Рут Джийн Дейл
Пламенният янки (5)

Четвърта глава

Действителността започна да придобива реални очертания. Рейчъл беше Лиз. Можеше ли Леди Кокс, вуйчото на онзи хлапак да е неин брат?

Изведнъж осъзна, че стои с отворена уста, преглътна и промърмори тихо:

— Дявол да го вземе!

Какво ставаше тук? Рейчъл беше по-възрастна от Лиз и съвсем безлична. Беше по-ниска, косата й не беше толкова тъмна… и фигурата й… Огледа застаналата на прага жена. Широките дрехи на библиотекарката изобщо не загатваха за съблазнителното тяло на Лиз.

Жената се скова под изпитателния му поглед, страните й поруменяха.

— Дойдохте тук, за да ругаете ли? — попита тя с ледения глас, който вече беше чувал. — Или искате нещо друго?

— Аз… — Мисълта на Трей трескаво работеше. Гласът и акцентът бяха различни, а също и изражението, и позата. Всичко беше по-различно.

С изключение на галеното име. И връзката с Леди Кокс. Инстинктът подсказа на Трей, че младежът се беше отнесъл с Лиз точно така, както би се държал по-малък брат с голямата си сестра, която не одобрява неговото поведение.

— Аз… Трябва да поговорим — започна Трей. Неубедително, наистина неубедително. Трябва да измисли нещо по-добро.

— Разговаряхме само преди няколко часа — каза Рейчъл търпеливо, както би постъпила и с неблагоразумен посетител на библиотеката.

— Да, но нали ще работим заедно…

— Да работим заедно?! Не мисля, че това е част от сделката — повдигна скептично вежди тя.

— Да. Това е едно от нещата, за които трябва да поговорим. — Той погледна многозначително към всекидневната. — Няма ли да ме поканите?

— Не, господин Смит. Не желая да ви каня. Можете и тук да кажете за какво сте дошли. — Тя хвана още по-здраво бравата на отворената врата и го погледна безизразно.

Ледена. Не би могла да бъде онова горещо маце от „Аламо“. Хрумна му нова възможност и той попита с надежда:

— Имате ли сестра?

— Не мисля, че е ваша работа — изстреля тя на един дъх. — Ако това е всичко…

Понечи да затвори вратата, но Трей сложи крак на прага и й попречи. Успокой се, Смит! Не бързай. Ако наистина е Лиз, повече от ясно е — не трябва да разбере, че си я познал. Не и преди да му дойде времето.

— Казах на Том да ме махне от завещанието — рече той.

Рейчъл отстъпи и изпусна бравата. Мъжът веднага се възползва и влезе, като попадна в малка всекидневна, защото къщата нямаше антре.

Изглежда, хладнокръвието започваше да я напуска. Тя навлажни бледите си устни. Беше забелязал, че когато не бяха стиснати неодобрително, те бяха чувствени и нежни, макар да се различаваха от тези на Лиз.

— Със сигурност бих изпил нещо студено. А след това може да обсъдим въпроса — усмихна й се той насърчително.

— Няма какво да обсъждаме. Не трябваше изобщо да споменавам завещанието.

— Защо? Мислите, че съм измамник.

— Изобщо не съм ви наричала измамник!

— Дори пред себе си?

— Какво мисля си е лично моя работа!

— А какво ще стане, ако сам призная, че съм мошеник? Това дава ли ни тема за разговор?

Младата жена се намръщи. Очевидно бе объркана и той реши да се възползва.

— Рейчъл, светът е пълен с мошеници. — И ти отлично знаеш за какво говоря. — Малко са хората, които са точно това, което изглеждат отстрани. В това число и ти, добави наум. — Ние всички сме измамници, в един или друг смисъл. — Да, например благочестива библиотекарка се преоблича като каубойско маце и обикаля горещите барчета.

— Това е… — тя преглътна с усилие и отказа да срещне погледа му — … интересна теория. Вероятно все пак трябва да поговорим.

Обърна се и го покани да седне. За миг видя профила й: класически прав нос, изчистена линия на челото и брадичката, чувствена извивка на пълните устни. Тъмнокафявите очи проблеснаха, преди да сведе поглед, а миглите й се разпериха като ветрило над гладката тъмна кожа.

Изведнъж като мълния го озари увереността за нейната самоличност. Беше готов да се обзаложи, че второто име на Рейчъл е Елизабет.

Но защо се преструваше? От какво се страхуваше? Докато не открие отговорите на тези въпроси, смяташе да запази откритието за себе си.

 

 

Рейчъл се подпря на умивалника в кухнята и опита да си поеме въздух. По дяволите Трей Смит, по дяволите неговото идване тук! Беше я заварил съвсем неподготвена. Отначало беше сигурна, че е разкрил малката й игра, но после ужасният миг отмина и сега със същата сигурност можеше да твърди, че той не знае нищо.

Не, разбира се, че не би могъл да свърже скучната библиотекарка с наперената Лиз, успокояваше се тя, докато наливаше чай върху ледените кубчета. Сложи две чаши върху таблата и тръгна към всекидневната, като непрекъснато си повтаряше, че най-лошото без съмнение е минало. Ако я беше свързал с Лиз, щеше да го е разбрала досега.

Но каквото и да стане по-нататък, повече не трябва да го вижда. Не беше ли признал току-що, че е измамник?

Имаше нещо в него, което изваждаше на показ най-лошото у Рейчъл Елизабет Кокс. Самото му присъствие възпламеняваше кръвта й и в същото време вледеняващи тръпки лазеха по гърба й.

Той не трябваше да застрашава душевното й равновесие, постигнато с толкова много усилия. Тя просто нямаше да го допусне и за да си го докаже, остави таблата върху масичката за кафе и го погледна смело в очите.

Но веднага съжали, защото устните й пресъхнаха, а сърцето й лудо заби. Каквото и да си казваше за свое успокоение, оставаше неоспоримият факт, че Трей Смит беше най-сексапилният мъж, когото бе срещала. Помисли си го снощи в „Аламо“ и отново днес следобед в ранчото на Том, виждаше го и в момента. Дори синкавите шевове на челото му не намаляваха неговата привлекателност.

Но сега опасността изглеждаше далеч по-голяма, след като бе нахлул в дома й — нейното убежище, мястото, където не беше необходимо да внимава за всяка своя дума.

Той взе високата чаша и я изпи на един дъх.

— Благодаря — рече. — Имах нужда от това питие.

Рейчъл отказа да се включи в безсмислен разговор. Добави две лъжички захар в своята чаша и седна срещу неканения гост.

— Господин Смит, казахте… — започна дръзко тя.

— Наричай ме Трей.

Рейчъл се намръщи. Предпочиташе изобщо да не се обръща към него.

— Сам казахте, че сте измамник. Бихте ли ми обяснили?

— Малко преувеличих.

— Съжалявам, но не ви разбирам. — Не съм точно… измамник.

— Значи твърдите, че наистина сте изчезналият наследник на Роуз Тагърт?

— Нищо подобно не твърдя.

— В такъв случай е по-добре да ми обясните какво точно имахте предвид — раздразни се тя.

— Разбира се. — Той изпружи дългите си мускулести крака. Носеше шарени маратонки с червени връзки и светлосиня фланелка с рекламни надписи, които мигновено привличаха погледа.

— Работата е там, че — започна той бавно, като очевидно подбираше думите си — старецът сам дойде при мен. Според него аз съм дълго търсеният какъв беше там… Казах му, че не е възможно точно аз да съм човекът, за когото ме смята.

— Защо не, господин…

— Трей — помогна й. — Защото съм сирак. — С това нямаше да спечели симпатиите й.

— Всичко това означава, че не познаваш прадедите си, а не че не си ги имал.

Трей обърна упорито глава и тя видя малката трапчинка на брадичката и вече оформените бръчки от двете страни на невероятно чувствената уста.

Трябва да престана да мисля за тези неща, рече си тя и сведе поглед към побелелите от стискане пръсти в скута си.

— Може и така да е — съгласи се мрачно Трей. — Но отраснах в Ню Йорк и нямам причина да мисля, че някога съм живял другаде.

— Къде те намери Тагърт?

— В Калифорния. По-точно в Сан Диего. Дойде на снимките…

— Филм ли снимаш?

— Не съвсем.

— Тогава какво правиш?

Той се замисли за момент.

— Може да се каже, че върша това, което другите не могат.

Да, изглежда, беше момче за всичко и явно недобре платен. Един богат старец, решил да го осинови, вероятно би му се сторил като манна небесна.

— Да се върнем на въпроса. Ако не мислиш, че си свързан с Том, защо дойде в Тексас?

— Хубав въпрос. — Той прекара ръка през буйната си черна коса. — Претърпях злополука и бях съвсем разглобен.

Тя кимна, спомнила си думите му: „Хвърли ме кон.“ Видя как очите му внезапно се присвиха, сякаш прочете мислите й и побърза да добави:

— Забелязах шевовете над веждата ти, леко накуцваш…

— Да, имах нужда да се възстановя някъде, а старецът настоя да тръгна с него и аз се съгласих. Но не съм му обещавал абсолютно нищо и не искам абсолютно нищо от него — сви рамене той. — Освен едно — спокойно място, където да мога отново да вляза във форма.

Да влезе отново във форма?! Тя го погледна с недоверие. Този мъж беше канара от мускули и в цветущо здраве.

Изведнъж той се изправи, вперил поглед някъде зад гърба й.

— Независимо дали ми вярваш, или не, пет пари не давам…

Рейчъл се вледени, защото се досети какво ще види зад себе си, ако се обърне.

Трей се усмихна, докато наблюдаваше как хлапакът влиза в стаята, важно и надуто като младо биче. Карирана риза висеше от едната му ръка. Младежът го погледна унищожително.

Някога, преди хиляда години, Трей също беше млад и сега добре разбираше Леди Кокс и не го винеше за собственическото му поведение. Беше в неговия дом и разговаряше с неговата сестра. Един мъж трябва защитава това, което има…

Ако го има.

Момчето спря в средата на стаята, облече ризата и, без да я закопчава, я напъха в джинсите.

— Онази дяволска котка пак се е качила на дървото пред моя прозорец — изръмжа той към Рейчъл. — Само да имах пушка, кълна се, че…

— Леди! Имаме гост.

Тя отново беше неспокойна. Трей почувства нервността в гласа й и видя ужаса в погледа й. Би трябвало да е нервна, помисли си той със задоволство. Хлапакът можеше лесно да изпрати по дяволите целия й маскарад.

Време беше да вземе нещата в свои ръце.

— Вече сме се срещали — каза той с безизразен недружелюбен глас.

— Наистина ли? — намръщи се Леди. — Май не си спомням… — Очите му се разшириха. Дългите мигли и големите тъмнокафяви ириси бяха точно като на Лиз.

— Да — кимна Трей, — снощи. Ти успя да забъркаш хубава каша, а след това изчезна и остави други да я сърбат.

— Помня те! — светнаха очите на Леди. — Ти беше с… — Той хвърли бърз поглед към Рейчъл.

— За малко да прекарам нощта в кафеза — намеси се Трей спокойно. — Човече, аз бях обикновен посетител, докато не дойде ти и не предизвика Третата световна война.

— Какво, не можеш ли да се грижиш за себе си? — попита Леди с презрение. — Проклетите янки сте едни и същи. Идвате тук и…

— Леди! — Рейчъл скочи на крака и го хвана за ръката също както снощи в бара. — Млъкни, за Бога, моля те!

Тонът й не търпеше възражение и Леди се подчини. С въздишка на облекчение тя ги представи един на друг.

— Трей Смит, това е брат ми Леди Кокс. Леди, Трей е… — тя се поколеба — … гост на Том в ранчото.

— Нима? — Младежът погледна неодобрително сестра си. — Какво прави един проклет янки…

— Това вече преля чашата. — Трей се изправи и сви ръцете си в юмруци. — Следващия път, когато ме наречеш отново „проклет янки“, ще трябва да понесеш последствията.

— Леди! Леди! — чу се разтревожен детски глас.

И тримата се обърнаха стреснати. На вратата пристъпваше от крак на крак момиченце на около пет годинки, сълзи се стичаха по лицето му, а ръцете му трескаво се свиваха и разпускаха.

Рейчъл отиде бързо при детето и коленичи до него.

— Какво има, Деби Сю? — избърса тя сълзите, оставили следи по изцапаните му бузки. — Не плачи, миличка. Само ми кажи какво се е случило и ще ти помогнем, обещавам.

— Ами… — Детето се опита да спре хълцането. — Флафи се е качил на дървото.

— Да, вече го чух да мяука — изръмжа Леди. — Деби Сю, колко пъти трябва да ти обяснявам, че котките могат да слизат от дърветата съвсем…

— Не, Леди, този път наистина е страшно. Качил се е на върха на дървото и се страхува да слезе! Ти трябва да го спасиш! Моля те!

Леди решително поклати глава и лошото мнение на Трей за хлапака се затвърди. Господи, какъв човек беше? Какво му коства да спаси котето на едно дете?

— Деби Сю Гринлийф, колко котешки скелета си виждала по дърветата? Когато огладнее, сам ще слезе.

— Но Флафи… Но Флафи… — Деби отново избухна в плач.

Рейчъл притисна детето в прегръдките си и погледна укорително брат си.

— Леди, не мислиш ли, че би могъл да го направиш?

— Не, не, стига! Миналата седмица смъкнах тази проклета котка за последен път.

Деби обърна обляното си в сълзи личице към Трей, сякаш той беше последната й надежда.

— Господине! — проплака тя с гласче, което би размекнало и стомана. — Моля ви, спасете моето коте!

Е, какво друго му оставаше да направи? Застана под големия дъб и се опита да открие с поглед Флафи, който беше изцяло скрит зад плътната листна маса, но силното мяукане издаваше присъствието му.

Не че толкова му се искаше да го направи, но момичето беше обърнало към него големите си насълзени сини очи и той просто нямаше друг избор. Какво пък, по дяволите, не беше кой знае какво да се покатери на дървото и да спаси едно малко пухкаво топче.

В крайна сметка той беше професионалист.

Рейчъл наблюдаваше Трей, докато той преценяваше разстоянието до най-близкия клон. Знаеше, че трябва да го предупреди. Трябваше, наистина. Но от друга страна, нищо нямаше да стане, ако му се посмачка вирнатия нос.

Мъжът се засили, подскочи във въздуха, хвана се за един дебел клон и се залюля. След миг вече седеше на него, като се оглеждаше как да стигне до следващия. Изглеждаше напълно уверен в себе си.

Но Рейчъл забеляза, че кракът му леко поддаде. Ами ако падне или се удари?

Тя стисна здраво ръката на Деби. А какво ще стане, когато стигне до върха и разбере, че е тръгнал да спасява тигър-саблезъб.

Благоприличието изискваше да го предупреди, въпреки че самоувереността му я дразнеше.

— Трей! — извика тя. — Мисля, че трябва да знаеш… Мм!

Леди затисна устата й с ръка и осуети предупреждението, а Трей се залюля и се прехвърли по-високо. Докато се закрепи и успее да й отговори, Леди я пусна.

— Каза ли нещо? — извика Трей, вече на около девет метра от земята.

— Ами… Исках да ти пожелая късмет!

— Да, господине! — присъедини се Деби. — Желаем ви късмет.

Той им махна за поздрав, изкачи се още по-нагоре и изчезна от погледа им. Разбираха докъде е стигнал по движението на листата и падането на някой счупен клон, съпроводено от звучно проклятие. Издигаше се, придружаван от неописуемите писъци на котката и изведнъж…

Настана такава тишина, че Рейчъл неволно притаи дъх. Дори момиченцето замря неподвижно, загледано нагоре. Леди изви глава и устните му се разтвориха в доволна усмивка.

— Проклятие! — Изненаданият вик на Трей очевидно раздразни стария Флафи и той нададе нов див рев. Листата на дървото се раздвижиха като от силен вятър, клоните се разлюляха, а дървото сякаш потрепери. Ужасена, Рейчъл си представи как Трей и голямата черна улична котка са застанали един срещу друг и само след миг дивото животно ще скочи и ще раздере с острите си като бръснач нокти нищо неподозиращия и неподготвен спасител…

Ужасяващ звук от сцепено дърво я предупреди, че старият дъб няма да издържи. Леди я сграбчи през кръста и я издърпа заедно с Деби на безопасно разстояние.

— Внимавай! — изкрещя той. — Пада един клон!

Рейчъл притисна Деби към себе си, затвори очи и започна да се моли: „Господи, не му позволявай да си счупи врата, не на моето дърво. Том никога няма да ми прости!“

Счупеният клон падна тежко на земята. В същия миг малкото момиче се откъсна от нея.

— Флафи! — извика то и хукна след черната стрела, която излетя в западна посока със скоростта на светлината. — Върни се, Флафи! Искам да те прегърна!

Рейчъл се страхуваше да погледне към дървото, ужасена от мисълта какво би могла да види. Дали Трей Смит лежеше премазан под счупения клон? От върха ли беше започнал да пада, или…

Леди избухна в смях. Тя се обърна, готова да издере очите на брат си, но в същия миг забеляза Трей.

Държеше се с една ръка за някакъв клон и висеше на около десетина метра от земята, с кървави бразди по лицето, останали от ноктите на Флафи и фланелка, раздрана на ивици.

Гледаше ги отгоре и се смееше безумно. А след това, пред изумения й поглед се залюля, пусна клона и се хвана за следващия.

Тарзан не би слязъл толкова бързо и с такава лекота.

Дори приятелката на Тарзан не би се впечатлила така силно от мъжеството му, когато промиваха раните от котарака и без да издаде нито звук и понесе стоически всичко, сякаш не изпитваше болка.

Дори Леди се почувства неловко.

— Къде се научи да скачаш от клон на клон, без да си счупиш врата? — попита той.

— Аз ли го направих? — Очите на Трей се разшириха в подигравателно учудване. — Толкова бързах да избягам от Флафи, че не съм разбрал как стана.

— Да, да — съгласи се със саркастичен тон Леди и добави: — Ядосан ли си? Имам предвид заради Флафи.

Трей се изправи и посегна към разкъсаната си фланелка. Рейчъл напразно се опита да откъсне поглед от силните мускулести гърди на мъжа пред себе си. Беше слаба. Беше дяволски слаба.

— Не-е, не съм ядосан. За Флафи, както и да е. Но съвсем не съм доволен от случилото се снощи.

Страните на Леди пламнаха.

— Виж какво, човече, ти беше на неподходящо място в подходящ момент. Никога ли не си чувал за бой в бар? Ако не можеш да се справиш, връщай се там, откъдето си дошъл.

Трей го изслуша търпеливо, сетне рече с мек поучителен глас:

— Там, откъдето идвам, схрускваме малките момчета като теб и ги изплюваме обратно. Снощи ти се прояви като пиян глупак. Започна кавгата, а след това се изниза през задната врата. Ти ми кажи, кой не може да се грижи за себе си? — Той се отправи към вратата, но спря на прага и се обърна. — Не обичам пияниците и наркоманите. Тях не ги е грижа кого нараняват. Обикновено повличат със себе си някой невинен и провалят живота му. Преди много време реших, че това няма да съм аз. Можеш да бъдеш сигурен, че няма да съм аз.

Прозвуча като прокоба и Рейчъл със страх осъзна, че може да е прав. Нямаше с какво да оправдае поведението на брат си, нито пък своето собствено. Не можеше и да се извини, въпреки че желаеше да го направи. Предполагаше се, че не знае за случилото се, поне не от първа ръка.

— Почакай! — извика тя. — Аз… — Щеше да й бъде много по-лесно, ако Трей не стоеше безмълвен с поглед, изпълнен с очакване. — Аз… съжалявам. За раните от котката. Чувствам се отговорна…

Той изглеждаше разочарован, сякаш беше очаквал нещо повече.

— Няма нищо, вината не е твоя. Всеки е отговорен за собствените си постъпки, колкото и глупави да са понякога.

Студените сиво-сини очи се впиха в Леди, но хлапакът извърна поглед. Ала в този момент Рейчъл не се интересуваше от брат си. Колкото повече извиняваше Трей, толкова по-виновна се чувстваше.

— Трябваше да те предупредя за Флафи — каза тя. — Или поне да те откарам на преглед при доктор Престън. Не мисля, че е необходимо да се шият раните, но ще трябва поне една инжекция против тетанус.

Кръвта се отдръпна от лицето на Трей. Той като че ли изглеждаше уплашен…

Но това беше нелепо! Този човек се изкачи на върха на едно от най-високите дървета в Шоудаун, би се с дива котка, слезе безразсъдно смело, може би дори с риск за живота си. Нима се разтрепери само при споменаването на инжекцията против тетанус?!

Но се оказа точно така, въпреки че той направи опит да прикрие страха си. После поклати глава, обърна се и излезе.

— Страхливец! — чу тя зад себе си гласа на Леди. — Уплаши се от някаква си инжекция.

Трей стисна здраво кормилото и потрепери. Никога не знаеше какво ще разбуди спомените му. Понякога само споменаването на думата „инжекция“ беше в състояние да го накара да изживее отново целия кошмар…

Внезапно го обзе чувство на безпомощност, същата безпомощност от онзи далечен ден на улицата, когато го притиснаха към земята и оголиха ръката му. Беше преживявал тази сцена безброй пъти: лица на младежи с различни цветове на кожата се хилеха злобно в лицето му, иглата се приближаваше все по-близо и по-близо, ставаше все по-голяма и заплашителна…

Извиваше се, обръщаше се, бореше се за своя живот… Стомахът, цялото му тяло се сви на топка в очакване на убождането. Пронизващата болка и гласът: „Дръж го здраво, дяволите да те вземат! Трябва да намеря вената.“ Студената игла проникваше в топлата плът отново и отново. Най-накрая чу доволното изсумтяване на своите мъчители и жестоките ръце го пуснаха.

Задави го уличната воня на разложена смет и изгорели газове. Чу далечния вой на полицейска сирена и тропота на бягащи крака, но не можеше да се движи, не можеше да диша. Пот изби по челото му. Трябваше да се изправи. В противен случай скоро щеше да бъде мъртъв…

Облегнат на волана на пикапа на Том, Трей прекара трепереща ръка през лицето си и пое дълбоко въздух. Но това беше друг живот, на друго място, напомни си той. Глупав седемнайсетгодишен хлапак, който на косъм се беше разминал със смъртта. Други, които познаваше и обичаше не бяха имали неговия късмет… Ако въобще можеше някой, живял при онези условия, да се нарече късметлия.

Иглите означаваха наркотици, а наркотиците означаваха смърт, независимо дали си в болницата, или на улицата. Знаеше, че тази негова фобия е неоснователна, но не виждаше какво би могъл да направи, за да се избави от нея.

Освен да мисли за друго.

Ще мисли за Рейчъл, реши той. И за Лиз!