Нанси Мартин
Силата на страстта (9)

Девета глава

Конете бяха оседлани, багажът — събран.

Амелия и Зоуи се сбогуваха без сълзи. Флечър си помисли, че и двете биха понесли по-леко раздялата, ако бяха дали израз на чувствата си, но замълча.

Той реши, че ще стигнат по-бързо без товарен кон, затова тръгнаха само с другите два. Спуснаха се доста бързо, след което се отклониха от пътеката. Решиха да не минават през базовия лагер. Яздиха кратко време между дърветата и стигнаха до наскоро изсечена гора. Срещнаха няколко диви овце и елени, но през повечето време бяха сами.

Късно следобед спряха да похапнат и да дадат почивка на конете. Седнаха на слънце до една скала и извадиха сандвичите, които Зоуи бе приготвила набързо.

— Колко остава още? — попита Амелия.

— Не съм съвсем сигурен, може би два часа.

— Ще стигнем ли преди залез?

— Защо? Да не те е страх да прекараш нощта с мен под звездите?

Тя се усмихна накриво.

— Ако пак ще виеш срещу луната, предпочитам да го правиш насаме в стаята си, вместо на открито с мен.

— Не си спомням снощи да съм вил — засмя се той.

— Имаш къса памет.

— Така ли? Срещал съм и други адвокати, но никой не би могъл да се справи със случая снощи като тебе.

— Снощи си бях загубила ума за известно време.

— За доста дълго време — поправи я той с усмивка. — Не допусках, че адвокатите могат да се отдават на чувствата си. Не трябва ли винаги да са хладнокръвни и в съда, и извън него?

— Не си спомням в дипломата ми да има оценка по хладнокръвие.

Флечър довърши сандвича си и доволен се излегна на скалата. Загледа се в силуета на Амелия над себе си. Особено му харесваше очертанието на гърдите й под пуловера. Помисли си, че много лесно би могъл да пъхне ръка под него и да разбере дали носи сутиен. Овладя възникналото желание и попита:

— Между другото, какъв точно юрист си ти? Пишеш ли завещания на треперещи старци, които гледат похотливо тялото ти?

Амелия го погледна и се зачуди виждала ли е по-сексапилен мъж. Съмняваше се. Спомни си колко красив беше снощи на светлината на камината. Потрепери.

— Ти си единственият старец, който напоследък ме е гледал похотливо.

— Кой казва, че съм старец?

— Само така казах. Много си докачлив.

— Аз съм достатъчно млад, за да те накарам да молиш за милост в леглото.

— Не помня да съм молила за милост.

— Имаш къса памет. — Той нахлупи шапката си, за да не му свети слънцето в очите. — Хайде, кажи как си изкарваш хляба.

Тя се опита да се откъсне от спомените и да му отговори.

— Добре. Но всъщност не е много интересно. Работя в голяма юридическа фирма в Манхатън и най-вече проучвам договорите на наши клиенти. Специализираме се в обединяването на предприятия.

— Ако питаш мен, доста е скучно.

— Е, не управлявам самолети в буреносни облаци — призна тя. — Не гоня стада, нито препускам на кон по неравен терен. Но и това е работа. Имам постоянно работно време, а заплатата ми позволява да осигуря удобен живот за мен и дъщеря ми.

— Харесваш ли си работата? — попита я той скрит зад шапката си.

— Разбира се. Трудна е, но се справям добре. Знаеш ли колко е приятно да си човекът, към когото шефът се обръща, когато бързо трябва да се разреши сложен проблем? Радвам се, когато ми дават трудни задачи. Тогава се чувствам силна.

— Смяташ ли цял живот да се занимаваш с това?

— Няма скоро да стана съдружник, ако това имаш предвид. Но все пак имам планове.

— Амбициозна ли си?

— Може и така да се каже. Искам един ден сама да си бъда началник. Пестя, за да мога да започна самостоятелна практика.

— И колко трябва да спестиш за целта?

— В Манхатън? Няколко десетки хиляди. И то за малък офис, в евтина сграда и секретарка на половин ден.

— Уха! — Флечър махна шапката и се загледа в облаците, които се носеха по небето. — Знаеш ли колко време ще ми е нужно, за да събера десет хиляди долара?

— За мене това е много важно — усмихна се Амелия. — Нямам нищо против да направя някоя и друга жертва.

— А защо точно в Манхатън? Защо не на някое по-евтино място?

— Там е домът ми. Там са приятелите ми.

Амелия се задоволи да му каже само това. Запази за себе си другите неща. Там бе учила, там бе създавала и разширявала своя кръг приятели. Там бе подредила свой дом. Там бе физкултурният салон, където играеше гимнастика. Малките ресторантчета, в които се отбиваше. Паркът, в който четеше неделните вестници. Книжарницата, в която сервираха капучино, докато клиентите прелистват книгите. Имаше и своите навици — метрото, почивките за кафе в службата, обеда със сандвичи от магазина отдолу, таксито до вкъщи, когато вали.

Доскоро вечерите бяха запазени за дъщеря й. После започнаха да идват приятелките на Зоуи — тълпи момичета, които седяха непрекъснато около кухненската маса, правеха си прически и си лакираха ноктите. Не й беше приятно, че се намесват в отношенията с дъщеря й. Но нещата се променят. Децата растат.

Не беше възможно с няколко думи да се разкажат петнадесет години. Амелия знаеше, че животът й в Ню Йорк е пълноценен — натоварено и през повечето време щастливо ежедневие.

Флечър я погледна колебливо. Очевидно обмисляше въпроса си:

— Какви приятели?

— Какво? — засмя се тя. — Да не си ревнив?

— Колко от приятелите ти са мъже?

— Много. Повечето ми колеги са мъже.

— Така ли? И погледите им са похотливи?

— Някои от тях — да. Но аз предпочитам да не смесвам личния си живот с работата си.

— Значи ли това, че довечера няма да спиш с мен, след като имаме обща работа?

— Може би ще те оставя да отгатнеш — усмихна се тя.

Флечър обви ръце около кръста й и без усилие я изтегли при себе си на скалата.

— Мразя да отгатвам.

Той се наведе да я целуне. Амелия го прегърна и отвърна на целувката. Въпреки че слънцето грееше точно над главите им, тя знаеше, че топлината, която усеща, не е от него. След малко Флечър се отдръпна. Тя въздъхна, доволна, че може да остане още малко в ръцете му. Той внимателно отметна кичур коса от лицето й. От нежния жест сърцето й се сви. Докосна синината под окото му, но не можа да разбере за какво мисли.

— Съжалявам за това, което се случи сутринта със Зоуи — каза той след малко.

Амелия едва се сдържаше да не загуби настроение от спомена за тази сутрин.

— Остана само за седмица — каза тя.

— Може би.

— Няма да й позволя да живее по-дълго с него.

Флечър се поколеба.

— Струва ми се, че двамата се чувстват добре заедно.

— Никой не може да се чувства дълго добре с баща ми — каза тя рязко.

— Той просто има нужда от внимание. Малко любов може да направи чудеса с него. Ти би трябвало да разбираш това.

— Какво искаш да кажеш?

— Нещо, което ти сама каза — приличаш много на него.

Амелия не искаше повече да говори нито за любов, нито за баща си.

— Да тръгваме.

— Почакай.

— Мисля, че говорихме достатъчно.

— Да спрем да говорим. Целуни ме. Докосни ме.

Трудно можеше да се устои на изкушението. Тя харесваше чувството, което неговата целувка будеше в нея. Не можа да се въздържи да не погали силното му тяло. Топлината му я изгаряше. Без да мисли, Амелия измъкна ризата от джинсите му. Флечър се засмя, изтърколи се и легна върху нея. Пъхна ръка под пуловера й.

— Ммм — изръмжа с одобрение. — Не си със сутиен.

— Тази сутрин много бързах.

— Радвам се. Господи, колко си хубава!

— Флечър — задъхано каза тя, — не можем да правим любов тук.

— Защо да не можем?!

— Сега, тук, посред бял ден!

— Е, и? — Той свали ципа на джинсите й.

— Някой може да ни види. Още не съм толкова свободомислеща.

— Ще поработим върху това.

— Моля те!

Той се подпря на лакът.

— Мисля, че има жени, които се възбуждат, ако знаят, че някой ги гледа.

— Не съм от тях. — Опря ръце на гърдите му и го отблъсна. — Обичам това да е в интимна обстановка.

— Къде е приключенският ти дух?

— Снощи го видя.

— Сега като си помисля, снощи беше доста смела.

— Мармеладеното усукване?

— Хареса ли ти?

— Много, но дай ми малко време да се възстановя. Да ставаме.

Той простена театрално.

— Имаш ли представа какво значи да язди човек в моето състояние? Ще боли.

— Довечера ще те накарам да се чувстваш по-добре. А сега да тръгваме, съдружнико.

Един час по-късно Флечър изруга:

— Момчетата бяха прави. Тези копелета са навлезли в моето имение. Погледни! — Хиляди дървета бяха повалени. Сякаш бе паднала бомба.

Лесно откриха лагера на секачите — просто последваха рева на моторните триони. Флечър пришпори коня си покрай един ръмжащ булдозер. Амелия яздеше плътно зад него. С пристигането им мъжете спряха работа, оставиха инструментите си и дойдоха да разберат какво става. Един плещест човек с жълта каска и червено яке се изправи пред коня на Флечър.

— Приятел, ти и госпожата ти може да пострадате тук. Работим.

— Това не е „госпожата“ ми. Това е моят адвокат — отговори кратко Флечър.

— Добър ден — поздрави тя учтиво. — Аз съм Амелия Даниелс.

Мъжът изненадан се почеса под каската.

— Ти ли си идиотът тук? — попита Флечър.

— Кого наричаш идиот? — почервеня от гняв мъжът.

— Ако ти си шефът, значи си ти. Вие сте на моя земя.

— А кой, по дяволите, си ти?

— Аз съм Рос Флечър. Вие можете да сечете в имението на Тъкър, но не и в моето.

— Ами!

— Минали сте шест километра навътре. В погрешна посока сте тръгнали, момчета.

— Миналата пролет нашата компания направи тук землемерски проучвания.

— Вашият землемер не знае къде му е задникът.

Амелия се покашля.

— Господин Флечър иска да ви каже, че веднага трябва да изнесете оттук машините.

При тази новина настъпи оживление.

— Какво, по дяволите…

— Ако не го направите — продължи тя невъзмутимо, — ще се свържем с шерифа и ще се обърнем към съда за заповед всички да бъдете задържани поради това, че сте навлезли в чужда собственост.

— Какво казва тя, шефе? — попита един от секачите.

Амелия повиши глас:

— Казвам, че ще поискаме обезщетение за щетите, които съзнателно сте причинили. Тази земя е изключително ценна за моя клиент. Тя не само осигурява препитанието му, но е негов дом и неговият живот. Без съмнение тези разрушения му причиняват голяма болка и страдание. По наше убеждение няма друга възможност, освен да заведем иск за обезщетение в размер на два милиона долара.

— Два милиона… — повтори Флечър, не по-малко потресен от останалите.

Тя не си направи труда да обяснява, че това е много повече от сумата, до която би се стигнало след дълги преговори. Обърна се към началника на секачите:

— При добро желание от страна на вашата компания, може да се съгласим да се споразумеем извън съда. Докато упълномощените лица от компанията се свържат с мен, мисля, че е благоразумно най-бързо да изнесете вашите хора оттук.

— Но…

— Разбира се — добави тя, — бихме могли да повикаме шерифа, за да ви арестува на местопрестъплението.

— Почакайте! — извика мъжът. — Не правете това!

Той се затича да организира изнасянето на машините.

След по-малко от два часа Амелия и Флечър изпратиха конвоя, който се изтегли през просеката. Шефът на секачите ги заведе в мотела на няколко километра нагоре по магистралата, който служеше за общежитие на работниците и за негова канцелария. Оттам Амелия позвъни по телефона на вицепрезидента на дървообработващата компания и го предупреди да се готви за съд.

— Рано или късно това трябваше да се случи — изохка той, когато чу всичко. — Ще ви се обадим по-късно, госпожо Даниелс.

Тя му даде служебния си телефон.

— Господи! Флечър е наел адвокат чак от Ню Йорк! С нас е свършено.

След разговора Амелия и Флечър закараха конете си в една ферма наблизо. Момчето, което бе там, обеща да се грижи за тях през нощта.

— Вие не сте ли бащата на Джейк Флечър? — попита то. — С него сме съученици.

— Не съм виновен за това.

— Разбира се, господин Флечър — засмя се момчето. — Конете ще ви чакат сутринта.

Майката му ги закара с пикапа си до мотела. Амелия й беше благодарна, защото липсата на сън и събитията през този ден вече й се отразяваха. Виждаше, че и Флечър е уморен и предложи да хапнат по пържола в бара на мотела.

Настаниха се на последната свободна маса, точно до мюзикбокса и дадоха поръчката си. Музиката, шумът от другите клиенти и футболният мач по телевизията не позволяваха нормален разговор. Но самото присъствие на Флечър беше достатъчно за Амелия да се отпусне.

— Днес беше страхотна — надвика той гълчавата. — Не ми казвай, че договорите за сливане са по-вълнуващи от едно такова представление.

— Днес действително беше по-различно. Приятно ми беше да използвам знанията си в защита на нещо, на което действително държа.

— Значи все пак държиш на тази земя?

— Знаеш, че е така.

Тъмните му очи се спряха върху нея.

— Мисля, че твоето място е тук, Амелия.

— О, не, недей отново — засмя се тя. — Тук е самотно. Аз обичам да съм сред много хора.

— Не е задължително да бъдеш самотна тук.

— Но обикновено така се оказва.

— Амелия…

— Забрави това! — спря го тя бързо. — Не се опитвай да промениш мнението ми.

Лицето му остана напрегнато. Амелия разбра, че той е имал намерение да опита. Може би щеше да й каже неща, които искаше да чуе, но го прекъсна твърде рано.

— Съжалявам — каза тя, внезапно изплашена от това, което би могло да се случи между, тях, преди да успее да се прибере у дома. Поклати глава. — Знам докъде ще ни доведе този разговор.

— Не искаш ли поне да опиташ?

— Флечър, ти и аз… — Прехапа устните.

— … се чувстваме добре заедно. Дори много добре.

— Понякога, може би за малко, но… — Остави вилицата си, загубила интерес към храната. — Не можем ли просто да се радваме на това, което имаме?

— А какво имаме? — хладно попита той.

— Още една нощ заедно.

— А после?

— После аз ще се върна в Ню Йорк, където ми е мястото, а ти ще се върнеш в ранчото си.

— Не е нужно да бъде така.

— Аз мисля, че е неизбежно. И ако ме разбираше по-добре, щеше да видиш, че съм права.

Той пое дъх, готов да продължи спора, но ги прекъснаха. Един от секачите пусна монета в мюзикбокса и се наведе внезапно над рамото на Амелия:

— Какво ще кажеш за един танц, сладурче?

Амелия се отдръпна рязко, стресната от допира с него.

Зачервеното му лице бе така близо, че тя изпита погнуса. Той беше млад, едва ли имаше и двадесет и пет години, размъкнат и груб. Вонеше на бира и ментови бонбони.

— Благодаря — отговори, опитвайки се да бъде любезна, — но не тази вечер.

— Хайде, маце. — Хвана я за ръката и започна да я дърпа. — Само един танц. Толкова си готина!

— Остави я на мира — намеси се Флечър. Силната музика попречи на натрапника да долови заплашителните нотки в гласа му.

— Само един танц. Няма да те изям, я!

Приятелите му, струпани около автомата, пиеха бира и се смееха.

— Моля ви — повтори Амелия, — нека довърша вечерята си. После ще видим.

— Не, душичко, веднага. Да вървим!

Флечър стана, пристъпи напред и сложи ръка на рамото му. Сигурно го бе хванал доста силно, защото секачът пусна Амелия и рязко се обърна към него, стреснат и ядосан. С насиненото си око и двудневна брада Флечър беше достатъчно страховит, но момчето като че ли не забеляза това.

— Хей, да си махнеш лапите от мен!

— Остави дамата на мира!

Натрапникът изрече едно грубиянско предложение, от което приятелите му избухнаха в смях. Флечър само сви рамене:

— Иди говори с някой, който иска да те слуша.

— Не ща никой друг — настоя секачът и го изгледа с кървясали очи. Замаян от бирата, той не забеляза, че Флечър е поне с десет сантиметра по-висок от него. — Искам само с нея! Нещо искаше ли да ми кажеш?

— Слушай, синко…

— Иди се разходи. Или по-добре да излезем двамата. Да видим кой ще заработи мацето.

Амелия бързо стана, забелязала опасния огън в очите на Флечър.

— Рос, недей. Имахме тежък ден.

— По дяволите, така е!

Тя опря ръка на гърдите му.

— Моля те. Ядосан си на мене, не на него.

Пияният я хвана за ръката и я изви. Тя извика.

— Удари ме, де! Удари ме, ако ти стиска!

Изведнъж всички секачи се оказаха около тях, готови за бой. Музиката спря и в ресторанта стана съвсем тихо.

— Чуй ме, синко, ако посегнеш, няма да излезеш оттук — каза Флечър тихо и бавно, наблягайки на всяка дума.

— Стига си плямпал, а ме удари! Опитай се, де!

— Това не е игра — продължи той още по-тихо и бавно. — Когато свърши, няма да можеш да се изправиш на крака. Нито ти, нито някой от твоите приятели. Ще боли.

Младежът примига, внезапно забелязал заплахата и страховитото му изражение.

— Хей, Лони, я остави човека — обади се някой.

— Да, бе — чу се още един глас. — Остави го да си изяде вечерята.

Натрапникът огледа приятелите си и хилейки се подигравателно, каза:

— Хайде и без това наоколо има по-хубави момичета.

Амелия се засмя, но Флечър, бърз като нападаща змия, удари секача. Той се строполи върху мюзикбокса и се хвана за главата. Всички замряха.

— Извинявайте — прошепна изтрезнял, без да откъсва поглед от Флечър.

— Кажи го на дамата!

— Извинявайте, госпожо. Не исках да ви обидя.

— Така е по-добре. Достатъчно ли е, Амелия?

— Да — едва промълви тя и му позволи да я изведе от залата.

Наеха стая в евтината, мръсна постройка с изгоряла неонова реклама. В двадесетината стаи се влизаше направо откъм паркинга отпред.

Докато оправи сметката от ресторанта и намери ключа от стаята, момичето от рецепцията гледаше Флечър с ужасен поглед. Без да говори, той поведе Амелия към стаята. Отключи и влезе пръв. Запали лампата.

— Още една нощ сред лукс — пошегува се тя, оглеждайки обстановката. Имаше двойно легло с лилава покривка, гардероб, телевизор и въртящ се стол с тапицерия на цветя.

Това, което привлече вниманието им, разбира се беше леглото. Изведнъж Амелия се усъмни дали иска да прекара нощта в него с Флечър. В полуразрушената барака бе едно, а тук изглеждаше прекалено цивилизовано, почти като истинско. Досега да прави любов с Флечър й се струваше повече като приказка, отколкото действителност.

— Не е точно като за меден месец — оповести той и заключи вратата. Забеляза изражението й. — Но, доколкото разбирам, меденият месец и без това е свършил.

— Флечър…

— Ще си взема душ — прекъсна я той, разкопчавайки ризата си.

— Флечър, моля ти се…

— Казахме си всичко за казване, Амелия. — С едно движение свали ризата си и я метна на леглото. — Имам нужда да се поохладя.

Влезе в банята и затвори вратата зад себе си. Амелия седна на ръба на леглото и се опита да се съсредоточи. Безуспешно. Или беше прекалено изморена, или просто не искаше да мисли. След малко чу шума от душа.

Взе ризата му и я придърпа в скута си. Колко се обърка всичко! Защо се чувстваше зле от решението си да се върне у дома? Погледна към телефона и се запита дали да не се обади на някого в Ню Йорк. Но на кого? Кой би разбрал всичко, което се случи? Строгата и еманципирана Фреда би се възмутила, че е завързала дори бегло запознанство с властен мъж като Флечър. А колежката й Джоан, която гледаше по десет пъти филмите с Мел Гибсън, щеше да я разпитва и за най-малките подробности. Имаше нужда от приятелка, която не би се ужасила от това, което е направила, и не би й се надсмяла, че не е направила повече.

Почувства се самотна и зарови лице в ризата, опитвайки се да спре напиращите сълзи.

Вратата на банята се отвори. Показа се главата на Флечър. Амелия се изправи рязко. Надяваше се да не е разбрал състоянието й.

— Хей — повика я той нежно, — под този душ има място за двама. — На устните му грееше усмивка, но очите му бяха разбиращи.

Амелия бързо се съблече, влезе в банята и дръпна гумената завеса, отделяща ги от целия свят. Прегърна го и облегна глава върху широкия му гръб.

— Съжалявам за провалената вечеря.

Той се обърна мокър, сапунен и гол.

— Ако огладнеем по-късно, ще се обадим на рум-сервиза.

— Мислиш ли, че някой тук е слушал за рум-сервиз? — опита се тя да се усмихне.

— Сигурно ще ни изпратят пликче с пържени картофи, ако се помолим както трябва.

— Аз ще се обадя. — Амелия вдигна треперещите си устни, търсейки неговите. — Имам чувството, че тук вече всички те познават, каубой.

Той я целуна нежно. Постепенно устните им се впиха страстно. Тялото я болеше за нещо повече. Парата се виеше около тях, обвиваше ги в приятна мъгла.

— Иска ми се да се грижа за теб — прошепна Флечър.

Амелия се усмихна несигурно.

— Не съм уверена, че мога да понеса начина, по който се погрижи за мен в бара.

— Извинявай. Трябваше по-иначе да се държа с това хлапе.

— Определено знаеш как да постигнеш своето.

— Не всякога.

Флечър взе шампоана и започна да сапунисва главата й. Тя затвори очи и остави топлата вода да се стича по голото й тяло, докато той ровеше с нежни пръсти косата й и я целуваше по врата. Ръцете му се спуснаха по гърдите й, по корема. Шепнеше й колко е хубава. Амелия започна да се чувства възродена и пречистена и външно, и вътрешно.

Тя също имаше желание да се грижи за него. Насапуниса косматите му гърди, после плъзна длани по раменете му, по гърба, по бедрата. Задържа се и по неуловимите извивки на тялото му — първо само с ръце, после и с устни.

Флечър не продума, но дишането му се промени. Облегна се на стената и протегна ръце към гърдите й. Замъгленият му от страст поглед срещна очите й. Накрая отблъсна ръцете й и отново я грабна в прегръдките си.

— В стаята има едно хубаво легло. А това може да е последната ни възможност да ползваме легло.

— Сигурно няма да знам как да се държа върху истински дюшек — опита се да се усмихне тя.

— Ще измислим нещо — обеща той и спря душа.

Изтриха се внимателно един друг. Коленете на Амелия трепереха.

— Флечър — започна тя и се опря на раменете му, — чувствам, че има много неща, които трябва да си кажем точно сега.

— Недей. — Той я вдигна на ръце и я понесе към спалнята. — Не искам да слушам повече думи.

Остави я на леглото и се изтегна до нея. Тя се изви срещу силното му тяло, неудържима от трептящото в нея напрежение. Той беше готов и нямаше причини да отлагат това, което и двамата желаеха.

Дълго лежаха притиснати един до друг, оставяйки сърцата да си кажат това, което съзнанието не им позволяваше да произнесат на глас. Ръцете му трепереха върху раменете й. Амелия намери устните му, целуна го и се сгуши в него.

— Обичам да те прегръщам — прошепна тя. — Обичам да те чувствам до себе си.

— А в себе си обичаш ли? — Отдръпна се и отново проникна в нея. — Обичаш ли и това?

— Да! — Дъхът й спря.

— А това? — Докосна с върха на пръстите си най-чувствителното й място. — Обичаш ли и това?

— О, да!

— А това? — Плъзна се надолу, за да я погали с устни и език. Тя се задъха.

— Да, да!

— Какво не обичаш, скъпа моя?

Тя отвори очи и видя настойчивия му поглед. Сърцето й заби още по-силно.

— Флечър…

— Какво не обичаш? — повтори той внезапно грубо и мощно навлезе в нея. — Кажи, Амелия!

— Всичко обичам! — извика тя. — Всичко, което правиш с мен…

— Всичко ли?

— Обичам докосването ти. Обичам гласа ти… Обичам те, по дяволите!

Той ускори ритъма, докарвайки я до ръба на екстаза. После нарочно забави, за да го отложи.

— Обичаш ли ме, Амелия? Наистина ли?

— Нищо не мога да направя срещу това. — Тя стисна юмруци и затвори очи, за да скрие чувствата, които заплашваха да избликнат. — Всичко е погрешно и никога нищо няма да се получи, но те обичам.

— Не е погрешно. Просто не искаш да признаеш колко е правилно.

— Бихме се чувствали ужасно заедно.

— Чувстваме се много добре, по дяволите!

— Правим добър секс — възрази тя. — Това е чудесно, но не е достатъчно. Не може да промени нещата, поне за мен.

Флечър изруга, отдръпна се от нея и седна на края на леглото. Амелия припълзя до него и опря ръце на голия му гръб.

— Чуй ме. Наистина те обичам, но не мога да остана тук и да бъда с теб.

— Какво толкова хубаво има в Ню Йорк?

— Не става дума за града, а за мен. Когато съм там, аз съм си аз. Не разбираш ли? Имам нужда от града, така както ти имаш нужда от тези планини.

— За какво говориш?

— Аз не съм само дъщерята на Брук Тъкър, нито само майката на Зоуи Даниелс, нито само любовницата на Рос Флечър. Аз съм си аз — човекът, който съм създала от себе си, жената, каквато искам да бъда. Не искам отново да живея в нечия сянка, ще полудея. За мене тук има прекалено много спомени…

— Глупости. Просто се страхуваш да опиташ.

— Тези спомени са болезнени!

— Не ми обяснявай какво значат болезнени спомени! — сграбчи я той за раменете.

— Не съм силна като теб.

— Ами! Баща ти те е направил силна, независимо дали си го искала, или не — достатъчно силна, за да се откъснеш от дома, да получиш прекрасно образование и да си намериш работа в най-големия град на света. Ако си могла да направиш нещо там, можеш да го направиш и тук.

— Там вече съм го направила. Трябваше ми цял живот, за да постигна това, което искам. Не мога да го захвърля и да започна отначало.

— Защото те е страх от провал?

— Да! Изпитвам ужас, че мога да загубя всичко и да се озова там, откъдето съм тръгнала — в капана на тази проклета планина.

— Ние всички сме в капани, Амелия. Сами си ги избираме и се учим да ги обичаме — деца, работа, любов. А аз толкова те обичам! — Изглежда усети колко силно я е притиснал, защото я пусна, а в очите му се изписа разкаяние. — Аз не съм като баща ти — каза тихо. — Не искам да те правя нещастна, но имам нужда от теб.

Тя морно се облегна на него.

— Ти нямаш нужда от нищо повече, освен от ранчото и синовете си.

— Това не е вярно. — Флечър я положи на леглото, изпи сълзите й и я прибра в прегръдките си. — Аз те обичам и искам да бъда с теб. Ти донесе в живота ми нещото, което досега не съм имал. — Отказа се от думите и се опита да я убеди с устни, с ръце, с тялото си. Амелия се мъчеше да потисне страстта, но постепенно се предаде. Той бе толкова силен, съвършен и благоговейно настойчив, че тя забрави всичко друго. Когато върхът дойде, чувствата в нея се взривиха. Амелия изплака и се изви нагоре, докато викът на облекчение на Флечър се сля с нейния. Двамата потънаха блажено в прегръдките си.

Той мълчеше и Амелия не се опита да наруши тишината. Думите само биха разрушили съвършенството на мига, а те искаха да го запомнят точно такъв.

След малко тя заспа, но се будеше често. Флечър също спеше неспокойно. Тя чувстваше всяко негово потрепване, всяка въздишка, всяко стягане на прегръдката му. Събуди се рано, послуша за миг дишането му, докато реши какво да направи. После стана внимателно, за да не го събуди. Облече се тихо, дълго стоя до леглото и го гледа как спи. Овладя се и излезе.