Памела Симпсън
Партньори във времето (19)

Глава XVIII

Новините в шест часа предадоха пълната версия за арестуването на Емет Трегър за убийство. Разкритието, че наследникът на една от династиите във филмовата индустрия е обвинен в убийството на двама души, смая филмовата общност. Но Си Джей знаеше, че дори убийството не би могло да затъмни сензацията, която щеше да избухне на следващия ден, когато Джули Прескот предяви своя иск за собствеността на Щатските филмови студия.

Когато обясниха всичко на Джули, в първия момент тя не разбра нищо. Все пак най-накрая й стана ясно, че не само са хванали убиеца на дядо й, но че е и наследница на огромно състояние. Когато шумът позатихнеше и приключеше неизбежната съдебна битка, Джули щеше да контролира цялата собственост на Щатските филмови студия.

По настояване на Си Джей, Джули се остави в ръцете на един добър адвокат. Късно следобед тя откара момичето в неговия офис, разположен по ирония на съдбата в Сенчъри сити, само на няколко сгради от Щатските филмови студия. Във внушителната приемна, украсена със скъпи английски антики, Джули най-сетне успя да дойде на себе си и произнесе със своя сладък, крехък гласец:

— Благодаря ви, госпожице Грант. За всичко.

Последното, впечатление на Си Джей от Джули, която изчезна в кабинета на адвоката, бе от една пънкарска опашка, отчаяно стиснала стогодишния нотариален акт, причинил толкова трагедии. Когато си тръгваше, тя не можа да не се усмихне при мисълта, че тази млада жена някой ден сигурно ще управлява едно огромно студио.

След това се върна вкъщи, изключи телефона, за да избегне атаките на репортерите, заключи офиса и се отправи на дълга разходка по плажа със Сам.

И двамата мълчаха. Просто вървяха ръка за ръка, всеки потънал в мислите си, и гледаха как слънцето потъва зад хоризонта в ярка палитра от златисточервено, тъмнооранжево и светлолилаво.

Си Джей вдигна поглед и се опита да запечата образа на Сам в паметта си — леките бръчици около очите, плътните устни под мустаците. Колко пъти го бе виждала така до себе си — в колата, докато преследваха някаква улика, в ранчото, където той й откри толкова много от себе си, когато се любиха.

Някога тя го бе смятала за несложен човек с ясни ценности и сигурно чувство за добро и зло, за справедливост и истина. Но миналия ден го видя по съвсем друг начин, когато той я подкрепи дори тогава, когато настояваше да направи нещо, с което той не бе съгласен.

Сам беше най-щедрия, най-грижовния, най-нежния мъж, когото някога бе срещала. Тя не го плашеше и той не се боеше да я остави да бъде такава, каквато е. Но я беше научил, че освен да бъде силна и независима, тя има право понякога да бъде и уязвима, и да се нуждае от защита.

Междувременно той самият също бе научил някои неща и се бе променил по начин, който едва ли би допуснал само дни преди това.

Тя преглътна мъчително. Вдигна очи към него и прошепна:

— Доста дълъг път измина, скъпи.

Той срещна очите й.

— Какво?

Си Джей се опита да се усмихне непринудено.

— Нищо. Какво ще кажеш да вечеряме? Умирам от глад.

Една мила, интимна вечеря на свещи би била много подходяща, помисли си Си Джей, но нямаше време. Вече беше осем часа вечерта, когато се върнаха в къщата и събраха малкото вещи на Сам в един неин стар сак. На път към Сенчъри сити си поръчаха нещо за ядене на един павилион, от който сервираха направо в колите. Но и двамата откриха, че точно сега не им се яде, и храната остана непокътната.

В Сенчъри сити Луси, Рави и — за изненада на Си Джей — Коди чакаха точно на мястото, където за пръв път се бе появил Сам. Тъй като бе вече тъмно, паркингът бе почти празен и наоколо нямаше хора.

Когато Си Джей видя Коди, смаяно се обърна към Луси:

— Ти си му казала!

— Не се безпокой. Той няма да ни издаде — увери я Луси.

— Вярваш ли й? — попита тя Коди.

Коди се ухили.

— Не съвсем. Но все пак реших да намина насам — за всеки случай. — Погледна към Сам и добави: — Ако е вярно, със сигурност би обяснило много неща около теб.

Сам му се усмихна.

— Приятно ми беше да се запознаем.

Коди развълнувано поклати глава.

— На мен също, шерифе!

Луси забеляза измъчените погледи, които си размениха Сам и Си Джей, и бързо каза:

— Имаме още няколко минути. Да идем да изчакаме в колата на Рави.

Докато те крачеха към стария очукан фолксваген на Рави, Сам се извърна към Си Джей. Вгледа се в очите й, пълни със сълзи, и започна несигурно:

— Не умея много да говоря за чувствата си.

— Няма нужда да казваш нищо, Сам — отвърна тя глухо.

— Кати — прошепна той с безкрайна нежност името, което сам бе избрал за нея. Тя знаеше, че никой вече няма да я нарича така.

Ръката й докосна бузата му. Той я целуна силно, изливайки всичко, което не можеше да изрази с думи, в това нежно докосване. Тя го поглъщаше със сетивата си, замаяна от властното му мъжествено излъчване.

Откъсна се от него и го погледна за последен път, после се обърна и бързо тръгна към колата си.

 

 

Когато се върна вкъщи, мисълта да седи в апартамента и да чака дали налудничавата теория на Луси ще проработи се стори непоносима на Си Джей, и тя слезе в офиса. Та това бе пълен абсурд, каза си. Спря до вратата, взря се в ясното звездно небе и се намръщи. Луси и Рави изобщо не знаеха какво приказват с техните малоумни представи за време и пространство и за звездите, които трябвало да се наредят една до друга. След малко Сам щеше да се върне, вероятно леко огорчен, а Луси щеше да ги залее с обяснения защо теорията на Рави не е успяла. И тогава го усети.

Отначало бе само някакъв глух подземен тътен, който обаче неумолимо нарастваше. Земята започна да трепери отначало едва доловимо, после все по-силно. Си Джей избяга до средата на плажната ивица, далеч от клатещите се сгради и падащите отломъци. Неспособна да се задържи върху раздвижилата се земя, тя се стовари на пясъка и впи поглед в разлюлените сгради.

Наоколо хората изскачаха от къщите и се втурваха към плажа, търсейки спасение. Плачеха деца, крещяха жени, ужасени, че кошмарът, преживян само преди две седмици, се повтаря отново.

Земетресението не бе толкова силно, колкото първото, но не беше и само слаб последващ трус. Беше съвсем истинско, точно както беше предсказал Рави. В този миг Си Джей разбра, че Сам си е отишъл завинаги. И страхът й от земетресението не беше нищо, сравнен с ужасното чувство на загуба, което я връхлетя.

Всичко свърши също така внезапно, както бе започнало. Тя се изправи на омекналите си крака и се огледа наоколо. За щастие щетите не бяха големи, или поне по външната част на сградите — тук-там счупени прозорци и пукнатини във фасадите. А вътре, както Си Джей от опит знаеше, всеки щеше да намери счупени чинии и лампи и пукнати стени.

Но докато крачеше към къщата си, тя не мислеше за неизбежната бъркотия, с която трябваше да се справи. Мислеше за Сам и за това, че ще трябва да преживее останалата част от живота си, без да го види отново.

В офиса нещата не изглеждаха чак толкова зле, колкото бе очаквала. Няколко картини бяха паднали от стените, папките, натрупани от Луси върху бюрото, се бяха пръснали по пода, но това беше всичко. Реши да остави на Луси да се оправя на сутринта и влезе в кабинета си.

Писалката и бележникът календар, които винаги стояха на бюрото й, бяха паднали на пода. Тя се наведе да ги вдигне и видя някаква бележка, написана на ръка. Тя гласеше:

„Сам и Си Джей, моля ви, елате да се срещнем в студиото, пред административната сграда в десет часа.“

Подписът беше „Джули“.

Си Джей се зачуди защо Джули ще иска да се срещне с тях в студиото толкова късно. После реши, че момичето сигурно е прекарало часове наред при адвоката и това е първият й свободен момент от вечерта. Погледна часовника си и видя, че вече е десет без петнадесет. Трябваше да побърза.

Грабна чантата и ключовете си и подкара към студиото. Тъй като вече бе късно, по улиците нямаше много коли. От онова, което успяваше да види, Си Джей реши, че земетресението не е причинило големи щети. За разлика от предишния път, сега само тук-там профучаваха линейки и пожарни. Надяваше се Джули, която я чакаше, също да е преживяла без проблеми труса.

Някъде към десет и петнадесет Си Джей се приближи до портала. Чакаше я предварително осигурен пропуск и пазачът й махна да мине.

Мястото беше почти пусто. Възползвайки се от липсата на коли на паркинга, тя спря точно пред административната сграда, на мястото на Емет Трегър. Слезе от колата и се огледа. Нямаше и следа от Джули и Си Джей се разтревожи, да не би да е пострадала при земетресението.

Тъкмо се чудеше дали да изчака още малко или да се върне вкъщи, за да позвъни на Джули, когато една дълга черна лимузина спря точно до нейната кола. Учудена какво ли търси някой от шефовете на студиото тук толкова късно, тя любопитно се вгледа в затъмнените стъкла. За нейна изненада едно от тях бе спуснато и някой я повика отвътре.

— Госпожице Грант?

Тя се приближи и надникна в тъмната вътрешност на колата.

— Да?

Зад гърба си смътно долови звука от отварянето на вратата на някаква друга кола и приближаващи се стъпки. Но вниманието й бе съсредоточено върху това да види кой е човека в лимузината.

Следващото нещо, което си спомняше, бе, че някой я сграбчи и притисна в лицето й кърпа, напоена с хлороформ. Дори не й остана време да се бори, преди забравата да я погълне изцяло.

 

 

— Събудете се, госпожице Грант. — Мъжкият глас остро проникна в съзнанието си. Си Джей отвори замъглените си очи и се взря смаяно в една ниска, прегърбена фигура, застанала самотно в ярката светлина в центъра на снимачен павилион. В същия миг съзна, че самата тя лежи на жалка купчинка върху циментовия под. Гърлото й гореше от хлороформа, тялото я болеше от удара при безцеремонното съприкосновение с пода. — Ето ви най-сетне при нас — продължи слабият, някак сипкав глас.

Си Джей разполагаше само с един миг да се чуди кой ли е този съсухрен старец, когато ръцете й бяха извити толкова рязко назад, та си помисли, че ще се счупят. Тя изкрещя, а някакъв груб глас й нареди:

— Млъквай или ще ти запуша устата.

Знаеше, че едва ли има полза да вика. Нямаше кой да я чуе наоколо.

Въпреки слабостта, предизвикана от хлороформа, Си Джей се опита да се освободи от нападателя си, използвайки всички движения, които бе усвоила в часовете по самозащита. Макар и да не го виждаше ясно, тъй като беше зад нея, усещаше, че е грамаден и силен мъж. Опитите й се оказаха твърде неуспешни и тя бързо се умори от усилието.

— Няма смисъл — рече възрастният мъж от средата на студиото. — Откажете се, госпожице Грант.

Тя едва си поемаше дъх, мъчейки се да овладее както сетивата, така и разума си. Мъжът остро нареди:

— Доведи я тук, Бруно.

Бруно я дръпна, за да се изправи, после я накара да тръгне към мъжа и да спре само на няколко крачки от него. Той бе невероятно стар, тялото му беше крехко и прегърбено. Очертанията на черепа му се отгатнаха под тънката като пергамент кожа и хлътналите очи.

Очите на Си Джей се разшириха от изненада, когато го разпозна по портрета, който висеше в коридора пред офиса на Трегър.

— Чарлз Трегър — прошепна тя.

— Много добре, скъпа. Но вие и без това доказахте, че умеете да правите верни умозаключения. Вие и вашият партньор, господин Хакет. Къде е той, между другото?

Си Джей се поколеба, тъй като не искаше да признае пред Трегър, че е сама и безпомощна.

— Скоро ще дойде — излъга тя.

Тъмните му очи я оглеждаха критично.

— Не, не… не мисля. Вие може и да сте достатъчно добра актриса, за да подведете моя внук, но не и мен.

Той замълча, после продължи малко учудено:

— Странно, нали? Един човек със същото име уби моя баща.

Си Джей се втренчи смаяно в него.

— Но… баща ви е живял достатъчно дълго, за да основе това студио.

— Така е. И все пак се би на дуел с един федерален шериф на име Сам Хакет. И получи куршум в корема, близо до гръбнака. Това не го уби веднага, но го уби бавно през следващите двадесет години. Сега един друг Сам Хакет ви помогна да разрушите семейството ми и всичко, което притежаваме.

Значи заради това бе всичко, разбра най-сетне Си Джей — за отмъщение. Тя бе съсипала фамилията Трегър и тяхната империя. И сега последният Трегър, останал на свобода, щеше да я накара да плати. Задуши я паника, когато съзна цялата сериозност на положението си. Изобщо не се съмняваше, че Чарлз Трегър иска да я убие. Единствената й утеха бе, че Сам вече никога нямаше да попадне в обсега на неговото отмъщение.

Разсъждавайки трескаво, тя си даде сметка, че единственият й шанс е да накара Трегър да говори, докато измисли някакъв — какъвто и да е — начин да избяга.

— Вашият внук уби двама души — рече тя с глас, почти толкова силен, колкото би й се искало.

Трегър се намръщи.

— Той беше само инструментът на моята стратегия. Аз реших смъртта на Прескот. И всичко щеше да е идеално, ако този мой глупав внук не се бе оставил да го видят да влиза във фургона с реквизита. Аз планирах и смъртта на онази Еймс. Но внукът ми отново ме провали.

Си Джей го гледаше поразена. Нима този старец, който вече бе с единия крак в гроба, контролираше всичко? Значи Емет Трегър е бил само фигурант, който е чакал да удари неговият час и най-сетне да получи реалната власт.

— Планирал сте и моя „инцидент“ по време на прощалното празненство, предполагам?

— Разбира се. Това беше първият път, когато внукът ми не успя. — Трегър безпомощно поклати глава. — Не знам какво става с тази фамилия. Някога създавахме далеч по-способни наследници.

— Вие едва ли бихте допуснал неговите грешки — продължи Си Джей, докато умът й отхвърляше една след друга безумните идеи за бягство.

— Той е нещастен глупак! Можеше да ви победи в собствената ви игра. Вие нямахте никакво истинско доказателство. Но когато се изправихте пред него, той се паникьоса и ви даде точно онова, което искахте — признание.

И тогава Си Джей разбра.

— Вие сте бил там — в стаята до неговия кабинет, вчера следобед.

— Точно така. Чух целия разговор. Не че това помогна особено. — Той удари силно с бастуна си по дървения под, слабото му крехко тяло се сгърчи от ярост. — Баща ми е трябвало да убие и жената на Роли Прескот и копелето им. Тогава нищо от това нямаше да се случи.

Си Джей мъчително преглътна.

— Ще бъде прекалено подозрително, ако ме открият мъртва тук, в студиото. Полицията ще влезе в дирите ви. След като внукът ви е в затвора, естествено, че ще заподозрат вас.

— Не мисля. — Влажните му очи неестествено блестяха. — Ще ви обясня точно как ще стане. Това студио е едно от първите, които баща ми построи още преди Първата световна война. И смятам, че щом всичко трябва да свърши, тук е най-подходящото място. Тези стари постройки са направени само от дърво, госпожице Грант. То е старо, сухо и крехко.

Той се усмихна мрачно.

— Като самия мен. Във всеки случай, само една малка искра е достатъчна и за минути огънят ще обхване всичко.

Тя се вцепени от ужас само при мисълта за смърт сред пламъците. Не можеше да си представи нищо по-страшно.

Трегър закуцука из павилиона и спря пред едно електрическо табло с прекъсвач, който контролираше светлините в помещението.

— Посветих живота си на това студио. Знам всичко, което може да се знае за този бизнес. От сглобяването на декора до озвучаването и специалните ефекти. Това табло контролира цялата електрическа инсталация в павилиона.

Той блъсна надолу ръчката на прекъсвача. От удара на метал върху метал изскочиха искри.

— Само една малка искра, госпожице Грант — повтори Трегър, мушна ръка в някакъв кашон и я измъкна, пълна с опаковъчна слама.

Си Джей се опита да навлажни пресъхналите си устни. Разбираше съвсем точно какво смята да направи той. Ако някоя искра попаднеше върху тази слама, това незабавно щеше да предизвика пожар. Който за минути ще обхване целия павилион.

— Тялото ви ще бъде открито и, евентуално, идентифицирано — продължи Трегър. — Ще го сметнат за нещастен случай. По онова, което ще е останало от вас, няма да разберат, че сте била ударена по главата и в безсъзнание. И по никакъв начин няма да могат да го свържат с мен.

Тя се опита да преглътне сълзите си, но не особено успешно. Усети ги да се стичат по бузите й.

— Плачете ли, госпожице Грант? Не го очаквах от вас. Досега бяхте толкова решителна и находчива.

Тогава Си Джей се опита да се освободи с цялата отчаяност на хванато в клопка животно. Хапеше, драскаше и риташе, но без никаква полза. Бруно просто стоеше там, масивен и непоклатим като скала. Когато енергията й се изчерпа, той продължи да я държи също тъй здраво, както преди.

Трегър бавно поклати глава.

— Наистина, госпожице Грант. Не бъдете такава глупачка.

Той се върна при таблото и разпръсна малко слама около прекъсвача. После вдигна металната ръчка и я удари силно надолу. Разхвърчаха се искри, сламата се подпали, отначало само тлеейки, после изведнъж се разгоря по-силно. Огънят тръгна нагоре по таблото и го обхвана цялото.

Тя безпомощно погледна към вратата. Трегър с усмивка проследи погледа й.

— Откажете се, госпожице Грант. Този път няма кой да ви спаси. Не знаете ли, че вече няма герои?

 

 

Когато Си Джей си тръгна от Сенчъри сити, Сам я проследи с очи, докато тя се изгуби от погледа му. Докато бе жив щеше да помни израза й, преди да го целуне. Знаеше, че с всяка фибра на тялото си тя копнее да го помоли да остане. Но не го направи.

Винаги бе смятал, че предпочита жени с дълга коса. По дяволите, та всички жени, които някога бе познавал, бяха с дълги коси! Но тъй като Си Джей имаше къса коса, той можеше да гали извивката на врата й, както бе правил рано тази сутрин, когато се любиха за последен път.

Мислеше си, че се е заситил след тази сутрин. Но тя все още бе тук, тази разяждаща нужда, която се изостряше само при мисълта за нея.

Сторила му се бе дразнеща, когато се срещнаха за първи път. После се научи да цени силата и куража й. И едва след като я люби, разбра колко уязвимост се крие под тази самоуверена външност. И тази уязвимост го трогваше повече от всичко, което бе преживял дотогава, дори и с Мария.

— Сам, трябва да се приготвим. — Луси нежно докосна ръката му.

Той я погледна, после отмести поглед. Си Джей бе вече само спомен. Спомен, който щеше да го преследва през целия му останал живот.

— Добре — рече той мрачно. — Да вървим.

Само след минута вече бе на мястото. Луси запита развълнувано:

— Сигурен ли си, че стоеше точно там, когато колата се насочи към момчето?

Сам кимна.

— В един миг тичах към едно момче на една прашна улица с една каруца за вода, която идваше право към нас, а в следващия видях едно друго малко момче и някакъв автомобил. Не знаех какво е това, но беше съвсем ясно, че ще го блъсне, тъй че продължих да бягам.

Коди дойде при тях. Кимна към Рави, който седеше в колата си, и рече:

— Тоя приятел казва, че вече е време.

Очите на Луси блестяха от вълнение.

— Добре!

Сам стисна ръката й.

— Благодаря за всичко, Луси! Не знам какво щях да правя, ако не бяхте вие.

Луси се ухили.

— Вие сте добър човек, господин шериф. По-добър от много други, които съм срещала в моето време.

— Ако Луси е права за всичко това — обади се Коди, тогава ти пожелавам успешно пътуване или каквото и да е то. Ако можех, бих си сменил мястото с теб.

Сам му се усмихна топло.

— Струва ми се, че и без това ще имаш доста работа с Луси тук.

Коди хвана ръката му и я разтърси здраво.

— Дан Прескот щеше да е доволен, че си участвал в залавянето на убиеца му. — Той силно подсмръкна и завърши смутено: — Проклетият смог, как само ми действа.

Сам се обърна към Луси.

— Грижи се за Кати. Тя не е чак толкова независима, колкото й се иска да бъде.

— Знам — прошепна Луси.

Зад тях Рави изскочи от колата и замаха с ръце, развявайки ръкавите на широката си бяла роба.

— Ей, всички вие, време еее! — викаше той.

Сам усети някакво трепетно раздвижване под краката си. Дребните последващи трусове след първото голямо земетресение не бяха нищо в сравнение с това. То бе като първото, някаква гигантска сила, която надигна земята под тях.

— Сам, погледни! — извика Луси и посочи зад него.

Сам се извърна и видя някаква искряща бяла светлина, толкова силна, че бе мъчително да се гледа в нея.

— Ето гооо! — викаше Рави, робата се развяваше около него, докато той се мъчеше да се задържи на краката си.

За пръв път, откакто Луси му бе доверила своята щура теория, Сам наистина й повярва. Той можеше да се върне в своето собствено време! И в своя собствен живот. И да живее от ден за ден, без да пуска корени и без да се вълнува от бъдещето. И никога вече да не види Кати.

— Побързай — подкани го Луси. — Ще го изпуснеш!

Той я подхвана, когато тя политна към земята.

— Не мога да си отида, Луси! Не мога да я изоставя!

— Но никога вече няма да имаш този шанс!

— Знам.

Луси хвърли поглед към Рави и надвика тътена на земетресението:

— Какво ще стане, ако някой друг пристъпи там?

Рави, който с всичка сила се бе вкопчил в колата си, викна:

— Това е врата към миналото. Всеки може да мине през нея. — После добави несигурно: — Теоретично, разбира се.

— Отивам — заяви Луси. — Кажи довиждане на Си Джей — заръча тя на Сам. — Знам, че ще е в добри ръце.

— Луси, чакай! — извика той. — Не знаеш в какво се впускаш!

Тя отхвърли глава назад и се разсмя.

— Не. Но ще бъде страхотно приключение.

Коди неочаквано каза:

— Идвам с теб. Само като си помисля — повече никакъв смог, никакви данъци! — Той хвана ръката й. — Да вървим, Луси.

И те заедно тръгнаха към светлината…

 

 

Рави закара Сам обратно в къщата на Си Джей. Докато хвърчеше нагоре и вземаше стъпалата по две, той все още се чудеше как ще обясни отсъствието на Луси. Но в момента не можеше да мисли за нищо друго, освен да види отново Кати.

Намери вратата заключена, къщата бе тъмна, и забърза обратно надолу към офиса. Тази врата също беше заключена. Но Сам знаеше къде тя държи резервния ключ — под една саксия до вратата.

Само миг по-късно откри бележката, която Си Джей бе оставила върху бюрото си. Той се намръщи — защо Джули би искала да се срещне с тях в студиото тази вечер? Седна на ръба на бюрото, като си блъскаше ума над това, когато телефонът иззвъня.

Сам го вдигна предпазливо. Само веднъж преди го беше използвал и все още не бе свикнал със странното съоръжение. Като държеше слушалката на известно разстояние от лицето си, той произнесе несигурно.

— Ало?

— Здравей, Сам, Джули е. Извинявай, че се обаждам толкова късно, но трябва да питам нещо Си Джей.

— Чакай малко — тя не е ли с теб?

— Не съм я виждала, откакто ме остави при адвоката. Не можеш да си представиш какви неща ми наговори той. Всичко е толкова щуро!

Сам я прекъсна:

— Оставяла ли си тук бележка на Си Джей за среща в студиото?

— Не, разбира се, че не.

— Трябва да тръгвам, Джули — рече бързо Сам и затръшна телефона.

Нещо не беше наред. И въпросът беше как да се справи с това. Знаеше какво би казала Кати — да иде в полицията и да ги остави те да се оправят. Не, по дяволите! Той бе приемал много от мненията й, но сега тя бе в опасност, той просто го чувстваше, и щеше да се оправя по единствения начин, който знаеше. Неговият начин.

Кати явно бе отишла в студиото. Но как можеше той да стигне дотам?

Тогава си спомни, че колата на Луси беше пред къщата. Спомни си и това, че тя обикновено оставяше ключовете вътре. И сега бяха там. Когато запали колата, изведнъж го обхвана нервност. Да кара по тази улица заедно с Луси, беше едно. А да тръгне към главния път и натоварените централни магистрали — съвсем друго.

Каза си, че ще се справи. Трябваше. Животът на Кати може би зависеше от това.

Беше ходил толкова пъти до студиото със Си Джей, че познаваше отлично пътя. Проблемът бе как да влезе. Знаеше, че без пропуск пазачът няма да го пусне, а нямаше откъде да го вземе. Щеше да му се наложи просто да се промъкне вътре.

Паркира колата до един слабо осветен участък от оградата, остави пушката, но пъхна колта в колана си. После се покатери по оградата.

Изтича към административната сграда и забеляза колата й отпред. Но от Си Джей нямаше и следа. Отчаяно се огледа наоколо, но нищо не му подсказваше къде може да е отишла. Административната сграда, както и останалите сгради на студиото, бяха тъмни и заключени за през нощта.

Кати би могла да бъде навсякъде. А можеше и да е напуснала терена. Сам не знаеше какво да прави, откъде да започне да търси. Не можеше да попита пазача, защото той моментално щеше да го изхвърли.

Неспособен да се задържи повече на едно място, той просто тръгна около сградите, търсейки трескаво някакъв знак от Кати. Минутите минаваха и отчаянието му нарастваше. Вече бе решил да потърси пазача и ако се наложи да го застави да му помогне дори и под дулото на пушката, когато забеляза някаква червена лампа да просветва над вратата на единия от павилионите. Той си спомни нещо, което бе чул от Кати — че тези лампи светят само тогава, когато в павилиона се работи, за да не влиза никой вътре.

Но тук вече всичко бе пусто. Защо тогава светеше предупредителната лампа?

Сам тихо отвори вратата. Усети миризми на старо дърво и плесен, като в стотици стари сгради от неговото време. Влезе вътре и усети още един мирис — на пушек.

Тогава ги видя — мъжът, който държеше Кати, и другият, невероятно стар човек, който стоеше наблизо.

— Кати!

При звука от гласа му мъжът пусна ръцете й и се завъртя, измъквайки пистолет от кобура под мишницата си. Той стреля пръв и едва не улучи Сам, който се хвърли на земята и измъкна колта от колана си. Сам го повали с един-единствен изстрел. Мъжът се свлече на пода, върху ризата му изби голямо червено петно.

Огънят се разпространяваше бързо и димът вече изпълваше павилиона. Кашляйки и задъхвайки се, Си Джей изтича към Сам.

— Това е Чарлз Трегър — изрече тя дрезгаво. — Той е замислил всичко.

Сам хвърли поглед към стареца, който се отдалечаваше към една отсрещна врата, облегнат тежко на бастуна си, мъчейки се да си проправи път през гъстия дим.

— Да се махаме оттук — викна Сам на Си Джей, — или живи ще изгорим!

— Не можем да го оставим — настоя тя.

Той нямаше време да спори с нея. Сграбчи я за ръката и я дръпна към изхода. Докато се препъваха към вратата, нещо експлодира зад тях.

Сам хвърли поглед натам и видя, че по-голямата част от павилиона вече гори. Трегър лежеше в средата на помещението, повален от една паднала греда. Вероятно бе мъртъв.

— Идвай, да се махаме оттук! — извика Сам и я измъкна навън, само миг преди покривът да се срути зад тях, сред купища горяща дървесина.

Навън той силно я притисна към себе си, сякаш никога вече нямаше да я пусне.

— Усетих земетресението и помислих, че си си отишъл — изхлипа тя в ризата му.

— Не можех да те оставя — прошепна той. — Нито сега. Нито когато и да е.

Тя хълцаше, а Сам милваше бузите й, по които се стичаха сълзи и оставяха бели следи върху изцапаното й със сажди лице. Беше толкова смешна, че той не можа да не се усмихне.

— Нека това да ви бъде за урок — рече й уж сърдито. — Имате нужда от мен, госпожо.

Усмивката й стопли сърцето му.

— Знам.