Рут Джийн Дейл
Пламенният янки (8)

Седма глава

Леди обикаляше нервно библиотеката на Том, като забиваше пети в дебелия ориенталски килим.

— Не чакай благодарности, Лиз! Даб нямаше намерение да предяви обвинение срещу мен.

Рейчъл погледна брат си над купищата разпилени листове пред себе си. След снощната среща с Трей оплакванията на Леди й се сториха детински и съвсем ненавременни.

— Не бъди невъзпитан — сряза го тя. — И не ме наричай Лиз.

Леди направи гримаса. Очевидно не приемаше нещата сериозно. За секунда тя си спомни предупреждението на Трей, че големи неприятности очакват брат й, но други, по-еротични видения, изместиха опасенията й.

Какво се случи снощи с нея? Трей я беше докоснал и тя се възпламени, разрушавайки така трудно изградения самоконтрол. А както и жената на Цезар тя трябваше да бъде извън всяко подозрение, дори извън своето собствено.

Страстната й натура, която й беше причинила многобройни страдания, се надигаше отново над повърхността. Страхуваше се да го признае. Години наред беше водила борба със себе си, за да потисне разбудената от Боби Бейкър страст, а сега се беше появил Трей Смит и… Тя тръсна решително глава, нямаше желание да се бори с чувствата си.

Но сега нейният проблем беше Леди, а не Трей.

— Даб беше решил сериозно да повдигне обвинение срещу теб — каза тя. — Беше вбесен. Положих много усилия, за да го убедя да се откаже.

— Обзалагам се, че онзи калифорнийски фукльо е бил при теб и те е навивал да ме оставиш да гния в затвора.

— Шерифът ме посъветва същото — погледна го тя.

— Този проклет янки е против мен от самото начало. — Леди отпи глътка от газираната вода, като явно предпочете да пропусне покрай ушите си споменаването на шерифа. — Не знам за какъв, по дяволите, се мисли той.

— Какво значение има? Ти си този, който е взел камиона на Даб. — Тя се поколеба. — Беше пил, нали?

— Не бях пиян, ако това имаш предвид. — Очите му проблеснаха за миг. — Защо не ме оставиш на мира, Лизи? Не съм дете. Няма нужда да ме наглеждаш и подсушаваш постоянно. — Той се загледа през прозореца, застанал до тежките зелени завеси. — Няма да позволя на някакъв проклет янки да идва тук, да злослови против мен и това да му се размине безнаказано — промърмори той. — Ще му го върна.

— Отмъщението не е решение на въпроса — простена Рейчъл.

— Не, не е. — Той пъхна ръце в джобовете на джинсите и в този момент й се стори толкова млад и уязвим. — Не знам защо всички се захващат с мен. Вземи Върдж например. Той пие дори повече.

— Но алкохолът му влияе по друг начин. — Леди никога досега не бе обсъждал тази тема с нея. Дали това не беше напредък? Почувства слаба надежда и бързо продължи. — А и бащата на Върджил не умря като алкохолик. О, Леди, толкова се страхувам, като те виждам да се прибираш както татко някога.

— Но това не е същото. Той беше заклет пияница, а аз не съм.

— Но ще станеш. Ако можеше да престанеш… заради себе си.

— Не ми казвай какво да правя!

— Добре, успокой се. Ако не можеш да го направиш заради себе си, нито заради мен, помисли за Джейсън!

Леди се загледа в нея. Тъмните кръгове около очите му издаваха тежката нощ, която беше прекарал. Въпреки че не беше преживяла това, често бе виждала баща си в подобно състояние.

— Какво за Джейсън? — изръмжа Леди. — Никога няма да направя нищо против момчето. Знаеш това.

— Ти няма да го направиш умишлено — кимна тя, — но му даваш лош пример, Леди. Той те наблюдава…

— Ха! Наблюдаваше ме, преди да дойде той. Забелязала ли си как хлапето го следва навсякъде по петите? Ще се погрижа за това.

Леди излезе, като остави Рейчъл да размишлява над думите му. Беше решил да дискредитира Трей в очите на Джейсън пред Шоудаун и в цял Тексас, ако имаше тази възможност. Рейчъл не знаеше какво е намислил брат й, но трябваше да предупреди Трей…

Но дали наистина беше необходимо? Самият Трей й каза да не се бърка в чуждите работи. Двамата с Леди са мъже и могат сами да се грижат за себе си.

За разлика от мен, помисли тя. Пред очите й отново изплува споменът за предишната нощ… Тя преглътна тежко. Как можа да се държи така безсрамно? Чудеше се как ще погледне Трей в очите след случилото се снощи.

 

 

Леди Кокс явно кроеше нещо, държеше се твърде възпитано. Ала Трей беше доволен и изчакваше хлапака да направи следващата стъпка.

Каквото и да е, само да отвлича мислите му от Рейчъл. Като абсолютен идиот снощи бе поставил нейните нужди над своите. Още веднъж доказа къде свършват добрите момчета. Увери се, че под привидната й сдържаност се крие дива страст, но явно тя нямаше голям сексуален опит. Сега я желаеше повече от всякога, тялото го заболяваше само при мисълта за нея, а тя съвсем спокойно обсъждаше делови въпроси.

Том й беше поставил кошмарната задача да сортира целия боклук, който беше събрал онзи детектив. Исусе, тя имаше пред себе си копия дори от свидетелствата му от началното училище. Липсваше препис от акта му за раждане, но Трей не можеше да й помогне, защото не си спомняше да е виждал някога този документ. Предполагаше, че е бил представен при записването му в първи клас, за да се удостовери неговата възраст, а и съществуването му въобще.

Трей правеше набирания на закрепения между две дървета лост, когато Рейчъл и Том излязоха от къщата и спряха, щом го забелязаха. Той се ухили и започна шеговито да брои:

— Осемдесет и седем, осемдесет и осем.

Джейсън, който бе винаги готов да приеме с възторг всяка негова постъпка, избухна в смях.

Трей постави едната ръка зад гърба си и направи още няколко набирания, преди да скочи на земята. Грабна фланелката си от близкия клон, избърса запотеното си лице и се усмихна.

— Джейсън, готов ли си да тръгваме — обърна се Рейчъл към момчето.

— Мога ли да дойда по-късно с вуйчо Леди?

Трей забеляза, че младата жена избягва погледа му.

— Добре, нямам нищо против — каза Рейчъл и тръгна.

— Сигурен ли си, че няма да промениш мнението си? — обърна се Том към Трей и нахлупи широкополата си бяла шапка. — Не е кой знае какво, но става голяма веселба. Момчетата ще покажат какво могат с ласото и конете, жените продават вкуснотии, децата лудуват като отвързани, събира се целият град.

— Нямам слабост към такива неща — рече Трей, докато наблюдаваше внимателно Рейчъл. Имаше лека промяна у нея, някаква мекота в изражението й, уязвимост, въпреки че се опитваше да я прикрие.

Бе разгадал нейните тайни и щеше да ги използва, а тя не би могла да го задържи на разстояние още дълго време.

— Както искаш! — Том тръгна към колата. — Казах на Леди, че може да закара няколко коня в града. Когато дойде, не го избягвай.

— Аз ли? — Трей се беше загледал в Рейчъл, протегнала се да избърше предното стъкло на кадилака. Стомахът му се сви и той забрави какво искаше да каже на стареца.

 

 

Леди и Върджил вече бяха пристигнали със стария черен форд на хлапака, а настроението на Трей беше успяло да премине през всички фази — от безпокойствието до раздразнението. Наглеждаше ги, докато прикачваха фургона за конете към пикапа на Том и се забавляваше с опитите им да го заинтригуват с днешното празненство.

Леди затвори вратата на фургона и хвърли кос поглед към него.

— Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш? Ще бъде много весело.

— Знаеш ли — провлечено каза Трей, — ще взема да скоча отзад в пикапа и да дойда с вас.

— Не, недей — навлажни устните си Леди. — Не е позволено, няма предпазни колани и тъй нататък. Можеш да вземеш моята кола.

Сигурно през цялото време бе стискал ключовете в джоба си, защото му ги подхвърли изненадващо бързо.

— Моят форд понякога е по-темпераментен, но за добър шофьор това не е проблем.

— Благодаря. Може би Джейсън ще иска да дойде с мен?

— Не! — Леди размени бърз поглед с Върджил. — Искам да кажа, в пикапа има достатъчно място за него. Напоследък не го виждам често и… нали разбираш?

Да, Трей добре го разбираше.

— Знаеш ли пътя за родеото? — загрижено попита Леди.

— На юг от града, нали?

— Има и по-кратък път. — Леди облиза устните си. — Завиваш надясно след пощенската кутия на семейство Търнър и поемаш по стария тесен път надолу по склона. Ще те изведе право в задната част на арената. — Отново размени бърз поглед с Върджил и добави: — И ние тръгваме по него. Ще се видим там.

Старият тесен път, който Леди описа, завършваше със завой, наречен „Завоя на мъртвеца“.

Трей завъртя ключовете на пръста си. Надяваше се, че не греши като приема предизвикателството на Леди.

След като прегледа двигателя и спирачките на форда, всичките му съмнения изчезнаха. Подсвирвайки се, Трей направи необходимата подготовка. Това, което планираше, щеше да бъде спектакъл и трябваше да се случи пред възможно най-много зрители.

„Завоя на мъртвеца“! Чудесно!

 

 

— Ето го! Идва! По дяволите, той е успял да стигне до горе! — Леди посочи опасния път, който водеше от стръмния скат на склона към арената. Как, дявол да го вземе, този проклет янки, бе успял да докара колата дотук?

Малкият форд пухтеше самоуверено по пътя и вече започваше дългото и опасно спускане по хълма. Върджил сръга Рейчъл в ребрата.

— Брат ти е голям чешит — изкиска се той. — Този янки така и няма да разбере откъде му е дошло.

Рейчъл се загледа към движещата се в далечината кола. Трей с колата на Леди?!

Така ли й се струваше или наистина автомобилът набираше скорост? Дали Леди го беше предупредил за развалените спирачки и другите повреди в механиката? Разбира се, Леди не е имал предвид нищо лошо, което да крие потенциална опасност?

Тя погледна брат си. Лицето му като че ли беше пребледняло. Наведе се и хвана ръката му. Беше леденостудена.

Тих шепот премина през насъбралата се тълпа, тъй като все повече хора започваха да забелязват бързото приближаване на автомобила.

— Кой е този луд? — учуди се някой, а отговорът отекна по трибуната:

— Проклетият янки!

— Той се приближава твърде бързо. Леди! — Рейчъл стисна ръката му от вълнение. — Ще се пребие, когато стигне до каменистия път долу.

— Ха, ха, ха! — Върджил заби юмрук в гърба на Леди. — Ти каза, че ще го подредиш и този път, изглежда, наистина успя!

Шейен и Дуейн Партридж, близнаците на Даб, които се мотаеха наоколо, изненадано се обърнаха към Леди.

— Ти ли го направи? — попита единият и посочи към хълма. — Смел си, човече!

Преди — може би, но сега Леди изглеждаше по-скоро болен. Отдръпна се рязко от сестра си и с препъване се запъти към подножието, където Трей евентуално би трябвало да пристигне, цял или на части.

Къде е Джейсън? Рейчъл тревожно се огледа и с облекчение го забеляза с група други момчета.

Трей може да загине! Сърцето й прескочи и заби лудо. Шегата на Леди, можеше да има фатален край. Ако нещо се случеше на Трей, никога нямаше да прости на брат си, нито на себе си.

Гумите на колата свистяха по криволичещия път. Трей няма да овладее колата долу на чакъла, след опасния завой, където трябваше да преодолее и праг от близо метър височина.

Ненапразно го наричаха „Завоя на мъртвеца“. Много хора бяха намерили смъртта си по този коварен склон.

Той взе последния завой на две колела, толкова близо до ръба, че дребни камъчета изхвърчаха в пропастта. Вече наближаваше последната отсечка. Може би все пак успее…

Надяваше се на невъзможното. Той се движеше с максимална скорост, когато изскочи на каменистата част и се завъртя около оста си. И тогава нещо се случи. Рейчъл не разбра точно какво. Вероятно се удари в голям камък или спирачките блокираха, но каквато и да беше причината, машината подскочи нагоре и започна да се преобръща, преобръща, преобръща…

От насъбралата се тълпа се изтръгна вик на ужас. Постепенно всички започнаха да осъзнават, че никой не би могъл да оживее след подобна катастрофа. От последния разтърсващ удар фордът се изправи на дясната си страна и се приземи тежко, като вдигна облак прах около себе си.

Свидетелите на поразителното зрелище стояха като вкаменени. Още преди някой да се раздвижи, облакът прах се разсея и Трей Смит се появи, като кашляше и безуспешно се опитваше да изтупа кафеникавия прах от яркооранжевата си фланелка и артистично раздраните джинси.

Погледна Леди, който беше застанал най-близо до колата, и му хвърли връзката с ключовете.

— Съжалявам за станалото — рече бодро. — Надявам се, имаш застраховка… Между другото, тези спирачки са пълен боклук.

Леди с положителност щеше много да се чуди откъде са дошли всичките проклети въжета и възглавници под предната седалка на колата, ако си направеше труда да я огледа, мислеше си Трей, докато вървеше към Рейчъл. Тя беше на границата на припадъка.

Хлапакът ще трябва да закара форда до някое гробище за стари коли и да го продаде за старо желязо. Трябвало е да го направи много отдавна, но сега вече беше наложително.

Трей спря пред Рейчъл, която продължаваше да го гледа втренчено с полуотворени устни и смаян поглед.

— Бих пил нещо студено — заяви той. — Денят е много горещ.

— Как го направи? — едва си пое въздух тя.

Той погледна колата, заобиколена от куп момчета и мъже, които я разглеждаха с интерес.

— Кое да направя?

— Знаеш кое. Преживя катастрофа, която би убила… — тя прехапа устни и довърши бързо — … всяко нормално човешко същество!

— Просто късмет! — отговори той скромно, като се забавляваше с нейното смущение. — А що се отнася до питието…

— Аз черпя! — извика Леди, възвърнал самообладанието си. — Да ти купя нещо за пиене, нещо за хапване? — Той махна с ръка и тръгна към павилиончето за закуски.

Защо не? Трей имаше нужда да се подкрепи. Нещо му подсказваше, че Леди все още не е казал последната дума.

— Ето, опитай! — предложи младежът.

— Не е ли горещо? — надникна с подозрение Трей към вдигащата пара червеникава течност в пластмасовата купичка.

— Хубаво е. Мексиканска кухня, приготвено е от онези дами там — посочи Леди. — Може би е малко люто, това е всичко. Нищо, с което един мъж да не може да се справи.

Трей премести поглед от Леди към Дикси Бейкър и нейната приятелка Руби, които работеха зад щанда Рейчъл стоеше до павилиона и го гледаше някак странно. А израженията на останалите можеха да се определят като изпълнени с очакване.

Що се отнася до съдържанието на тази купичка, колко ли горещо можеше да бъде? Дикси щеше да го предупреди, нали? Калифорнийците обичаха мексиканската кухня.

— Вярвам ти, момче — излъга Трей. Взе пълна лъжица и внимателно предъвка, преди да преглътне. Почувства как в стомаха му се изсипа пареща жарава. Предположи, че лицето му е станало алено.

— Вкусно е, нали? — подразни го Леди с лукаво изражение и мушна с лакът Върджил, който само изсумтя.

— Дяволски хубаво е! — Трей бързо налапа останалата част от яденето и тъй като не искаше да се признае за победен, не посегна към чашата с изстуден чай, преди да е пресушил купичката. А студената течност, когато най-накрая дойде ред и на нея, беше като мехлем за парещото му гърло.

Пое си дълбоко въздух. Питието не беше потушило пожара, но изглежда ставаше нещо страшно. Гърлото му сякаш изтръпваше. Чу някой да промърморва:

— По дяволите, той може да е проклет янки, но със сигурност е с гореща кръв!

— Какво ще кажете за още една за из път? — ухили се наперено Трей и подаде купата за допълнително. Гласните му струни бяха така парализирани, че не можа да познае собствения си глас. — И сложете от онзи горещ сос!

Том хвана Трей за ръката.

— Какво ти стана, бе, момче? — промърмори старецът. — Можеше да се убиеш.

— Не! — възропта скромно Трей. — Претъркалял съм повече коли, отколкото можеш да си представиш. — Започвам да говоря като местните, помисли си Трей. — Знаех какво правя — добави с пресипнал глас, трогнат въпреки волята си от загрижеността на стареца.

— Не говоря за колата — изкикоти се Том, — а за мексиканското ядене. Не знам защо тексасците винаги трябва да доказват, че имат железни стомаси, но факт е, че го правят и… винаги за сметка на някой друг. — Той се разсмя, потупа Трей по болното рамо, докато по съсухреното му лице потекоха сълзи. — Добре, както и да е — рече, като се задъхваше. — Мога да вразумя тези хора, но няма да го направя. — И се отдалечи щастлив, както самият той би го определил, „като прасе в гьол“.

Трей поклати глава и се огледа за Рейчъл, която го избягваше след случката с ястието. Вместо нея видя Дикси и Руби. Спря ги близо до дървената трибуна.

— Да сте виждали Рейчъл? — попита.

— Не! — отвърнаха те в един глас и в този момент младата жена се показа иззад ъгъла, но спря. Очевидно нямаше желание да продължи.

— Не знам къде е Рейчъл, но Леди е зад коневръза с приятели и бутилка — обади се Дикси. — Тези Кокс — ябълката действително не пада по-далече от дървото.

Трей видя как Рейчъл отстъпи назад, кръвта се отдръпна от лицето й. Тя се обърна и бързо се отдалечи.

Дикси изобщо не забеляза, че неволно е наранила някого и свободно продължи:

— Това момче има нещо против теб, в случай че не ти е известно. Не трябваше да го оставяш да се измъкне безнаказано, след като те бутна по стълбите на онова празненство. Някои смятат, че си проявил слабост.

— Защо каза това? — попита настоятелно Трей, като мислеше само за болката, изписана на лицето на Рейчъл.

— Кое? — намръщи се Дикси.

— За ябълката и за семейство Кокс.

— Аз просто исках да кажа… — Тя изглеждаше объркана. — Ти си отскоро тук и сигурно не знаеш, но…

— Знам всичко за тях. Това не е причина да унижаваш Рейчъл.

— Аз мисля, че говорехме за Леди — дръпна се надменно тя. — Никога не съм унижавала Рейчъл, дори когато роди извънбрачното си дете. Пък и оттогава тя действително живее съвсем образцово.

— А ти през цялото време я наблюдаваш и чакаш да сгреши — изгледа остро Трей съдника на Шоудаун, щата Тексас. — Дикси, ти си сноб.

— Няма да търпя да ме обиждат! — Червенина от гняв заля лицето й. — Още повече, че всички в града знаят за твоя… личен интерес по отношение на Рейчъл Кокс — каза тя студено. — Хайде, Руби!

Дикси се отдалечи, изправила високомерно гръб. Руби изгледа Трей изпитателно и в същото време с уважение.

— Никой досега не я е наричал така, поне не в лицето й.

— Имам честта да бъда първият. — Той кимна към трибуните. — Рейчъл чу част от разговора.

— Боже мой! — Руби изглежда наистина съжаляваше. — Тя е направила една-две грешки, но кой не е? — Направи крачка към приятелката си, след това спря. — Знаеш ли, всички в града харесват Рейчъл — каза тя замислено.

— Дори Дикси?

— Дори Дикси — отвърна Руби решително. — Трябваше й повече време, за да го разбере, но Рейчъл е добра, почтена гражданка и чудесна майка на сина си.

— Тогава защо Рейчъл смята, че е прокажената в града? — попита отново Трей.

— Малко градче, Смит, провинция — въздъхна възрастната жена. — Не знаеш какво й се е наложило да преживее.

— Може би. — А може би знаеше повече, отколкото му беше необходимо.

— Тя има нужда от това, от което се нуждае всяка жена — усмихна се изведнъж Руби. — От добър мъж. Но както всички знаем, трудно е да се намери такъв. Трудно… но не невъзможно.

Намигна му бързо и последва Дикси Бейкър, а Трей тръгна да потърси Рейчъл Кокс, макар и с известна неохота. Намекът на Руби за „добрия мъж“ го раздразни, особено след думите на Дикси, че градът вече злослови по техен адрес. Не го интересуваше какво казват за него, но Рейчъл държеше на общественото мнение.

Намери я седнала с Джейсън на най-горния ред на откритите скамейки и започна направо:

— Ти чу какво каза Дикси, нали?

— Не разбирам за какво говориш — вдигна глава тя. Обърна се към сина си и го помоли: — Намери Том и виж дали е готов да се връщаме в ранчото?

— Разбира се. — Момчето погледна с любопитство Трей и тръгна да изпълни поръчката.

Тя тъжно се загледа след него.

— Да, чух я — отвърна. — От време на време ми е необходимо да ми припомнят, че трябва да се старая повече.

— Ти си луда! — Трей впери поглед в нея. — На практика ти си светица.

— Ти най-добре от всички знаеш, че не е вярно — засмя се сухо тя.

Изглеждаше толкова крехка и уязвима! Обзе го нова, напълно непозната за него нежност. Прииска му се да я вземе в прегръдките си и да я защити от света на Дикси Бейкър. Това непонятно желание го обърка и ядоса.

— Исусе, Рейчъл, ти си по-строга към себе си, отколкото който и да е друг от този град. Защо не гледаш ведро на нещата?

Тя го погледна така стреснато, сякаш я беше ударил. Но, по дяволите, та той искаше само да й помогне. Жалко за добрите намерения.

— Виж… — започна Трей.

Тя се изправи и мина покрай него, насочвайки се към долната част на трибуните, където се бяха събрали Джейсън, Том, Леди, Върджил и другите. Не му оставаше нищо друго, освен да я последва.

Крокодилската усмивка на Леди срещна смръщения му поглед, но това изглежда никак не впечатли хлапака.

— Знаеш ли — заговори той с весел глас, — с момчетата си говорехме, че ти всъщност вече си наш човек. Готови сме да заровим томахавката.

— Каква томахавка? — Трей нямаше намерение да улеснява малката невестулка.

— Само така се казва — облиза устни Леди. — Сега, след като вече сме приятели, можем да те включим в малък лов, какво ще кажеш? — Той се огледа за поддръжка от Върджил и близнаците. — Ходил ли си някога на лов?

— Групово, не. — Какво ли бяха намислили този път? Да го застрелят в гръб? — Какво ще преследвате? Сърни? Пъдпъдъци? Мечки?

Лицата им грейнаха в хитри усмивки. Очевидно всички бяха в течение на играта.

— Бекаси. Ще ходим на лов за бекаси.

 

 

В сряда бе нощта на големия лов. Рейчъл обикаляше неспокойно из къщата, когато Том я дръпна настрана.

— Ако има човек, който може сам да се грижи за себе си, това е Трей Смит — заяви старецът. — Те искат само да се пошегуват. Остави ги, Рейчъл.

Искаше й се да не се тревожи, но не можеше. Когато се разделиха, в изражението на Леди имаше нещо, което не й хареса. Беше жестоко. Освен това заедно с ловния реквизит взеха и много бира.

Трей сигурно беше наясно. Отначало тя беше сигурна в това, но после я обзеха съмнения. Той не изглеждаше недоволен, когато потеглиха. Джейсън ги наблюдаваше със замислена усмивка, после взе една книга и отиде в стаята си.

Рейчъл си даваше сметка, че няма да може да заспи, докато не разбере как е завършила плиткоумната шега на Леди и реши, че е по-добре да свърши някоя работа. Колкото по-рано установи кой действително е Трей, толкова по-бързо ще успее да се върне у дома и да забрави, че някога е чувала за него.

С всеки изминат ден ставаше все по-уверена, че този янки не е Тагърт. Всички от фамилията бяха от Запад, нямаше нито един, който да се е заселил на изток от Мисисипи.

Откри малко бяло петно в документацията, свързано с Даниъл Тагърт, роден през 1821 година и починал 1888 година. Със съпругата му Нанси бяха имали две деца: Джеймс, предшественика на фамилията, която сега живееше в Шоудаун и Роуз, чиято съдба лежеше в дъното на легендата за града.

Накрая Рейчъл беше принудена да признае пред себе си, че разказаното от Джес е вярно. Роуз наистина е избягала със стрелеца Бун, а не с благородния шериф Джак. Не оставаше и капка съмнение след прегледа на първата част от материалите.

Роуз и Бун се установили в Калифорния, очевидно за да избягат от създалия се конфликт в селището. Той е сменил името си на Джеб, прякор взет от инициалите на истинското му име Джеръми Едуард Бун, а впоследствие е бил избран и в законодателната власт на местната управа. Имали са четири деца: три дъщери, за които не беше открито нищо повече и един син Джон Тагърт Смит, наречен Джак.

През 1889 година Бун и Роуз случайно срещат брат й Джеймс и жена му Дайана в операта в Сан Франциско. Двете двойки очевидно са се споразумели да не разказват на фамилията, тъй като всички са смятали Бун за убит. Сред документите имаше леко закодирано писмо на Роуз до Дайана, което би имало смисъл само за тези, които познаваха семейната история. Тя го беше подписала като „Госпожа Джеб Смит“.

След това следата избледняваше. От брака си синът на Роуз, Джак Смит имаше двама синове: Бун, роден през 1906 година и Томас Тагърт — роден през 1910 година. Последният, наричан още само Том бе сключил брак с жена, на име Барбара, през 1935 година и когато им се роди син, го нарекли Джон.

Този Джон би трябвало да е бащата на Трей, ако той наистина беше от това семейство. Но Джон Смит беше роден в Ню Орлиънс, щата Луизиана и бе починал през 1975 година. Ако не излезеше някой нов документ от все още непрегледаните материали, можеше да се предполага, че целият си живот е прекарал там.

Уморена, тя остави всичко настрана. Почти й се искаше да докаже, че Трей е този, за когото го мислеше Том, но виждаше, че не съществува такава възможност. Трей беше мъжествен и смел, понякога — чаровен и забавен. Но не беше Тагърт.

Беше достатъчно само да погледне имената на семейство Смит през изтеклите години — Джеси, Даниъл, Бун. Никъде не се споменаваше Трей.

Погледна стария часовник. Беше вече един след полунощ. Какво, по дяволите, правеха Леди и неговите приятели?

Като че ли в отговор на мислите й, отвън изскърцаха спирачки. Рейчъл излезе точно навреме, за да види разчорления Леди, който твърде енергично скочи от пикала. А би трябвало да е уморен.

— Какво има? — попита тя, още преди брат й да приближи до нея. — Къде е Трей?

— Проклет да съм, ако знам! — изстреля Леди. Спря на стълбите и прокара ръка през косата си. — Изгубихме кучия син някъде из Дяволския каньон.