Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фамилия Тагъртс от Тексас (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Red-Blooded Yankee, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2011)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2013)

Издание:

Рут Джийн Дейл. Пламенният янки

Американска. Първо издание

ИК „Арлекин-България“, София, 1993

Редактор: Ирина Димитрова

ISBN: 954-11-0136-4

История

  1. — Добавяне

Единадесета глава

Рейчъл изкрещя името на сина си и панически нахлу в стаята. Трей я хвана за рамото, за да не се нахвърли върху Дикси в обзелия я ужас и объркване.

— Джейсън е добре! — каза бързо възрастната жена и отстъпи крачка назад. — Той е навън в колата ми…

— Не ви вярвам! — Рейчъл опита да се освободи от ръцете на Трей. — Ако е добре, защо не влезе?

— Защото се страхувах, че ще реагирате тъкмо по този начин. Момчето не трябва да ви вижда в това състояние — продължи Дикси с поглед, вперен в Рейчъл, очевидно решила да се абстрахира от сцената пред себе си.

Думите очевидно достигнаха до съзнанието на Рейчъл и Трей почувства как тя се олюля в прегръдките му.

— Съжалявам! — задавено промълви младата жена. — Вече съм по-добре. Моля ви, разкажете ми какво се случи!

— Разбира се, мила! Връщах се вкъщи след обичайната си разходка до Руби Търнър. Големият кадилак на Том беше пред мен и през цялото време се движеше на зигзаг по пътя. Последвах го почти инстинктивно, когато пое към „Завоя на мъртвеца“. — Тя замълча за момент. — Благодаря на Бога, че го направих, защото колата не успя да вземе завоя.

— Леди ли беше на волана? — попита тихо Рейчъл.

— Да! И Джейсън беше с него, но предпазният колан го е спасил от сериозно нараняване. Брат ти направо изхвърча от колата. Наоколо имаше… — Гласът на Дикси потрепери и Трей осъзна колко кошмарно е било за нея да пристигне първа на местопроизшествието. — Имаше много кръв, но линейката пристигна бързо. Взех Джейсън с мен, за да му спестя ужасното преживяване. — Изведнъж тя се усмихна. — Той е толкова добро момче, Рейчъл. Възпитала си го чудесно.

— Благодаря! — рече притеснено младата жена. — Лекарят прегледа ли Джейсън?

— Да! Доктор Престън каза, че утре ще има болки от ожулванията и натъртванията, но бързо ще се оправи. А Леди… Е, поне има надежда. Ако беше видяла как излетя колата на онзи завой, щеше да си благодарна, че е останал жив.

— Трябва да видя Джейсън. — Тя се отдръпна от Трей, но спря, обзета от друга мисъл. — Не, ще отида до болницата! — Погледна безпомощно Трей, сякаш търсеше съвет.

Дикси също го гледаше… Вече с неприкрито изумление, сякаш едва сега беше осъзнала, че е съвсем гол. Проследявайки погледа й, Рейчъл пребледня. Усмивката на Трей не изглеждаше съвсем на място, но при дадените обстоятелства би трябвало да се гордее, че успя да се усмихне въобще.

Рейчъл застана пред него и разпери широко ръце.

— Не е това, което си мислите! — обясни тя развълнувано.

Извитите вежди на Дикси говореха друго.

— Скъпа моя, точно това е, което си мисля — каза спокойно тя. — Не съм паднала от Луната. Просто не би могло да бъде друго.

— Но всъщност…

— Не се притеснявай. В болницата вероятно имат нужда от теб. Защо да не взема Джейсън с мен вкъщи?

— Но… — Рейчъл се огледа отчаяно. — Той не ви познава.

— О, разбира се, че ме познава. Разговаряли сме много пъти.

— Но той ще се уплаши… Ще се тревожи за вуйчо си.

— Ще се уплаши и разтревожи много повече, ако види майка си, изпаднала почти в истерия — подхвърли язвително Дикси.

— Но…

Трей знаеше какво иска да каже Рейчъл: „Но аз се страхувам да го изпратя с вас, защото сте негова баба, а не знаете това!“ Съжали я и се намеси.

— Това е най-доброто разрешение, скъпа! Болницата не е място за деца. — Той се обърна към възрастната жена и срещна изпълнения й с надежда поглед. — Благодаря, Дикси! Ще ти се обадим, преди да дойдем да вземем момчето.

— Няма нужда да бързате! — грейна лицето й. — Детето може да остане и през нощта. Стаята на сина ми… Мога да настаня Джейсън там.

Рейчъл трепна при споменаването на сина й, но с нищо друго не показа безпокойствието си.

— В такъв случай, много ви благодаря! — отговори тя. — Кажете на Джейсън, че го обичам и скоро ще му се обадя.

— Разбира се. Ще се моля за брат ти! — Преди да излезе, Дикси се обърна и добави: — Рейчъл… искам да ти се извиня за думите си онзи ден.

— За к-какво?

— За ябълката, която не пада по-далече от дървото. Изрекох го, без да се замисля, макар че това не ме оправдава. Трей каза, че си ме чула. — Дикси се усмихна криво. — Нарече ме сноб.

— Нарекъл ви е сноб? — изумено я погледна Рейчъл.

— Не мисля, че е прав, разбира се, но… се опитвам да видя нещата от неговата гледна точка… — Като че ли искаше да каже още нещо, но се отказа в последния момент. Излезе от стаята и затвори внимателно вратата след себе си.

Рейчъл се обърна рязко към Трей и той видя паниката в очите й.

— Всичко ще бъде наред! — обеща, без да е съвсем сигурен, че казва истината. — Хайде да се облечем и да отидем в болницата.

Все още не бяха стигнали, когато почувства, че го обзема познатият ужас.

 

 

Рейчъл се облегна отмаляла на вратата на болничната стая. Беше като изстискана. Брат й все още не беше дошъл в съзнание, въпреки намесата на хирурзите и никой не се наемаше да каже дали ще оживее.

Но тя нямаше намерение да се предава тъкмо сега. Потърси с поглед Трей — единствения източник на сила и подкрепа в този момент — и го откри в другия край на чакалнята. С мрачно изражение стоеше до вратата. Спря там още когато влязоха и категорично отказа да продължи. Не поиска да влезе дори в стаята на Леди.

Не трябва да се учудвам, помисли си Рейчъл уморено. С положителност между брат й и мъжа, който означаваше толкова много за нея, не съществуваха приятелски отношения.

— Как е той? — попита Трей, без да я погледне.

— Не съм… съвсем сигурна. Доктор Престън изрази сдържан оптимизъм, но Леди изглежда ужасно, с всички тези тръби и игли… Преливат му кръв и…

Трей потърси стол и седна. Изглеждаше пребледнял.

— Няма нужда от всички подробности — промърмори.

— Добре! Няма де те отегчавам с тях. — Беше засегната от очевидната липса на интерес. Огледа се за телефонен автомат. — Трябва да се обадя на Джейсън.

— И какво ще му кажеш? Все още нищо не знаеш.

— Не трябваше да го оставям при госпожа Бейкър. — Думите й прозвучаха доста рязко и тя се смути. Преди да успее да се извини, Трей грубо се разсмя.

— Трябва да си благодарна, че имаше къде да оставиш момчето. Дикси ще се грижи добре за него.

— Без съмнение и за нас също!

— Какво искаш да кажеш? — процеди през зъби Трей.

— Сигурна съм, че Дикси Бейкър се забавлява чудесно с клюките в града. Вероятно вече е разпространила добрата новина: „След като е Кокс, винаги ще си остане Кокс. Кръвта вода не става.“

— За какво говориш, по дяволите? — проблеснаха гневно очите му.

— За положението, в което ни завари Дикси. Ти беше съвсем гол, а аз — полуоблечена.

— Е, и какво от това? Срамуваш ли се от мен?

— От теб?! Не! Срамувам се от себе си. — Тя седна до него и закри лицето си с длани. Чувстваше се смазана от тежестта на тревогите и разочарованието от неговото неразбиране. Вдигна поглед и болезнено осъзна, че този непознат мъж не беше нейният любовник, в чиито прегръдки бе открила небесна благословия. — Ти си причината моята репутация да рухне отново — избухна тя — и никога вече няма да успея да я възстановя. Надявам се, че си щастлив!

Тя скочи на крака и го изгледа гневно, макар някъде дълбоко в себе си да усещаше, че не е справедлива.

— Не, не съм щастлив! — отговори той грубо, изгубил самообладание. — Дикси Бейкър е почтена жена, не идеална може би, но поне имаше достатъчно смелост да ти се извини. Тя няма да каже и дума за „компрометиращото положение“, в което ни завари! — Той почти изкрещя последните думи и минаващата покрай тях сестра стреснато ги изгледа, преди да продължи по коридора. — Но дори да го направи — продължи той безмилостно, — какво от това? Не ме интересува дали целият свят… — Той внезапно замълча, без да довърши мисълта си.

— Дали целият свят какво? — извика Рейчъл. — Дали целият свят ще узнае, че съм спала с госта на Том Тагърт, проклетия янки ли? Да, това ни най-малко няма да развали репутацията ти, нали? Но какво ли изобщо би могло да те засегне.

Не го беше грижа дали целият свят щеше да разбере, че я обич…

По дяволите, не! Той се интересуваше от Рейчъл Кокс, можеше да го признае. Но само толкова.

На първо място, това е невъзможно. Тя държеше на хорското мнение повече, отколкото на него.

Нейната проклета репутация! Откакто бяха влезли в тази дяволска болница, Рейчъл сякаш се страхуваше да го докосне или да приближи до него.

И именно защото се интересуваше от нея, щеше отново да се намеси в нейните работи, колкото и неприятно да й беше.

— Ако използваше половината от времето, през което мислиш за общественото мнение, за да живееш, щеше да се чувстваш далеч по-щастлива.

— Виж ти, кой ми дава съвети! Човек, за когото щастието се изразява в преобръщане на коли и премятане по стълбища.

Трей се ядоса. Беше безсмислено да седи в тази проклета болница и да спори с жена, чийто интерес беше насочен само към тялото му. Защо да щади чувствата й? Ще й каже направо какво мисли, а след това ще приключи с цялата история.

Сграбчи я за раменете и впери поглед в нея.

— Ако Леди прескочи трапа, остави го да живее своя собствен живот. И позволи на Дикси Бейкър да опознае своя внук!

— Д-Дикси Бейкър… — Кръвта се отдръпна от лицето й. — Какво искаш да кажеш? Не говори такива неща!

Коленете й се подкосиха и той я настани на близкия стол. Изглеждаше на ръба на припадъка, но Трей реши, че ще я остави сама да се справи.

— Боби Бейкър е бащата на Джейсън — рече тихо мъжът.

Очакваше, че ще отрече веднага, но след дълга, мъчителна пауза тя промълви:

— Как разбра?

— Беше само предположение. Понякога е по-лесно за външен човек да види, че две и две прави четири. — Прониза го болка. Външен човек! Където и да отидеше, винаги беше аутсайдер. И винаги щеше да бъде.

— Няма да кажеш на никого, нали? — погледна го тя с умоляващи очи. — Обещай ми!

— Не мога! — Той усети силна болка в стомаха. — Някой трябва да им каже! И това си ти, Рейчъл!

— Не, нищо не разбираш! Това означава само по-тежък кръст за Джейсън.

— Грешиш! Най-лошото за едно момче е да не знае нищо.

Беше вярно. Той не знаеше нищо за своя баща и това го беше преследвало през цялото му детство, продължаваше да го измъчва и сега. Толкова му беше липсвала емоционалната поддръжка, която дава семейството. Би бил безкрайно щастлив да открие, че някъде съществува баба или баща… Някой, който го обича.

Някой далечен чичо… като Том Тагърт. Трябваше да признае, поне пред себе си, че се надяваше в неговите вени да тече кръвта на Тагърт.

— Говориш за себе си, а не за Джейсън — потрепери гласът й.

— Да, може би. Вероятно! — усети познатото вътрешно сковаване, от което бягаше през целия си живот. Но сега не можеше да избяга, не ставаше въпрос само за него. — Леди и Джейсън…

Излязлата от стаята на Леди сестра приближи до тях и се усмихна.

— Добре ли си, мила? — обърна се тя към Рейчъл.

— Да… предполагам. Случило ли се е нещо, Джени?

— Не. Исках само да ти кажа, че след малко докторът ще дойде да поговори с теб. Искаше да бъде сигурен, че ще го чакаш.

— Ще бъда тук — отвърна тя сковано.

— Чудесно — усмихна се Джени и забърза по коридора.

— Говореше за Леди и Джейсън! — поднови разговора Рейчъл.

— Привързах се към тях! Брат ти е магаре, а синът ти — доста изнежен и въпреки това ги чувствам близки. Знаеш ли защо? Напомнят ми за самия мен — изпусна той дълго сдържана въздишка. — Леди притежава моята дива жилка, доведена до крайност, докато Джейсън е другата страна на медала — едва доловимо твърд, но достатъчно, за да се пребори. И на двамата ще им бъде от полза да получат първоначален тласък в живота.

— Аз положих толкова усилия! — замъглиха се със сълзи очите й. — Защо не е достатъчна само любовта?

Лицето му се изопна, беше му е неприятно да обсъжда точно този въпрос.

— Не знам! А може би понякога е достатъчна. — За мен щеше да бъде достатъчна, мина му през ума. — Винаги съм бил сам и никога не срещнах любовта, така че не мога да преценя.

— Това е ужасно, Трей. Съвсем нищо ли не знаеш за твоето семейство?

— Почти нищо — отвърна той. Странно! Беше прекарала седмици наред, заровена в архивите на фамилията Тагърт, а едва днес го попита за неговото семейство. Вероятно досега не му е вярвала и не е виждала смисъл да го разпитва?

Трей извади портфейла от вътрешния си джоб и го отвори. Разрови събраните бележки, рецепти, сметки и отдели малка, измачкана в ъглите черно-бяла снимка. Вгледа се в лицата на мъжа и жената, които бяха на нея.

Неговите родители! Това беше всичко, останало му от тях. Бяха се снимали в деня на своята сватба и се усмихваха щастливо. Той беше облечен в униформата на морски офицер, а тя — в тъмна рокля на цветя, тежка брошка завършваше високата бяла яка. Държеше в ръцете си малък поизвяхнал букет.

Трей не си спомняше да е виждал майка си толкова щастлива, а баща си не помнеше изобщо. Но не бе забравил нощите, в които криеше снимката под възглавницата си.

Това започна след смъртта на майка му, когато го настаниха в сиропиталището. Мечтаеше за деня, в който баща му ще дойде и ще го отведе със себе си, но този ден никога не настъпи.

Най-накрая му съобщиха, че баща му вече не е между живите. Той разбра какво означава това, но не повярва и продължи да мечтае.

Някъде трябваше да съществува някой, който го обича.

Беше само въпрос на време този някой да го открие. Дори когато порасна достатъчно и можеше вече сам да се грижи за себе си, никога не му хрумна да започне издирване. Всъщност тази мисъл му дойде едва сега.

Не искаше Джейсън да има същите безнадеждни мечти. Момчето нямаше баща, но имаше баба, готова да му даде цялата си обич.

Вдигна поглед и видя, че Рейчъл го наблюдава със странно напрегнато изражение.

— Искам да ти разкажа нещо — чу той собствения си глас, — нещо, за което не съм говорил с никого. — Той си пое дъх. — Ако искаш да чуеш…

— Да, искам! — прошепна тя.

— Става въпрос за моя страх от наркотиците, иглите, болниците…

— Не е необходимо да говориш, ако това те притеснява.

— По дяволите, ето че започваш отново! — Той едва успя да овладее гнева си. — Трябва ли винаги да се опитваш да улесниш човека срещу себе си? Понякога лесният начин невинаги е най-добрият.

— Извинявай! Помислих си, че ако не искаш да говориш за…

— Дявол да го вземе, не! Не искам да говоря за това. Но ако го бях направил преди години, може би вече щях да съм го преодолял. А аз очевидно все още не съм.

— Разкажи ми тогава — седна тя и посочи мястото до себе си. — Ако мога, ще ти помогна.

Стиснал снимката на родителите си, които го бяха предали, разказа на Рейчъл как се чувства човек, видял действието на наркотиците върху най-близките си хора.

Разказа й за кошмарните нощи, прекарани в отделенията за спешни случаи, далеч по-различни от тази тиха и спокойна болница, за многобройните пияници и подивелите наркомани, уморените лекари и сестри, оцелелите и тяхната болка.

— След време сякаш претръпнах и вече нищо не ме интересуваше — завърши той. — Така беше по-лесно.

— Не ти вярвам — поклати глава Рейчъл. — Ако беше така, надали сега, след всичките изминали години, щеше да си толкова разстроен.

— Няма значение! Важното беше да не позволя на онези копелета да ме хванат. Най-добрият ми приятел умря. — Пот изби на челото му, а сърцето му бясно заби. — Намерих го с иглата… забита във вената му. — Той притвори очи. — След това те дойдоха за мен.

— Кои те? — погледна го Рейчъл недоумяващо.

— Знаех откъде е взел наркотика, който го уби. Онези хора се страхуваха, че ще се разприказвам. Един ден ме завлякоха на улицата и… — Той потрепери, неспособен да продължи.

— Господи, те са ти дали наркотици? — прошепна тя и Трей видя ужаса в очите й, който сякаш бе отражение на собствения му смъртен страх.

Той кимна. Устата му беше пресъхнала и му бе трудно да говори.

— Събудих се в болницата, където бях виждал как хората умират. Само че този път беше мой ред. Дойде моето момиче… Беше с баща си, който не повярва и дума от обясненията ми. Тя беше прекрасно момиче, но…

— Значи си нямаш никого, Рейчъл.

Тогава бе изплувал от ужаса тогава и стигнал до другия бряг, бе успял отново да намери радостта от живота.

— Така е големият град. Веднага след като излязох от болницата, се заклех, че няма да допусна никого до себе си с игла в ръка. Предполагам, развих фобия на тази тема. Не мога да понасям такива неща. Това са моите патила — сви нехайно рамене той, сякаш всичко бе отминало. — Много по-лошо е положението с брат ти. Той злоупотребява с алкохола.

— Да, може би, но ти не разбираш — размърда се тя неспокойно на стола. — Ние имахме баща, да, физически той беше при нас, но когато пиеше… Беше ужасно за Леди. Чудя се дали е по-добре да имаш лош баща, или изобщо да нямаш?

— Не зная. И аз бих желал да съм наясно. — Искаше му се да знае още много други неща. Например защо й разказа всичките си тайни. Може би споделянето на тези тежки спомени по-късно щеше да го облекчи, но сега чувстваше само безкрайна умора.

За момент потънаха в мълчание. Ръката й докосна пръстите му и той трепна.

— Може ли? — попита Рейчъл и, срещнала недоумяващия му поглед, посегна внимателно към снимката в стиснатите му ръце. Гледа я дълго време. — Той е изключително привлекателен — заяви накрая. — Много приличаш на него.

— Така ли? — сви безразлично рамене той.

— И майка ти е много красива — кимна тя. — Брошката…

В този момент към тях приближи доктор Престън. По лицето му се четеше загриженост. Трей се изправи и инстинктивно отстъпи назад.

— Докторе, как е той? — потрепери гласът на Рейчъл.

— Успокой се. — Лекарят се усмихна и подаде ръка на Трей. — Радвам се, че в този труден за нея момент има кой да я подкрепи.

— Защо? Толкова ли е зле момчето?

— Още един песимист, а? — направи гримаса докторът. — Всъщност започвам да виждам известно подобрение. Досега му преливахме кръв…

Стомахът на Трей се сви и нещо сякаш се преобърна в него.

— … но привършваме наличните банки.

— Не можете ли да намерите още? Ако има нужда от кръв, аз… — Тя веднага нави ръкава си, сините й вени ясно изпъкнаха под тънката кожа.

На Трей му прилоша и за момент му се стори, че ще се строполи на земята. Стисна здраво зъби, загледа се в ухото на доктора и се опита да мисли за слънце и чист въздух.

— Кръвните ви групи са различни, мила. На Леди е АВ-отрицателна, а тя много трудна се намира. Вероятно ще имаме проблеми…

Моята кръвна група, осъзна Трей. Стомахът му отново се сви на топка и той си представи, че лежи до Леди, свързан е с момчето с множество тръбички и игли, а кръвта му изтича…

— Добре ли сте? — Лекарят разтърси Трей, опитвайки се да го извади от унеса.

— Да, добре съм! — отвърна той, а погледът му диво прескочи от доктора към Рейчъл.

— Трей, моля те… — докосна го тя.

— Какво искаш от мен сега? — Нима ще го моли да спаси живота на брат й, дори след бе узнала за ужаса, който му вдъхват болниците. Нещо го стегна за гърлото. — Кръв?

Не можа да издържа повече и избяга. За малко не събори Том, който приближаваше разтревожено към тях.

— Какво става с това момче? — попита той и изгледа намръщено Рейчъл и лекаря.

Тя се хвърли в прегръдките на стареца. Том потупа успокоително потръпващите й рамене и се обърна към доктор Престън.

— Не ми казвайте, че Леди си е отишъл и…

— Нищо подобно. — Лекарят изглеждаше озадачен. — Всъщност мисля, че ще се оправи, но трябва да намерим още една банка с кръв от неговата група.

— Слава богу! — въздъхна облекчено Том. — Тогава какво ви е разтревожило така?

— Става въпрос за Трей — простена Рейчъл.

— Какво има?

— Нищо, Том. Просто… — Тя преглътна тежко и избърса мокрото си лице. — Вече със сигурност знам, че той…

— Не бързай толкова! — прекъсна я разтревожен старецът и отстъпи назад. — Няма как да бъдем сигурни. Все още може да се окаже, че момчето е…

— Ш-шт, Том! — сложи Рейчъл пръст на устните си. Очевидно той смяташе, че ще чуе лоши новини. — Не ни трябват повече доказателства, защото аз съм абсолютно сигурна.

— Казвай направо тогава — извика той и се отдръпна, сякаш очакваше удар.

— Трей Смит действително е дълго търсеният Тагърт — усмихна се през сълзи Рейчъл. — Трей е точно този, за когото ти го мислеше от самото начало!