Рут Джийн Дейл
Пламенният янки (4)

Трета глава

Рейчъл държеше чаша изстудена лимонада и чакаше смутена пристигането на Том. Имаше много аргументи против идеята да остане в ранчото, но беше изключително задължена на Том и не можеше да пренебрегне негова молба.

Без поддръжката и влиянието на Том Тагърт, тя все още щеше да бъде „онова глупаво, безполезно момиче от семейство Кокс, нали знаете — най-младата, с бебето, което няма баща“. Почти всичко, което беше постигнала, бе резултат най-вече от щедростта на стареца. Дори за миг не й минаваше през ум, че положението й в обществото може да се дължи на нещо друго, а не на покровителството на Тагърт.

Не би го разочаровала. Никога. Нито пък би изложила на риск своето собствено, така трудно извоювано, почтено име. Само Господ знаеше каква цена беше платила за грешката си — много по-висока, отколкото би могла отново да плати.

Но понякога… Понякога просто й се искаше да се отпусне. Да усети онова чувство, което бе изпитала снощи в „Аламо Кантина“, когато срещна онзи сексапилен янки с дяволския блясък в очите.

Кой би могъл да узнае, се беше запитала тя в един луд, абсолютно луд, миг. А след това дойде неизбежният отговор: все някой щеше да разбере. На нея никога нищо не й се разминаваше.

И тя отстъпи пред желанието на Том да се пренесе след няколко дни при него, но само при условие, че ще се прибере у дома, преди започването на следващата учебна година.

Няма да е толкова лошо, окуражаваше се тя. Сигурно ще успее да свърши работата за седмица. Не е трудно да систематизира няколко доклада и куп стари документи. Тя обичаше проучванията и можеше да ги превърне в удоволствие.

Точно така — удоволствие!

Чу отварянето на вратата и се обърна да посрещне Том. Старецът каза нещо, но тя не го разбра, защото гледаше към другия мъж. Сърцето й щеше да изхвръкне, наложи се да стисне здраво зъби, за да не издаде смущението си. Пред нея, озадачен и объркан, стоеше проклетият янки, който се беше опитал да я ухажва снощи в „Аламо“.

Гостенката на Том не направи впечатление на Трей. Коса, прибрана високо на тила, строга синя пола, чиста бяла блуза и удобни обувки, които изцяло съответстваха на лицето й, изразяващо затвореност и непристъпност.

Въпреки това забеляза червенината по страните й и потреперването на гласа, когато каза:

— Мисля, че все още не сме доказали принадлежността на господин Смит към семейството.

Уравновесена, помисли си Трей, по-точно — студена. В гласа й, обработен и ясен, бегло се прокрадваше добродушието на южняците, но жената го наблюдаваше с явно неодобрение.

— И аз се радвам да се запозная с вас — каза той сухо и почти с неприязън, но му стана забавно, когато забеляза смущението й.

— Знаех си, че двамата ще се сработите — заяви Том. Дори да беше забелязал възникналото помежду им напрежение, с нищо не го показа. — Като пчелички над цветята.

— Или като мечки над мед — отсече тя. Поколеба се за момент, преди да протегне ръка. — Здравейте, господин Смит! Ако сте този, за когото се представяте…

— Ако съм този, за когото той ме представя — изстреля в отговор, без да се замисли Трей и пое нежната ръка, която се изгуби в голямата му длан.

— Ще се радвам да променя мнението си! — Очите й трепнаха при силното ръкостискане, но не се опита да отдръпне ръката си.

Той я пусна и попита:

— Ще ми кажете ли каква е тази легенда, за която всички толкова се тревожите?

Погледът на Том спря върху младата жена.

— Коя версия да му разкажа? — попита тя.

— Тази, в която вярват всички в щата Тексас — отговори рязко старецът. — А след това ще ви кажа какво мисля аз по въпроса.

Рейчъл кимна. Знаеше историята толкова добре, че би могла да я разкаже дори под изпитателния поглед на тези сиво-сини очи.

Когато разбра, че Трей Смит не е разпознал Лизи от бара, тя си отдъхна с облекчение. Донякъде й беше обидно, но как би могъл да свърже в една личност невзрачната библиотекарка и горещото маце?

Разбира се, нямаше откъде да знае, че едната е толкова фалшива, колкото и другата. Всъщност тя бе заблудила хора, с които беше израсла, а какво оставаше за един чужденец янки?

— Казват, че през 1876 година — пое си въздух тя и се потопи в семейната история — Роуз Тагърт е била най-хубавото момиче в областта — красавицата на Джоунс, щата Тексас, както са наричали Шоудаун в онези дни. Тя…

— Имате ли някаква снимка, за да го докажете?

— Ами да, има снимки, но… — Въпросът на Трей я изненада и прекъсна потока на мислите й.

— Може ли да видя една?

— Вижте, господин Смит — сви устни Рейчъл, тъй като искаше по-бързо да приключи с това, — не мисля, че…

— Добра идея! — намеси се Том. — Елате в гостната и ще ги разгледаме.

Старецът тръгна напред, а Трей изостана, за да даде път на Рейчъл. Тя усети погледа му и едва удържа потръпването на раменете си.

Том прекоси тъмносивия килим и приближи до дървената антична масичка до стената. Отвори подвързания с кожа албум, избра една страница и я предложи на вниманието им.

От снимката ги гледаше млада тъмнокоса жена, в която се чувстваше леко предизвикателство. На устните й трептеше едва забележима усмивка, сякаш намираше ситуацията за твърде нелепа. Тъмната й скромна рокля завършваше с жабо и висока яка с кокетна брошка. Жената излъчваше вътрешна сила и воля.

— Това е тя! — каза Том с усмивка. — Роуз Тагърт, моята далечна леля и жената, с която започва всичко. Твоята прапрабаба, Трей.

— Само във вашите мисли — изстреля младият мъж и се загледа в снимката. — Южняшка хубавица. Струва ми се, че наистина е способна да забърка някоя каша.

— Видът понякога лъже — обади се Рейчъл, но осъзна, че това в по-голяма степен важи за нея, а не за Роуз и продължи разказа си: — Тя е била само невинен страничен наблюдател. Искате ли да чуете цялата история, или не?

— Целият съм в слух — усмихна се Трей.

Тя реши, че ще му разкаже съкратената версия, за да се махне оттук колкото може по-скоро.

— Роуз и местният шериф възнамерявали да се оженят, когато в града пристигнал стрелец на име Бун. Този Бун харесал Роуз…

— И тя, като „благовъзпитана дама“, без съмнение го отблъснала.

— Точно така — вирна брадичка Рейчъл и се загледа в него. — Но тъй като бил упорит и своенравен, Бун се опитал да попречи на сватбата. Имало голяма стрелба…

— На главната улица точно по пладне? — Трей се забавляваше чудесно. — И когато се разсеял димът, красавицата на Джоунс, щата Тексас, отишла при победителя.

— Точно така! — включи се Том. — Избягала с победителя. Така се случило, че това бил стрелецът, а не шерифът.

— Том, не! — намръщи се Рейчъл. — Това е невъзможно.

— Как така?

— Ами… така. Бун, тайнственият стрелец, е погребан в църковното гробище през 1876 година.

— Да, някой наистина е погребан там.

— Мислиш ли, че това може да е шерифът Джак?

— Не. Джак Гътри заминава на Изток сам. Остава във Филаделфия, занимава се с право като баща си и се оженва за госпожица Айда Крейвън през 1879 година.

— Откъде идват всички тези истории, от старите каубойски филми ли? — намеси се Трей.

— Не! — каза студено Рейчъл. Ръцете я сърбяха да го удари. — Нашата легенда е филмирана неколкократно, за пръв път като ням филм през 1925 година. Легендата, господин Смит, е история, която може да е вярна, може и да не е, но се предава през годините. Всички в Тексас мислят, че е истина или поне така беше доскоро. — Тя погледна укорително Том. — Те не биха сменили името на града, за да честват събитие, което не се е случило. Имам предвид Дните на Шоудаун…

— Загубих връзката — обади се Трей. — Какви са тези дни?

— Дните на Шоудаун — Рейчъл с труд успяваше да овладее гласа си — са чествания, започнали през 1947 година за отразяване годишнината на града. Те продължават цяла седмица, като по този начин исторически се възстановява събитието. Това привлича хиляди туристи на четвърти юли всяка година. И е от изключително значение за местната икономика. — Тя се обърна към Том: — Може би има някои неточности между нашата легенда и истината, но в основната си част…

— … е невярна. Абсолютно невярна. Не зная кого са погребали под онзи камък, но това не е Бун Смит. Фамилното му име е Смит. — Том многозначително стрелна с поглед Трей.

— Както и на много други хора! — сви рамене Трей. — Просто съвпадение, Смит е често срещано име.

— Стига! Спрете за момент. Не трябва да се шегувате с това — настоя Рейчъл и се отпусна тежко върху тапицирания със зелен брокат стол. — Но защо всички в града са се съгласили да участват в този заговор? — обърна се тя към Том. — Няма логика…

Трей слушаше разгорещения им спор, но се интересуваше не толкова от старата история, колкото от сравнението, което правеше между тази ледена кралица и чувствената Лиз. Нямаше представа защо се сети точно за жената от бара, но може би нещо у Рейчъл му напомняше за нея… Беше нелепо! Той се разсмя и усети, че привлече погледа й.

И двете бяха жени и като че ли това беше единствената обща черта помежду им. Разпусната, дива и свободна, пищната къдрава коса изобщо не можеше да се сравнява със зализаните и прибрани като на стара мома коси на Рейчъл. Лиз беше облечена като жена, която обича да привлича вниманието, а библиотекарката имаше вид на изсъхнало цвете.

Едната беше забавно момиче, втората — мъченица. Дяволски добре виждаше разликата между двете.

Рейчъл и Том явно бяха стигнали до задънена улица в спора си за легендата, когато иззвъняването на телефона ги прекъсна. Щом старецът излезе от стаята, тя унило замълча.

Изглеждаше така съсипана, че Трей импулсивно стана, облегна се на стола й и се загледа в тъмнокафявите й очи. Не беше толкова грозна, колкото му се стори в началото. Всъщност с малко повече усилие би могла да бъде почти… привлекателна…

Тя го погледна, сякаш се канеше да я ухапе и се отдръпна по възможност по-далече. Смущението й го развесели, тъй като интересът му към мъчениците се свеждаше до нула.

— Хайде, успокойте се! — нареди той. — След като аз ще бъда гвоздеят в илюзиите на Том, няма за какво да се тревожите.

— Моля? — Тя примига няколко пъти, а дългите й мигли сякаш изпърхаха над високите скули.

— Нямам роднинска връзка със семейство Тагърт, по дяволите. Нямам никакви роднини. Не му позволявайте да разваля вашата легенда само за да я приспособи към мен.

— Н-не разбирам!

Думите едва излязоха от бледите й устни и той осъзна, че действително не го разбира. Както и останалите, тя също смяташе, че не е дошъл за добро.

Той се изправи и пъхна ръце в джобовете си.

— Виждам — каза той, — и вие мислите, че играя някаква роля.

— Смятам, че вече сте я изиграли — кимна тя.

— Какво, по дяволите, искате да кажете?

— Днес ми разказаха за завещанието на Том — изправи се тя. — Ако обичате, предайте му, че се е наложило да си тръгна. Ще поддържаме връзка.

Което означава: „Не ме търси. Аз ще ти се обадя!“ — рече си Трей, загледан след отдалечаващата се жена.

— Къде е Рейчъл? — попита Том и се огледа.

— Спомни си, че има неотложен ангажимент — отвърна Трей саркастично. — Том, да си направил нещо необмислено?

— Имаш предвид напоследък или изобщо?

— Напоследък.

— Какво например? — Том отказа да срещне настойчивия му поглед.

— О, не знам… Да си отворил банкова сметка на мое име, да си ме вписал в завещанието си или нещо от този род?

— Това за банковата сметка е добра идея — грейна лицето на фермера. — Имаш ли нужда…

Трей се намръщи. Рейчъл беше права, старецът го е вписал в завещанието.

— Махни ме оттам! — изръмжа той.

— Откъде да те махна?

— Не се преструвай, че не разбираш. Нямам нужда от парите ти или от каквото и да било друго.

— Изобщо от нищо ли? А какво ще кажеш за мястото, което ти се полага в семейството?

Тъжният му глас го преряза като с нож, но Трей реши да бъде твърд.

— Том, ти си разумен човек, не се престаравай — предупреди той. — Знам къде ми е мястото, така че защо не се откажеш и не оставиш нещата такива, каквито са.

— Рейчъл ти е казала, нали? — въздъхна старецът. — Джес трябва да й е споменал. Ето какво се получава, когато не си държиш езика зад зъбите.

— Не е въпросът кой на кого е казал. Или ще ме извадиш от завещанието си, или ще напусна Тексас. Започвам да мисля, че изобщо не трябваше да идвам.

— Добре, добре, както кажеш! — Том потупа успокоително младия мъж по гърба. — И докато все още сме на темата за раздрънкването на тайни, ще се радвам, ако никой не узнае, че легендата ни не струва и куп кравешки фъшкии. Ако това излезе наяве, местните жители ще откачат. Все едно да разбереш, че Колумб не е открил Америка.

— Но Колумб наистина не я е открил, Том. Някакъв викинг пръв доплувал дотук.

— Какво значение има? — ухили се старецът. — Америка е тук, нали?

Трей се засмя заедно с него и внезапно осъзна колко близък му е станал възрастният фермер. Усмивката застина на лицето му. Трябваше час по-скоро да се върне към живота, който бе водил далече от пределите на Тексас.

 

 

Трей се премести в къщата на управителя още същия следобед, въпреки протестите на Том.

— Рейчъл и момчето пристигат чак следващата седмица, защо бързаш толкова? — мърмореше той.

Трей спря, ръцете му бяха пълни с книги и дрехи.

— Никога ли не ти се е искало да се чувстваш самостоятелен? — попита с усмивка.

— Но теб никой не те безпокои! Тук сме само двамата с Елва, а тя готви, чисти и се отива. Може да искаш уединение само по една причина… — Той замълча и широко се ухили. — Онова момиче Лизи, а?

— Може да съм късметлия — сви рамене Трей.

— Само внимавай, момче! — въздъхна старецът. — Една жена ти създаде куп неприятности!

Това едва ли беше нещо ново за Трей.

Около шест часа Трей приключи с подреждането на новото си ергенско жилище и се отправи към града. Време беше да провери някои от местните горещи точки, а може и да хване следите на Лиз. Паркира пикапа до ресторанта на Шоудаун и влезе.

Помещението беше претъпкано, сервитьорките буквално тичаха между кухнята и масите, понесли препълнени табли с горещи блюда над главите си. Трей се огледа, като се чудеше дали изобщо би могъл да си намери място в този истински каубойски рай. Ситуацията не изглеждаше обещаваща.

Към него приближи млада сервитьорка и се усмихна широко.

— Бих искал да вечерям.

Усмивката й изчезна. Нима толкова бързо разбра, че е чужденец?

— Ще трябва да почакате — заяви тя, сякаш очакваше възражения от негова страна.

— А онази маса? — кимна той.

— Запазена е!

— Така ли? За кого?

— Страхувам се, че за мен? — долетя жизнерадостен глас иззад гърба му.

Трей се обърна и срещна погледа на дребна представителна жена на около шейсет.

— Аз съм Дикси Бейкър — подаде ръка тя. — Вие вероятно сте гостът на Том.

— Трей Смит — здрависа се той. — Откъде разбрахте кой съм? Да не би някой да е закачил надпис на гърба ми: „Ритни ме. Аз съм янки!“?

— Клюките бързо плъзват из града — обясни тя и се обърна към сервитьорката: — Ще се радвам, ако господин Смит вечеря с мен. Разбира се, ако има желание.

Да, имаше. Това беше първото приятелски усмихнато лице, което виждаше откакто стъпи в този град. Последва я в препълненото заведение и усети подозрителните погледи, които го съпроводиха, както и почтителните, отправени към нея.

Дикси Бейкър разговаряше с всеки, с когото се разминаваха. Трей не пропуска да отбележи уважението, което й засвидетелстваха посетителите.

— Значи ме познавате? — седна той на боядисаната в тъмнозелено пейка, посегна към хартиените салфетки на масата и сложи една на коленете си.

— Не, господин Смит. Никой в Шоудаун не ви познава в смисъла, който влагате в тези думи. Вчера случайно срещнах Том в пощата и той ми каза, че му гостува далечен роднина. Не се впусна в обяснения, а аз не го разпитах. Разпознах ви едва сега по неговото описание и по акцента ви.

Сервитьорката донесе две големи чаши с вода и листа с менюто.

— Как сте, госпожо Бейкър? — попита почтително тя.

— Много добре, благодаря, Клодин. — Тя остави настрани менюто, без да го отваря. — Ще взема обичайното, мила.

— Да, мадам. — Клодин се обърна към Трей: — А за вас, господине?

— Какво е вашето обичайно ястие? — погледна той сътрапезничката си.

— Специалитетът на заведението — пилешка пържола със сметана. Но не съм сигурна, че един…

Трей се засмя и хвърли менюто на масата.

— Сега ще ме наречете „янки“ или „проклет янки“. — Той вдигна очи към Клодин. — Донесете ми същото като на дамата.

— Добре — записа си тя. — Какво ще желаете за пиене?

— Лимонада в мръсна чаша — изстреля Трей.

— Моля?

— Мляко. Само чаша мляко.

Сервитьорката се отдалечи, а Трей се облегна удобно и срещна погледа на Дикси, която го наблюдаваше някак напрегнато.

— Какво има? — попита той.

— Поръчахте си мляко. Това… ми напомня за някого.

— Така ли? За кого?

— За моя син! — каза тихо тя и извърна поглед.

— Изглежда, темата е твърде болезнена за вас.

— Той загина преди близо четиринайсет години. Във вас има нещо, което ми напомня за него, господин Смит.

— Трей.

— Добре. Трей. А ти можеш да ме наричаш Дикси.

— Не съм сигурен, че ще мога — повдигна вежда той. — Все едно да наричам Кралица Виктория „Вики“.

Старицата избухна в искрен смях.

— Точно това качество притежаваше и Боби — непочтителността. Имаше толкова жив дух! Бих искала…

Тя не довърши, тъй като семейна двойка, вечеряла близо до тях, спря да й изрази почитанията си. След това, изглежда, никой не искаше да напусне ресторанта, без да размени по няколко думи с доайена на обществото в Шоудаун.

Трей наблюдаваше с любопитство как се променя държането й в зависимост от нейните събеседници. С някои беше мила и дружелюбна, с други — хладна, но коректна, а с един млад мъж — надменна и осъдително строга.

Но при всеки един от тях не оставаше и капка съмнение, че Дикси Бейкър е съдникът в това общество. Беше ясно, че тя може да те създаде или унищожи в този град с едно махване на ръката.

Тъй като Трей не се интересуваше от Шоудаун, нито пък от неговото общество, не му беше трудно към края на вечерята да я попита:

— Как сте успели да станете пчелата майка тук?

Очите на Дикси се разшириха от изненада и тя се задави с кафето. Покри устните си със салфетката и се разкашля, докато задавените звуци преминаха в смях.

— Харесваш ми, Трей Смит! — каза, когато вече беше в състояние да говори. — Толкова приличаш на моя Боби. Щеше да е същият, ако беше жив.

— На колко години почина?

— На деветнайсет. Животът му тъкмо започваше.

— Злополука?

— Скара се с баща си за едно момиче. Никой от тях не ми разказа подробности, но след няколко дни Боби се записа в армията. Загина при тренировъчна злополука няколко месеца по-късно… Вестта почти уби баща му.

Когато говореше за сина си, цялото й поведение се променяше. Хрумна му, че хората, които я познават, вероятно избягват тази тема от уважение към нейната загуба.

— Беше ли женен?

— Не, за съжаление.

— А деца?

— Наистина, господин… Трей. Бих дала всичко, за да имам внук, но ви казах, че Боби не беше женен.

— Но, госпожо… Дикси — усмихна се той, — едното няма нищо общо с другото.

За момент си помисли, че е отишъл твърде далече, но тя се усмихна мрачно.

— Прав сте, разбира се. Сигурно е прозвучало превзето.

— Така беше, Дикси. Защо всички са толкова учтиви с теб?

— Навик, предполагам — сви рамене тя. — Последният ми съпруг Клив притежаваше местната банка. Той беше… възрастен джентълмен с внушителен вид. Някои биха казали заплашителен.

— Плашеше всички до смърт, така ли?

— Нещо подобно. Хората следват навика, Трей. След като веднъж са решили едно, трудно е да ги накараш да променят мнението си. Предполагам, затова вечерям сама всяка събота в ресторанта на Шоудаун.

— Все още не схващам — поклати глава Трей.

— Аз съм един вид институция — каза тя. — Никой не се чувства удобно с една институция, нали?

Ръката й лежеше до чинията. Той обхвана нежно пръстите й и ги поднесе галантно към устните си.

— Аз се чувствам удобно с теб, Дикси Бейкър. Какво ще кажеш да отидем на бар в най-скоро време?

Тя не можа да сдържи смеха си. Трей знаеше, че са привлекли погледите на посетителите, но тя не им обърна внимание.

— С удоволствие. Ще се радвам да дойда.

— Тогава имаш думата ми! — Той се изправи и извади портфейла от джоба на късите си панталони.

— Прибери си парите, Трей.

— В никакъв случай. — Той извади пачка банкноти.

— Няма нужда от твоите пари. Прибери ги, ако обичаш. — Нещо в тона й му подсказа, че жената не се шегува и той вдигна поглед. Лицето й изразяваше топли приятелски чувства. — Не мисля, че си от младите мъже, които чувстват като заплаха за своята мъжественост желанието на една жена да плати вечерята им. А аз бих искала да го направя. За мен беше истинско удоволствие. Ако мога някога да ти бъда от полза…

— Мисля, че можеш. Чувала ли си за момиче, на име Лизи? Млада, хубава, секси?

— Не мога да се сетя за такава жена в Шоудаун — замисли се тя. — Има една Лизи Годфелоу, разбира се, но тя е по-възрастна и от мен.

Трей почувства леко разочарование.

— А да знаеш нещо за хлапака Леди Кокс?

— Да, познавам семейство Кокс.

— Ще ми кажеш ли къде живеят?

— Разбира се. Тръгваш на юг по главната улица, докато стигнеш до бялата църква на хълма. Там завиваш надясно. Ще видиш на ъгъла малка сива дървена къща в голям парцел с много дървета в задния двор.

— Благодаря — ухили се той и й намигна. — Повече не ми е необходимо. — Отправи се към вратата, поколеба се за момент и се обърна: — Благодаря за вечерята! Ти си чудесна!

Лесно откри дома на семейство Кокс. Мина под клоните на голям стар орех и огледа къщата. Малка, но чиста и спретната. Някой доста се беше потрудил, за да я постегне. Изглеждаше малко вероятно това да е Леди.

Трей слезе от пикапа и тръгна по пътеката. В този момент вратата се отвори с трясък и момче на около дванайсет-тринайсет години излезе с бавна походка, полуизядена ябълка в едната ръка и отворена книга в другата. Погълнато от четивото, детето се сблъска с Трей на стълбите.

— Внимавай, малкия! — задържа го за раменете той.

Очилата на момчето се бяха смъкнали от едното ухо и висяха изкривени на лицето му. Детето ги оправи, като в същото време се опитваше да сложи книгата под мишницата си.

— Извинявайте — рече то, — не ви видях.

— Няма проблем! — Трей се поколеба: — Търся Леди Кокс.

— Вътре е.

— Благодаря, малкия! — Ив последния момент добави: — Познаваш ли жена на име Лиз?

— Разбира се. Майка ми! Това е галеното й име, но почти никой не я нарича така освен вуйчо Леди.

Имаше някаква грешка. Тази Лиз, която той търсеше, не изглеждаше толкова възрастна, че да има голямо хлапе.

— Ще ми кажеш ли къде мога да я намеря?

— Да, тя също е вътре! — Момчето сложи ръце на устата си като фуния и извика: — Мамо! Търсят те.

— Благодаря, малкия!

— Казвам се Джейсън.

— Тогава благодаря, Джейсън.

Трей изкачи на един дъх останалите стъпала. Усети, че момчето го изгледа още веднъж от пътеката, преди да се зачете отново в книгата си.

Трей не мислеше за хлапето, нито за Леди Кокс, нито дори за Дикси Бейкър. Лиз! Ще трябва да му даде сериозно обяснение…

Вратата се отвори и на прага застана Рейчъл, библиотекарката на Шоудаун.

— Да? — попита тя студено, а само след миг очите й, премрежени от големи черни мигли, се разшириха от учудване: — Вие? Какво, за Бога, търсите тук?

Трей искаше да й зададе същия въпрос.