Памела Симпсън
Партньори във времето (16)

Глава XV

— Сам, чакай!

Си Джей трябваше да подтичва, за да се изравни с дългите му крачки. Той се тръшна на седалката и захлопна вратата.

— Сам…

— Просто се качвай и карай.

Гласът му я накара да замлъкне. Беше твърд, пълен със суров гняв, с който не се бе сблъсквала дори при най-ожесточените им спорове. Имало бе случаи, когато й бе крещял и тя бе усещала, че отива твърде далеч. Но този път той не й викаше. Гласът му бе нисък и напълно овладян. Тъй като имаше твърде буен темперамент, Си Джей разбираше избухванията. Човек си изкарваше яда навън, преодоляваше го и го забравяше. Но това сега бе различно и тя не знаеше как да се справи. Опита единственото, което в момента й дойде на ум.

— Трябва да поговорим.

— Качвай се, Кати.

— Добре. — Тя седна зад волана и се застави да остане спокойна. — Но трябва да поговорим.

— Карай, Кати!

Заповедта я шибна, студена и безчувствена. Си Джей преглътна буцата в гърлото си. Той дори не я поглеждаше. За първи път откак бе срещнала Сам Хакет, той бе човек, когото не би искала да познава. Мълчанието се настани помежду им по дългия обратен път до „Венеция“. Тя дори очакваше той да й нареди да кара направо към студиото, за да може да застреля Трегър, да го арестува или бог знае какво. И вероятно щеше да се чувства по-добре, ако го беше направил. А така както беше, Сам не казваше нищо и това я плашеше още повече.

Облекчено въздъхна, когато най-сетне спряха пред къщата й. Може би все пак щяха да обсъдят всичко като разумни хора. Преди да изключи мотора, Сам вече бе скочил от колата. Без дори да се обърне назад, той закрачи към офиса, и по-точно към шкафа, където беше пушката му.

Си Джей скочи от колата и хукна след него.

— Сам! Моля те, недей!

Той вече бе в офиса и вадеше уинчестъра. Тя го сграбчи за ръката.

— Изслушай ме!

Сам рязко освободи ръката си и посегна към патроните, които бяха прибрани в една кутия. С хладна деловитост зареди пушката.

Обхвана я паника. Цялата изтръпна от ужас при мисълта какви последствия щеше да има онова, което той замисляше.

— Не може да стане по този начин! Сега е 1989–та!

Той се извърна към нея с израз, която тя никога преди не бе виждала, освен на онези стари, избелели фотографии в книгата в библиотеката. Това не беше Сам Хакет, когото тя познаваше или си мислеше, че познава. Това бе Сам Хакет, федерален шериф, който бе заловил безброй престъпници и, по неговото собствено признание, бе предал повечето от тях мъртви. Истината за онова, което всъщност бе той, връхлетя върху нея със съкрушителна сила.

— Ще стане по моя начин, Кати. Трябва да бъде по моя начин. Достатъчно дълго чаках.

Тя бе работила с полицията по някои случаи, дори бе ходила с един детектив известно време. Знаеше какво ще стане, ако Сам вземе закона в свои ръце. Защото смяташе, че той самият е закона.

— Това не е човекът, когото си преследвал. Това е друг човек, друг случай…

Той премина покрай нея, без изобщо да я слуша. Си Джей хукна след него и му препречи изхода от офиса.

— Това е друго време!

— Махни се от пътя ми.

След като поне за миг бе привлякла вниманието му, трябваше да го накара да разбере.

— Сам, моля те, просто ме изслушай. — Тя се вкопчи в ръката му, сякаш би могла физически да го задържи. — Сега е различно, законът е различен. Не можеш да връхлетиш върху Трегър, само защото една стара жена ни е казала нещо.

— Тя е свидетел, Кати.

Гневът му ни най-малко не бе намалял. Прозираше във всяка ледено изречена дума.

— Но и в най-добрия случай на нея не може да се разчита. — Тя заби пръсти в ръката му, когато той понечи да тръгне. — Изслушай ме! Може да е била неговата кола! Няма иначе откъде тя да знае номера. Но работата е там, че полицията не би сметнала това за достатъчно. Жената е неуравновесена. Ако се опиташ да я използваш като свидетел, адвокатите на защитата няма да я допуснат, делото няма да се гледа и Трегър ще бъде пуснат на свобода. А, повярвай ми, те имат хитри адвокати.

— Ще уредя това по начина, по който трябваше да го направя още в началото — сряза я Сам. — Знаех, че Трегър е в дъното на цялата история.

— По твоя начин? — Гласът й трепереше. — Не разбираш ли? Нещата вече не стават така! За добро или за лошо, правната система се е променила. Независимо дали на мен или на теб ни харесва, престъпниците също имат права. Не можеш да хукнеш след Трегър, защото си сигурен, че е бил замесен в случая на Глория Еймс, или защото това ти подсказва верният инстинкт. Трябва да имаш доказателство, което да издържи пред съда, всичко друго няма никаква стойност! Може някой друг да е бил в тази кола.

— Ти знаеш, че е бил той, и аз също го знам.

— Да — отвърна тя тихо. — Сега вече вярвам, че той има нещо общо.

Сам я погледна остро.

— В много отношения ми се иска сега наистина да е 1882–ра — призна Си Джей — и ти да се заемеш с него. Това, че си федерален шериф, би било достатъчно. Но работата е там, че днес вече не е, а и полицията никога няма да приеме, че ти си оня, който си. Ако им кажем истината, ще сметнат и двама ни за луди като Стела.

— Искам го, Кати.

Гневът се бе променил. Сега бе овладян. Тя разбра, че той вече ще я изслуша.

— Знам. Но трябва да го направим по моя начин. — Той все още държеше пушката, а тя държеше него. — Моля те, довери ми се.

Никога нищо не й се бе струвало толкова важно. Си Джей почувства как гневът постепенно изтича от напрегнатите му мускули. Разчитала бе на острата му проницателност, за да разбере, че в онова, което му говори, има смисъл, и се бе оказала права.

— Добре — отстъпи той неохотно. — Ще опитаме по твоя начин.

Заля я такава вълна на облекчение, че сълзи напълни ха очите й. Знаеше какво му е струвало. Сложи длан на бузата му.

— Благодаря ти.

Ръката му я спря.

— Но ако това не свърши работа, Кати, ако не хванем Трегър по твоя начин, тогава аз ще го направя по моя.

Тя потисна едно механично възражение, тъй като знаеше, че той едва ли ще отстъпи повече, или поне в този момент. Изминал бе половината от пътя, другата половина трябваше да измине тя. Това бе повече, отколкото изобщо бе отстъпвал пред някого.

— Добре.

Сам сложи пушката върху бюрото, вместо да я прибере, като недвусмислен намек, че е приел ситуацията само временно. Очите му бяха напрегнати.

— Откъде ще започнем?

Тя бавно си пое дъх.

— Първо ще направя справка за номера на Трегър в полицията, за да видя дали някой друг не е видял там колата. Имаме нужда от сигурен свидетел.

— Познаваш ли някой, който би ти дал тези сведения?

— Да, познавам един следовател. Срещахме се с него няколко пъти.

— Срещахте се?

— Ами, нали знаеш — излизахме, забавлявахме се, закачахме се в колата. — Тъй като сметна, че Сам все още не е разбрал за какво става дума, опита отново: — Да речем, ухажвахме се.

— Сгодена ли си била за него?

— Сгодена ли?

Си Джей се разсмя. Без да разбира какво смешно има, Сам придоби леко оскърбен вид. Тя го успокои:

— Не, не беше нищо подобно. Просто излязохме заедно няколко пъти. Но ще ти призная, че той доста си падаше по мен. — Тъй като изражението му се помрачи още повече, реши да не се впуска в подробности. — Няма значение. Той просто ми е приятел и смятам, че ще ми помогне. Ще му се обадя и ще видя дали е в управлението.

После, уж небрежно, взе пушката и я прибра в шкафа. Усещаше втренчения поглед на Сам.

— Ще се поразходя по плажа. — Той се извърна към вратата. — Хайде, Нюман! — викна на кучето.

Нюман изскочи от съседната стая, като развълнувано махаше опашка, следван по петите от разтревожения Редфорд.

Си Джей се опита да се свърже с Том Гейтс. Знаеше, че няма да е лесно да го открие, защото той работеше под прикритие и се отбиваше в управлението в най-невероятни часове. Понякога изчезваше за седмици без никакви признаци на живот. Всъщност, така се бяха и запознали.

Тя се занимаваше с проблема на един разстроен баща, чиято дъщеря имаше отвратителен приятел. Бащата искаше информация за този тип и в продължение на дълги часове Си Джей го следеше с колата си, без изобщо да разбере, че полицията прави съвсем същото. Приятелят бе замесен в голяма наркоафера.

Последва внезапен арест и Си Джей се оказа замесена в страхотна бъркотия. После я призоваха да свидетелства за заниманията на приятеля. Том бе следователят, на когото бе възложен случаят. Те се срещнаха няколко пъти и между тях можеше и да се получи, ако не бе толкова трудно да съчетаят работата и графиците си и да намерят време един за друг.

И сега не бе по-различно. Том го нямаше, дежурният не знаеше кога ще се появи, но я увери, че ще предаде съобщението.

 

 

Сам издуха облаче дим от цигарата си, докато вървеше по плажа и се опитваше да овладее гнева си. Ярката кръгла луна блестеше над водата и чертаеше сребърни ивици по гребените на вълните, полюляващи се в безкрайна ритмична процесия.

Разхождаше се бос. Всички ходеха боси по пясъка. Това бе едно от нещата, които му се наложи да учи отново. Не беше го правил от детството си, когато като хлапе усещаше топлата плодородна почва да се рони под петите му по време на сеитба.

Пяната на вълните намокри джинсите около глезените му. Той харесваше усещането причинено от водата и вятъра, така различно от равните и пустинни места, които бе познавал. Кой знае защо, то му напомняше за вечността.

Тук-там горяха огньове. Около тях се бяха събрали групички хора, стари и млади, говореха, смееха се, разказваха си истории. Не беше много по-различно от вечерите, които помнеше.

Мина покрай една двойка, увита в одеяло. Или поне предположи, че бяха мъж и жена. Дочу как мъжът каза нещо и жената се разсмя в отговор. Неясните им сенки се сляха под одеялото и притихнаха.

Сам си спомни времето, което той и Кати прекараха в ранчото. През онези няколко часа му се бе сторило, че отново е намерил своя свят. Всичко бе съвсем познато — всичко, освен Кати. Тя непрекъснатото изненадваше.

Кати бе очарователна комбинация от всички жени, които бе срещал през живота си. Тя бе находчива, умна и безстрашна като майка му. В същото време бе адски упорита и невъзможно сприхава, когато държеше нещата да станат точно както ги иска. Познавал бе и такива жени. И разбираше, че силата им идва от убеждението, че са прави и че не бива да отстъпват.

Сякаш предусети всичко това, когато за пръв път я видя да носи мъжки панталон, късо подстриганата й коса и начина, по който вироглаво вирваше нос. Но имаше и много напълно неподозирани неща, които бе открил у нея през изминалите няколко седмици.

Освен сила тя притежаваше и някаква прямота, която винаги някак го учудваше. Бе честна по отношение на чувствата си и изказваше съвсем свободно мислите си. Знаеше кога е ядосана. Знаеше и кога е тъжна. Както когато сълзите рукнаха от очите й, докато го молеше да й се довери.

После — нейната чувственост. Това беше нова дума, която бе научил съвсем наскоро. Луси му бе обяснила какво значи. В неговото време би се считало за неприлично или порочно една жена да споделя желанията си с мъжа. Само жените, на които се плащаше, го правеха. Но това бе различно време, а Кати бе различна жена. И разликата му харесваше.

Проблемът бе, че чувствата му към нея бяха преплетени с историята с Трегър, а той не можеше да остави това така.

Щеше да го хване. Щеше да удържи обещанието си към нея, но по един или друг начин щеше да го пипне тоя кучи син.

Изминал бе цялото разстояние покрай плажа в едната и другата посока. Изпушил бе докрай и последната си цигара. Хвърли фаса към вълните. Той проблесна в нощния въздух като миниатюрен фойерверк.

Тогава погледна към къщата на Си Джей. Прозорците и на първия, и на втория етаж бяха тъмни.

Искаше да отиде при Кати. Искаше да се изкачи по онези стъпала, да влезе право в спалнята и да се изгуби в нея. Така може би щеше отново да върне онова, което преживяха в ранчото, и най-сетне да намери покой. Но той все още изпитваше гняв, задето не можеше да тръгне след Трегър така, както би искал, а не искаше да отиде при нея с гняв.

Бавно изкачи стълбището.

Вратата на апартамента горе беше отключена. Привикнал с тъмнината, той пипнешком намери пътя до канапето. Събу ботушите си, смъкна ризата и панталоните и се отпусна върху него.

Си Джей го чу да влиза. Светещите цифри на часовника показваха два часа сутринта. Не бе заспивала, откакто си легна два часа по-рано. Вслушваше се в движенията на Сам в съседната стая, застинала в очакване. Но той не дойде в стаята й. Най-сетне тя стана и отвори вратата.

— Сам?

— Обади ли се приятелят ти? — запита той в тъмнината.

Тя едва различаваше силуета му върху канапето. Между пръстите му проблясваше цигара. Спомни си усещането, което тези пръсти предизвикваха върху кожата й.

— Още не. Сам…

Той произнесе глухо:

— Лека нощ, Кати.

Тя копнееше да иде при него, но не можеше. Вече нищо не бе същото. По някакъв начин бе успяла да стигне до него и да го убеди да я послуша. Но на каква цена?

 

 

Звънът на телефона я изтръгна от съня. С глухо проклятие тя погледна към часовника — седем и тридесет. Мигновено се разсъни и грабна слушалката.

Когато Сам влезе след малко, тя тъкмо казваше:

— Благодаря, Том, много съм ти задължена. — Затвори и видя, че дългата буйна коса на Сам е разчорлена по същия начин, както предишната сутрин, когато нещата помежду им бяха толкова различни. Но сега нямаше бавни, томителни ласки, нямаше нежности, нито пък оня негов глас, натежал от сън и желание, повтарящ името й.

— Какво каза приятелят ти?

Си Джей вдигна очи. Господи, той бе така мъчително красив, по-красив от всеки мъж, който някога бе познавала, с тази негова сурова мъжка чувственост, която я караше да го иска, независимо от дистанцията, която бе създал помежду им миналата нощ.

— Кати?

Тя конвулсивно преглътна, питайки се дали той ще удържи обещанието си да й позволи да се справи сама със случая. Реши да действа направо. Нямаше друг начин със Сам.

— Проверил е за регистрационния номер в компютрите на полицията. — Разбирайки, че това не означава нищо за него, обясни: — Открил е нещо във връзка с колата.

Сам се облегна на рамката на вратата. Това бе измамно небрежна поза, която нито за секунда не я заблуди. Той вече бе облечен и очевидно се бе изкъпал и избръснал. Бе готов да тръгва, което означаваше, че ако тя не побърза, просто ще я остави.

— Какво е открил?

— Колата на Трегър е била открадната. Полицията я е намерила вчера. Била е разфасована.

— Разфасована?

— Разглобена на части. Не е могъл да я кара по времето, когато е била убита Глория.

— Не вярвам на това.

— Няма значение дали вярваме или не. Той е подал оплакване в полицията. Твърди, че колата е открадната от паркинга пред студиото само часове преди Глория да бъде убита. Казал на полицията, че дори и колата му да е блъснала Глория, някой друг я е карал.

Сам я гледаше втренчено и тя вече знаеше какво си мисли. И реши да го изпревари.

— Полицията приема, че не е замесен. Но не и аз. — Тя се измъкна от леглото, грабна дрехите си и се запъти към банята.

— И защо не?

Тя спря до вратата, изненадана от въпроса. Отдавна бе научила, че Сам не е човек, който дълго разсъждава защо нещата са такива, каквито са, нито пък е склонен към сложни анализи на чувствата. Той бе човек на действието, ясен и недвусмислен. И без съмнение в това бе част от очарованието му. Но сега той я изненада със своето защо. И тя реши също да го изненада.

— Защото ти не го приемаш.

 

 

— Какво е това място? — запита Сам, когато тя спря на един паркинг до централното полицейско управление.

— Градската кошара за избягал добитък. Тук се докарват всички коли, които служат за доказателства по различните случаи. И колата на Трегър е тук.

Сам я последва до офиса. Пуснаха ги, благодарение на едно предварително обаждане на Том. Пазачът ги заведе при колата на Трегър.

Тя помнеше рейндж роувъра от вечерта на срещата си с него. Колата имаше всевъзможни приспособления, включително и радиостанция, което обясняваше специалния й номер, запомнен от Стела. Както се казваше и в рапорта, тя бе почти разглобена. Скъпите калници бяха изчезнали, гумите грозно стърчаха. Стереоуредбата, радио телефонът и диктофонът бяха изчезнали, както и предните и задните седалки. Липсваше дори антената на задния капак. Почти нищо не бе останало от великолепния автомобил.

Сам поклати глава.

— Не разбирам защо някой би направил това.

— За пари. Това е една огромна индустрия. Колите се крадат, понякога се разглобяват и частите се продават или се заменят срещу дрога. Друг път само пребоядисват колата, променят това–онова и я продават. Нарича се черен пазар и е голяма история.

Сам коленичи пред роувъра. Опипа леко изкривената решетка и счупения преден фар.

— Това сигурно е станало, когато са блъснали Глория. — Си Джей леко потръпна при вида на раздробения фар. — Но как можем да го докажем?

Сам каза просто:

— Трябва да се върнем и да потърсим някой, когото полицията е пропуснала. Намерихме Стела. Може би има и друг.

Той бутна шапката си назад и я изгледа продължително.

— Трябва ни доказателство.

— Много добре, господин шериф. Вече почти ставате за следовател. И каква предлагате да бъде следващата ни стъпка?

Сам бавно обиколи колата. Съсредоточеният му поглед не пропускаше нищо, докато ръцете му бавно се движеха по нея.

— Колата е връзката — рече той като се върна. — Трябва да има някакъв начин да свържем катастрофата с Трегър.

— Добре — съгласи се Си Джей. — Но възниква един съществен въпрос. Защо? Каква би била причината да убие Глория Еймс?

— Може би тя е снабдявала и него с наркотици и е заплашила да го издаде?

Облегната на едно БМВ 635, Си Джей си помисли, че далеч по-хубави коли от нейната отиваха на боклука.

— Не е особено вероятно.

— Защо не?

— Трегър е твърде представителна фигура. Ако той се дрогираше или допускаше наркотици в екипите си, скоро би се разчуло. И скандалът действително би разсипал студиото. Истината е, че Щатските филмови студия подкрепиха една от най-големите кампании против употребата на наркотици в киното. Това е и причината Дени неотдавна да подпише договор за три филма с тях. Той е пословично чист и що се отнася до наркотиците смятам, че Трегър също е чист. Бих се обзаложила за това. — Тя поклати глава. — Трябва да е нещо друго. Нещо, заради което си струва да убиеш двама души.

Сам запита:

— Къде са намерили колата?

Си Джей се усмихна.

— Разбира се! — Тя импулсивно целуна Сам.

Но дори и този съвсем кратък контакт предизвика и у двама им мощен отклик. Ръката му обгърна талията й и той я привлече към себе си. Устните му бяха само на сантиметри от нейните.

— Оттам трябва да започнем — прошепна Си Джей, останала без дъх, като се отпусна напълно в прегръдките му, наслаждавайки се на разкошното усещане от това твърдо и силно тяло. В този миг проклинаше пазача и някакъв техник, които бяха клекнали до една кола, недалеч от тях.

— Добре — прошепна Сам. Ухили се и бързо я целуна, по бузата. Пусна я също така внезапно, както я бе привлякъл към себе си. — Да вървим, миз Грант. Трябва да хванем един престъпник.

 

 

— Мястото ми изглежда някак познато — подхвърли Сам, докато бавно обикаляха по пустите улици.

— Разбира се. Глория е била убита само през три блока оттук.

Си Джей спря мустанга до бордюра, на едно свободно място.

Районът, който граничеше със складовете, бе известен с подвизаващите се там тийнейджърски банди. Всяка кола, която паркираше наоколо за повече от няколко часа, рискуваше да бъде незабавно ограбена.

— Добро местенце — отбеляза сухо Сам.

— Някога наистина е било, преди около тридесет години. Но сега е напълно занемарено.

Тя му хвърли поглед отстрани и видя леката промяна у него. Нехайната отпусната стойка на тялото му вече я нямаше. Шапката все още бе нахлупена ниско над очите, когато той се изправи на седалката. Но погледът му бързо обхождаше всичко по улицата, където минаваха.

Си Джей го видя да измъква блестящия колт и да го пъха в колана под ризата си. Пръстите й стиснаха волана.

— Не мисля, че това е необходимо.

— Прекалено тихо е.

Тя слезе от колата и затръшна вратата малко по-силно, отколкото трябваше.

— Това едва ли е времето, по което тук се правят партита. Разбира се, че е тихо. Повечето от тези блокове са изоставени. И тъй — тя сложи ръце на хълбоците си, — идваш ли с мен или не?

— С теб съм, Кати. — Той протегна дългите си крака през вратата. — Къде са намерили колата?

Тя извади бележките си, когато се приближи до мястото.

— Според полицейския доклад — спря и бавно се огледа — точно тук. Има много следи от гуми в калта.

Си Джей внимателно изучаваше мястото. Колата е била докарана тук, разглобена и изоставена. Явно, такива неща често ставаха на това място. Имаше следи от най-различни коли. Нямаше нужда да е експерт, за да установи това.

— Не разбирам — промърмори на себе си.

— Какво не разбираш?

— Не бих очаквала да намеря колата тук.

— Защо не?

Тя го погледна.

— Глория е била убита само през три блока от тук. Ако се опитвах да прикрия убийство, бих откарала колата колкото се може по-далеч.

— Охо!

— Какво значи това?

— Че именно поради тази причина е била оставена тук. Не разбираш ли, Кати? Трегър е искал да намерят колата. След като той е подал жалба, че е била открадната. Това е неговото алиби. Ако е била открадната, не е имало начин той да я кара. Смятам, че той сам е изкарал колата от паркинга на студиото. Онези пазачи там проверяват хората, които влизат, а не онези, които излизат. Тръгнал е след Глория, после е зарязал колата. Освен това е искал да я намерят. Затова я е оставил в район, където тя е представлявала твърде голямо изкушение. Разчитал е, че крадците на коли ще се справят с нея по възможно най-добрият начин. И това щяло да подкрепи твърдението му, че е била открадната.

— Може и да е така, но все още нямаме доказателство. Трябва ни нещо, което да се свърже с Трегър — мотив или свидетел…

Сам се приближи.

— Колко голям го искаш?

— Какво?

— Ей тоя ще свърши ли работа? — Той посочи зад нея. — Може и да знае нещо.

Си Джей го погледна уморено.

— За какво говориш?

— Говоря за онова хлапе, което се опитва да отмъкне колелото ти.

— Какво? — Тя стреснато се завъртя. — О, боже!

— Искаш ли го? — запита Сам, леко усмихнат.

— Да!

Сам хукна към колата. Почти я беше стигнал, когато хлапето го видя и скочи.

— Стой там! — Сам направи голям скок, опитвайки се да сплаши хлапето. Изръмжа от болка, тъй като се приземи твърде болезнено и рамото му пое първото съприкосновение с асфалта.

— По дяволите! — изруга той и измъкна колта от колана си.

— Не! — изкрещя Си Джей.

— Искаш ли го или не?

— Да! Искам да кажа — не! Не и мъртъв! Спри!

Оглушителен изстрел проеча в топлия следобеден въздух и отекна сред изоставените сгради. Си Джей изпищя. Куршумът перна паважа точно пред момчето. То спря, сякаш се бе блъснало в стена, и вдигна високо ръце.

— Недейте, мистър! Няма да ида никъде.

Задушена от гняв, Си Джей свали длани от очите си и хукна по улицата.

— Проклет да си, Сам Хакет!

Той се обърна точно в мига, когато тя стигна до него. Уплашеното пуерториканче на около дванадесет години ги гледаше с разширени от ужас очи.

— Не съм искала да го убиваш!

— Ако исках да го убия, Кати, щях да го направя. Работата е там, че нямам навик да убивам деца.

— Деца ли? — избухна момчето. — Аз не съм дете. Достатъчно голям съм, за да се грижа за себе си.

— Млъквай, малкия — обърна се Сам към него и размаха колта под носа му. Очите на момчето отново се разшириха.

— Ей, човече, ясно бе. Никъде няма да ида, докато не кажеш.

Си Джей се втренчи в Сам.

— Наистина мисля, че имаше и друг начин да уредиш въпроса.

Той направи измъчена гримаса.

— В момента не можах да се сетя за друго. Не обичам да гоня някого пеш.

За пръв път тя забеляза скъсаната му риза и разраненото му рамо.

— Ударил си се.

— Ще се оправя. Няма ли да го попиташ дали не знае нещо?

Тя се извърна към момчето с усмивка, която трябваше да му подейства успокояващо.

— Искам да те питам нещо за една открадната кола, която е намерена тук.

— Не знам нищо за никаква открадната кола, госпожо. — Лицето на хлапето изгуби всякакъв цвят, когато Сам дръпна предпазителя на колта.

— Отговори на дамата — нареди Сам.

— Ей, човече, ама ти наистина ли? За кого се мислиш, а, за самотния рейнджър?

Сам пъхна колта в лицето му.

— Аз съм федерален съдия и искам да отговориш на въпросите на дамата.

— Окей — отвърна смело момчето. — А ако не, ти ще ме окошариш. А моите амигос, моята банда, те ще ме намерят само за един час.

— Нямам намерение да те арестувам — изрече Сам с убийствен глас.

Си Джей не вярваше той да го направи, но за всеки случай застана между тях. Малкият бе изпечено улично хлапе. Вероятно вече имаше криминално досие. Реши да блъфира.

— Виж, просто искам няколко сведения. Разследваме едно убийство. Смятаме, че една от колите, намерени тук, е била използвана за убийството. Черен рейндж роувър, производство 1989–та. Прибрали са го вчера.

Момчето я изгледа подозрително и Си Джей продължи да блъфира:

— Пет пари не давам за онова, което си взел от колата. — Забеляза мигновена промяна в израза му и разбра, че е улучила. — Трябва ми информация за това къде си намерил колата.

— Смятате, че аз съм взел колата, госпожо?

— Смятам, че знаеш много повече, отколкото ни казваш. Нека се разберем. Ти ще ми кажеш онова, което искам, а аз ще накарам приятеля си да те остави на мира. И ще ти дам двадесет долара. В противен случай… — Тя сви рамене, като остави момчето да се досети какви могат да бъдат последиците.

— Двадесет долара? Само за информацията?

— Точно така.

— Накарайте го да се махне. — Момчето кимна към Сам.

— Сам, моля те. Довери ми се.

— Добре, но ако мръдне, ще го застрелям.

Момчето го изгледа недоверчиво.

— Човече, ти наистина не си в ред. Няма да е зле да се прегледаш.

— Информацията — напомни Си Джей.

— Първо двадесетте долара.

Тя му ги даде и то запита:

— Какво искате да знаете?

— Виждал ли си тази кола?

Хлапето изгледа изпитателно Сам, сякаш преценявайки шансовете да прекоси улицата, преди той да успее да стреля.

— Дааа, видях я, преди две вечери.

— Къде я намери?

— Да я намеря ли? По дяволите, госпожо, та аз не съм я намирал. Тя беше доставена.

Си Джей премигна.

— Доставена?

— Ами да, точно на мястото. Оня тип я спря до бордюра, ей там, до електрическия стълб. Остави я и дори не си направи труда да заключи. Искам да кажа, че беше лесно.

— Кой я остави?

— Не знам, госпожо, някакъв баровец с костюм, много наконтен, с модна подстрижка. Просто слезе и си тръгна.

— Видя ли го?

— Да, доста ясно. Само че той не ни видя, защото ние бяхме оттатък и работехме по една друга кола.

Си Джей го сграбчи за ръцете.

— Как изглеждаше?

— Нали вече ви казах. — Хлапето се отдръпна малко несигурно.

— Искам да кажа, в лице. Какъв цвят беше косата му? Видя ли очите му? Все трябва да си спомниш нещо?

— Да, спомням си. Разбира се, че си помислих — тоя не е наред. Да остави тая страхотна кола на такова място! Както и да е, беше висок, хубаво облечен, с тъмна коса. Някъде на тридесет или четиридесет години.

Си Джей срещна погледа на Сам.

— Трегър е бил.

Тъй като Сам за момент отклони вниманието си, хлапето се възползва от възможността и хукна.

— Какъв дявол… — Сам се завъртя и вдигна револвера.

— Не! — Си Джей дръпна ръката му. — Остави го!

— Но той е нашият свидетел!

— Не и ако го убиеш.

— Мислех само да го уплаша.

— Няма да свърши работа. Не е по-убедителен от Стела. А и все още липсва мотивът. Защо Трегър би искал смъртта на Глория Еймс?

Сам пъхна револвера обратно в колана си, трепвайки от болката в рамото.

— Защото тя е знаела, че е убил Прескот.

Си Джей предположи, че е прав. Когато разпитваха Глория, през цялото време имаше чувството, че казва много по-малко, отколкото знае. И изобщо не би било учудващо, ако Глория се е опитала да изнуди Трегър.

Изведнъж забеляза, че Сам кърви. Кръвта бе избила през ръкава на ризата му.

— Хайде, трябва да те превържа. Джули Прескот живее наблизо. Ще идем там.

 

 

Докато превързваше рамото на Сам, Джули каза:

— Стори ми се твърде странно, когато научих за Глория.

Седяха около масата в нейната малка кухничка. Коди беше тук и помагаше да се приберат някои от нещата на Дан. Джули бе решила да му даде някои от реликвите на дядо си от старите времена в киното. В момента старият каубой посвещаваше Сам в удоволствието от ледената бира.

Когато се обади да предупреди, че ще дойдат, Си Джей не спомена нищо във връзка с Емет Трегър. Засега искаше да го запази в тайна. В края на краищата все още нямаха никакво доказателство.

Тя погледна намръщено Сам.

— Не би трябвало да пиеш с тази рана.

— И по-лоши неща са ми се случвали, Кати. — Той внимателно попипа превръзката на рамото си. — И съм пил къде по-силни неща от това. — Той вдигна изпотената чаша бира и се залюля назад на стола си.

— Винаги имах изстудена бира в хладилника за Коди и дядо — рече Джули. — Когато приключеха работата в студиото или пък се връщаха от ранчото, винаги се отбиваха тук.

Коди й намигна развълнувано.

— Любимото ми място за наквасване.

Си Джей бавно отпиваше от чашата си. Този следобед бе толкова горещо, че тя почти щеше да започне да харесва бирата. Почти.

— Джули, трябва да има още нещо. Ти каза, че дядо ти е споменал, че нещата скоро ще се променят.

— Да, но никога не казваше как точно ще стане.

— Да е споменавал нещо за Глория?

— Не. Той не одобряваше, че тя се занимава с наркотици — но ми се струваше, че най-вече я съжалява.

Си Джей опита друго.

— Ами ако Дан я е заплашил, че ще я издаде в студиото?

— Никога не би й причинил такова нещо.

Тъй като знаеше колко е трудно това, Си Джей взе ръката на Джули.

— Какво беше настроението му в деня, когато загина? Изглеждаше ли разстроен от нещо или някак различен?

Джули поклати глава.

— Не, напротив, никога не съм го виждала по-щастлив. Това трябваше да бъде последният му филм и той наистина бе радостен. Което донякъде ме изненада. Защото преди винаги се тревожеше какво ще прави, ако се наложи да се оттегли и да изгуби доходите си от студиото.

— Занимаваше ли се с нещо различно през седмиците преди смъртта си?

— Не… — Джули замълча. — Ами, напоследък беше започнал да чете Библията.

— Библията? Преди не го ли бе правил?

Джули се засмя.

— Дядо не беше кой знае колко религиозен. Но когато се премести от ранчото при мен, донесе със себе си една стара библия. Това е най-старата книга в нашето семейство. Когато прибирах багажа му, взех и нея. Тук дядо сам разопакова всичко. Беше очарован от книгата. Предполагам, защото вътре имаше много семейна история. С часове я държеше в скута си и ми разказваше за баба си и за родителите си.

Сам си спомни Роли Прескот, дядо на Дан и партньор на Трегър. Повечето библии съдържаха записки за сватби, раждания и смърт. Смъртта на Роли сигурно също бе записана там. Почувства се доста странно при мисълта, че за него тези събития бяха станали само преди няколко седмици. Но за Дан и Джули те бяха семейна история с близо стогодишна давност.

Наблюдаваше Кати, която стана и бавно закрачи из кухнята. Тя никога не спираше да го изненадва. Само преди малко ожесточено защитаваше хлапето, което бяха сгащили, а сега безкрайно внимателно разпитваше Джули. Тя имаше сърце, но не само това — имаше и кураж. Джули продължи:

— Онази сутрин бе като всяка друга. Дядо се вълнуваше от сцената, която трябваше да заснемат през деня. Той винаги харесваше сцените с много движение. Те му даваха възможност да се изяви.

Си Джей запита:

— Каза ли нещо необикновено? Спомена ли някаква среща? Или някакво непознато име?

Преди Джули да успее да отговори, Коди рече бавно:

— Матю.

Си Джей го погледна.

— Какво каза?

Той се взираше в бирата си. После бавно вдигна глава. Очите му бяха позачервени, гласът му пресекваше. Но това нямаше нищо общо с бирата.

— Последното нещо, което той каза, беше „Матю“. Спомням си, че ми се стори странно, защото не спомена Джули или нещо друго, а само „Матю“.

Столът на Сам хлопна на всичките си четири крака.

— Роли Прескот каза съвсем същото, преди да умре.

Коди и Джули погледнаха Сам тъй, сякаш той бе попрекалил с бирата.

Коди остро попита:

— Роли Прескот?

Си Джей гледаше втренчено Сам. Само след миг вече бе пресякла кухнята и го дърпаше от стола.

— Ей сега ще се върнем — подхвърли тя през рамо, докато го мъкнеше към дневната, където нямаше да ги чуват.

— Какво каза?

Сам сведе поглед към нея.

— Бях при Роли Прескот, когато той умря, преди земетресението. Последното нещо, което каза, беше „Матю“.

— Матю! О, Сам, щом и двамата са казали това име точно преди да умрат, то трябва да означава нещо!

— Тогава си мислех, че говори за детето си. Момчето бе там, в къщата, когато си тръгнах. Предположих, че вика сина си.

— Си Джей! — обади се Джули от кухнята. — Добре ли е Сам?

— Да — отвърна тя.

Отчаяно се опитваше да открие връзката. Какво би могло да означава името Матю за двама души, разделени от поколения помежду им?

Стояха и трескаво разсъждаваха. Най-сетне Сам каза:

— Библията.

Си Джей премигна, после очите й се разшириха.

— Старата семейна библия!

По лицето му се разля онази бавна, ленива усмивка, която въздействаше така особено на сърдечния й ритъм.

— Матю, Марк, Люк и Джон^[1] — изрецитира той.

Си Джей тръгна към кухнята.

— Джули, къде е семейната ви библия?

След няколко мига я пое от нея с треперещи ръце. Какво би могло да означава евангелието на Матея за Дан и за Роли Прескот?

Библията бе голяма и тежка, кожената подвързия изсъхнала и напукана. Както бе предположил Сам, на свободните страници преди началото бяха нанесени записки за шест поколения Прескот. Започваха с имената на Роли и Ади Прескот и датата на сватбата им. Втората записка бе за раждането на техния син Матю, бащата на Дан.

Тя не знаеше къде в огромния том да търси евангелието на Матея и безпомощно погледна към Сам. Той взе библията почти благоговейно в големите си ръце и веднага отвори на съответното място.

Някакъв сгънат лист хартия прошумоля и падна върху износения килим в краката му.