Памела Симпсън
Партньори във времето (15)

Глава XIV

Обратното пътуване до Лос Анжелис в раздрънкания пикап на Коди премина в почти пълно мълчание. Си Джей се бореше с новите усложнения в живота си. Новината за смъртта на Глория Еймс я потресе. Това бе втората смърт в екипа на „Сурова страна“ в разстояние само на две седмици. И наистина бе прекалено да се мисли за съвпадение.

Другото бе Сам.

Колкото повече се опитваше да се убеди, че случилото, се помежду им не е трябвало да се случва, толкова по-упорито се сблъскваше с факта, че го бе искала почти от самото начало. Проблемът тук беше Сам. Неговото място не бе в 1989–та. При първа възможност, ако такава се появеше, той без съмнение щеше да си тръгне, както другите мъже в живота й, и по някакъв, макар и крайно необичаен начин, да се върне в 1882–ра. Толкова по-лесно би било, ако изобщо не се бе захващала с него. Но тя го бе направила, а това, че се любиха, усложняваше всичко. Независимо дали бе готова да признае или не, нощта със Сам бе като никоя друга в живота й.

Той умееше да бъде силен и нежен, искащ и даващ. Очаквала бе да бъде нетърпелив, когато се любеха. Бог й бе свидетел, че го искаше не по-малко, отколкото той нея. Когато го усети, той даде и на двамата онова, към което се стремяха, но това бе само началото. Любиха се още няколко пъти и всеки път тя научаваше нещо ново за Сам.

Той я докосваше с нежност, която бавно разгаряше нетърпението й, наситено и много по-силно от първата вълна на желанието. Закачаше я и се смееше заедно с нея, успокояваше я само за да я възбуди отново, докато тя започнеше да го моли да я вземе. Но със Сам това не беше молба, а споделяне, сливане, потъване в силата му, само за да усети подновената мощ, когато отново я изпълнеше и зашепнеше името й. Сам я караше да открива неща, които никога не бе познавала — светлини, сенки и тъмни места дълбоко в нея, за които дори не бе подозирала. Бе прекрасно и малко плашещо.

И когато вече седеше в офиса си, само при мисълта за дългите часове на нощта в ранчото, бузите й пламваха.

Луси влезе и я откъсна от тези смущаващи представи.

— Здрасти! — поздрави лъчезарно тя и хвърли огромната си сламена чанта върху един стол. — Надникнах да те видя снощи, но теб те нямаше. — Погледна съсредоточено Си Джей. — Нахраних Редфорд и Нюман. Тя бяха на път да се изядат един друг. Вие със Сам изглежда доста сте позакъснели.

Си Джей само за миг вдигна поглед от телефона, чиято слушалка тъкмо бе вдигнала.

— Прекарахме нощта в ранчото на Дан Прескот — обясни късо и се съсредоточи върху телефонния разговор.

Очите на Луси се разшириха при тази любопитна информация.

— Виж ти, това е добър знак.

Си Джей говори делово, нахвърля няколко бележки, после припряно грабна чантата си и тръгна към вратата.

— Ще се върна по-късно.

В спалнята горе тя си облече чисти дрехи, после влезе в банята, среса се и бързо поправи грима си.

— Си Джей? Какво става? — Луси стоеше до вратата на банята и любопитно я разглеждаше.

— Мога ли да ползвам колата ти?

— Няма „Здравей, мамо, радвам се да те видя“ или „Да, мамо, беше фантастично и се любихме цяла нощ“. Всичко, което получавам, е само: „Мамо, мога ли да взема колата ти?“. Мислех, че сме приключили с това още когато бе на шестнадесет и се сдоби със своя собствена кола. Къде е Сам и защо носиш този скучен костюм? Приличаш на продавачка на копирни машини — мърмореше Луси, докато вървеше след Си Джей от банята до гардероба и после до леглото, където Си Джей нахлузи едни консервативни ниски обувки. Кръвта бе нахлула в страните й.

— Значи познах! — възкликна развълнувано Луси. — Прекарали сте нощта заедно!

— Вече ти го казах. — Си Джей скочи от леглото и отиде до гардероба. Измъкна една кутия от най-горната полица, взе от нея едни тъмни очила и ги сложи в чантата си.

Очите на Луси светеха от любопитство.

— И как беше?

— Мамо! Нямам време за това точно сега.

— Не питам какво е било, а как е било? Искам да кажа — беше ли някак по-различно с мъж, който е на повече от сто и тридесет години?

Си Джей я изгледа унищожително.

— Къде са ти ключовете?

— В колата — отвърна Луси, — но… — Преди да успее да продължи, Си Джей вече се бе извърнала и тичаше надолу по стълбите.

Луси недоволно поклати глава и я последва.

Точно тогава Сам се появи откъм плажа.

— Някой ще ми обясни ли какво става, моля ви се? — настоя Луси, когато Сам се качи в колата.

— Не правят ли тези неща още по-малки? — запита той саркастично.

Си Джей го погледна със слаба усмивка, когато той с усилие намести дългите си крака до нея. Коленете му бяха заклещени между гърдите му и арматурното табло.

— Тази е от възможно най-малките.

— Слава богу.

Той й се усмихна накриво.

— Предполагам, че нямаме друг избор.

— Не и ако държиш да дойдеш с мен.

— Така си и мислех. — Той се помъчи да се намести по-удобно върху седалката. — Да тръгваме.

Тя включи на задна скорост, благодарна, че Сам не спомена нищо за миналата нощ.

— Трябва да говоря и с двама ви! — викна Луси, като се дръпна настрани от колата. — Намерихме начин да върнем Сам обратно.

Си Джей зави по алеята.

— Ще говорим по-късно — викна тя през рамо.

Когато колата подскочи напред, Сам стисна с една ръка шапката си, а с другата дръжката над вратата.

 

 

Си Джей никога досега не бе идвала в следствения отдел на сектор „Убийства“. Интериорът на сградата беше спартански, с безбройни врати, голи стени и подове, покрити с линолеум. Секретарката във фоайето направи някаква бърза справка и ги насочи към двойните врати, които водеха към съседните помещения за експертизи, лабораториите и моргата.

— Моргата ли? — попита Сам.

Тя кимна.

— Там се съхраняват телата.

— Знам какво е морга, Кати. Просто се питах дали наистина искаш да го направиш.

— Няма друг начин.

Помощник–следователят беше квалифициран медицински експерт, който ги посрещна с доста измъчено изражение. Явно не му достигаше персонал, бе преуморен и без съмнение трябваше да се занимава с безкрайни бюрократични формалности.

— С какво мога да ви помогна?

— Разбрах, че една жена на име Глория Еймс е била докарана тук миналата нощ. — Си Джей с мъка преглътна неспокойството си. — Бих искала да я видя.

— Вече направихме положителна идентификация. Член ли сте на семейството?

— Да — излъга Си Джей, без да обръща внимание на изненадата, изписана върху лицето на Сам.

Той ги преведе през двойните врати.

— Оттук.

Си Джей си пое дълбоко дъх и го последва, преди куражът й да се е изпарил. Сам вървеше плътно зад нея.

Тя беше гледала много серии със стария Джек Клугман, който играеше следовател по убийствата в Лос Анжелис и комедията „Нощна смяна“, чието действие се развиваше в моргата. Но това не беше комедия. Нищо, видяно на кино или по телевизията, не можеше да се сравни с усещането, което обхващаше човек при влизането в това студено, стерилно помещение. Подът бе покрит с бели фаянсови плочки, в стените бяха вградени редици стоманени хладилници, всеки с етикет на него.

Си Джей още веднъж преглътна мъчително, когато помощник–следователят ги поведе към отсрещната стена. Също като на филм, той намери камерата с името на Глория Еймс върху етикета, отвори вратата и изтегли стоманения плот.

— Приключихме с нея тази сутрин — обясни той тихо, като отметна белия чаршаф. — Цялата беше в рани.

До края на живота си Си Джей нямаше да забрави гледката на Глория Еймс върху този студен стоманен плот. Пепеливата бледност на лицето й контрастираше силно със следите от нараняванията. Изсветлялата й руса коса се бе сплъстила около една голяма рана на главата. Лицето, което някога бе украсявало плакатите на много второразредни филми, сега бе без всякакъв грим и изглеждаше някак по-младо. Раменете й също бяха изранени. Приличаше на счупена и захвърлена кукла.

Глория бе свършила зле, но кой знае защо, този край бе някак предсказуем. Тя бе като толкова други актриси, не успели да стигнат достатъчно високо, готови да приемат всяка роля, осигуряваща плащането на наема, дори и тази на пласьор на наркотици — или, както кинаджиите го наричаха, „захарен човек“. По ирония на съдбата краят й бе всичко друго, но не и сладък.

— Каква е била причината за смъртта? — попита Си Джей разтреперана. В първия момент, когато научи от Коди за станалото, бе помислила за самоубийство. Това се случваше с хора, които живееха на ръба. Но не беше самоубийство. Беше убийство.

— Кати?

Сякаш изведнъж таванът се раздвижи. Стоманата и белите плочки се замъглиха пред очите й от внезапно надигналото се чувство на гадене. Гласът на Сам дойде някъде много отдалеч, когато стаята сякаш се стовари върху нея.

Сам видя, че лицето й изведнъж загуби всякакъв цвят и клепачите й запърхаха. Ръцете й бяха като лед, когато ги взе в своите, и тя почти се срина към него, когато той я подхвана.

— Ще мине — прошепна Сам, милвайки челото й. — Само дишай дълбоко и ще мине.

Изведе я навън в коридора. Сам беше топъл, невероятно топъл и жив. Тя усети как тази топлина прониква през ризата му, влива се в нея и изпълва цялата. Той просто я държеше в прегръдките си, ръцете му я докосваха успокояващо.

— Съжалявам.

Опита да се отдръпне, като очакваше да открие смущение у него. Вместо това видя само проницателния поглед на тези синьо–зелени очи, които сякаш винаги виждаха у нея повече, отколкото тя бе склонна да позволи. Той се усмихна с онази усмивка, която тя помнеше от тъмните сенки на къщата в ранчото след първия път, когато се любиха.

— Няма защо да се извиняваш — отвърна меко Сам. — Никога не е лесно.

Си Джей вдигна очи към него, когато постепенно започна да се съвзема. Отново бе открила нещо ново у Сам.

— Мислех, че при твоята работа вече си привикнал със смъртта.

— Така е — забеляза той делово, като продължаваше да я държи в прегръдките си и да гали косата и бледите й страни. — И то твърде много, понякога. То е част от работата. Но от това нещата не стават по-лесни. Особено когато става дума за млад човек.

— Като твоя партньор. — Видя как нещо трепна в очите му.

Сам кимна.

— И като Роли Прескот, дядото на Дан. Той беше престъпник, но ми беше жал, когато умря.

— Ами Емет Трегър? — попита тя.

Гласът му се втвърди.

— Няма да съжалявам за него, Кати.

Не „не бих съжалявал“, а „няма да съжалявам“. Нищо не се беше променило. Нямаше значение, че е бил хвърлен сто години напред във времето и че оня Емет Трегър отдавна е мъртъв. Имаше една част от Сам, която никога не се отказваше и никога не се предаваше.

— Какво каза следователят за причината за смъртта? — запита тя в отчаян опит да промени темата. Не искаше да мисли, че е възможно Сам да се върне обратно. — Тази част от разговора напълно ми се губи.

Сам се усмихна леко.

— Тогава май не стоеше най-здраво на краката си. — После изражението му се промени. Тонът му стана замислен. — Каза, че някой я блъснал с кола и избягал.

— Значи още не са намерили онзи, който го е извършил. — Си Джей прокара пръсти през косата си. — Нещо не се връзва — промълви тя.

— Кое не се връзва?

— Съвпаденията. Питам се поради каква причина Глория Еймс е трябвало да умре толкова скоро след Дан Прескот?

Той я изгледа съсредоточено.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, първо Дан Прескот умира уж съвсем случайно от куршум и се оказва, че не е било нещастен случай. Глория Еймс има възможен мотив да го убие. Тя е имала достъп до фургона с реквизита както всеки друг и би могла да сложи патрона в револвера. Когато я разпитвахме, тя лъжеше. Сигурна съм. Сега Глория е мъртва. Всичко това едва ли е случайно съвпадение. — Забеляза, че Сам я наблюдава с подозрително доволно изражение. — Защо ме гледаш така?

— Чудех се кога най-сетне ще подредиш тези неща.

— Така ли е?

— Да, така е. Откъде ще започнем? — Той вече бе готов да тръгва и я дръпна след себе си.

— От полицията. Трябва да получа копие от доклада за случилото се и да видя докъде са стигнали те с разследването. Проблемът е, че не дават информация, преди следствието да е приключило.

— И как тогава ще се доберем до тази информация?

Си Джей измъкна очилата с дебели рамки от чантата си и си ги сложи.

— Не съм учила толкова години за актриса за нищо. — Тъй като той продължаваше да я гледа недоверчиво, поясни: — Смятам да ги излъжа. Виждала съм го много пъти по телевизията, фасулска работа.

Усмихна се на смутеното изражение на Сам.

— Довери ми се.

После отново стана сериозна, съзнавайки колко ли объркан изглежда светът за него. Наистина, той се бе справил със събитията в ранчото, дори бе овладял пожара. Когато тя едва не припадна, той се справи и с това. Още веднъж Си Джей бе принудена да се сблъска с нещо неочаквано. Вместо да се чувства изгубен в едно съвсем различно време, Сам бе способен и силен, като котка, която никога не пада по гръб. И се грижеше за нея както почти никой досега. Признаваше, че й бе приятно да се опре на някого, да бъде защитавана, да се чувства сигурна — пълна противоположност на всичко, което знаеше за себе си. Сам го умееше това — да я накара да погледне на себе си и на света наоколо по съвсем различен начин.

— Благодаря — промълви и докосна устните му със своите. Това бе съвсем обикновен жест. Но нямаше нищо обикновено в усещанията, които моментално я завладяха.

В изражението на Сам се смесиха смущение и изненада, когато двамата се отдръпнаха един от друг. Тя леко се засмя.

— Отпусни се. Всичко е наред.

— Не е и не може да бъде, когато искам да направя още толкова неща с теб, Кати. — Той погали страните й.

За пръв път споменаваше нещо за миналата нощ. Но това не произведе върху нея очаквания ефект. В края на краищата, тя бе свикнала на случаен секс. Но дълбоко в себе си знаеше, че в онова, което стана с тях в ранчото, нямаше нищо случайно, нито пък в начина, по който той я докосваше сега.

— По-добре да тръгваме — промълви Си Джей, останала без дъх.

 

 

С големите очила, кацнали на малкото й носле, Си Джей пристъпи към гишето на полицейското управление на Западен Холивуд.

— Ще се оправя с това — прошепна тя на Сам. — Някога играх една подобна роля. Лесно е. Просто трябва да си придадеш съответния вид.

— Фасулска работа — намигна й Сам.

— Точно така.

Когато дежурният офицер в униформа се появи на гишето, Си Джей сложи кожения си бележник с обигран жест и придоби съвсем професионален и леко отегчен вид.

— Какво обичате? — попита офицерът.

— Аз съм от районната прокуратура. — Тя направи необходимата пауза, после продължи: — Една жена е била прегазена миналата нощ… — прелисти бележника си, сякаш търсеше името — … Глория Еймс. Бих искала да видя предварителните материали по делото.

— Името ви?

Тя навлажни устни.

— Грант. Миз Си Джей Грант.

— Служебната ви карта? — запита офицерът.

Тя дълбоко си пое дъх.

— Обясних ви, че съм от районната прокуратура!

— Може и да е така, госпожице Грант, но все пак трябва да видя документа ви.

В гласа й пропълзя известно раздразнение.

— Вижте, обадих се по-рано тази сутрин и се уговорих с дежурния. Каза ми, че мога да получа копие от протоколите. Къде е той, искам да говоря с него.

— Аз съм дежурният, миз Грант. Не зная с кого сте говорила, но не е било с мен. Ако сте от прокуратурата, знаете много добре разпоредбите. Без документ за самоличност няма да получите никакви протоколи.

„Дотук с актьорското изкуство“ — помисли си тъжно Си Джей. Съвсем основателно бе сменила професията си.

— Сержант, мисля, че дамата поиска копие от протоколите за Глория Еймс.

Си Джей се сепна, когато Сам застана зад нея.

— Да — отвърна раздразнено дежурният, — и както обясних на дамата, тя трябва да ми покаже документ, за да ги получи.

Сам се приведе над гишето, удари с длан по плота и впери поглед в сержанта.

— Сам Хакет, федерален шериф. Аз работя с миз Си Джей Грант и бих искал да получа сведенията. Веднага!

Той отдръпна ръката си и Си Джей смаяно впери поглед в блестящата метална звезда върху гишето. Изразът върху лицето на дежурния мигновено се промени.

— Тъй вярно, сър. Ей сега ще ги донеса. Не разбрах, че дамата е с вас. — Той вдигна телефона и нареди да изготвят копие от протоколите по случая „Глория Еймс“.

 

 

Когато се качиха в колата, Си Джей се обърна към Сам.

— Трябва да се науча и аз да нося една такава. Мога да си купя от магазина за играчки.

— Не е работата само в значката, Кати — увери я той леко развеселен. — Просто трябва да имаш съответния вид.

Си Джей се престори на напълно погълната от доклада по случая.

— Какво пише там?

Тя се намръщи.

— Точно както каза и следователят, смъртта на Глория е била окачествена като инцидентно сблъскване, при което извършителят е избягал. Прибавили са и това, че е възможно да има някаква връзка с дейността й като наркопласьор. Явно са били в течение. Но не е имало никакви свидетели. Не е за чудене, като се има пред вид в кой район на града се е случило. — Тя отново се намръщи при мисълта за мястото.

— И какво правят сега по случая? — запита Сам, прехвърлил крака през прозореца на откритата кола на Луси.

— В момента нищо. Такива случки стават непрекъснато, вестниците са пълни със съобщения от този род. При толкова престъпления в Лос Анжелис полицията едва ли скоро ще се заеме сериозно със случая. Всъщност ще го направят, когато могат, а това значи…

— … че трябва да разчитаме на себе си — довърши Сам вместо нея и прибра дългите си крака в колата.

— Точно така.

— Откъде ще започнем?

— Ще издирим същите хора, с които разговаряхме и преди. И ще разберем дали имат алиби за времето, когато е била убита Глория.

 

 

Алън Дени и Ланс Форд без съмнение бяха първите в списъка.

Възможно бе Дени да е открил, че Глория пласира наркотици в екипа. Нямаше начин това да остане тайна в крайно задушевната, почти семейна атмосфера, която възникваше при снимането на един филм. Си Джей бързо откри, че Дени и Лайза Кенеди бяха тръгнали заедно към един луксозен хотел в Санта Барбара, веднага след прощалното празненство. Един телефонен разговор с управителя на хотела потвърди, че са вечеряли заедно по времето, когато Глория е била убита.

По настояване на Сам тя се обади на Емет Трегър. Както обикновено, той беше в заседание. В студиото знаеха за смъртта на Глория Еймс и секретарката на Трегър изглеждаше доста разстроена. Когато Си Джей уж случайно я попита за графика на Трегър предната вечер, тя каза, че е работил в студиото до късно вечерта. Обадил й се бе някъде към девет часа във връзка с някакъв договор, който не успял да открие.

Карл Картрайт също имаше алиби. По времето, за което ставаше въпрос, той бе седял в прожекционната на студиото и бе работил върху филма. Техникът потвърди, че Карл е бил там цялата вечер.

Оставаше Ланс Форд. Си Джей се питаше как той е приел факта, че Лайза е тръгнала с Дени. Ланс беше в Лос Анжелис, но не бе лесно да го открият. Импресариото му твърдеше, че не знае къде е. Сам взе телефона и настоя авторитетно да научи местонахождението на Ланс.

Приели го бяха в болницата „Сейнт Джон“ под измислено име. В „Сейнт Джон“ често постъпваха знаменитости, които прекаляваха с алкохола. Ланс изтрезняваше там от сутринта след прощалното празненство.

— И тъй, абсолютно нищо. — Си Джей нервно крачеше из офиса си. — Те всички имат алиби за времето, когато е умряла Глория.

— С изключение на Трегър.

Тя втренчено изгледа Сам.

— Секретарката му каза, че е работил до късно.

— Била ли е наистина с него?

— Обадил й се е от офиса за някакви договори.

— И ти вярваш на това?

— В момента нямам причина да не го вярвам. Сам, не можем непрекъснато да се връщаме към Трегър само заради онова, което се е случило между теб и прадядо му преди повече от сто години.

— Охо!

— Какво значи това?

— Значи, че просто трябва да се опитаме да докажем онова, което ти искаш.

— Предполагам, имаш някоя блестяща идея.

— Не. — Сам стана от стола зад бюрото и взе шапката си. — В нея няма нищо блестящо. — Той грабна ключовете на колата, която вече й бе върната от сервиза след ремонт на стойност сто двадесет и пет долара. И с вбесяващо небрежни, широки крачки излезе от офиса.

— О, боже! — Само при мисълта как Сам се мъчи да кара мустанга тя скочи, сграбчи чашата си и хукна след него.

 

 

Си Джей бавно зави към района на складовете. Огледа се за адреса, отбелязан върху протокола от смъртта на Глория Еймс, но не й се наложи да търси дълго. Мястото на тротоара, където бе станало, бе оградено с въже. Там бе загинала Глория.

Свечеряваше се. Повечето от складовете вече бяха заключени за през нощта. Един обаче бе отворен и някакъв голям камион бе спрял на рампата. Чуваше се скрибуцането на транспортната лента, по която пристигаха чувалите, товарени от работниците на камиона. Оплешивяващ закръглен мъж, вероятно контрольорът, стоеше с купчина квитанции в ръка, дъвчеше зелена пура и отмяташе натовареното.

Си Джей прекоси улицата и незабелязано разкопча горното копче на блузата си, докато се приближаваше към контрольора.

— Извинете — рече тя с игриви нотки в гласа. — Мога ли да ви попитам нещо?

Той вдигна глава и й хвърли одобрителен поглед, но в следващия момент забеляза Сам. Усмивката му се замени с предпазливо изражение.

— Да, какво има?

— Бяхте ли на работа тук по-миналата вечер?

— Всяка нощ тази седмица, от три часа следобед до полунощ. Тогава затваряме.

В полицейския доклад пишеше, че Глория е била убита вечерта, между осем и десет.

— Тогава сигурно знаете за жената, която е била премазана тук?

— Да, един от моите шофьори я намери.

— И никой ли не е видял нищо? Поне колата, която я е ударила?

— От полицията ли сте?

— Не, аз… правя проучване… — Надяваше се този път да е по-убедителна, отколкото преди в полицейското управление. — За застрахователната компания — поясни тя.

— Застрахователната компания ли? — Той се изсмя. — Доста време ви е трябвало, за да дойдете тук.

Си Джей пренебрегна забележката.

— Просто проверяваме по доклада на полицията. Компанията иска да уточни някои подробности. Ще ни помогне, ако някой е видял нещо.

— Нищо не мога да направя за вас. — Той изруга, когато един кашон се запъна на лентата, върху него се натрупаха няколко други и се изсипаха на земята.

— Може би ще предпочетете да говорите пред полицията — викна след него Си Джей, докато той крещеше да спрат конвейера.

Мъжът се извърна и се втренчи в нея.

— Това заплаха ли е?

Сам пристъпи между тях.

— Вие знаете нещо. Съветвам ви да го кажете на дамата.

— Тъй ли? И какво, ако не го направя, каубой? — Контрольорът духна дима от пурата си в лицето на Сам.

За пръв път Си Джей се изплаши за Сам. Не се съмняваше, че той би се справил с контрольора, но наоколо имаше поне дузина работници, които бяха спрели товаренето и бавно се приближаваха. Видът им изобщо не вдъхваше доверие, а Сам не беше и въоръжен. По нейно настояване бе оставил револвера в колата.

— Господа — тя успокояващо сложи ръка върху рамото на Сам, — няма нужда от излишни разправии. Всичко, което исках, са няколко сведения. В замяна на това няма да кажа на Емиграционната служба за незаконно работещите тук чужденци.

Това си беше чист хазарт и тя го знаеше. Но в Лос Анжелис почти навсякъде, където се вършеше черна работа, имаше вероятност да се открият нелегално пребиваващи чужденци.

Контрольорът изпръхтя презрително, после махна на хората си да се връщат на работа. Извърна се с гръб към Си Джей и рече:

— Шофьорът каза на полицията всичко, което знаеше. Не е имало никой друг наоколо онази вечер, освен старата Стела.

Това име отсъстваше в протокола за произшествието.

— Коя е Стела? — побърза да попита Си Джей, докато той все още бе склонен да отговаря.

Контрольорът набута пурата още по-навътре в устата си.

— Една луда старица, която винаги се мотае наоколо.

— Как е другото й име?

— Проклет да съм, ако знам.

— Къде живее?

Той дъвчеше пурата.

— Тя не живее никъде.

— Какво искате да кажете?

Контрольорът я изгледа втренчено.

— Живее по улиците. Нали разбирате, тя е една от онези бездомници. Винаги се мотае наоколо. Компанията отсреща се занимавах хранителни продукти. И там тя си прави покупките. Винаги е наоколо с количката си и я пълни, с каквото намери по улицата. — Той се извърна и викна нещо на единия от мъжете.

— Къде мога да намеря Стела сега?

Той сви рамене.

— Кой знае? Пообиколете наоколо. Няма начин да я пропуснете. Носи розова сламена шапка и невъзможни дрехи. Но нищо няма да ви каже.

— Защо не? Може да е видяла нещо.

— И тъй да е, няма да й обърнат внимание. Напълно е откачена.

Си Джей усети как първоначалното й вълнение угасва.

— Какво искате да кажете?

— Че е освидетелствана. Тя е доста богата, а живее по този начин. Синът й идва тук веднъж месечно в голяма, скъпа кола. Много пъти я е прибирал вкъщи, но тя винаги се връща. Казва, че не иска парите му. — Той направи жест към главата си. — Откачалка.

Три блока по-нагоре намериха Стела, която буташе количката си, нахлупила въпросната неоново розова шапка. Тя си тананикаше нещо.

— Какво мислиш да правиш? — попита Сам, когато видяха количката да спира до бордюра.

Наблюдаваха как Стела рови из гюмовете. Извади някакви боклуци, които явно й харесаха, и ги хвърли в количката.

Си Джей въздъхна.

— Наистина, едва ли ще ни помогне много. Хайде да вземем по един горещ душ и да хапнем.

— Може пък да е видяла нещо. Защо все пак не поговориш с нея?

— Тя е освидетелствана — промърмори Си Джей. Тъй като Сам я погледна неразбиращо, поясни: — Луда е, душевно неуравновесена, ненормална.

— Като някой, който смята, че е федерален шериф от 1882–ра година?

— Това е различно.

Сам сви рамене.

— Добре, разбрах — отстъпи Си Джей. — Щом тъй и тъй сме тук, нищо няма да навреди да попитаме. Освен ако тя не реши да ме прегази с тая количка.

Сам се усмихна.

— Искаш ли да взема оръжието си?

— Не, мисля, че ще се справя.

— Добре, а аз просто ще си почина. — Той се настани върху някаква тарга. — Не спах кой знае колко миналата нощ.

Усмихна й се изпод ръба на шапката си и тази дяволска усмивка накара коленете й да омекнат.

— Едва ли и тази нощ ще спите кой знае колко, Сам Хакет.

С удоволствие забеляза как изражението му се промени. Харесваше й да го изважда от равновесие по този начин, поне от време на време.

Стела бе необикновено дребничка. Крехката й фигура беше отрупана със странен набор от памучни дрехи, напластени под шарени размъкнати пуловери. Тя имаше премигващи сини очи и проредяла светла коса, която се подаваше изпод шапката. Когато Си Джей предпазливо се приближи до нея, тя си тананикаше някаква мелодия.

— Стела? Здравей. Казвам се Си Джей Грант. Мога ли да поговоря с теб?

— Вече говорите с мен, нали?

Си Джей се изненада от резкия отговор.

— Ами да, май че е така.

Стела не вдигна поглед, а продължаваше да рови из контейнера.

— Тук намираш доста хубави неща, а?

— О, да, много хубави неща. Днес беше добър ден. Понеделникът е винаги добър. От провинцията пристигат много камиони. — Тя намигна съзаклятнически на Си Джей.

— Намерих даже едно електрическо ветрило. — Тя посочи ликуващо към своите съкровища. — Ще ми дойде добре, когато започнат онези горещи ветрове откъм Санта Ана.

Си Джей реши, че сега не е моментът да обяснява на Стела, че няма къде да включи ветрилото. Сърцето й се сви. Жената явно бе съвсем зле. Тя понечи да се върне към колата.

— Изглеждате ми някак позната — отбеляза Стела, като прибута количката малко по-напред. — Спомням си, че и преди съм ви виждала. Да не би случайно да сте актриса?

Си Джей зяпна от изненада. Не можеше да повярва. След всичката борба, жертви, безплодни опити и незначителни телевизионни роли, след като отчаяно се бе мъчила да направи впечатление на някого, който да я изведе на филмовия Олимп, тя най-сетне бе разпозната — от една просякиня!

— Играхте някаква роля в оня филм, „Кошмарът на Елм стрийт“. Помня ви, защото имате страхотни крака. Между другото, харесвам червенокосите.

Си Джей потръпна, когато си спомни ролята. Тя загубваше великолепните си крака от ножа на садиста Фреди, някъде към двадесетата минута от филма и името й се губеше из надписите с по-дребни букви.

— Как изобщо си спомняте? Дори майка ми не помни тази роля.

— Помня всички филми. Гледам толкова много, колкото мога. Но сега не ги правят както някога. Най-хубавите бяха през тридесетте и четиридесетте години. Зная имената на всички големи филми от онова време, на звездите, които играеха в тях, и на онези, които спечелиха наградите на Академията. Всичките съм ги гледала. Тогава жените имаха по-хубави крака. Не бяха като тези кльощави вятърничави блондинки сега.

„Къде ли е била тази жена, когато аз се опитвах да направя кариера?“ — запита се Си Джей.

— Не съм ви виждала да играете напоследък — забеляза Стела, като я изгледа продължително.

— Отказах се. Трябваше да се състезавам с прекалено много кльощави блондинки.

— И с какво се занимавате сега?

Си Джей едва не се разсмя. Беше като разговор с всеки друг случаен познат на улицата, само дето Стела бе облечена като някой, на когото дори Армията на спасението е отказала милостиня.

— Сега съм частен детектив.

— О, това наистина звучи чудесно, мила. — Стела се засуети около количката си и отново затананика същата мелодия, която се струваше на Си Джей някак позната.

— Ето защо исках да говоря с теб. Разследвам един случай.

Без да отговори, Стела тръгна надолу по улицата, като спираше да прибере някой захвърлен вестник в един празен чувал.

— Във връзка с една жена, която е била убита тук наблизо. Прегазила я е някаква кола. — Тъй като не последва отговор, опита другояче: — Тя беше актриса.

Стела спря и се обърна бавно, като гледаше Си Джей с присвити очи.

— Беше ли?

— Видяхте ли какво стана миналата нощ?

Стела кимна.

— Тъкмо правех обиколката си около „Сертифайд“. Оттам си вземам салатата.

— Това е страхотно, Стела, но какво ще кажеш за катастрофата?

— Видях я. Помислих си, че е малко странно тази жена да стои тук сама. — Тя се приближи, сякаш да й довери някаква тайна. — Както знаете, това място не е от най-добрите. Дори и мен са ме заплашвали.

Си Джей простена. Как изобщо би могла да научи нещо от някого, който почти половината време се намираше в зоната на здрача? И все пак, това бе всичко, с което разполагаше.

— А катастрофата, Стела? Моля те, опитай се да си спомниш.

— Онази жена стоеше съвсем сама ей там, до склада. Мислех да й поискам една цигара. Не бях намерила нищо, освен фасове. Тя запали една, но я угаси, щом видя колата да идва, сякаш я чакаше.

Си Джей се намръщи. Някой търговец на наркотици, може би? Нима Глория си бе уредила среща с доставчика си, а после е била убита?

— И какво стана?

— Колата увеличи скоростта, когато се приближи. И тогава я удари. Бум, просто ей така. И после замина.

— Знам, че е било тъмно, а тук почти няма осветление, но видя ли нещо от колата?

— Двадесет, двадесет и седем, тридесет и девет.

Си Джей вдигна глава. Очакваше описание, евентуално цветът на колата. Но не и това.

— Какво каза?

— Номерът беше дванадесет, двадесет и седем, тридесет и девет — отвърна Стела и уморено поклати глава.

— Как си запомнила номера?

— Видях го.

— Но това са много цифри. Да не би да грешиш? — Погледна към номера, който бе записала. Явно беше калифорнийски, и то от по-новите, където комбинацията беше от три цифри, три букви и още три цифри.

— Запомних го заради датата.

— Датата?

— Не знаете ли? 27 декември 1939. Датата на премиерата на „Отнесени от вихъра“ в Лос Анжелис в „Картхей съркъл“ в района „Уилшиър“.

— Защо не казахте на полицията?

— Нямаше да ми повярват. Мислят, че съм луда. — С тези думи Стела продължи нататък, като буташе количката и си тананикаше.

— Знаеше ли тя нещо за катастрофата? — запита Сам, когато Си Джей се върна при колата.

— Да, видяла я е. — Си Джей запали и обърна в обратната посока.

— Видяла я е? — Той я изгледа втренчено. — И какво каза?

— Даде ми номера на колата, която е блъснала Глория.

— Това означава ли нещо?

— Означава, че трябва да намерим телефон. Стела може и да е напълно откачена, ненормална, но може и да не е. — Докато Сам се опитваше да асимилира всичко това, тя обясни: — Всички автомобили се регистрират на името на собственика. И цялата информация се пази в компютрите на Пътната полиция. Ако знаеш номера, можеш да научиш на кого е колата. Ако случайно познаваш някой, който е склонен да ти даде тази информация.

— А ти познаваш ли?

— Една стара приятелка на Хари Карлучи, ако още работи там. Бяха доста близки. Надявам се още да пази хубави спомени за него.

— Ето телефон. — Сам посочи към отсрещната страна на улицата.

Си Джей спря до кабината.

Наближаваше пет часа и тя на три пъти прави опит да се свърже. Най-сетне откри приятелката на Хари, Сесил, в управлението на Пътната полиция в Санта Моника. Шумът по улицата бе толкова голям, че й се наложи да крещи, за да бъде разбрана.

— Моля те за една услуга, Сесил. Опитвам се да открия една кола, но нямам целия номер. — Сесил се съгласи да помогне и Си Джей повтори цифрите по телефона.

Наложи се да чака, докато Сесил вкара номера в компютъра. Най-сетне тя отново вдигна слушалката.

— Слушам те. Какво откри? — Очите на Си Джей се разшириха. — Сигурна ли си? — А после: — Да, благодаря ти, Сесил. Много ти благодаря. — Тя бавно затвори телефона. Разтревоженият й поглед срещна този на Сам.

— Какво има? На кого е колата?

— Номерът е бил от една специална серия и затова е толкова различен.

Сам я сграбчи за раменете.

— Кати! На кого е била колата?

Тя преглътна мъчително. Готова бе за всичко, но не и за това. Погледна го с отчаяно изражение.

— На Емет Трегър.