Рут Джийн Дейл
Пламенният янки (7)

Шеста глава

Докато бутилката описваше дъга във въздуха Трей видя възможност да се възползва от неопитността на момчето. В последния момент изви главата си настрана, колкото да позволи на стъклото да премине на косъм от лицето му и да се стовари с трясък върху рамото му. Изпъшка тежко и залитна драматично към стълбите. Размаха ръце, сякаш се мъчеше да запази равновесие.

Всъщност вече беше решил да изиграе смразяващо кръвта падане. Представяше си каква гледка ще представлява долу сред кашоните и тенекиените кутии.

Едно-две натъртвания бяха прилична цена, за да впечатли една жена и да изкара ума на глупавия хлапак.

Вцепенена от ужас, Рейчъл видя как Трей се преметна през перилата на верандата, полетя към стълбите и се запремята надолу, докато се приземи сред купищата картонени кутии напълно неподвижен.

Викът на Леди прониза настъпилата тишина.

— Дявол да го вземе! Май пребих кучия му…

— Загазихме! — занарежда Върджил. — Ще изгнием в затвора заради този тип!

Рейчъл избута двамата мъже и се втурна надолу по стълбите. Плъзна се по перилата и не усети кога е коленичила до безчувственото тяло на Трей. Сграбчи с две ръце бялата копринена риза и се загледа втренчено в бледото му лице, молейки се горещо да е жив.

Леди и останалите се насъбраха около тях.

— Боже мой! Видяхте ли какво стана! — възкликна ужасено някой. — Сигурно не е останало здраво място по него.

Трей издаде мъчителен стон, първият признак на живот след падането му, но не отвори очи.

— Мисля, че идва в съзнание — извика Рейчъл повече с надежда, отколкото със сигурност и стисна още по-силно ризата му. — Трей, кажи нещо… моля те кажи ми нещо!

Той извърна глава и простена отново. Клепачите му трепнаха.

— К-какво се случи?

Тя изви очи към обсипаното със звезди небе и промълви:

— Благодаря ти, Господи! — Обхвана лицето му и го попита умоляващо: — Кажи ми къде те боли. Имаш ли нещо счупено?

— Д-добре съм. — Гласът му прозвуча тихо и объркано, но без силна болка. — Какво се случи?

— Подхлъзна се и падна, бе човек! — излъга Върджил, но чу неодобрителния шепот на присъстващите.

— Точно така стана. — Леди погледна своята жертва. Опита да се държи като мъж, но гласът му трепереше. — Аз те ударих!

— И трябва да съжаляваш за това! — Рейчъл беше толкова ядосана, че не усети как й се изплъзнаха грубите думи. — По-добре коленичи и благодари на Бога, че не го уби. Дължиш на Трей извинение за поведението си.

— Не му дължа…

Измъченото стенание на Трей прекъсна обясненията му.

— Ще ми помогне ли някой да го внесем вътре докато дойде лекарят? — попита Рейчъл.

— Никакви лекари! — Трей я хвана за ръката неочаквано силно. — Само още няколко минути и ще се съвзема. Ще… се оправя.

Отчаяно й се искаше да му повярва, но й беше доста трудно, след като беше видяла кошмарното му падане.

— Сигурен ли си?

— Съвсем сигурен! — Той се размърда леко върху смачканите кутии. — Ако можеш… да ми повдигнеш малко главата…

Не беше трудно. Седна до него, сложи главата му в скута си и погледна брат си:

— Донеси чаша вода, а след това заедно с твоя човекоподобен приятел може да изчезвате оттук. Достатъчно се проявихте за тази вечер. — Трей я дръпна за ръката и тя го погледна неспокойно. — Имаш ли нужда от нещо? Не искаш ли все пак да извикаме лекар?

— Би ли… Би ли казала на останалите да се махнат оттук? — Той кимна към насъбралата се публика. — Притесняват ме.

Наистина беше така, но щом чуха измъчения му шепот, разбраха намека и с голяма доза нежелание се оттеглиха, като го поглеждаха крадешком. Ще има да говорят за това много дълго, Рейчъл беше сигурна. Но Трей не го беше грижа, а тя не можеше да мисли за себе си, не сега.

Леди се върна с чашата.

— Аз изчезвам — заяви той, като погледна кисело към лежащия мъж. — Той е по-добре.

— Надявай се да е така. Ще си поговорим за това по-късно, Леди Кокс! — Рейчъл повдигна главата на Трей и поднесе чашата с вода към устните му.

Той отпи, а главата му съвсем естествено легна в извивката на ръката й. След това въздъхна, затвори очи и се облегна на гърдите й. Дали не беше изгубил отново съзнание? Не смееше да помръдне, нито да диша… Не смееше да помисли за близостта на устните му до зърната й.

А това беше единственото нещо, за което Трей можеше да мисли. Почувства как меката й плът се стяга с всяка изминала минута… Собственото му тяло се беше напрегнало в очакване.

Този път стонът му беше напълно искрен. Исусе, трябваше да се върне вкъщи заедно със Сиси. Такива изпитания не са полезни за мъжете, дори когато трябваше да се даде урок на двама хлапаци, които наистина си го заслужаваха.

С треперещи ръце, които издаваха вълнението й, тя отново положи главата му в скута си. Е, и това не беше чак толкова лошо.

— Мога ли… да направя още нещо за теб? — запъна се тя.

По дяволите, да! Можеше да измисли поне още дузина неща, но при всички случаи беше по-добре двамата да не са облечени. Пое си въздух с треперещи устни.

— За мен не, но… Том има нужда…

— Какво? От какво има нужда?

Той заговори мъчително бавно.

— Том се нуждае… от теб и хлапето ти в неговата къща, така че да можеш да откриеш истината за всичко.

Точно така! Чудесно изигран примиращ глас!

— О, не мисля, че идеята…

— Моля те! Ти знаеш, както и аз, че не съм Тагърт, но Том… Колкото по-дълго се проточи всичко, толкова по-трудно ще му бъде да го приеме. Направи го заради него, Рейчъл!

Тя си пое дъх и Трей видя, че се колебае. Не му вярваше, но се чувстваше отговорна за сегашното му състояние. Как можеше да му откаже?

Не можеше.

— Добре! Мисля, че това е най-малкото, което мога да направя при тези обстоятелства.

— Това обещание ли е?

По-полека, човече, недей да изглеждаш твърде нетърпелив, нито твърде настойчив!

— Да, обещание е — въпреки нежеланието си каза тя.

Мъжът протегна ръка към нея и Рейчъл, без да се замисля, я пое в своята, пръстите им се преплетоха.

— В такъв случай — прошепна Трей толкова тихо, че тя трябваше да се наведе още по-близо към него, за да го чуе — да скрепим сделката.

Ръката му обхвана тила й и привлече главата й към гърдите му. Горещите му устни се впиха в нейните.

Изненадана, тя отговори на целувката му, завладяна от неудържима страст. Не можеше да повярва, че това е тя, макар да копнееше за много повече — да разкъса дрехите му и да прегърне бедното му изранено тяло.

Бедното изранено тяло? Но той съвсем не реагираше като ранен, докато я вземаше в прегръдките си. Ръката му я обгърна през кръста, а другата обхвана главата й и я пристегна като с железен обръч.

Трей Смит трябваше да притежава най-мощното либидо в историята на човечеството, за да може да направи и едно движение, докато тялото му гореше от болка. Можеше да е получил и сътресение на мозъка, помисли си Рейчъл.

Тя положително не бе и сънувала, че съществува такава целувка, толкова властна, в същото време така ласкава и толкова кратка. Или че е във възможностите на един мъж след главоломно падане по стълбите да скочи на крака и да й се усмихне, докато тя седеше замаяна и объркана сред смачканите кутии.

— Това е цяло чудо! — обяви той със смях. — Аз съм излекуван. — Хвана я за ръцете и й помогна да се изправи.

Тя се почувства изиграна. Не знаеше как стана така, защото със собствените си очи видя как падна, но той явно умело се бе възползвал от ситуацията.

Въпреки това тя беше дала дума и щеше да я удържи.

 

 

Рейчъл и Джейсън се нанесоха в ранчото на следващия ден.

Момчето беше много доволно и това я изненада. Джейсън не беше от децата, които обичат игрите навън. Заобикалящата го обстановка никога не го интересуваше. Беше нахвърлял нещата си в своята нова стая и веднага излезе, за да разузнае наоколо, този път без да вземе със себе си неизменната книга.

Рейчъл го проследи с поглед, докато се отдалечаваше и последва Том в библиотеката, за да вземе събраните документи.

— Не мога да ти обясня колко дълбоко ценя желанието ти да ми помогнеш, Рейчъл! — Старецът изглеждаше невероятно облекчен.

— Няма да е трудно — излъга тя. — Аз ти дължа толкова много, че никога няма да мога да ти се отплатя напълно.

— Глупости! — махна с ръка той. — Не бих поверил тази работа на всеки. Въпреки че отсега ми е ясно какво ще откриеш.

— Добре, ако действително знаеш, защо…

— За да го убедя.

Не беше необходимо да попита кого.

— Почти сигурно е, че ще бъдеш разочарован. Самият Трей каза, че няма как да бъде доказана роднинската му връзка с теб.

— Откъде, по дяволите, му е известно това? — изсумтя Том. — Той никога не е имал семейство и се страхува да признае, че го иска. — Чертите на лицето му се смекчиха. — А той наистина го иска.

— Как можеш да си толкова сигурен, Том? Трей има вид на абсолютно самостоятелен и независим мъж.

— Защото всеки човек иска да има семейство. Това включва и теб, миличка. Ти само се преструваш, че си доволна.

— Не разбирам за какво говориш — вирна брадичка тя.

Но много добре разбираше. И той беше прав, в никакъв случай не беше доволна. Години наред след Боби беше потискала своята страстна натура. Сега се появи Трей Смит, предизвикателен и необуздан, и постави под заплаха всичко, което беше постигнала с толкова усилия.

Доволна? Не, вече не.

 

 

Трей потупа жълтеникавия кон по гривата и се загледа в него. Старият Бък изглеждаше добре напоследък. Може би беше време да започне отново работа.

Джейсън скочи от оградата и приближи към него.

— Държиш се като новак — отбеляза момчето, — но не си. Какво каза, че си правил в Калифорния?

Трей се засмя и погледна момчето с удивление, после се намръщи.

— Нищо не съм казвал.

— Не е и необходимо. — Детето се усмихна още по-широко и добави поверително: — Мога ли да пояздя твоя кон?

— Не. При това той не е мой, а на Том.

— Аз мисля, че е твой. А също така, че точно него си яздил, когато си се наранил — закачливо го погледна хлапакът.

— Гледай ти! — Трей подскочи, покатери се на оградата и седна.

Момчето го последва.

— Така става. Понякога… просто чувам разни неща.

— Подслушваш значи?

— Да, може и така да се каже. — Лицето му излъчваше ангелска невинност. — Подочух доста неща за теб.

— Например? — Любопитството на Трей нарасна.

— Ами, идваш от Калифорния, наранил си се при падане…

Точно това бе разказал на Лиз онази нощ в барчето и тя трябва да е предала историята на момчето. Никой, освен Том и Лиз, не знаеше как е станала злополуката.

— Работиш за филмова компания, но не като актьор. Можеш да се катериш по дърветата като Тарзан.

— Откъде, по дяволите, знаеш всичко това? — попита Трей. — Ти не беше там, когато старият Флафи ме направи за смях.

— Бях, разбира се. Гледах през прозореца на моята стая. Ти просто не си ме видял, това е.

— Ах, ти малък… — Трей разроши тъмната коса на момчето.

— Чух какво се е случило в „Жълтата роза“. — Хлапето погледна с възхищение събеседника си. — Всички в града говорят за това. Чудя се как никой нищо не е разбрал. Предполагам, виждат в теб само проклетия янки и не се замислят повече.

— За какво да се замислят, умнико?

— За това, че си каскадьор в Холивуд — каза простичко момчето. — Предполагам, наранил си се при някой номер по време на снимки…

Трей беше толкова изненадан, че за малко не падна от оградата.

— Какво, по дяволите, знаеш ти за каскадите? — попита той.

— Литературно проучване — сви рамене хлапето. — Когато задам въпрос на мама, тя винаги казва: „Провери сам.“ И аз…

— Исусе, няма да казваш нищо на майка си! — Това ще развали всичко. Възхищението на Рейчъл ще се изпари, ако тя разбере, че падането предишната седмица в „Жълтата роза“ е било само номер. Когато един мъж иска да съблазни, той не… Да съблазни? Как би могъл да седи тук, до детето на жената, към която бе насочено желанието му, и да мисли за прелъстяване? Той скочи на земята и изгледа момчето с присвити очи.

— Нищо не съм казал на мама! — побърза да се оправдае Джейсън и гласът му потрепери. — Аз си направих проучването. Мога и сам да се оправям в проклетата библиотека.

— Не бива да ругаеш!

— Ти също ругаеш! — не му остана длъжно момчето.

— Аз съм голям. А ти си още дете, при това невероятно умно дете.

— Защо се сърдиш толкова? Нищо не съм направил! — Джейсън премигна тъжно. Беше почти готов да заплаче.

Ако Рейчъл разбереше, че им е направил номер, на нея и на брат й… Не, не можеше да позволи това. Искаше да й обясни, но при по-подходящ случай.

А сега му беше необходимо да получи обещанието на момчето, че няма да казва нищо на никого, дори на майка си, макар това да означаваше да я излъже.

Не можеше да го направи. По дяволите, не можеше да иска от едно дете да лъже майка си. И той завърши с думите:

— Не обичам хората да си пъхат носа в моите работи, в това число и децата.

Обърна се и се отдалечи, като се чувстваше истински мръсник.

 

 

Лошото настроение на Трей продължи и по време на вечерята. Телефонно обаждане между основното ястие и десерта откъсна Рейчъл от масата, но с нищо не допринесе за подобряване на напрегнатата атмосфера.

След няколко минути се изчерпи и търпението на Том и той стана, мърморейки. Останаха Трей и Джейсън. Момчето беше забило нос в чинията пред себе си, а Трей, който знаеше причината, пушеше нервно.

Внезапно момчето вдигна поглед.

— Нищо не съм казал на мама — изстреля то. — Мога да пазя тайна.

— Кой е баща ти, Джейсън? Какво се е случило с него? — Досега Трей не осъзна колко много са го измъчвали тези два въпроса.

Момчето погледна неспокойно към вратата, откъдето беше излязла Рейчъл.

— Не ми е позволено да говоря за това.

— Значи знаеш кой е той?

— Да… не. Искам да кажа, мама обеща да ми обясни всичко, когато порасна. — Той скочи от масата. — Моля те да ме извиниш.

— Джейсън, почакай! Извинявай!

Твърде късно. Момчето си беше отишло. Трей се изправи, като се чудеше кога ще се научи да си държи езика зад зъбите. Очевидно нямаше да е скоро, реши той и се зае с прибирането на чиниите. Елва, икономката на Том, си отиде, след като сготви, и остави по стар обичай почистването на другите.

Трей беше свикнал да разчита само на себе си и нямаше проблем с подобен вид работа.

Но Рейчъл беше твърде шокирана, ако се съдеше по изражението й, когато влезе няколко минути по-късно. Носеше поднос с четири десерта от специален пудинг.

— Съжалявам, че се забавих толкова. — Тя сложи чиниите на масата. — Леди…

Трей остави съдовете и посегна към десерта.

— Какво е станало с Леди? — попита той и седна.

— Нищо! — Тя сви рамене, а след малко също седна и взе една лъжица.

— В какво се е забъркал този път брат ти?

Червенина заля страните й, придавайки леко розов цвят на мургавия й тен. Тя имаше красива кожа, гладка и нежна. По дяволите, какво се е захванал с нейната кожа. Ако реши да мисли за нея, би трябвало да го прави с по-пестеливи средства. Размърда се неудобно на стола, когато внезапно осъзна, че мислите му отново блуждаят.

— Нищо не се е случило с Леди — защити брат си тя. — Колата му не е в ред и поиска да вземе моята.

— Която ти благоразумно му отказа.

— Да. — Тя прехапа устни. — Виж, знам, че презираш брат ми, но след това, което той направи, не те виня.

— Не го презирам.

— Добре, мразиш го.

— Отново грешиш.

— По дяволите! — В очите с цвят на лешник проблеснаха мълнии. — Какво изпитваш тогава?

Трей се наслади на нейното избухване не по-малко, отколкото на вкусния десерт.

— Той изобщо не ме интересува. Ще ти призная, че най-общо казано, не обичам пияниците.

Дъхът й секна.

— Той не е пияница. Но дори да беше, ужасно жестоко е да го кажеш. Ти просто не знаеш колко трудно му е било.

— Знам. Баща ви е имал същите проблеми. И какво от това? С брат ти поне сте имали баща. Не всички са били толкова щастливи.

Още щом изрече тези думи разбра, че е направил грешка. Искаше да й покаже, че репутацията на баща й не хвърля сянка нито върху нея, нито върху брат й или сина й. Косвено имаше предвид себе си.

Но когато Рейчъл погледна към празния стол на Джейсън, той усети, че е насочил вниманието й към липсата на баща в живота на сина й.

— Нямах предвид това — бързо се поправи той. Твърде късно, тъй като младата жена вече ставаше.

— Ти не знаеш нищо за мен и моето семейство — заговори тя, внимателно подбирайки думите си, — така че ще ти бъда много признателна, ако запазиш своето мнение лично за себе си.

— Напълно съм съгласен с теб. — „Млъкни бе, Смит!“ — Само че ти не знаеш пред каква опасност се изправя брат ти, ако някой не го спре. Това е факт, а не мнение. Ще има късмет, ако не се пребие или не нарани някой друг.

— Достатъчно! Нямаш право…

— Е, да. Истината боли.

Тя му хвърли последен, бърз поглед, събра чиниите, които беше подредил, и се запъти към кухнята. Трей взе няколко чаши и я последва.

Рейчъл постави всичко върху бюфета и се обърна толкова внезапно, че се озоваха лице в лице.

— Защо? — прозвуча тъжно гласът й. — Защо казваш тези ужасни неща? Какво те прави специалист по тези въпроси?

— Опитът. Познавах много хора като брат ти.

Трей остави чашите в умивалника. Сега не беше време да прави първата крачка, но неволно протегна ръце към нея и ги постави на раменете й.

Дъхът й спря и тя се загледа в него. Кожата й гореше от неговото докосване, а ускореният пулс издаваше силното й вълнение. Независимо от спокойния й външен вид, в нея се разгаряше същият огън, който беше пламнал и у него.

— Алкохолът е наркотикът, който е избрал брат ти започна той, раздвоен между болката от старите рани и новите желания, — но това би могло да бъде и хероин, кокаин или нещо друго. — Завладян от собствените си чувства, Трей говореше, без да се замисля. Отпусна ръце покрай тялото си, леко шокиран от собствените си думи. — Виж какво — продължи грубо, — нямах намерение да говоря за това, но ти ме попита. Не ме е грижа какво върши той. Както ти съвсем точно се изрази, това съвсем не е моя работа.

— Но тогава защо се вълнуваш от съдбата на моето семейство?

— Единственото, което ме интересува, е как да дойдеш в моето легло и ти дяволски добре го знаеш.

Устните й останаха полуотворени от изненада, а очите й се разшириха. Той наблюдаваше реакцията й със задоволство, но без да я разбира. Промени темата на разговора и взе надмощие, а това беше достатъчно за момента.

Рейчъл изправи рамене и го погледна право в очите. Ще забравя това, което каза — сподавено каза тя. — Ще ти бъда благодарна, ако не го споменаваш повече.

— Трябва да пораснеш — отсече сърдито той. — Разговаряме като възрастни хора — и почти добави: „Лиз“.

— Не съм дала съгласието си и няма да го направя. — Тя трепереше. — За каква ме мислиш? Аз никога няма да рискувам своята репутация отново… — Рейчъл замълча съвсем на време. — … Заради някакъв янки.

— Почакай, почакай! — Той притисна длани към слепоочията си. — В кой век живеем? Да не би да се казваш Роуз Тагърт? Нима очакваш да те отвлека с бой от брат ти или…

Накара го да замълчи, като настъпи подаващите се от сандала му пръсти.

Не съм никакъв мъж, ако приема отказ, помисли си Трей, като подскачаше на един крак, докато разтриваше другия. Как ли щеше да постъпи Бун Тайнственият стрелец?

Беше почти десет часа вечерта, когато колата на шерифа мина покрай новия дом на Трей, насочвайки се към ранчото. Без да се колебае, той скочи от оградата, където беше седнал, за да се порадва на красотата на нощното небе, и се затича след червените светлини.

Свежият нощен въздух изпълни дробовете му. Осъзна, че точно това му е било необходимо. Мускулите му се загряха и почувства как се освобождава натрупалата се в него излишна сексуална енергия. Зарадва се на облекчението, което му донесе този крос.

Изостави мръсния път и мина напряко, като пристигна само минута-две след шерифа. Рейчъл вероятно бе чула колата, защото стоеше на прага.

— Какво има, Пит? — чу я Трей, когато стигна до тях.

Полицаят му хвърли бърз преценяващ поглед, преди да отговори.

— Отнася се за Леди.

Ръката й инстинктивно притисна устните.

— О, Господи, не ми казвай, че е…

— Не, не се е наранил — увери я Пит.

— Тогава какво?

— Съжалявам, че трябва да ти кажа това Рейчъл, но арестувахме брат ти.

— Арестували сте го? Но защо? За какво?

— Кражба на автомобил. Взел е пикапа на Даб Патридж и…

— Боже мой, Пит! Така ме изплаши — Рейчъгт въздъхна с облекчение. — Сигурно е станала грешка. Близнаците на Даб са приятели на Леди. Даб никога не би…

— Съжалявам, но е точно така — поклати глава Пит. — Даб е бесен. Казва, че Леди го помолил да му даде колата и когато получил отказ, едва изчакал Даб да се обърне и запалил проклетото возило. Ако Леди смята, че може да се шегува по този начин, го очакват още много неприятности.

— Ако Даб оттегли обвинението си, това ще бъде ли достатъчно, за да се оправят нещата?

Пит се поколеба и Трей затаи дъх. По дяволите тя правеше невероятна грешка. Трябва да остави момчето то да си извлече урок.

— Да, предполагам — отговори бавно Пит — но това съвсем не е добра идея… — Говореше на въздуха, тя вече се беше втурнала в къщата. Пит се обърна към Трей и сви рамене.

— Той не е лошо момче — призна откровено, — но тази жена не го оставя да поеме отговорността за постъпките си и рано или късно ще му се наложи да си плати, и то с лихвите.

— Уви, да. — Трей протегна ръка: — Казвам Трей Смит.

— Да, знам! Трябваше да те поздравя по-рано. Чух да се говори за теб в града. — Последва кратко мълчание, а след това шерифът добави: — Има ли нещо вярно?

— Вероятно! — засмя се Трей. — Особено по-лошата част!

— И аз така си мислех, но след като чух похвалите по твой адрес от страна на госпожа Бейкър, вече не бях така сигурен.

— Сам преценяваш. А що се отнася до Леди Кокс…

Вратата се отвори и Рейчъл забързано излезе.

— Говорих с Даб и той е съгласен да му прости този път — съобщи тя.

— Този път? — Възмущението на шерифа беше съвсем неподправено. — Рейчъл, кълна се, не знам какво ще направя с теб, ако не престанеш да се отнасяш с това момче като с бебе! — Той сложи ръце на кожения си колан. — Само си хабя думите!

Обърна се и се качи на патрулната кола. Трей наблюдаваше Рейчъл и се чудеше как би могъл да я убеди, че греши.

— Не казвай нищо! Просто не говори! — не му позволи да продума тя. — Твоето мнение ни най-малко не ме интересува.

Беше застанала две стъпала над него, облечена с нощница и роба от тънка материя. Сплетената й коса се открояваше на фона на сребристата лунна светлина и падаше тежко на гърба й. Младата жена потръпна под погледа му и скръсти ръце, сякаш да се защити.

— Ако не желаеш да чуеш това, което имам да ти кажа, може би ще те заинтересува какво възнамерявам да направя.

Думите бяха произнесени ясно и отчетливо. Гласът му бе изпълнен с обещание и нежност, без шеговитата нотка, която обикновено се прокрадваше в отношенията му с нея. Тя остана неподвижна и студена като статуя, дори когато я привлече към себе си.

Повдигна нощницата, обхвана голите й бедра и притисна лице към корема й, точно под скръстените ръце.

Рейчъл отметна глава. Беше невероятно. Той я докосваше така, както беше мечтала. Усещаше потръпването на тялото си под неговите ласки…

Тъмнокосата му глава се притискаше точно под гърдите й. Толкова й се искаше да премахне бариерата на скръстените си ръце, но не намери смелост.

Предизвикателно бавно той я накара да слезе с едно стъпало, а главата му раздели ръцете й. Дъхът й спря в очакване на следващата му ласка, молеше се да отговори на желанията й, но се чувстваше твърде неловко, за да го поиска сама.

Търсещи, устните му се плъзнаха по тялото й, докато спряха върху втвърдените зърна. Гърдите й бяха напрегнати до болка, копнеещи за тази милувка. Досега не беше познала любовта на истински мъж, а само на едно момче. Онова чувство, толкова бурно и завладяващо навремето, не я беше подготвило за вълната от необуздано удоволствие, което се зараждаше в пулсиращата й кръв, преминаваше през цялото й тяло и се насочваше болезнено дълбоко в нея.

Нямаше представа какво става, но в един момент осъзна, че е обхванала краката му с голите си бедра, а той слезе с още едно стъпало. Инстинктивно протегна ръце към раменете му, а гърбът й се изви силно назад, издигайки гърдите й към изкусния му нетърпелив език.

Не на себе си от желание, почувства, че самообладанието й се изпарява и я обзема страст, която безмилостно беше потискана години наред.

Той обхвана със зъби втвърденото до болка зърно и го задържа с устни, подръпна леко и нова вълна от дълбоки разтърсващи тръпки я накара да изстене от удоволствие. Ръцете му завладяваха тялото й, галеха и притискаха заоблените й бедра с интимна нежност.

Той повдигна глава от гърдите й и стон на протест се откъсна от устните й.

— Да отидем в моята къща — сподавено рече мъжът. — Това, което искам от теб… Това, което искам да ти дам, ще ни отнеме много… много… дълго време.

— Аз… не мога — отказа спонтанно, почти инстинктивно. В нея проговори наложената от години дисциплина. — Не трябва…

— Разбира се, че трябва.

Нежните му пръсти се плъзнаха отново по бедрата й. Разтърси я изпепеляващата сила на желанието и тя се отдръпна леко, за да го улесни.

Трей разбираше без думи какво изпитва младата жена и продължи да я гали, доставяйки й удоволствие, докато тя почувства, че не издържа повече. Гореше! Той осезаемо чувстваше тежестта и силата на тялото й, докато бедрата й обгръщаха властните му пръсти. Обхваналите я тръпки ставаха все по-чести и по-бързи и той откликна на ритъма й…

Тя избухна в неудържим буен екстаз, а след това се притисна укротена към силните му рамене.

А когато се успокои, се запита как ще намери сили да му устои в бъдеще.