Памела Симпсън
Партньори във времето (1)

Пролог

Лос Анжелис

27 юни 1882

Сам Хакет усети смъртта, още когато стъпи на широката предна веранда на малката, облицована с дъски къща.

Усети я в унилото мълчание на децата, които го гледаха с широко отворени очи иззад ъгъла… в глухите ридания, идващи от полумрака вътре… и в спалнята зад малкото предверие, където един фенер на нощното шкафче хвърляше слаба светлина наоколо.

Следата, по която Сам вървеше вече месеци наред, свършваше тази вечер тук, при тази къща в края на една прашна уличка, на стотици мили и безброй студени нощи на открито от мястото, където бе започнало всичко.

Когато прекоси предверието към спалнята, светлината от фенера за миг проблесна върху шерифската му значка на федерален съдия–изпълнител. Очите му обгърнаха стаята — оскъдната мебелировка и измъчената млада жена, втренчена в издъхващия мъж в леглото.

В тази гореща лятна вечер мъжът беше завит само с чаршаф до кръста. Легнал беше на една страна. Петното кръв върху широката превръзка на гърба му бе знака на смъртта. Роли Прескот, човекът извън закона, умираше.

Младата жена се притискаше към него, заровила лице в рамото му. Един друг мъж, малко по-възрастен, стоеше зад нея, сложил ръце на раменете й, сякаш да я утеши. Имаше някаква прилика между двамата — в русата коса и светлосините очи — вероятно бяха брат и сестра.

Мъжът прошепна нещо на жената и тя се разхлипа още по-силно. Той поклати глава и се отдръпна настрана. Хвърли бегъл поглед към Сам и забеляза служебната му значка, няколкодневната брада и праха от пътищата върху дрехите му. Очите на мъжа гневно се свиха, той пристъпи напред, сякаш да прикрие жената.

— Какво търсите тук?

При нормални обстоятелства Сам би изказал съчувствието си, но той не беше лицемер. Истината бе, че ако бе намерил Роли по-рано, щеше да го арестува. Сега Роли умираше, но това съвсем не беше краят. Нещата нямаше да приключат, докато Сам не намереше човека, когото наистина търсеше, човека, който бе яздил с Роли дотук и чиято диря бе довела Сам в Лос Анжелис.

Емет Трегър.

Сам застана срещу разгневения млад човек и каза:

— Трябва да говоря с него.

— Не виждате ли, че умира? Той не може да ви каже нищо.

— Хакет? — Шепотът беше слаб, едва доловим през острото учестено дишане и издайническото предсмъртно хъхрене на кръвта в дробовете на Роли.

Жена му вдигна очи и стреснато се вгледа в Сам, който заобиколи леглото.

— Хакет? — повтори Роли. Очите му се проясниха и въпреки треската и болката в тях просветна някакво прозрение.

Сам се наведе напред, лицето му бе само на сантиметри от Роли.

— Трегър ли беше?

Роли кимна и затвори очи, опитвайки се да събере малкото сили, които му бяха останали. После очите му се отвориха и пръстите му се вкопчиха в ризата на Сам с отчаянието на граблива птица.

— Кажи на Ади… — започна той, дъхът му излизаше накъсан през посивелите пресъхнали устни. Но усилието бе прекалено голямо. Клепачите му бавно се спуснаха. Те бяха почти прозрачни, прорязани от сини венички, някак все още живи на фона на пепелно сивата кожа. Ръката му бавно пусна ризата на Сам и падна върху чаршафа. С последния си дъх той изрече:

— Матю…

— Не! Господи, не! — извика Ади Прескот и се хвърли върху безжизненото тяло на съпруга си.

Риданията й отекнаха след Сам, който напусна спалнята, прекоси предверието и излезе на верандата.

Сви една цигара и я запали. Облегна се на дървения стълб и се загледа към малкия двор, заобиколен с ограда от бели колове. Там сега играеха няколко дрипави деца, но съвсем тихо.

Сам чу, че зад гърба му входната врата се отвори и затвори, когато шуреят на Роли излезе навън.

— Как стана това? — запита го, все още загледан към децата.

— Защо изобщо трябва да разговарям с вас?

Сам се извърна към него.

— Защото Роли е мъртъв, а Трегър го е застрелял. Нямате причина да защитавате Трегър.

Отгатна колебанието по неволното потръпване на тялото му. После раменете на мъжа уморено се отпуснаха и той се облегна на отсрещния стълб.

— Последните няколко месеца бяха добри за сестра ми и за Роли. Тя мислеше, че са оставили миналото зад себе си. Роли купи тази къща и земята зад нея. Вложи тук и последното пени, което имаше. Започна да я обработва, мъчеше се да задвижи нещата.

Нямаше нужда да пита откъде Роли е взел пари, за да купи толкова много земя. Знаеше откъде са дошли.

— Продължавай — подкани го настойчиво.

— Трегър се появи преди два дни. Той и Роли се скарали за нещо и много уплашили сестра ми. Роли не искал да й каже за какво била цялата работа, но отново започнал да носи револвера си и накара сестра ми и малкото им момченце да дойдат да живеят в моя дом. Тази сутрин сестра ми се върна тук и намерила Роли в плевнята — застрелян в гърба. Отидох при шерифа, но той нищо не може да направи. Нямаме никакви доказателства.

— Трегър още ли е наоколо?

— Доколкото знам, беше отседнал в пансиона на Петерсън на „Уилшиър“.

Сам всмукна дълбоко от цигарата.

— Кой е Матю?

— Какво?

— Последното нещо, което Роли каза, беше Матю.

Мъжът кимна към децата, които играеха в двора.

— Матю е момчето на Роли. — Той посочи едно дете на не повече от три или четири години. Матю тъкмо се боричкаше с едно друго момченце на същата възраст и двете деца пищяха от удоволствие.

„Нещо тук не се връзва“ — помисли Сам. Един умиращ човек можеше, да говори за сина си, когото никога няма да види възмъжал. Но защо прошепна името му с такава настойчивост? И какво искаше от него да предаде на Ади?

Хвърли фаса в малката цветна леха до верандата и се загледа в далечината. Улицата бе очертана от разпръснати на доста голямо разстояние къщи, които по-нататък отстъпваха място на магазини и работилници. Но Сам не се интересуваше от пейзажа. Виждаше единствено Трегър, който най-сетне беше в ръцете му след безкрайно дългото преследване.

Без нито дума повече слезе от верандата, нахлупи шапката ниско над очите и тръгна към коня си, вързан до портата. Когато мина покрай децата, го прониза внезапно съжаление. Не към Роли, който бе чакал твърде дълго, за да промени живота си, а към сина на Роли, Матю, и към майката на Матю.

Те бяха като многото други овдовели жени и осиротели деца, които Трегър беше оставил зад себе си през последните няколко години. Лицата им вече започваха да преследват Сам.

Крайно време беше Трегър да умре.

 

 

Сам наблюдаваше и чакаше. Запали нова цигара, вдъхна дълбоко, позволявайки на дима да изгори дробовете му. Струйка дим се изви бавно нагоре в неподвижния утринен въздух и сякаш остана там.

Времето бе сухо и хладно. Небето бе безоблачно и наситено синьо като над някое високо пустинно плато след буря. Слънцето изгряваше над покривите на ниските сгради, мръсотията по улиците все още оставаше в сянка. Не се усещаше никакъв полъх на вятъра.

Заповедта за арестуване, която той носеше от месеци, гласеше, че Трегър трябва да бъде заловен — жив или мъртъв. За Сам нямаше голямо значение как точно ще свърши всичко, само най-сетне да свършеше. Трегър беше оставил кървава диря от изхода на Симърън стрип до Аризона и териториите на Ню Мексико.

Очите на Сам се присвиха, докато гледаше към трапезарията на пансиона на отсрещната страна на улицата. Зад завесите на прозорците се движеха сенки. Едната от тях беше на Трегър.

Сега шерифът беше сам, но отначало бе имал партньор, Том Хагън. Работеше с Том още тогава, когато момчето получи значката си. Том беше млад, стреляше бързо и още по-бързо избухваше. Страшно се гордееше, че е федерален шериф. Смяташе, че това впечатлява жените. Сам беше сигурен, че е чел прекалено много от онези булевардни романи.

Харесваше Том — момчето беше жилаво и никога не се оплакваше. Никой от двама им не обърна особено внимание на стария шаман, когато през онази последна нощ спряха там, край Ногълз. Озовали се бяха в едно село на индианци навахо. Навахите бяха хубави, мирни хора. По това време в селото бяха останали само старите хора и жените, тъй като бойците ловуваха.

Сам уважаваше индианците, зачиташе техните обичаи и техните територии. Освен това не беше разумно да си създава врагове. Човек като него никога не знаеше къде ще го отведе пътят му.

Старият шаман седеше пред пращящия огън с малкия си внук.

Да, един мъж, отговарящ на описанието на Трегър, с куц жълтеникав кон, беше минал оттук.

Сам и Том нямаха търпение да тръгнат, но Сам знаеше, че ще обиди стария човек, който ги покани да седнат край огъня. Нощта бе изключително студена на това високо пустинно плато. Старият човек ги погледна тъй, сякаш виждаше през тях. После очите му се спряха на Сам и той се втренчи в него така, сякаш за пръв път виждаше бял човек.

— Какво има? — попита Сам момчето. — Защо ме гледа така?

Момчето обясни на развален английски, че шаманът може да вижда в бъдещето.

Продължавайки да се взира в Сам, шаманът бавно затвори очи, сякаш бе задрямал. И Сам, и Том се сепнаха, когато той съвсем неочаквано заговори.

— Ще пътуваш много надалеч, за да намериш мъжа, когото търсиш — преведе момчето. — И това пътуване ще бъде като никое друго досега.

Том избухна в смях. После рече:

— Ей, старче, а какво ще кажеш за мен?

За момент шаманът замълча. После изрече отсечено няколко думи.

Момчето преведе делово:

— Ти ще умреш.

— Ей, чакай малко! — избухна Том. Но уловил предупредителния поглед на Сам, само сви рамене. — По дяволите, какво значение имат тия глупости. Прав ли съм?

Шаманът се примъкна към внука си, който му помогна да стане, после мъчително бавно се отправи към вигвама.

На следващия ден Том умря — застрелян в гръб от Трегър в Ногълз.

Сам се втренчи в трапезарията на пансиона. Всеки момент Трегър щеше да излезе навън и Сам щеше да направи своя ход. Месеците на преследване, на разплитане на лъжливи следи, на спане върху коравата земя или в някой въшлив хотел най-сетне трябваше да бъдат възмездени.

Сам се опита да се отърси от всички тези мисли. Вместо това се съсредоточи върху онова, което ще прави, след като приключи с Трегър. Искаше да се избръсне, да се кисне дълго в гореща баня и да хапне топло ядене — един истински стек, пържени картофи и пресен ябълков пай с дебел резен сирене отгоре. Много държеше на сиренето.

Искаше и жена. Нямаше кой знае какви претенции по отношение на нея, стига да не дрънкаше много. Не обичаше бъбривите жени. В края на краищата, бе пътувал твърде дълго и беше свикнал с мълчанието.

Загледа се надолу към прашната улица и към една боядисана в бяло сграда с часовникова кула. Часовникът удари десет и половина. Беше необичайно тихо. Нищо не помръдваше наоколо. Не се виждаха дори птици в небето.

Сам хвърли цигарата и я стъпка с ботуша си, като в същото време сви леко изтръпналите си пръсти. Още веднъж усети смъртта. Но този път тази на Трегър.

Някакъв търговец, който метеше тротоара пред магазина си, кимна на една жена с бебешка количка. Водоноска заскърца бавно надолу по улицата, коларят теглеше припряно юздите на потъналите в прах мулета.

Малко момче, не по-голямо от сина на Роли Прескот, мина покрай Сам, като влачеше някаква пръчка в прахоляка и закачаше едно котенце на бели и черни ивици.

— Твое ли е котенцето? — усмихна му се Сам.

Момчето вдигна към него дяволитите си тъмни очи.

— Не, сър. Но ще кажа на мама, че то тръгна след мен, и ще я помоля да го задържим.

— То може би няма да те следва, ако не влачиш тази пръчка точно пред него.

Момчето сложи пръст на устните си.

— Шшт! Няма да кажеш на мама, нали?

Сам си придаде сериозен и тайнствен вид.

— Няма.

Момчето продължи през улицата, котенцето го следваше по тънката диря, която оставяше пръчката.

С ъгълчето на окото си Сам долови някакво раздвижване. Трегър спокойно излезе от пансиона, отпуснат, непредпазлив, сякаш нямаше никакви грижи на тоя свят.

Сам хвърли бърз поглед към улицата. Жената беше влязла в магазина с търговеца и беше оставила бебешката количка до вратата. Превозвачът на вода беше влязъл в пералнята, като небрежно бе завързал мулетата за един кол. Момчето с котенцето не се виждаше.

Сам стъпи на тротоара, като още веднъж сгъна и разгъна пръстите си. Искаше всичко да свърши бързо и тихо, но не беше чак такъв глупак, за да смята, че ще стане лесно. Глупаците свършваха много бързо, когато си имаха работа с хора като Трегър. Пръстите на Сам се плъзнаха по гладката дръжка на колта върху лявото му бедро. Беше успокояващо чувство, понякога единственото, на което можеше да разчита.

— Разстоянието е достатъчно, Трегър! — извика той с убийствено спокойствие.

На двадесет крачки от него Трегър рязко спря. Сам забеляза внезапното напрежение в раменете му и как той бързо си пое дъх. Очите му се приковаха в ръката, с която стреляше Трегър.

— Здравей, Хакет. Чудех се колко време ще ти трябва да ме настигнеш. — Той изплю на земята тютюна, който дъвчеше. — Вървял си направо по петите ми. Пристигнах едва оня ден. Сигурно не си си направил труда дори да погребеш момчето.

Той не отричаше, че е убил Том. Само го гледаше с тази широка, вещаеща смърт усмивка.

— Погребах го. Отбих се и при Роли Прескот. И него скоро ще го погребат. — Той понижи глас. — А сега е твой ред.

Усмивката стана още по-широка.

— Може би. А може би ти няма да си достатъчно бърз. Момчето беше бързо, а сега е мъртво.

— Застреляно в гърба, също както и Роли. — Сам стисна челюсти. Знаеше много добре какво се опитва да направи Трегър — да го накара да изгуби концентрация и да го изпревари само с частица от секундата. — Никой не е достатъчно бърз, за да победи този, който стреля в гръб. Но ти го знаеш твърде добре, нали?

Трегър сви рамене с привидно равнодушие.

— Отпред или отзад, каква е разликата? — После продължи по-твърдо: — Не обичам да ме следят.

— Това е добре, защото преследването току-що свърши. Арестуван си.

— Има само един проблем, Хакет — отвърна Трегър, ръката му едва забележимо се премести по посока на револвера.

Сам се напрегна. „Направи го! — помисли си той. — Направи го, да свършваме бързо и просто!“

Трегър продължи:

— Не ми допада особено идеята да бъда обесен.

Сам бавно кимна.

— Не е задължително да те бесят. В това отношение мога да ти услужа, ако желаеш.

Усмивката на Трегър мигновено изчезна.

В очите му, в лекото трепване на рамото, Сам видя онова, което идваше. Пръстите на Трегър се сгънаха, когато ръката му внезапно отскочи към револвера на бедрото.

В същия миг той забеляза още нещо — нещо, което проблесна в черно и бяло — котенцето, стрелнало се през улицата. Малкото момче хукна след него, за да го хване.

„По дяволите!“ — изруга Сам, когато видя, че вниманието на Трегър се отклони към момчето и смъртоносната му усмивка се разшири още повече. Но усмивката не стигна до очите. Те останаха студени и безпощадни, с израз, който предвещаваше, че той в следващия миг ще застреля някого. Това бе смразяващ поглед, който човек не би могъл да забрави — разбира се, ако изобщо оживееше, за да си го спомни.

Над главите им ято птици шумно излетяха от покрива на една близка постройка. Мулетата се запънаха насред улицата, сякаш сепнати от нещо.

И тогава Сам го чу: глух тътен, като далечна гръмотевица, който идваше някъде откъм долния край на улицата. Той се приближаваше, усилваше се, докато почти извади Сам от равновесие.

— Какво, по дяволите…! — извика той.

Видя Трегър да пада, когато земята се огъна под тях. Мулетата се опитваха да се измъкнат от хомота, подскачаха диво с облещени от ужас очи, най-сетне се освободиха и се втурнаха по улицата.

Сградите скърцаха и стенеха. Дървените обшивки се пукаха и цепеха, от прозорците валеше дъжд от счупени стъкла. Дъсчената пътека пред магазина се изви и се разпадна. Двуетажната сграда с часовниковата кула се люлееше лудо. Хората крещяха и тичаха насам-натам като обезумели.

Сам се огледа за Трегър, но той беше изчезнал. После видя малкото момче, отчаяно притиснало драскащото го котенце. Момчето бе паднало точно на пътя пред побеснелите мулета.

Когато детето изпищя, Сам имаше само частица от секундата, за да реагира. Решението бе взето преди следващия удар на сърцето му. Забравяйки Трегър, той се хвърли към момчето. Препъна се в нагъващата се под краката му земя и се питаше изумен какво, по дяволите, става. И къде ли беше изчезнал Трегър?