се налага да сменяш скорости.

— Щом настояваш. — Тя взе ключовете и вдигна една от елегантно извитите си вежди. — И как ще се отрази моята на имиджа ти на корпоративна акула?

— Направо ще го съсипе — отвърна той с широка усмивка.

Мерцедесът й се стори огромен и тя го караше с изключително внимание, да не би да одраска безупречно излъсканата кола. Беше свикнала да настъпва безстрашно педала на газта, когато влиза и в най-тесния паркинг, да се стрелка в пролуките в движението, които се струваха малки дори и на велосипедистите, но сега, с колата на Роум, това вече беше минало, и сигурно именно по тази причина той й бе дал своята.

Лятото бе към края си. Дерек отново тръгна на училище и времето сякаш се забави. Сега Сара усещаше тежестта на бременността си, въпреки че бе в отлично здраве и доктор Истъруд бе изключително доволна. Не беше качила много, но бе направо невероятно колко много тежат четирите допълнителни килограма, когато са събрани на едно определено място. Когато доктор Истъруд й каза, че сигурно ще качи още четири преди раждането, Сара простена с искрено недоверие.

— Няма да мога да ставам от леглото — мърмореше тя. — Сега вече направо се търкалям! А как ще си закопчавам обувките?

— Всичко това вече съм го чувала — каза доктор Истъруд без изобщо да се впечатли. — Ще носиш равни обувки и ще накараш съпруга ти да ти помага, когато ставаш.

Тъй като Роум спеше в своята спалня, никога не я беше виждал как се мъчи, докато става, а и тя сядаше предпазливо на самия край на стола, за да може да стане, без да привлича вниманието. Отпускащите горещи вани бяха останали в миналото и сега душовете бяха наред. За да си обръсне краката или да си обуе чорапогащник, й струваше неимоверно усилие. Тя въздъхна и сведе поглед към заобления си корем. Още четири килограма, направо не беше за вярване.

Забравила за обещанието си да не му споменава нищо, тази вечер тя простена пред Роум.

— Можеш ли да си представиш? Доктор Истъруд каза, че ще кача още четири килограма! Вече съм огромна! Няма да мога да ходя!

Той я погледна, изумен от неприкритата паника в гласа й. Беше бременна в седмия месец, а Даян бе толкова едра в четвъртия. Сара, обаче, никога не бе изкарвала бременност преди и той разбра с изумление, че има много по-богат опит от нея. Освен това добре познаваше страховете на жената и неудобството с наближаването на термина и с разширяването на обиколката й. Единственото, което не биваше да прави, бе да се разсмее, въпреки че погледна към заобления й малък корем и му се прииска да прихне. Бебето наистина бе малко, осъзна с облекчение той и от плещите му падна истински товар.

Тя изглеждаше толкова самотна. Напомни си времето, когато беше болна от грип, и каква неприязън изпитваше към болестта. Не можеше да се помири с друго, освен с най-добрата си форма и само тогава успяваше да се справи с всичко. Имаше нужда някой да я успокои и поглези, имаше нужда от него, също както когато се разболя.

Той я привлече в скута си и я целуна, като внимаваше ръката му да не докосва корема му. Вместо това сложи длан на коленете й.

— Мисля, че си красива — каза той и тя наистина беше прекрасна. Лицето й грееше, косата й блестеше, кожата й искреше. Той я целуна отново и ръката му автоматично се плъзна към закръглените гърди.

Тя въздъхна от удоволствие и устните й се отвориха. Развълнуван от близостта й и от мекотата на устните й, той продължи да я целува, докато разкопчаваше туниката и търсеше топлината на кожата й. Гърдите й бяха налети, вече достатъчно големи, за да задоволят нуждите на бебето и изпълваха дланта му. Зърната набъбнаха, когато ги докосна и тя сви юмрук в косата му и го целуна страстно.

— Ще се пръсна — изстена той и откъсна устни. Доктор Истъруд все още не бе казала на Сара, че е време да започне да се въздържа, но тя не се опита да накара Роум да я люби. Решението беше негово, а и тя се почувства притеснена. Вече не беше слаба, чувстваше се тромава и определено не сексапилна.

Той закопча туниката и Сара разбра, че е взел решението си. Прие го безропотно и се плъзна от скута му.

— Съжалявам, че съм такова мрънкало — извини се тя и внезапно разбра за какво бе говорила, и че е нарушила обещанието си.

Той я погледна с изражение, което тя не можа да прецени, но вътрешно се сви. Както и да се чувстваше, повече нямаше да споделя проблемите си с него. Когато бебето риташе толкова енергично, че не я оставяше да спи, тя търпеше безмълвно. Примиряваше се и с нарастващата болка в претоварените си мускули, с общото неудобство, и въпреки че й се струваше, че пред нея има цяла вечност, тя знаеше, че само след няколко седмици всичко ще приключи.

На първи октомври доктор Истъруд й нареди да престане да шофира и да почива повече. Налагаше се да сподели с Роум, защото това означаваше да прекрати работата си в магазина. И така, вместо около нея да се суетят Ерика и Дерек и непрестанният поток клиенти, остана само госпожа Мелтън, а и Марси притичваше по няколко пъти на ден, за да я види. Роум започна да прекарва всичките си вечери у дома, въпреки че Сара знаеше, че обикновено има по няколко бизнес вечери, на които се налага да присъства. Когато го попита, той кратко обясни, че Макс е поел тази част от задълженията му.

Сара откри, че е толкова летаргична, та дори и магазинът не й липсваше. Четеше много и се опита да измисли име за бебето, но не успяваше да се съсредоточи над нищо. Всеки следобед спеше, защото изглежда тогава и бебето спеше. Нощем, детето играеше аеробика.

По това време, докато лежеше сама, в компанията на нероденото си дете, Сара се измъчваше и се опитваше да вземе решение. Самата мисъл да се откаже от бебето бе немислима. Та това бе детето на Роум, заченато в миг на обич, а и още преди да е родено тя го обичаше толкова силно, че чувството чак я плашеше, защото не бе очаквала, че ще я обземе такова желание за физическа закрила. Това дете бе част и от нея. Затова преживяваше отдръпването на Роум толкова силно.

Само че решението, което бе взела бе единственото възможно за нея, въпреки че то щеше да бележи живота на детето. Съзнаваше, че неприязънта на Роум не е за пренебрегване, че тя се е зародила в най-черните дни от живота му. Все още усещаше мъката му и дълбокото всеобхващащо отчаяние и дори и сега плачеше заради него, когато си спомняше празнотата в погледа му. Беше го притиснала в ъгъла, беше го насилила да избира между физическото присъствие на детето, което той не желаеше, и това да загуби любовта на жена си, любов, която все още му се струваше нещо ново и много крехко. Не се бе надявал, че отново ще намери любов, не и след трагедията, която бе опустошила живота му, затова, когато откри новата си любов, бе изумен и уплашен. И така, когато му се наложи да избира, той избра Сара, дори и на цената на огромна емоционална болка.

Осиновяването бе възможност, която непрекъснато се въртеше в ума на Сара, но всеки път тя се свиваше мъчително. Нямаше лесен начин да се измъкне от положението, както и да постъпеше, все някой щеше да остане наранен. Ако се откажеше от детето си, тази загуба щеше да я преследва до края на живота. Ако любовта на Роум се стопи, притисната от товар, който бе прекалено голям за него, дали това ще промени чувствата й към детето?

От момента, в който бе решила да задържи бебето, не си бе позволявала да мисли за тези неща. Беше приемала всеки отделен ден такъв, какъвто е, без да гради планове за бъдещето, пренебрегвайки проблемите, които я очакваха, защото не можеше да се справи с тях. Живееше за настоящето, умът и тялото й съсредоточени над живота, който растеше в нея. В магазина бе непрекъснато заета, разсейваше я компанията на влезлите. Сега, повечето дни прекарваше сама и нямаше друга работа, освен да мисли и да се страхува.

Ако сега изгубеше Роум, какво ще прави? Беше истинско чудо да се ожени за него. Ако той си тръгнеше, това щеше да я убие. И все пак тя бе изложила на риск брака си и стореното бе нарочно. Той вече се отдалечаваше от нея и всеки ден го откъсваше все повече. Държеше се мило и любезно с нея, загрижен за здравето й, за удобствата й, но бебето не позволяваше никаква интимност и тя започваше да се страхува, че двамата се превръщат в любезни непознати.

Този Роум, когото познаваше, бе невъздържан и динамичен мъж, който караше нещата да се случват и хората да вършат необходимото. Той бе издържал на такъв ужас, който би пречупил повечето мъже, би ги прекършил завинаги. Този Роум не беше любезният, внимателно контролиращ се мъж, който се прибираше всяка вечер от работа и я питаше дали е добре, а през останалата част от вечерта я пренебрегваше. Ами ако той се държеше на разстояние от нея, защото му бе безразлична и не желаеше да се доближи до не, дори и бременността да не беше пречка? Да не би просто да вършеше това, което е редно и да изчакваше да роди, за да даде името си?

Сара бе доволна, че първият час от курса по естествено раждане се проведе една вечер, когато Роум бе в командировка за един ден и затова не й се наложи да му обяснява къде е тръгнала с Марси. Сара бе отлагала часовете и все се надяваше, че Роум ще реши да ходи с нея, но накрая, времето я принуди да направи необходимото. Ако не посещава часовете, бебето няма да я чака. Чувстваше се неудобно и й се стори неестествено, че посещава курса толкова малко преди термина, а и усещаше болезнено липсата на Роум. Марси й бе близка приятелка, но всички други жени бяха със съпрузите си и Сара улови няколко състрадателни погледа насочени към нея.

Поне в едно отношение се почувства по-добре по време на курса. Терминът й бе съвсем близо, но имаше доста други жени, които бяха така подути и подпухнали, че малкият й корем съвсем не изглеждаше внушителен. Тя погали нежно нероденото си дете и се замисли, че така е най-добре.

Роум се прибра следващия следобед. Влезе в хола, където тя се бе изтегнала, подпряла крака на масичката за кафе и упорито се опитваше да реши всяка кръстословица и загадка в една книжка. Остави куфарчето със спокойни отмерени движения.

— Звъннах снощи, но те нямаше. Къде беше?

Сара го погледна стреснато и веднага отклони очи.

Искаше й се да не е толкова отчужден, но някак си бе забравила колко стряскащ може да се окаже съпругът й, когато прониже някой с тъмните си очи. В този момент не беше отчужден, а ядосан.

Разкопча сакото си, свали го и го преметна на облегалката на канапето. Седна срещу нея и прокара пръсти през разрешената от вятъра черна коса.

— Чакам — продължи спокойно той.

Сара затвори книгата с кръстословиците и я остави.

— Извинявай, не ти казах преди, но не знаех как да повдигна въпроса — призна тя. — Марси ме заведе на курс по естествено раждане, организиран в болницата. Тя ще ми бъде партньор. Снощи беше първият час.

Той стисна устни и тя забеляза отблясъка на нещо много дълбоко в очите му, същото онова неразгадаемо нещо, което бе забелязала вече няколко пъти.

— Май трябва да съм благодарен, че не си помолила Макс — отвърна той.

— Роум! — Шокирана и малко обидена, тя се втренчи в него.

Той бързо махна с ръка.

— Извинявай, не исках да го кажа. По дяволите! — изруга тихо той и плъзна ръка по врата си, за да разтрие схванатите мускули. — Ще бъда истински доволен щом това приключи.

— Още няколко седмици — прошепна тя, докато го наблюдаваше с болка. — И тогава какво?

Той пое дълбоко въздух, а силните му гърди опънаха ризата. По лицето му се врязаха бръчки и се очертаха от двете страни на устата.

— Тогава ще си върна съпругата — отвърна направо той.

— Знам, че ти беше трудно…

— Нищо не знаеш. Нямаш никаква представа. — Гласът му стана по-остър. — Беше пределно ясна, когато направи ултиматума си — примирявай се, или — вън. Искаш това дете много повече, отколкото ме искаш мен. Мислих по този въпрос много повече, отколкото съм мислил за каквото и да е в живота си и едва не си тръгнах, но накрая прецених, че трябва да взема поне това, което мога. Сега вече може да съм на второ място в живота ти, но нещата няма да продължат така. Когато това дете се махне, когато мога отново да те докосвам, тогава пак ще си моята съпруга, на първо място, преди всичко друго. Ако не можеш да живееш така, казвай ми още отсега.

Тя притихна, пребледня, но вдигна поглед към него.

— Винаги съм мечтала да ти бъде жена.

— Не искам това дете да застава между нас. Грижи се за него, добре, но когато се върна вечер, времето ти е само за мен. Искам вниманието ти, цялото ти внимание, не да скачаш и да се втурваш, всеки път, когато хленчи.

— Дори и когато е наранено или болно ли? — Нима той не чуваше какво говори? Наистина ли очакваше тя да пренебрегва детето си?

Той се сви, сякаш разбрал какво го пита.

— Не, разбира се, че не. — Погледна я развълнувано. — Не знам дали ще се справя. Искам теб, но само теб, както си беше преди. Не искам никакво натрапничество.

— Ще се справим — каза тихо тя и й се прииска да го прегърне и да го увери в любовта си, но знаеше, че ще се дръпне заради корема й. Сигурно част от мислите й се отразиха в очите, защото той се изправи и се надвеси над нея. Целуна я за пръв път от седмици, не просто бегло докосване с устни по бузата или челото, а дълбока властна целувка. Тя е посрещна срамежливо, почти уплашена от собствената си реакция, но той обхвана брадичката й и я целуна отново, сякаш изискваше и настояваше да получи страстта, която тя не можеше да му даде.

— Колко време още? — прошепна той и повдигна глава.

— Около три седмици до раждането, а после… още шест седмици след това.

Той въздъхна.

— Това ще бъдат най-дългите девет седмици в живота ми.

Следващата седмица неочаквано се наложи да замине в командировка. Беше намалил пътуванията си и Макс често поемаше командировките, но сега колегата му бе на Източния бряг, а в Лос Анжелис имаха някаква спешна нужда от него. Също като генерал, който дава команди на войската, Ансън Едуърдс изпрати Роум в Калифорния.

Когато каза на Сара, той веднага забеляза разочарованието й.

— Няма да се бавя — опита се да я успокои той. — Най-много три дни. Бебето ще се роди чак след две седмици, а и аз ще ти се обаждам всяка вечер.

— Не се притеснявам за бебето — призна честно тя. — Ще ми липсваш!

— Няма да е дълго. Сега ще ги строя всички, за да оправим кашата — заяви мрачно той, а след това, за нейна изненада, я пое в прегръдката си, за пръв път от месеци. Без да обръща внимание на корема й, той я целуна с нарастващо желание и ръката му се плъзна към набъбналите гърди. — Не знаех — каза удивено той, загледан във формите, изпълнили ръката му. — Наляла си се много повече, отколкото си давах сметка.

Бузите на Сара пламнаха, когато се облегна на него. Той се разсмя и отново я целуна, докато все още я притискаше до себе си.

— Ще се върна преди още да си усетила — обеща той.

Късно същата вечер, някаква болка в основата на гърба й я събуди. Тя остана да лежи дълго и усети как болката намалява и си отдъхна. Бебето бе притихнало, както никога, и тя спеше дълбоко. Не искаше раждането да започне докато Роум е далече, въпреки че сигурно нямаше да остане в родилното с нея, нито пък щеше да й помага при самото раждане, но й се искаше да знае, че е наблизо. Докато времето наближаваше, тя започна да се притеснява за самото раждане. Ако бяха по-близки, сигурно нямаше да го оставя на мира, също като уплашено дете, но ето че обстоятелствата ги отделяха като бездна.

Следващия следобед болката отново се появи и притисна долната част на корема. Не беше точно болка, просто някакво чувство на тежест, но тя веднага разбра. Предупреди Марси, а след това звънна на доктор Истъруд, която я посъветва веднага да постъпи в болница, да не чака контракциите да станат прекалено чести. След това Сара позвъни в хотела на Роум в Лос Анджелис. Нямаше го, но тя не бе очаквала да го намери по това време на деня. Остави съобщение, че раждането е започнало и съобщи в коя болница ще бъде. Когато затвори, по бузата й се отрони сълза. Толкова много й се искаше Роум да е с нея! Избърса сълзата и докосна корема си.

— Тръгваме — каза тя на бебето.

Марси се качи, за да вземе сака, а госпожа Мелтън прегърна Сара и тръгнаха към болницата. Приеха я и й направиха цялостен преглед. Беше предродилната зала и всичко изглеждаше нормално. Само трябваше да изчака.

 

 

Роум седеше в офиса, който бе иззел от ръцете на областния управител за Западното крайбрежие и пред него се мержелееха цифри и статистики, над които не успяваше да се съсредоточи. Почука нервно с химикалката и му се прииска да си е у дома със Сара, вместо да се налага да се справя с кашата, която се бе забъркала тук.

Сара. Напоследък мислеше за нея повече от преди, а през изминалите години бе мислил за нея доста. Бе толкова решена да роди това дете и се бе заинатила толкова упорито, че бе направо неузнаваема. Никога не си бе представял Сара като майка, въпреки че Джъстин и Шейн обожаваха „леля“ Сара.

Само имената им го накараха да се свие и образите им изплуваха пред очите му, над забравените статистики. Засмени буйни момчета, с ясните сини очи на Даян и златистокестеняви коси. Колко много му липсваха! Колко много ги обичаше, винаги ги бе обичал, още от мига, в който разбра, че Даян е бременна. И с единия, и с другия Даян бе като напомпана и не можеше да се изправи от леглото, нито пък да стане от стол без някой да й помогне. Много пъти през нощта, когато напредналата бременност я караше да става, за да отиде до тоалетната на всеки час, той също ставаше и винаги й помагаше. Разтриваше й гърба, връзваше й обувките, държеше й ръката, докато раждаше и я подкрепяше и окуражаваше.

Не беше направил нито едно от тези неща за Сара.

Мисълта го вкамени. Тя не беше толкова закръглена като Даян, разбира се, но той бе забелязал как се отпуска на самия край на стола, за да успее след това да се изправи и не й бе помогнал нито веднъж. Беше я оставил сама в леглото, да се справя както иска с болките в гърба и със среднощните посещения в тоалетната. Не го бе молила за никаква помощ и той разбра с болезнено чувство, че тя не го бе направила, защото той ясно й бе показал да не разчита на помощта му. А тя имаше нужда от помощ, всеки ден, но никога не го бе потърсила. Беше изтърпяла трудностите на бременността си сама, с ясното съзнание, че той не иска това дете.

По челото му избиха капки пот. Както и да се чувстваше по отношение на бебето, трябваше да е до Сара през тези месеци. Макар и не съвсем ясно, той дори се опитваше да разбере защо тя е толкова решена да роди бебето. Обичаше него, затова обичаше толкова силно и детето му. Сара не крещеше, не изискваше нищо от него, а само чакаше и го обичаше, без да се отказва от любовта си. В нея имаше една нежна сила, благодарение на която го бе чакала години, бе го обичала, а си бе останала приятелка, и то най-добрата приятелка на Даян. Обичаше синовете му и макар и безмълвна се бе изправила до него, когато той стоеше край гробовете им и си мислеше, че няма смисъл животът му да продължава.

Тя притежаваше много качества, най-ценното от тях бе бездънната безкрайна любов, с която го даряваше. Как бе могъл да пренебрегне нещо толкова ценно?

Без да се замисля, съвсем импулсивно, без изобщо да се замисля, той вдигна слушалката, за да й се обади. На телефона се оказа госпожа Мелтън и само след миг той затвори с пребледняло лице.

Отвори вратата и кресна на секретарката пред офиса:

— Веднага ми ангажирай билет за Далас. Все ми е едно с коя линия, искам да съм на първия възможен полет. Жена ми ражда.

Стресната от тона му и от важността на чутото, което нито една жена не би могла да пренебрегне, секретарката се обади и минута по-късно вече резервираше място за господин Матюз.

Роум натъпка отчетите в куфарчето си и го затвори със замах. Не трябваше да е тук, мътните го взели! Та за нея това бе две седмици по-рано! Да не би нещо да не бе на ред?

Доктор Истъруд го бе предупредила, че е възможно да се появят усложнения. Той самият знаеше, колко тесен е тазът на Сара, често я бе държал, докато се любеха и се наслаждаваше на стройното фино тяло. Бебето не бе голямо, но за нея беше. Ами ако нещо й се случи…

Той не довърши мисълта.

Нямаше представа на кого се е обадила секретарката, нито пък чие име е споменала, но някой бе свален от самолета, който излетя само след час за Далас, за да може да се качи той. Не му остана време да се върне в хотела и да си събере нещата. Даде няколко груби заповеди на секретарката какво да направи, за да му изпрати сака. След това благодари троснато и потегли.

Нека Ансън Едуърдс и Спенсър-Нийл чакат. Сара бе по-важна.

Четири часа и половина по-късно, след закъснение в Лос Анжелис, което му се стори безкрайно, след един невероятно бавен полет и след безкрайното задръстване от летището до болницата, където госпожа Мелтън му каза, че Сара е настанена, той се приближи до рецепцията в родилното отделение.

Сара се бе унесла, а Марси четеше списание. Наблюдаваха внимателно и Сара, и бебето, но времето течеше и нищо не се случваше, въпреки че контракциите става все по-чести. Бяха в самостоятелно родилно отделение. На стената имаше телевизор и бяха гледали вечерните новини, а след това някаква комедия. Все си мислеше, че Роум ще се обади, но може би го бяха задържали в офиса. Все пак имаше и два часа разлика.

Той влезе в стаята и Марси вдигна поглед, а очите й се разшириха. Тя веднага скочи.

— Ти откъде идваш?

— Лос Анджелис — отвърна той, а широките му устни трепнаха в усмивка. — Качих се на първия полет щом госпожа Мелтън ми каза, че Сара е започнала да ражда.

Клепките на Сара потрепнаха и тя го погледна сънено, а след това веднага се осъзна.

— Роум! Ти си тук!

— Тук съм — каза нежно той и пое ръката й.

— Обадих се в хотела ти и ти оставих съобщение.

— Знам. Госпожа Мелтън ми каза. Говорих и с доктор Истъруд. Бях се паникьосал, страхувах се, че нещо не е наред, защото е две седмици по-рано, но тя каза, че всичко е нормално.

— Все още нямам истински болки, нещо подобно на болка, но тя ми каза да дойда, за да може да ме наблюдава.

Толкова е красива, помисли си той. Бяло русата й коса бе прибрана в плитка. Очите й бяха големи и ясни, светлозелено като реката Нил, а бузите й поруменели. Беше облякла една от обикновените си нощници, които носеше у дома и приличаше поне на четиринадесетгодишна, дори недостатъчно голяма, за да има свое собствено дете. Той я целуна нежно.

— След като вече си тук, ще отскоча до кафенето, за да взема нещо за ядене — каза весело Марси, очевидно, за да им даде малко време да останат насаме и да не ги притеснява.

Само че, когато останаха сами, стана по-трудно да си кажат каквото и да е. Той стисна ръката й и му се прииска всичко да е свършило, да не й се налага да преживява болките и раждането. Не искаше да я боли, дори и заради естествената болка от раждането.

Най-сетне си пое дълбоко въздух.

— Няма да вляза в родилното с теб, но ще чакам от вън.

— Достатъчно ми е, че знам, че си тук — отвърна тя и това бе така.

 

 

Дъщеря му се роди дванайсет часа по-късно, след сравнително лесно раждане.

— Тя е едно мъничко съкровище — гукаше доктор Истъруд, докато поставяше детето в ръцете на Сара. — Погледни само тази черна коса.

— Прилича на Роум — заяви с равен глас Марси, очите й пълни със сълзи над хирургическата маска, която си бе сложила. — Готова съм да се закълна, че и очите й са черни.

Сара разгледа малкото бебе, което вече бе престанало да плаче с пълно гърло и лежеше сякаш изморено от преживяното и готово да заспи. Дъщерята на Роум. Не можеше да повярва. Все си мислеше, че ще бъде момче. Очите й се напълниха със сълзи, когато докосна влажните черни къдри с треперещи пръсти. Това бе най-прекрасното нещо, което някога бе виждала.

Няколко часа по-късно се събуди и откри Роум седнал тихо до леглото й. Беше толкова сънена, когато я преместиха, че едва успя да му се усмихне и веднага заспа. Не каза нищо, само го наблюдаваше, докато той четеше вестник. Беше уморен след безсънната нощ и под очите му се бяха образували тъмни кръгове. Имаше нужда да се обръсне, но въпреки това беше великолепен. С ентусиазма на жена, станала току-що майка, й се прииска да го попита дали е видял бебето, но знаеше, че не го е направил. Като дойде до болницата й бе дал много повече, отколкото тя бе очаквала.

— Здравей — каза нежно тя.

Той вдигна поглед и усети как по тялото му се разлива облекчение. Докато не чу гласа й, все се страхуваше да повярва, че всичко е наред. Пое ръката й и я вдигна към устните си, за да целуне нежната длан.

— Здравей. Как си?

Тя се размърда, за да прецени състоянието си.

— Не много зле. Дори по-добре, отколкото очаквах. А ти как си?

— Полумъртъв, само опашката ми помръдва — отвърна той и Сара се разсмя.

— Защо не се прибереш да поспиш? Никъде няма да мърдам.

— Само да смееш. — Остави се тя да го убеди да се прибере, защото наистина имаше нужда от сън, преди да падне от изтощение.

Когато сестрата донесе бебето, Сара се разплака щом малката устичка обхвана зърното й. Нейното собствено бебе! Беше на тридесет и четири и отдавна се бе отчаяла, че ще бъде майка, но ето че това малко създание дишаше в ръцете й. Тя погали пухкавата коса по кръглата главица, огледа невероятно мъничките пръстчета и извитото ухо. Колко много приличаше на Роум! Дори и кожата й носеше маслинения оттенък, който напомняше за мургавия й баща, а веждите имаха същия наклон като неговия.

Бебето отвори очи, огледа се неясно накъде и отново ги затвори, очевидно доволна, че всичко в нейния свят е наред. Марси се оказа права, тя наистина имаше очите на баща си.

Кръсти детето Мелиса Кей, но докато се приберат вкъщи след три дни, името вече се бе превърнало в Миси. Роум прекарваше много време в болницата при Сара, но винаги излизаше щом станеше време да й донесат бебето и доколкото можеше да прецени, той все още не бе виждал детето. Не ги откара у дома, както Сара очакваше, но знаеше, че не може да иска това от него. Все едно че по този начин настояваше да му я покаже. Сам ще трябва да реши дали иска да види собствената си дъщеря. Марси я откара и двете заедно положиха бебето в люлката за пръв път, двете заедно се смяха как се гърчи, докато се намества.

Миси бе красавица. Сара знаеше, че ако има начин, тя сама ще сътвори второто вълшебство.