Дъждът беше започнал да пада на едри капки. Флечър отключи багажното отделение и започна да търси чантата на Амелия. Кучето радостно се въртеше в краката му.

— Къде е брат ти? Няма аз да му мъкна нещата.

— Ъъъ… Има малък проблем, татко.

— Какво се е случило? — изправи се Флетчър. Бащата в него се събуди.

— Ами… Джес… — Люк се загледа в краката си. — Той…

— Изплюй камъчето!

— Джес се върна вкъщи сутринта, но пак замина.

— Къде?

— Ами… Тук беше онова момиче, нали разбираш, и…

— Зоуи? — Амелия излезе напред. — Тук ли е още?

Люк погледна баща си, после Амелия и пак баща си.

— Ъъъ… Другият пилот я докара тук, защото е най-близкото място, където може да се приземи. Много лошо приземяване, ако питаш мен. Беше Милър, онзи дето често пие. Но…

— Кой пие?

— Не се отвличай! — отсече Флечър.

Люк кимна.

— Тя каза, че иска веднага да продължат до Планината на Тъкър…

— Къде е сега? — извика Амелия.

— Оставете го да довърши — нареди Флечър.

Люк се покашля.

— Аз казах на Джес да не прави нищо, докато не се върнеш, но той…

— Какво направи той?

— Какво толкова можеше да направи? Тя започна да крещи и да го бие, затова той я заведе. Тръгнаха преди два часа.

Флечър изруга и закрачи нервно под дъжда.

— Има ли ум в главата си? Къде ще прекарат нощта в тази буря?

— Джес се опита да я разубеди — защити Люк брат си. — Каза й да почакат до сутринта, но тя не искаше и да чуе.

— Няма на кого да прилича. — Флечър погледна намръщено към Амелия.

— Вижте сега… — започна тя.

— Всичко, което виждам сега, са само две жени, готови да премачкат всичко, за да постигнат своето.

— Аз не съм ви мачкала! Аз имах доброто намерение да си платя за всяка услуга.

— Така е — съгласи се той. Джес, този идиот! Сигурно е тръгнал, за да покаже на всички, че вече е мъж.

— Още сега ще ви напиша чек — продължаваше Амелия, — ако ми кажете цената. Искам да тръгнем веднага, така че…

Флечър дойде на себе си.

— Задръжте малко. Не може сега да се втурнете след тях.

— Изминала съм целия този път чак от Ню Йорк, а сега съм само на няколко часа от дъщеря си. Разбира се, че ще тръгна веднага! — Тя се обърна към Люк, който слушаше с интерес, без да забелязва дъжда. — Младежо, бихте ли ми оседлали…

— Един момент — прекъсна я Флечър. — Погледнете към небето. Говори ли ви нещо думата „светкавица“? А „порой“? Когато бурята дойде, пътят ще стане непроходим.

— Значи трябва да тръгвам веднага. Зоуи е в опасност.

— Не е в опасност. — Флечър се опитваше да изглежда спокоен. Защо да я тревожи още повече? — Джес поне дотолкова разбира. Сигурно вече са преминали опасните места. До залез ще стигнат мястото за нощуване.

— И това трябва да ме успокои? — избухна Амелия. — Моята дъщеря да прекара нощта с един лекомислен младеж? Зоуи през целия си живот не е била насаме с момче, а какво остава с… отпаднал студент! Тя…

— Колко сте наивна! — засмя се Флечър.

— Вярно е! Знам!

— Едва ли знаете какво е преживяла. След като сте я заточили в това снобско училище, вие сте я оставили на…

— Не съм я заточила!

— Хей — прекъсна ги Люк, — имате ли нещо против да вляза на сухо?

Дъждът се беше усилил. Ризата на Флечър вече се бе просмукала, а косата на Амелия блестеше от влагата. Небето се разсече от светкавица, а миг по-късно гръм разлюля прозорците. Амелия несъзнателно закри с ръце ушите си. Флечър също трепна, но запази самообладание, хвана я за лакътя и я бутна след Люк, който вече тичаше към къщата. Тя се подчини и се втурна след момчето. Флечър се забави, за да покрие самолета и грабна две от кутиите на Джес. Когато стигна до верандата, беше мокър до кости. Амелия стоеше там нетърпеливо.

— Е, госпожо Даниелс, не е ли страхотно да имаш деца?

— Разберете, Флечър, аз действително трябва да намеря дъщеря си възможно по-скоро. Тя не е свикнала с планината.

— Всичко ще се нареди.

— Може да се нарани. Може да…

Той обви раменете й с ръка и усети как тя трепна.

— Знам, че се тревожите, но нищо сериозно не може да се случи. Сигурно в момента преживява своето най-голямо приключение.

— Тя никога не е яздила!

Флечър я поведе към вратата. Харесваше му да усеща близостта й.

— Джес й е намерил някоя кротка кобила, сигурен съм. Ще тръгнем още сутринта.

— Много е късно! Аз не мога да…

— Нямате избор. Вижте небето. Ще се наложи да се порадвате на нашето гостоприемство.

— Още един шаблон и ще ви намразя.

— Да… — Той отвори вратата. — А ето и останалата част от очарователното ми семейство.

Амелия не искаше да се предава. Беше почти стигнала до Зоуи. Искаше да я види по-скоро и нямаше време да се запознава със синовете на Флечър.

Когато очите й свикнаха с полумрака, тя различи две бясно мятащи се фигури. Едно високо момче нанесе силен удар на Люк, а Люк с рев се стовари върху един кожен стол, който тутакси се разпадна.

— По дяволите, Джейк! Това беше последният здрав стол!

Гласът на бащата накара и двете момчета да се изправят запъхтени. Очевидно се бореха от няколко минути.

— Какво става тук? — прогърмя гласът на Флетчър. — Няма ме по-малко от двадесет и четири часа, а вие вече трошите мебелите. Джейк, ти ще поправиш този стол, чу ли ме?

Момчето, явно братът близнак на Люк, пристъпи напред. Разкъсаната му фланела бе опръскана с кръв, но то очевидно не усещаше, че носът му е разбит.

— Извинявай, татко, ние само се забавлявахме.

— А не може ли да се забавлявате, без да чупите мебелите? Люк, ти какво ще кажеш?

— Джейк започна пръв. — Люк кипеше от гняв.

— Не бях аз — засмя се Джейк.

— Ти беше!

— Не бях!

Флечър успя да се вмъкне между тях, преди да започнат отново.

— Вие двамата имате работа за цяла седмица. Но сега може да започнете с приготвяне на вечерята. Джейк, това е госпожа Даниелс. Тя ще остане за тази нощ.

Момчетата пренасочиха вниманието си към Амелия, която направи опит да им се усмихне. Без да кажат нищо, за да не ядосат повече баща си, те изчезнаха в различни посоки.

Обзавеждането, както Амелия забеляза най-сетне, беше доста добро. Но цялата стая беше в безпорядък. Централно положение заемаше огромна камина, около която бяха разпилени учебници, обувки, дрехи, полузакърпено седло. Дървата за огрев бяха разсипани около един сандък направо на дъсчения под. На прозорците висяха избелели мръсни пердета. Въздухът беше напоен с кухненски аромат. Кучето, което следваше Флечър от самолета, покорно легна на едно чердже до камината, оставяйки след себе си валма козина.

Флечър хвърли шапката си към лосовите рога, заковани на стената близо до вратата. Не улучи, но не забеляза. Обърна се към Амелия и се засмя на изражението й.

— Май не приличам на „идеалния баща“.

— Синовете ви са много симпатични.

— О, да, на пръв поглед са страхотни. Какво ще кажете за по едно питие?

Звучеше чудесно — едно силно мартини щеше да отпусне нервите й. Но й се стори нечестно — тя да стои на топло и сухо, когато Зоуи е навън някъде в пороя.

— Хайде — разчете мислите й Флетчър. — Стига тревоги! Казах ви, че на Зоуи положително й е забавно. Изглеждате уморена. Няма да й помогнете, ако се сринете.

— Не съм изморена.

— Добре, вие си знаете. Седнете, ще ви донеса една бира.

Той я остави и отиде в кухнята. Амелия се огледа за стол, но не видя нито един надежден.

По стълбите се спусна Люк, видя я и сякаш искаше да избяга обратно, но улови погледа й и възпитано се приближи да поприказва с нея.

— Отнесох чантата ви горе, госпожо.

— Благодаря ти, Люк. Съжалявам, че ви притеснявам.

— О, няма нищо. Ние приемаме много гости, въпреки че повечето са мъже, които идват тук на лов.

— Баща ти работи ли като водач?

— Понякога. Не достатъчно, разбира се. Вечно не ни стигат парите.

— Сигурно това е, защото сте далеч.

— Добре ли познавате баща ми? — Той я погледна по-внимателно.

— Не, но познавам този край.

— Аха…

В този момент дойде Флечър с две бири в ръцете.

— Запознахте ли се?

— Да, татко — каза Люк, вече на път към кухнята. — Не е лоша. Можеше да е и по-зле.

Флечър се засмя.

— Нещо май не разбирам — обади се Амелия.

— Няма нищо за разбиране — увери я той. — Какво ще кажете да хапнем? Момчетата вече са приготвили.

— Всъщност не съм гладна. Не искам да ви притеснявам.

— Глупости. Сигурно умирате от глад. Хайде, тук от месеци не сме имали хранително отравяне.

Той я хвана за ръката и я затегли към кухнята. Тя беше дълга и тясна стая с нисък таван и с голяма дървена маса в дъното. Имаше и лавици с буркани с консервирани плодове и зеленчуци.

Вечерята бе типично фермерска — купичка лютив сос и печени картофи. Люк изхвърляше с вилица картофите от фурната, а Джейк ги ловеше и пускаше в една чиния. Двамата се заливаха от смях. Флечър улови един картоф и го сложи в собствената си чиния.

— Това не е място за изнежени хора — усмихна се той на Амелия.

— Нито пък с нежни стомаси — допълни тя, гледайки към масата.

Имаше само един стол и домакинът седна на него. Момчетата се разположиха на пейките от двете му страни, така че Амелия седна отдясно до Флечър. Щом семейството се настани, започнаха да си подават чиниите, като всички говореха едновременно. Тя опита соса, установи, че е много лют и бързо изпи голяма глътка бира. После си отсипа салата от една голяма купа.

Животът тук не беше особено изискан, но Амелия беше впечатлена от ставащото около нея. При толкова буйни синове Флечър би могъл да им позволи да си сипят по една чиния и да седнат пред телевизора или да се приберат в стаите си. Но той явно изискваше всички да идват на масата с измити ръце и с желание за разговор.

Пръв Люк описа преживяванията си в училище — трудно контролно по математика, глупава случка в кафето и как един негов приятел най-сетне събрал смелост и поканил момиче на среща.

— Беше противно, татко — завърши той. — Никога няма да моля за нещо момиче.

— Чакай само Мелинда Хенкок да запримигва насреща ти — подразни го Джейк. — Да те видим тогава какво ще говориш.

— А, така ли? — избухна Люк. — Но аз никога няма да хлътна като теб по Сидни Фримантъл.

— Коя е Сидни Фримантъл? — вдигна очи Флечър.

Джейк почервеня и заби поглед в чинията:

— Никоя, татко.

Амелия очакваше, че баща му ще продължи да го разпитва, но той каза:

— Добре, Люк, какво друго се е случило?

— Класната ме спря в коридора и ми каза, че е получила формулярите за стипендии, за които ми беше казала по-рано.

— Мисля, че този въпрос вече го обсъдихме — намръщи се Флечър.

Люк остави вилицата си.

— Татко, знам, че мога да получа една от тези стипендии. Просто знам, че мога!

— И колко пари ще вземеш? И за колко време? А ако след една година спрат изплащането на стипендии? Кой ще остане вързан да плаща сметката?

Амелия слушаше мълчаливо и мислеше, че в детството си може би е пропуснала много приятни разговори по време на вечеря, но затова пък си е спестила безкрайните семейни спорове.

— Татко, класната каза, че с моите оценки мога да постъпя в което и да е училище в…

— Слушай, твоята класна може да знае какви са ти бележките, но не знае каква е банковата ми сметка. — Флечър заби вилицата в чинията си. — Не вярвам на стипендиите.

— Защо? — не се сдържа Амелия. — Аз изкарах четири години в колеж плюс висше образование по право със стипендия.

Люк я погледна с възхищение.

— Вие сте юрист?!

— Работя в една фирма в Ню Йорк.

— Уха! И сте учили със стипендия?

— Да, бяха поети по-голямата част от разноските. Но трябваше да работя, за да печеля за книги и разни дреболии… — Най-после забеляза мрачния поглед на Флечър. — Но, разбира се, баща ти знае кое е най-доброто за тебе.

— А как получихте стипендията? В кой колеж сте учили? А в кой университет?

— Всъщност аз… — заекна Амелия. — Нямах намерение да се намесвам…

— Продължавайте, моля — отсече Флечър.

— Да, в кой колеж се получава най-добра подготовка за юридически факултет? — настоя Люк.

— Сигурна съм, че класната ти може да ти обясни тези неща. Няма да е трудно да постъпиш, ако си отличен ученик.

— Чу ли? — обърна се момчето към баща си. — Госпожа Даниелс мисли, че…

— Чух — отговори той кратко.

— Оценките ми са страхотни. Ти самият го каза и…

— Ще говорим по-късно за това, Люк.

— Но, татко, не мога да се запиша в добър университет, ако отида в двугодишен колеж, както Джейк.

— По-късно!

Амелия не знаеше къде да се дене от смущение. Погледна крадешком към Люк и видя, че е ядосан, напрегнат и изненадващо блед. Странно, но баща му изглеждаше по същия начин.

Най-после заговори и Джейк:

— Хей, а аз имам тройка по английски! — обяви гордо той.

— Това е напредък — изграчи Люк.

— Не ми пука за училище. Не разбра ли? — обърна се гневно брат му към него. — Когато порасна, аз ще управлявам това ранчо.

— Защо мислиш, че когато пораснеш, то ще е още тук? — засмя се Флечър.

— Че къде ще отиде?

— Едва не забравих — вметна Люк. — Обадиха се от пазара. Искат до края на седмицата да им закараме дванадесет бичета.

— Добре, утре след училище се заеми с това.

— Аз мога утре да не ходя на училище и да свърша тази работа — предложи Джейк. — Ще се справя и сам.

— Изобщо не си го мисли. Няма да пропуснеш и ден, докато завършиш. Запомни това.

— Ако успее да завърши — поправи го тъжно Люк.

След това смениха темата. Амелия слушаше и последното й впечатление бе, че това е едно сплотено семейство от личности. Явно те работеха заедно и упорито, разбираха се помежду си и не криеха чувствата си.

— На работа — нареди Флетчър, след като храната беше ометена.

Амелия знаеше, че в следващия час не бива да се мотае в краката им. Работата в една ферма бе добре разпределена и организирана. Люк отиде към кухнята, Флечър и Джейк облякоха мушами и излязоха в дъжда.

Тя знаеше какво включва такава работа. Спомни си как носеше вода на добитъка, когато беше толкова малка, че едва влачеше кофата по земята. В детството си не получаваше и най-малка благодарност за труда си — нито една добра дума за това, че помага с нещо за доброто на семейството. Чувстваше се робиня, при това робиня, която господарят мрази.

Потисна спомените си и забърса съдовете вместо Люк, който се справяше отлично.

— Джейк ще ги прибере — посочи той към чиниите. — Аз трябва да се оправя с кучетата.

Флечър се върна към девет и половина.

— О, намерили сте кафето — каза той, щом видя Амелия да мие чашата си. — Ставаше ли за пиене?

Тя бе поразена от увереността в движенията му. Явно бе мъж, на когото може да се разчита.

— Не е лошо. Искате ли? Остана една чаша.

— Разбира се. Какво означава още една чаша? — Той си наля от кафеварката. — Охо, превъзходно кафе!

— Направих ново. Това, което бе останало, ставаше само за почистване на ръждата от самолета ви.

— Каква ръжда? — засмя се Флечър и с чаша в ръка тръгна към вратата. — Елате да ви покажа леглото. Мисля, че до сутринта дъждът ще спре. С малко късмет можем да тръгнем към осем.

— Да тръгнем? — повтори Амелия стресната от възможността за още едно пътуване с него.

— Разбира се. Нима смятате да прекосите каньона сама?

— Сама ще стигна по-бързо.

— Така ли мислите? — усмихна се той.

— Да. Аз бързам, а вие не изгаряте от желание да ми помогнете.

— И кое ви накара да мислите така? — Той стигна до площадката и се обърна с усмивка.

— Всичко. Можехме да тръгнем преди вечеря, но вие…

— Но аз запазих спокойствие. Ако бяхме хукнали, нямаше да постигнем нищо повече, освен да увеличим сметката ви за химическо чистене. — Кимна към прозореца: — Тази нощ е убийствена.

— А дъщеря ми е там!

— По-добре само тя, отколкото и вие. Това ще й бъде за урок.

— Не съм коравосърдечна като вас. Искам по-скоро да върна Зоуи жива и здрава.

Той поклати глава и отново тръгна по стълбите.

— Едно е да намерите дъщеря си, съвсем друго — да я върнете.

— Защо толкова настоявате? Мислех, че бързате да се отървете от мен.

— Защото си пъхате носа в семейните ми дела ли, имате предвид?

— Люк трябва да отиде в колеж. Той е определено много умен и има желание да учи.

— Оставете тази грижа на мен.

— Добре, но вие оставете Зоуи на мен. Утре тръгвам сама!

— Ще се загубите.

— Няма.

Той спря до първата врата.

— Теренът е променен. Изсичат дърветата в имението на баща ви. Имаше силно свличане. Няма да познаете мястото.

— Ще се справя.

— А после аз ще трябва да обикалям да търся костите ви? Няма да стане. Нямам излишно време. — Той се облегна на вратата и я погледна. На лицето му отново се появи познатата самоуверена усмивка, която я караше да се чуди дали е облечена. Изведнъж въздухът сякаш се наелектризира. Той бе успял да промени всичко само с един поглед към тялото й.

— Не мога да ви пусна сама. Кой нормален мъж би позволил жена, прекрасна като вас, да се изплъзне между пръстите му?

— Кой е казал, че сте нормален?

— Вие ме подлудявате, госпожо Даниелс — усмихна се той лениво. — Впрочем, какъв парфюм ползвате? Свят ми се завива от него.

Амелия едва не простена.

— Не разбирате колко сериозно говоря. Животът на дъщеря ми е в опасност.

— Не е вярно. И двамата знаем, че тя е в безопасност. Може да не й е съвсем удобно, но е добре.

— Искам да съм сигурна в това.

— Ще бъдете, но утре. А дотогава защо ние с вас да не помислим за собственото си удобство?

— Дотогава — прекъсна го тя, преди да е предложил нещо повече, — единственото, за което мога да мисля, е Зоуи.

— Единственото, за което аз мога да мисля, сте вие.

— Флечър, казвал ли ви е някой, че сте много настойчив?

— Чувал съм, че на жените това много им се харесва. Те си падат по упоритите мъже. — Той опря ръка на вратата над главата й, от което разговорът им стана по-интимен. — С вас така ли е?

— Не си падам по никого, упорит или не.

— Отказвате се от страхотна възможност.

— Ще го преживея някак.

Той въздъхна театрално и се усмихна:

— Както желаете. — Отвори вратата и я въведе в малка спалня, сгушена под стряхата на къщата. Вътре имаше удобно двойно легло, лавица с книги и бюро, затрупано с хартии. Вратата на гардероба зееше, а на дръжката висеше риза.

Амелия се поколеба, защото разбра, че това е спалнята на Флечър. Върху леглото бе оставена нейната чанта.

— Не се безпокойте — засмя се той. — От уважение към вашето целомъдрие аз ще спя долу.

— Не мислех за това.

— Така ли? Може би предпочитате да остана и да върви по дяволите целомъдрието ви?

— Много сте самонадеян. Трябва някоя силна жена да ви метне ласото на врата и да ви обуздае.

Той се засмя, застанал между нея и леглото.

— Нямам нищо против такива игри. Искате ли вие да бъдете жената?

Амелия го хвана за ризата и го изблъска към вратата.

— Лека нощ, Флечър. Оценявам гостоприемството ви, но предпочитам в леглото да ме топли бутилка с гореща вода. Искате ли да си вземете четката за зъби, преди да излезете? А може би и пижамата? Но не, обзалагам се, че спите гол.

— Много възбуждащо, нали?

— Направо кошмар. — Тя го избута внимателно в коридора. — Лека нощ.

Затвори вратата под носа му и чу:

— Лека нощ, Амелия.

Гласът му дълго звуча в нея. Дори след като се съблече и се пъхна в завивките, чувстваше прелъстителната нотка в думите му. Реши, че е яла твърде много от лютивия сос. Но дълбоко в себе си знаеше, че има нещо друго, разбъркало чувствата й. Кога за последен път бе познала удоволствието от компанията на мъж? Особено привлекателен като Флечър? Може би никога. Приятелките й от Ню Йорк нямаха и представа какви мъже живеят на запад — силни, решителни, сексапилни. И Флечър бе един от най-сексапилните, които бе срещала някога. Друг като него не можеше да си спомни.

Докато сънят я унасяше в неговото легло, Амелия усети, че се усмихва.

Към следващата част или към съдържанието

Нанси Мартин Силата на страстта (2)

Метаданни

Данни

Силата на страстта

Информация

История

Сваляне / Връзки

Втора глава

Нанси Мартин
Силата на страстта (2)