Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Partners in time, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
gaytanka (2012)
Разпознаване и корекция
Tyurlyu-gyuvech (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Памела Симпсън. Партньори във времето

ИК „Слово“, В. Търново, 1995

Американска. Първо издание

Редактор: Детелин Гинчев

ISBN:954-439-302-1

История

  1. — Добавяне

Глава I

Лос Анжелис

27 юни 1989

Погледът на синьо–зелените очи беше тъмен, чувствен, зареден с нещо опасно еротично. Когато Мел Гибсън бавно се приближи към нея, гъвкавото му тяло излъчваше почти животинска енергия.

Си Джей[1] го изгледа хладно и продължително. Опитваше се да бъде спокойна, но вътрешно се бореше да се овладее.

— Какво правите тук?

— Трябваше да се върна. Знаехте, че ще го направя.

Тя предизвикателно вирна брадичка.

— Вече се сбогувахме.

Той направи още една последна стъпка, прекосявайки невидимата бариера помежду им. Сега беше близо, толкова близо.

— Знаете, че никога няма да се сбогуваме.

Си Джей остро си пое дъх, когато ръцете му обгърнаха лицето й за целувката, възбудила вълна от желание по цялото й тяло. Горещият му дъх опари страните й, устните му прогониха и последния опит за съпротива и заглушиха протестите й, докато те преминаха в тихите стонове на желанието.

Той бавно започна да я съблича, сваляйки един след друг пластовете коприна, притискайки я надолу към леглото. Дъхът му я изгаряше, устните му се приближаваха към нейните, докато той… близна лицето й!?

Си Джей се изтръгна от глъбините на съня, за да се втренчи в косматата муцунка на Редфорд, едноокия жълт котарак, настанил се върху гърдите й и звучно мъркащ в ухото й.

Тя простена, помъчи се да избегне събуждането и да върне света на сънищата. Отмести Редфорд, извъртя се и зарови лице във възглавницата.

И всичко се върна… Ръцете на Мел се движеха по тялото й с влудяваща опитност. Вече нищо не можеше да го спре, той искаше да я има. Повече никакви сбогувания, никакви…

Силното почукване на вратата я изтръгна окончателно и необратимо от съня и от ръцете на Мел.

Тя приглушено изруга във възглавницата. После бавно надигна глава и измърмори:

— Махай се!

Вратата на спалнята й се отвори със замах и гласът, който бе чувала безброй сутрини през своите тридесет години, извика:

— Добро утро, кратунке! — Гласът беше отблъскващо бодър за толкова ранен час на деня.

Отваряйки с мъка едно око, Си Джей се втренчи в майка си.

Луси Грант Клайнфелд Фърър бе дребничка червенокоса жена с живи сини очи. От тези очи винаги струеше някакво оживление, някаква веселост, която сякаш повдигаше ъгълчетата на пълните й устни. Тази сутрин бе облечена по обичайния си начин — ярка пурпурна копринена риза и също толкова ярка алена пола, свързани, така да се каже, една с друга с неоново жълт колан. Копринен шал в същия цвят бе стегнат здраво около буйната й коса и завързан на панделка над едното ухо.

На врата й висеше златна верижка с голям прозрачен кристален медальон. Всеки от пръстите на двете ръце бе покрит със странен набор от пръстени, на едното й ухо висяха няколко малки златни камбанки. Другото бе украсено с пъстри пластмасови висулки.

— Как може да си толкова щастлива толкова рано сутринта, по дяволите? — изръмжа Си Джей, като се измъкна от завивките и се подпря на коравата месингова табла на леглото.

— Денят е великолепен — рече Луси, ухилена до уши. Докато влизаше в стаята, безбройните златни гривни по ръцете й весело подрънкваха. — Донесох ти вестника и една хубава чаша горещ чай.

Тя остави и двете на одрасканото дъбово нощно шкафче, разбутвайки една полупразна кутия от диетична кола, жълт бележник и химикалка, пакет салфетки, малка емайлирана кутийка, в която имаше презервативи, и последния роман ни Даниел Стийл.

Точно тогава Нюман, миниатюрно рунтаво синеоко куче с неизвестна порода, се втурна вътре, скочи на леглото и започна да гони Редфорд напред-назад през Си Джей.

Тя седна в леглото и подозрително се втренчи в чая.

— Това какво е?

Усмивката на Луси стана още по-широка.

— Пресен билков чай с мента, освежен със съвсем малко козе мляко.

Си Джей се срина обратно на възглавниците и потръпни. Господи, от Мел Гибсън към чай с козе мляко и котка и куче, които се мятат около нея в някаква жълто-сива мъгла!

„Загубих контрол върху живота си“ — помисли си печално.

— Колко е часът? — обърна се към Луси, която събираше дрехите от пода и ги окачваше в тесния гардероб.

— Девет без петнадесет. Най-добре ще е да побързаш, сладурче, защото ще закъснееш. Аз ще съм долу.

С тези думи тя излетя от стаята.

Пренебрегвайки чая, Си Джей уморено се протегна, прозя се и неохотно стана. Реши, че трябва да поговори с майка си, задето се втурва при нея по този начин. Би било доста неудобно при известни обстоятелства. Въпреки че, призна тъжно пред себе си, бе минало доста време, откак не бяха възниквали подобни обстоятелства.

Зашляпа боса по студените дъски по посока към банята. Износената голяма тениска, която й служеше за нощница, се бе усукала и тя я смъкна върху бедрата си. Стори й се по-опъната от обикновено и със свито сърце си каза, че отново е време за диета.

В банята с розовите и червеникави плочки от епохата на тридесетте хвърли бърз критичен поглед в тясното огледало над тоалетното шкафче и премигна при вида на кръговете под очите си. Но това не беше най-лошото. Кестенявата й коса — със същия оттенък на тъмна мед, който имаше Луси, преди да посегне към светлокестенявото на „Л’Ореал“ — беше в пълен безпорядък, сплескана от едната страна на главата й и щръкнала от другата. Кафявите й очи бяха мътни, лицето — бледо.

„Никакви нощни разходки повече с момичетата, обикалящи баровете за самотници в Уест сайд“ — зарече се Си Джей, извръщайки се към душа. Вече не беше толкова млада, че да си позволи да се примъква вкъщи в два часа през нощта при положение, че трябва да започне работа в осем. И бездруго всичко това нямаше никакъв смисъл. Всеки път срещаше едни и същи мъже — женени, които търсеха някакво необвързващо развлечение, ергени, които търсеха някакво необвързващо развлечение, и невротици, които търсеха обвързване.

„Защо ли — питаше се тя, докато се наслаждаваше на възхитителното усещане от горещата вода, плискаща се по тялото й, единствените мъже, които са склонни да правят някакви определени планове за времето до следващата Коледа, да не говорим за останалата част от живота си, са със силно увредена психика?“ Си Джей бе сигурна, че това е един от големите въпроси — като тези за смисъла на живота и за това, защо хората продължават да дават пари на Джим и Теми Бекър.

Какво все пак бе станало с истинските мъже? С мъжете, които бяха честни и искрени, които казваха онова, което мислеха и мислеха онова, което казваха, които нямаха комплекси по отношение на мъжествеността си и не се чувстваха заплашени от силните жени, които можеха да бъдат сурови и нежни и които не гледаха лекомислено на секса…

Къде ли днес можеше да се намери такъв мъж, запита се Си Джей, докато спираше душа и стъпваше на мъхестата постелка, някога бяла, а сега вече бежова. Знаеше, че няма да стигне до отговора на този въпрос. Защото тъжната истина бе, че ако изобщо някога бе имало такива мъже, те със сигурност вече не съществуваха.

За по-малко от пет минути успя да придаде на косата си горе–долу приличен вид и да си сложи точно толкова грим, колкото изискваше небрежният калифорнийски шик. В дните, когато правеше опити да пробие като актриса, се бе научила да се гримира бързо и умело. Това бе една от остатъчните придобивки от обучението й като актриса — наред със способността да лъже изключително добре (безспорно преимущество при сегашната й професия) и усета да носи грациозно сто седемдесет и трисантиметровото си тяло.

Осем години по-рано, току-що завършила кинофакултета на Калифорнийския университет, тя мечтаеше за филмовия Олимп. Но скоро откри, че нейният тип на „младата Шърли Маклейн“ вече не е актуален. И че твърде често я пренебрегват заради напети, закръглени блондинки.

В онези дни тя живееше съвсем наблизо, в един апартамент на студиото, който също като тази тясна двуетажна къща гледаше към плажа „Венеция“. Хари Карлучи живееше в същата сграда и от офиса си на долния етаж ръководеше своята детективска агенция „Континентал“. На тринадесет години Хари се бе запознал с Дашиъл Хамет, автор на „Малтийският сокол“ и бивш частен детектив. Хари веднага решил също да стане детектив. По времето, когато нае Си Джей за таен агент, самият той вече бе, по собствените му думи, от тридесет години в бранша като частно ченге.

Си Джей откри, че се справя добре с тази работа, а и парите със сигурност й трябваха. Като актриса не изкарваше почти нищо и прекарваше по-голямата част от времето си в службата за безработни в Санта Моника, наред с доста други незаети актьори. Според слуховете, дори Гручо Маркс някога се бе появил веднъж там, за да получи месечния си чек. Беше в добра, макар и пообедняла компания.

Въпреки че бяха толкова различни, колкото биха могли да бъдат само една начинаеща отракана актриса и един грубоват стар мърморко, Си Джей и Хари си допаднаха. И тъй като тя продължи да работи за него, той я научи на всичко, което знаеше. Когато умря, Хари й остави „Континентал“, просто защото нямаше на кого другиго.

На Си Джей й бе приятно да мисли, че ролите, в които се въплъщаваше като частен детектив, по някакъв начин я свързваха с актьорското изкуство. Всъщност те плащаха наема и осигуряваха храна за пъстрата компания от бездомни същества — хора и животни, които тя винаги приютяваше. Никога не можеше да устои на един тъжен, умоляващ поглед, независимо дали беше на човешко или на покрито с козина същество. Това важеше за Редфорд и Нюман, да не говорим за различните хора, които идваха и си отиваха.

През годините доста голям брой безработни артисти, художници, писатели и не чак толкова надарени, но също така закъсали типове бяха спали на дивана в хола, а от време на време — и в леглото й.

На път към гардероба настъпи Редфорд и измъкна един мокър и олигавен чорап от здраво стиснатите челюсти на Нюман. Грабна една тънка бяла блуза и избелели джинси и бързо се облече. Докато затваряше ципа на джинсите, си помисли още веднъж: „Да, да, време е за диета!“ А това означаваше само оризови бисквити и риба тон на вечеря през цялата следваща седмица или дори малко по-дълго.

Взе вестника от нощното шкафче и бързо прегледа сутрешните заглавия — обичайните подкупи, корупция, убийства, скандали и смог. Очертаваше се един обикновен лосанджелиски ден.

Оставила чая недокоснат, тя влезе в кухнята и грабна една диетична кола от хладилника. Отпи от нея, докато слизаше отвън по циментовото стълбище, водещо към офиса й. Къщата в испански стил със светлокафява варовикова мазилка датираше от тридесетте години и бе една от първите, построени до плажа. Проектирана първоначално за два отделни апартамента на двата етажа, сега тя служеше едновременно за офис и жилище на Си Джей.

Докато заобикаляше към входната врата на офиса, хвърли поглед към големия френски прозорец и видя Луси, седнала на бюрото на секретарката. Майка й, която напоследък бе започнала да работи като нейна секретарка на непълен работен ден, вдигна глава и се намръщи при вида на колата.

— Знаеш ли какво причиняваш на тялото си? Това нещо е пълно с консерванти, да не говорим за кофеина.

Си Джей не обърна внимание на забележката.

— Плати тока и телефона. Онова, което имаме по сметката, трябва да стигне. И напечатай доклада за Левковиц. Ще се върна към обед.

Тя хвърли изпълнен с копнеж поглед през прозореца, зад който вълните сякаш й махаха. Би било великолепно да излезе за малко със сърфа. Но сега нямаше време. Трябваше да върне един нов–новеничък „Мерцедес 560 SL“ на клиентката си.

Когато вече тръгваше, Луси я запита:

— Как беше чаят?

— Превъзходен — подхвърли Си Джей през рамо. Всъщност предполагаше, че е отвратителен, но не би посмяла да го каже на майка си.

Си Джей заобиколи къщата и изкара своя бял „Мустанг 66“ с подвижен покрив от гаража. Купила бе тази кола преди десет години, когато беше в колежа, възползвайки се от тъй наречения „студентски заем“. Още тогава боята се лющеше, а по покрива имаше дупки. Сега тя изглеждаше като онези бракми, които агенциите за стари коли под наем предлагаха за по десет долара на ден. Но Си Джей я обичаше, също както обичаше всички странни, чудновати и леко увредени неща — и хора.

Докато потегляше, махна на съседката си — седемдесетгодишна дама, която обичаше да се пързаля на ролкови кънки по алеята край плажа „Венеция“. Тя без съмнение бе една от колоритните личности в квартала. Носеше яркочервени боксьорски шорти и светлозелена тениска. Около набръчкания й врат висяха слушалките на уокмена и тя спортуваше, нахлупила бейзболна шапка с надпис: „Роден за буги“.

Малко по-нататък по тясната алея Си Джей мина покрай един местен художник, който правеше на плажа пясъчни фигури в естествен ръст. Фигурите изглеждаха така, сякаш участваха в някаква разюздана оргия, и нямаше никакво съмнение, че художникът е търсил точно това.

Продължи надолу успоредно на плажа, миля и половина покрай Тихия океан, между достопочтената Санта Моника на север и Марина дел Рей, гетото на богати самотници, на юг. Докато останалата част на Лос Анжелис се задушаваше от горещина и смог, въздухът край брега бе чист и свеж от хладния океански бриз.

Мина покрай плажа „Уестминстър“, където момчета се срещаха с момчета и момичета се срещаха с момичета, и покрай плажа „Мускул“, където мускулести мъже и мускулести жени вдигаха щанги. Улични музиканти и импровизиращи театрални трупи изнасяха своите представления направо на тротоара. Около тях се мотаеха поклонници на източните религии, лечители, хлапета със скейтборд, възрастни евреи, попрегорели хипита и пъстро множество от млади мъже и жени без работа.

Три и четириетажни сгради с всевъзможни фрески понякога белите си стени профучаваха покрай нея в многоцветен калейдоскоп. На тях се облягаха улични просяци и задължителните за всеки голям град скитащи пияници на средна възраст и млади наркомани.

По Крайбрежния булевард амбулантни търговци и улични артисти бяха разпънали сергиите си във всички свободни местенца между малките жилищни блокове, магазини и ресторанти. Те продаваха всичко, от панталони за парашутисти до кошници и удивително разнообразие от храна. Ароматът на печени на скара кренвирши и хамбургери, мексикански деликатеси и люти чушлета вече изпълваше въздуха.

„Венеция“ беше истинска Мека за всички, които се грижеха за здравето и спортната си форма — от вегетарианците, които пазаруваха в магазините за екологично чиста храна, до месоядните културисти и професионалните треньори по аеробика за мъже и жени, които работеха в „Голдс Джим“.

Мястото бе много оживено, понякога доста опасно, но никога отегчително. Си Джей не можеше да си представи да живее някъде другаде.

Тя зави в източна посока по шосето „Санта Моника“ към центъра на Лос Анжелис, оставяйки зад себе си непресекващото оживление на „Венеция“, за да се влее в свръхнатоварения автомобилен поток. Чувстваше се чудесно. Гласът на Брус Спрингстийн звучеше от касетофона, по небето нямаше нито едно облаче, а случаят, по който работеше, беше изключително доходен. Една богата светска дама от Бевърли хилс, която се бе омъжила за много по-младия си фризьор, а после се беше развела с него, след като го хванала да спи с градинаря й, беше наела Си Джей, за да й върне мерцедеса 560 SL, който не беше включен в споразумението за след развода.

Дала беше на Си Джей ключовете на колата и й беше казала къде най-вероятно може да я намери. Всичко, което трябваше да направи тя, беше да вземе мерцедеса и да го закара на клиентката си. За това щеше да получи хиляда долара и наемът щеше да бъде платен за още един месец.

Очертаваше се наистина страхотен ден.

Малко преди десет и половина Си Джей спря на един паркинг в сърцето на Сенчъри сити. Блудният бивш съпруг работеше в съседната сграда и винаги паркираше колата си — всъщност колата на клиентката на Си Джей — на това място.

Сенчъри сити представляваше своеобразна ниша от високи административни сгради и богаташки жилищни блокове, заобиколени от Бевърли хилс, Западен Лос Анжелис и Западен Холивуд. Цената на недвижимата собственост тук беше изключително висока. Адвокати, финансови мениджъри и независими филмови компании установяваха офисите си тук. Самият адрес беше вече гаранция за определено равнище.

Някога всичко това било част от терена на някогашните Щатски филмови студия, където били снимани безброй филми, особено уестърни, от ерата на нямото кино някъде до шестдесетте. После собствениците започнали да разпродават земята на инвеститори, парче по парче, докато сега студиото заемаше само петстотин акра от някогашните почти пет хиляди. То се намираше на края на Сенчъри сити, старите двуетажни сгради и снимачни павилиони изглеждаха съвсем не на място в съседство с небостъргачите.

Една от първите актьорски задачи, която Си Джей бе получила докато беше в занаята, бе на терена на „Щатските“. И докато слизаше от колата сега, тя все още си спомняше вълнението, което тогава бе изпитала от приближаването си към света на мечтите. Рядко изпитваше съжаление за актьорската си кариера, която всъщност почти не се бе осъществила, но сега усети нещо като тъга, защото знаеше, че бе добра. Наистина добра. Но никога не бе имала шанса да го покаже.

Тъкмо бе затръшнала вратата на колата си, когато чу някакъв глух тътен, който сякаш идваше от недрата на земята. Отначало й се стори съвсем далечен, но бързо се усили, като товарен влак, който се носи към нея. Земята под краката й се огъна, тротоарът се напука и високите сгради се залюляха.

— О, боже! — прошепна Си Джей.

Колите на платното заподскачаха неестествено, удряйки се една в друга. По тротоара хората крещяха и се блъскаха като пощурели. Една млада майка сграбчи синчето си и отчаяно се заоглежда наоколо.

Си Джей бе повалена на тротоара от парче хоросан, откъртило се от някоя от съседните сгради. Когато се помъчи да стане, усети, че по лицето й тече кръв, а главата й пулсира от болка.

Парче от гипсова отливка падна върху главата на паникьосаната майка, като я повали заедно с детето. Както лежаха там и детето крещеше от ужас, една изгубила управление кола се понесе право към тях.

Замаяна, с усещането, че се движи в някакъв бавен каданс, Си Джей хукна с разтреперани крака към майката и детето.

— Дръпнете се! — изкрещя тя.

Помогна на жената да се изправи и впери поглед в колата, която идваше право към тях. Нямаше начин да се махнат от пътя й. Си Джей вече знаеше, че ще умре.

През ума й мина съвсем налудничава мисъл — майка й винаги я съветваше да носи прилично бельо, защото човек никога не знае какво ще му се случи и кога ще попадне в болница.

Онова, което се случи после, беше като във филм. Един мъж, появил се сякаш отникъде, грабна момчето и изблъска Си Джей и жената от пътя на колата. Предната броня го удари, той отхвръкна назад и тежко се стовари върху асфалта. Но дори докато падаше, ръцете му бяха обгърнали здраво малкото момченце.

Всичко това стана само за частици от секундата, но изглеждаше като застопорени кадри от филм — колата, ужасената майка, хълцащото дете и мъжът, облечен като каубой от второразреден уестърн. Беше висок и едър, с тъмна коса и мустаци. Носеше дълго палто, а на лявото му бедро висеше кобур с револвер. На рамото му бе преметната дълга пушка.

„Намирам се в някакъв филм, а дори не знам кой е“ — помисли си Си Джей миг преди всичко да се слее пред очите й и да загуби съзнание.

 

 

Тя бавно идваше на себе си. Отначало чу звуци — пронизителният вой на сирена, викове, плач. После погледът й се проясни и видя медицински уреди, включително и респиратор. Миг по-късно осъзна, че се намира в линейка, която току-що потегляше.

Когато се опита да седне, откри, че е завързана за носилката. Велики боже, какво се бе случило?

Изведнъж си спомни всичко, когато очите й се спряха върху мъжа на носилката до нея. Той беше спасил живота й — както и живота на майката и детето. Все още беше в безсъзнание, на главата му имаше превръзка, на ръката също.

Тъй като бе съвсем близо до нея, Си Джей забеляза някои подробности от вида му — малкия бял белег на брадичката, бръчиците в ъглите на очите, тъмния бронзов загар на кожата. Имаше суровия обветрен вид на човек, който прекарва по-голямата част от времето си на открито.

„Но защо е облечен така“ — запита се тя. За последен път бе виждала подобна дегизировка при статистите в един снимачен екип.

После носът й долови острата му миризма. „Не е статист — реши тя, — а истински каубой.“ Но какво търсеше един каубой, който съвсем скоро е бил около конете, в Сенчъри сити?

Си Джей премести поглед към фелдшера, седнал в другия край на носилката.

— Ще се оправи ли? — запита го разтревожено.

Той й се усмихна успокояващо.

— Разбира се. Ръката му не е чак толкова зле. А раната на главата ще има нужда от няколко бода. Може да е получил и сътресение на мозъка, но нищо друго.

Олекна й. Някак си много държеше този доста странен непознат да се оправи.

Фелдшерът се поколеба, после попита:

— Познавате ли този приятел?

Си Джей поклати глава и веднага съжали за движението, тъй като я прониза остра болка.

— Беше ми чудно — продължи фелдшерът, — заради начина, по който е облечен. Помислих си, че може да е актьор — някой, когото би трябвало да познавам.

Си Джей беше забравила за револвера и пушката. Сега се запита дали са истински или обикновен реквизит. Изглеждаха истински. Може би той все пак наистина беше актьор, а не каубой. Но Сенчъри сити не бе подходящ декор за уестърн, филмът сигурно се е снимал оттатък, в онова, което бе останало от Щатските филмови студия, или може би в „Юнивърсъл“.

Между другото, тя знаеше със сигурност, че всички видове реквизит се проверяват строго от съответните служители при влизане и излизане от студиото. Те не биха позволили на никого да изнася оръжия оттам, особено ако бяха истински.

Мислите й се объркаха, не откриваше в тях никаква логика. Каквото й да бе обяснението, този мъж със сигурност не принадлежеше към огромното множество чиновници в тъмни костюми, които се суетяха из Сенчъри сити.

Си Джей го гледаше втренчено и се питаше откъде ли, за бога, бе дошъл той?

 

 

В бърза помощ на болницата беше истинска лудница. Много хора бяха получили наранявания при земетресението, но поне не изглеждаше да има убити. Кабинетите, чакалнята и коридорът бяха пълни с ранени. Докторите и сестрите бързаха от пациент на пациент, като първо се заемаха с най-сериозните случаи. Минаха часове, преди да сложат петте бода на сравнително малката рана на Си Джей и да й кажат, че най-сетне може да си тръгва.

Тя се обади на Луси, за да се увери, че е добре. Това също й отне доста време. Линиите бяха или повредени, или свръхнатоварени от множеството спешни разговори. Когато най-сетне успя да се свърже, изпита огромно облекчение, чувайки гласа на майка си. Луси дори смогна да й каже, че не са нанесени някакви особени щети на къщата.

Зад Си Джей вече се бе образувала опашка от няколко души, които чакаха за телефонния автомат, така че нямаше време за дълги обяснения. Тя увери Луси, че ще се върне колкото може по-скоро, и затвори.

По едно време видя майката и детето, спасени от онзи мъж. Те също бяха прегледани и освободени. Жената изглеждаше изтощена и изнервена и си тръгна, без да се опита да поблагодари на спасителя им. Типично за Лос Анжелис, каза си Си Джей, докато гледаше мъжа, все още лежащ в безсъзнание върху носилката.

Тя също се накани да тръгва, но някак не й се искаше да го остави ей така, преди да се е уверила, че е добре. Изглеждаше толкова сам. Най-малкото, което би могла да направи, бе да остане при него, докато дойде в съзнание, и да му благодари.

Всички столове бяха заети, тъй че Си Джей просто се сви в един ъгъл на коридора и зачака. Наоколо шумът, суматохата и напрежението постепенно утихнаха, хората или бяха изпратени в болницата, или си тръгваха към къщи. Тя гледаше мъжа на носилката. Ръката му вече бе превързана от лекар, раната на главата — зашита. Лежеше неподвижно, със затворени очи. Тя се запита какъв ли беше цветът им — тъмни, като косата му? Или сини? А може би дори зелени.

Нямаше представа колко време е стояла така, когато клепачите му най-сетне трепнаха. Тя бързо се приближи. Инстинктивно посегна и сложи ръка върху неговата в утешителен жест.

Очите му мигновено се разтвориха, пръстите му се сключиха в желязна хватка около китката й.

Сепната, Си Джей се взря в дълбоки синьо–зелени очи. Сега те гледаха някак объркано, неразбиращо. Това дълбоко я трогна.

— Коя, по дяволите, сте вие? — запита той. И в същия миг понечи да се надигне от носилката. Потръпна от болката, причинена от рязкото движение, политна отново назад и затвори очи. Беше блед, дишаше учестено.

— Всичко е наред — увери го Си Джей. — Ще се оправите.

Но пръстите му не се отпускаха. Той отвори очи и запита:

— Къде е Трегър?

Тя най-сетне успя да освободи китката си.

— Съжалявам. Не знам за кого говорите. Да не би да изгубихте някого при земетресението?

— Да — прошепна измъчено той.

— Може да попитате сестрата дали вашият приятел случайно не е бил докаран тук — предложи Си Джей.

Но мъжът не й обърна внимание. Очите му бавно оглеждаха помещението.

— Къде съм, по дяволите?

— В болницата на Сенчъри сити.

— Защо всички са облечени така?

Си Джей проследи погледа му. Не разбираше какво иска да каже той.

— Това са сестри и лекари — обясни бавно тя, като се чудеше дали ударът по главата не го е засегнал по-сериозно, отколкото предполагаха. — Имате сътресение на мозъка — продължи тя, — но ще се оправите. Между другото, аз съм Си Джей Грант. Искам да ви благодаря за онова, което направихте. Беше много смело, господин…

Тя замълча в очакване.

В продължение на един дълъг миг той не каза нищо. После бавно изрече, сякаш не беше съвсем сигурен:

— Сам… Сам Хакет.

— Господин Хакет, вие спасихте живота ми. Вечно ще ви бъда признателна.

Той втренчи поглед в нея.

— Винаги ли изглеждате по този начин?

Усмивката й мигновено се стопи.

— Какво искате да кажете?

— Косата ви е отрязана. И носите джинси.

Си Джей се ядоса.

— Те са „Пиер Карден“ — рече рязко. — И случайно обичам да нося къса коса. Не че това е ваша работа. Но знаете ли, вие самият също не изглеждате като да сте излязъл от някой салон на Жозе Ебер.

— Кой? — запита той с празен поглед.

— Жозе Ебер — повтори остро тя. Можеше да подметне нещо и за това, че е небръснат, да не говорим за уханието, което се разнасяше от дрехите му, но точно тогава към тях се приближи някаква жена със строг служебен вид и купчина формуляри.

— Име? — запита тя лаконично, гледайки надолу към Сам.

— Защо? — запита той.

— За формулярите за застраховката, разбира се.

— Нямам застраховка.

Жената направи гримаса.

— Така си и знаех. — Тя веднага се приближи към някакъв друг пациент.

Си Джей реши, че макар и Сам Хакет току-що да бе спасил живота й и живота на още двама души, той има сериозен проблем с общуването. А тя самата не бе длъжна да се примирява с подобно държание. Имаше да върши по-важни неща от това, да стои в бърза помощ и да слуша обидни забележки.

— Довиждане, господин Хакет — заяви сухо, преглъщайки всичко останало, извърна се и се насочи към телефона.

Линията се бе поразтоварила и само след няколко минути успя да поръча такси. Но все още бе ядосана от разговора със своя дразнещ спасител.

— Смотаняк — промърмори си под носа. Как смееше да критикува късата й коса! Всички мъже бяха еднакви — те харесваха само типа на куклата Барби — дълга коса, огромни гърди, никакви бедра, никакъв мозък.

Но кой беше той, че изобщо си позволяваше такива реплики? Със сигурност не беше идеалният кандидат за корицата на някое модно списание. И все пак, призна неохотно тя, макар и грубоват, бе доста привлекателен. В него имаше нещо първично, напомнящо за старите времена, когато жените са харесвали мъже, влачили ги за косите към пещерата.

Някои от нейните приятелки също си падаха по този тип. Дона например би се разтопила само от един поглед на тези синьо–зелени очи и от вида на тези мощни гърди, покрити с тъмни къдрави косъмчета. Не че Си Джей толкова се интересуваше от гърдите му, но докторът беше разкопчал ризата и не можеше да не ги забележи.

Тя излезе пред входа на бърза помощ и зачака таксито. След малко хвърли поглед през рамо и откри, че Сам Хакет стои зад нея, преметнал кобура с револвера през рамо и хванал пушката с превързаната си ръка.

Не можеше да повярва, че са го пуснали толкова скоро, с такава рана на главата. Ако имаше застраховка, сигурно щяха да го приемат в болницата.

Той стоеше и се взираше в някакво парче от вестник точно пред вратата. Изглеждаше напълно забравил всичко и всички наоколо и съсредоточено гледаше челната страница на вестника, която се виждаше ясно през стъклото на входа. Изражението му бе съвсем различно от всичко онова, което Си Джей бе видяла досега — пълно смайване.

Обидите бяха забравени и сърцето й се сви за него.

Въпреки ръста и грубите си маниери, в този момент той изглеждаше не по-малко уязвим и безпомощен от детето, което бе спасил само преди няколко часа.

Тя се приближи до него.

— Добре ли сте? — Гласът й бе изпълнен със загриженост.

Той я погледна с настойчивост, която би могла да изглежда ласкателна при други обстоятелства. Но сега тя изглеждаше само отчаяна.

— Датата на вестника е 27 юни 1989 година — изрече той предпазливо.

— Ами… да. — Тя се зачуди защо датата е от такова значение.

Пред входа спря линейка с виеща сирена и проблясващи червени светлини.

Сам подскочи, сякаш го бяха ударили.

— Какво е това, по дяволите! — извика той безкрайно изумен.

„Бедничкият, раната на главата му явно е по-сериозна, отколкото са предполагали“ — помисли си разстроено Си Джей.

В това време пристигна и таксито. Шофьорът се наведе от отворения прозорец и запита:

— Вие ли сте дамата, която поръча таксито?

— Да — отвърна бързо тя. Отново хвърли поглед към Сам, който стоеше там суров, напрегнат, взиращ се в света наоколо, сякаш той съдържаше някаква ужасна заплаха за него.

— Хайде, госпожо — подкани я нервно шофьорът. — Броячът е включен. Къде отиваме?

— Венеция. — Тя отвори вратата и понечи да се качи. Но не устоя и отново погледна Сам. Изглеждаше някак напълно изгубен. — Един момент — рече Си Джей на шофьора.

Отиде при Сам и го запита:

— Добре ли сте?

Той не отговори. Просто стоеше и гледаше колите, хвърчащи по натоварения булевард.

— Къде живеете?

— Аз… — Замълча и поклати глава. Очите му, пълни с тревожно изумление, се взираха наоколо, сякаш изобщо не можеше да възприеме всичко това.

Тя се намръщи.

— Не трябваше да ви изписват толкова бързо. С това сътресение на мозъка не можете да мислите ясно.

— Госпожо! — извика нетърпеливо шофьорът.

— Добре, добре — отвърна Си Джей.

Извърна се към Сам и когато очите й срещнаха неговите, неохотно взе решение.

— Хайде! — Хвана го за лакътя и го поведе към колата.

— Какво правите?

— Късно е и можете да останете у дома за тази вечер. Утре заран ще се приберете вкъщи. Това е най-малкото, което мога да направя за вас, след като спасихте живота ми.

Качи се първа в таксито и видя, че той се колебае.

— Всичко е наред — успокои го тя. — Мога да си позволя таксито. — Той с положителност не изглеждаше да може да си позволи нещо повече от чаша кафе.

— Какво е това? — запита той.

Шофьорът му викна:

— Качвай се, приятел! Задържам движението.

Си Джей хвана ръката на Сам. Най-сетне той позволи да го придърпат в таксито. Когато потеглиха, политна назад в седалката.

— Проклет да съм — кола без коне!

Бележки

[1] Английското произношение на инициалите на героинята C.J. — Б.пр.