Нанси Мартин
Силата на страстта (3)

Трета глава

Тази вечер Флечър взе едно одеяло и отиде на изтърбушения диван в хола, но не заспа. Може би заради кафето. А може би заради жената, която спеше горе в леглото му. Усети, че си представя всякакви чудесни приключения в компанията на Амелия Даниелс.

Тя бе хубава жена — стилна и сдържана, което той намираше за много възбуждащо. Имаше и чувство за хумор — второто нещо, което търсеше у жените. Докато заспиваше, се чудеше дали тя обича да се смее в леглото.

Сутринта, когато Джейк изтрополи по стълбите, го събуди от еротичен сън.

— Какво става? — попита момчето и седна на облегалката на дивана. — Провали ли се?

Флечър се опита да се събуди бързо.

— Какво? Кой?

— Бива си я, татко. Но не знам дали още ставаш. Искам да кажа, ако аз ще достигна сексуалния си връх догодина, ти сигурно не си в блестяща форма, особено с такава жена.

— Колкото е по-стар инструментът, толкова по-добре свири.

— Винаги имаш на разположение някоя поговорка — засмя се Джейк. — Знаеш ли, не вярвахме, че наистина ще го направиш.

— Какво? — разтърка очи Флечър. Сигурно не бе чул добре.

— Когато казваше, че ще си намериш богата жена, която да ни измъкне от блатото, никой от нас не ти вярваше. Но когато снощи пристигна с нея…

— Чакай! — Най-после се събуди напълно. — Не е това.

— Но така изглежда. Само дето не ти е мястото на дивана, когато булката чака горе. Да не сте се скарали вече? Не можеш да я правиш щастлива цели двадесет и четири часа ли?

— Млъкни и слушай! Няма да се женя за госпожа Даниелс. Това е шега. Трябва ли да си меря всяка дума?

— Какво стана тогава? Да не си се влюбил? — Джейк изглеждаше много доволен. — Ей, ама това е страхотно!

Флечър въздъхна. Понякога нямаше смисъл да спори.

— Няма ли да пропуснеш автобуса за училище?

— Има още цял час — ухили се момчето.

— Е, тогава прекарай този час по-далеч от очите ми.

Разбира се, предложението не бе прието сериозно.

Джейк се изсмя.

— Добре е, че си нормален, татко. Пък и когато се разгониш, ставаш кисел.

— Боже мой, къде си усвоил този език?

— Какво да съм усвоил? Послушай, не чакай прекалено дълго да я оправиш. Чувал съм, че при мъжете старостта идва изведнъж. — Той се отправи наперено към кухнята. Флечър хвърли възглавницата след него, но закъсня с миг и улучи вратата.

Сутрин всички бързаха, а една жена в банята допълнително влошаваше нещата. За негов късмет, Флечър успя да мине пръв под душа и да намери чисти дрехи в сушилнята. Но момчетата трябваше да се измият в кухнята и да тръгнат за училище с мръсни зъби.

— Ужас, татко — промърмори Люк, докато търкаше енергично с пръст устата си. — Не можеш ли да я измъкнеш оттам?

— Аз ще отида — предложи Джейк, очарован от възможността да свари Амелия без дрехи.

— Стой тук! — усети се баща му. — Няма да умреш, ако един ден имаш лош дъх в устата.

— Кога ще се върнеш? — попита Люк.

— С малко късмет, утре вечер. Но може и в неделя. През това време вие подберете добичетата и ги затворете в кошарата. И без глупости!

— Да, тате — отговориха те в един глас.

— И да не се биете — добави Флечър, но момчетата замълчаха и той се замисли за още една лекция по въпроса за братската любов. Отказа се. И без това нямаше полза. — Добре. Доведете два коня за мен и госпожа Даниелс, преди да тръгнете.

Навън момчетата с изненада видяха, че Амелия седи на оградата, готова за път. Люк се върна да каже на баща си, след което изтича да си измие зъбите. Флечър довърши чиниите, взе още една чаша кафе и излезе да види прелестната си гостенка.

Тя отново не го разочарова. Бе облечена в джинси, привличащи погледа към стройните й крака. Синият й пуловер подчертаваше очите й. Бе завързала косата си на пухкава опашка.

— Помните ли как се язди? — попита той.

— О, вие сте вече тук. — Амелия скочи от оградата и изтупа джинсите си. — Да, разбира се, помня. Добро утро.

— Добро утро. — Той скри усмивката си зад чашата с кафе. Дори когато заспиваше, не си бе представял, че е толкова хубава. Дали отдолу имаше дантелено бельо? Тя не срещна погледа му, което бе още по-интригуващо. Дали и тя не бе имала еротични сънища?

— Добре ли спахте, госпожо Даниелс? — попита той невинно.

— Като новородена — отговори Амелия твърдо — сигурен белег, че лъжеше. — Като изключим тревогата за Зоуи, разбира се. Не заспах веднага. Леглото ви е… — Тя млъкна и се изчерви. — Много удобно. Надявам се, че и вие сте спали добре.

— Честно казано, спах зле.

— Сигурно е от кафето. — Погледна го крадешком, очаквайки да открие скрит смисъл в думите му.

— Мисля, че проблемът не е само в кафето.

— Трябваше да броите овце. Чувала съм, че помага.

— Има и други, по-добри начини за успокояване. Не мислите ли?

— Не зная — отвърна тя студено. — Никога не съм имала проблеми със заспиването.

— Може би трябва и мене да научите — засмя се той.

— Но не тази сутрин. Мисля, че трябваше да търсим Зоуи.

— Първо да оседлаем конете. Кой ви харесва?

Амелия огледа критично стадото от десетина коня.

— Не знам. Всички са добри… освен тази дореста кобила.

Флечър забеляза, че кобилата накуцва леко.

— Люк — извика той, — заведи Доли в обора.

— Но, татко, ще пропусна автобуса за училище.

— Той няма да тръгне без теб.

— Да я заведа аз — предложи Джейк.

— Ти ще се мотаеш точно толкова, че да закъснееш. Нека Люк свърши тази работа. Оседлайте Оберон и Бианка.

— Оберон и Бианка? — озадачи се Амелия.

— Нашият Шекспиров период. Идея на Люк. Отидете да си вземете нещо за закуска, докато приготвим конете.

Тя обаче не го послуша и с лекота прехвърли оградата.

— Не съм гладна. Ще ви помогна. — Потри делово ръце и се зае за работа. Флечър трябваше да признае, че Амелия знае какво и как да прави. Не се уплаши от големите животни, дори когато сивият жребец я блъсна с хълбок.

— Бива си я — отбеляза Люк, докато минаваше зад баща си с дорестата кобила. — Харесва ми.

Флечър не отговори. Той също я харесваше, такава силна и решителна и едновременно сексапилна.

Прозвуча клаксонът на автобуса. Джейк подаде повода на Оберон на баща си, а на Амелия — юздата на Бианка и хукна към шосето. Люк изскочи от обора и се втурна след брат си.

— Тази е добра, татко — извика Джейк. — Можеш да я задържиш повече.

Флечър им помаха, завърза Оберон за оградата и отиде да помага на Амелия. Тя вече бе преметнала седлото през гърба на кобилата, но очевидно бе ядосана.

— Доколкото разбирам, не съм първата, която преспива тук.

— Но във всички случаи най-хубавата от много време насам.

Отговорът му не я очарова. Тя мълчаливо довърши работата си и се обърна към него:

— Вижте какво — започна решително, — мисля, че трябва да установим някои твърди правила.

— За какво?

— За нашите отношения. Не съм дошла да правя щуротии, каубой. Нямам намерение да…

— Какви щуротии? — засмя се той.

— Много добре знаете за какво говоря. Дъщеря ми е най-важното нещо за мене и няма да предприема нищо забавно с вас, докато не я намеря.

— Ами като я намерите?

— По дяволите, Флечър, аз говоря сериозно!

— Аз също.

— Ще остана в тази отвратителна провинция само докато върна Зоуи в цивилизацията.

— А защо не се поогледате все пак, преди да заминете? Порадвайте се на пейзажа. Опитайте от местните красоти.

— Красотата сте вие, доколкото разбирам.

— Когато поискам, ставам доста живописен.

За да потвърди думите си, той я хвана за ръката и я привлече към себе си. Амелия бе прекалено изненадана, за да реагира навреме. Сините й очи се разшириха. Флечър обви ръка около раменете й и я целуна по устните. Тя се изви и опря ръце на гърдите му, но не го отблъсна — не още. Устните й, топли и сладки, несъзнателно се разтвориха. Флечър усети как бие сърцето й и как собственият му пулс се ускорява. Нещо горещо се надигна в него. Толкова си подхождаха! Тя трепереше в ръцете му — от гняв, но и от още нещо, нещо много по-приятно. Училищният автобус премина покрай тях. Момчетата се надвесиха на прозореца и се развикаха. Шофьорът натисна весело клаксона, Амелия решително се дръпна и той трябваше да я пусне. Тя се опря ядосана на оградата и избърса устните си.

— Защо направи това?

— Още вчера исках да го направя, но моментът не беше дошъл.

— Какво ти дава право!

— Да кажем, човешката природа. Това, че снощи спа в моето легло, не ми помогна много. Аз имам добре развито въображение.

Тя се овладя бързо.

— Ако знаех, аз щях да спя на дивана.

— Повярвай, в леглото беше по-безопасно — засмя се той. — Имаше ключ.

— Не съм заключвала — възрази Амелия, без да се замисля.

— Защо?

— Защото вярвах, че си джентълмен.

— Така ли? А може би и ти си чувствала същото като мен?

Тя му обърна гръб, отиде до завързания кон и започна да затяга сбруята му.

— Това също е човешко.

Автобусът се скри от погледите им.

— Откога не ти се е случвало?

Амелия продължи да се занимава със стремето.

— За отношения ли говорим или за секс?

Флечър се засмя и се облегна на оградата.

— Може би в Ню Йорк правите разлика, но тук не е така.

— Отдавна — отговори тя след малко, без да вдига глава. — Трудно е да имам мъж, когато имам дете вкъщи. Не смея да задълбоча връзка с някого, защото ме е страх, че Зоуи може да го намрази. Или може би да го хареса прекалено и тогава решението няма да е мое. Личният ми живот е пълна каша. — Тя се обърна към него. — А при теб как е, каубой?

Въпросът го свари неподготвен.

— Моят личен живот си е съвсем наред.

По устните й заигра хладна усмивка.

— Кажи истината, каубой. И при теб не е по-добре.

— Защо мислиш така?

— Погледът ти — сякаш съм парче торта, а ти си гладувал поне седмица.

— Ти си особено привлекателно парче торта, Амелия.

— Това не е единствената причина — поклати тя глава. — Ти си вързан тук с момчетата. Колкото и да се опитваш да се справиш, бащинството те напряга. Ако се измъкнеш, ще те хванат. Откога не ти се е случвало?

— За секс ли говориш? — Той се размърда неспокойно. — Случвало се е от време на време.

— Вярно ли е?

Флечър се поколеба. Как й бе позволил да го въвлече в този разговор?

— Е, беше отдавна — призна си той.

— Имаш ли си приятелка?

— Мразя думата — изсумтя той. — Щом жена каже, че иска да ми бъде приятелка, знам, че работата е изпортена. — Свали седлото от оградата и го сложи на гърба на Оберон. — Защо жените мислят, че приятелство и секс са несъвместими?

— Сексът усложнява нещата.

— Не и за мен. Той прави нещата по-ясни. Когато си свалиш дрехите пред някого, ти му се доверяваш и знаеш къде си.

— Може и така да е — усмихна се Амелия.

— Така е. Децата са сложни. Фермерството е сложно. Но между мъжете и жените… Там трябва да е просто.

Флечър се почувства неудобно. Как бе успяла да измъкне тези думи от него толкова рано сутринта? Бе се разкрил повече от необходимото.

Амелия хвана Оберон за главата, докато той му слагаше юздата.

— Някак не си представям, че можеш да имаш проблеми с жените.

— Аз пък не си представям, че жена като тебе може да има проблеми с мъжете.

— Нямам — усмихна се тя. — Може би защото в живота ми няма мъже. Има колеги и приятели, но мъже — не.

— Отново Зоуи?

— Не само. Моята професия е доста мъжка. Една жена, която иска да напредне, трябва да внимава. По-лесно е да мина без мъжка компания, отколкото да приема всички възможни усложнения.

Флечър я погледна.

— Струва ми се, че имаме още един общ проблем, госпожо Даниелс.

— И какъв е той?

Той я хвана за ръката и отново я привлече към себе си.

— Липсата на сексуален живот.

— Никога не съм казвала…

Той я притисна към гърдите си.

— Може би трябва да си помогнем един на друг?

— Успокой конете, каубой — засмя се тя и опря ръце на раменете му.

Харесваше му как го докосва, без никакви сантименталности.

— Разумна идея, нали? Най-после сме сами. Ти ми харесваш, а аз мога да те уверя, че не съм неопитен.

— Освен това си и скромен — допълни тя весело. Остана още миг в ръцете му, сякаш й бе приятно да е отново в мъжки прегръдки. Очите й искряха. — Скромността е качеството, което най-много ценя в мъжете. — Отдръпна се почти с неохота. — Мисля, че знаеш отговора ми. Дошла съм да търся дъщеря си, нали помниш?

— Отново тези деца? Дори когато не се мотаят в краката ни, успяваш да ме оплетеш с тях.

За момент Амелия не помръдна. Стоеше и го гледаше със странно изражение.

— Изненадваш ме, Флечър.

— Чак сега ли забеляза колко съм хубав?

— Не, току-що забелязах, че под самоуверената ти външност има и нещо по-дълбоко. — Позволи си още една усмивка. — За съжаление през повечето време добре го скриваш.

Флечър се засмя. По дяволите, харесваше тази жена!

— Да тръгваме — каза тя, преди моментът да стане по-интимен. — Не искам цял ден да стоя тук и да се чудя дали снощи е трябвало да си легнем заедно.

— Няма защо да се чудиш. Определено трябваше.

Той я пусна, влезе в къщата и се обади на съседката, госпожа Коб, за да я помоли да наглежда момчетата по време на отсъствието му. После взе храната и спалните чували и ги натовари на петнистата кобила, която често използваше като товарно животно. Затвори кучетата, за да не тръгнат след него. Намери една широкопола шапка за Амелия.

— Опитай дали ти става. Днес може да ти потрябва.

Тя изтупа шапката от полепналия прах и я нахлупи на главата си. Оказа се съвсем по мярка. Погледна го в очите:

— На кого е била?

— На бившата.

— Добре ли изглеждаше с нея?

— Не й отиваше. Тя беше градско чедо и това й личеше. На теб ти стои страхотно.

— Я не лъжи. Готови ли сме?

— Да тръгваме.

Той се метна на гърба на Оберон. Амелия яхна Бианка, като че ли никога не се е отделяла от конете.

Бе странно спокойна. Целувката не я изплаши. Беше й приятно — може би заради западното слънце или заради откритото пространство — и се чувстваше волна, не както в Ню Йорк. Слънцето се издигна в небето и всичко заблестя. Цареше вълшебна тишина, нарушавана само от стъпките на конете в прахта. Гледката беше прекрасна, но Амелия се опитваше да се откъсне от магията й. Не искаше да бъде отново запленена от земята, която някога наричаше свой дом. Имаше много лоши спомени, свързани с нея, със синкавите планини на запад. Във всичко наоколо виждаше следите на човека, който се беше опитал да я заключи за цял живот между тези хълмове.

Когато стигнаха до края на каньона и започнаха изкачването, отгоре се чу крясък. Амелия видя орел, кръжащ под облаците. Споменът сви сърцето й. Колко пъти бе мечтала да е свободна като орлите?

— Радваш ли се, че се връщаш у дома? — попита Флечър, спрял коня си на пътеката пред нея.

— Не — отсече тя и пришпори кобилата си. Той остана озадачен, но не попита друго. Амелия му благодари в себе си. Следващите няколко километра тя яздеше отпред. Чувстваше погледа му, но се опитваше да не забелязва присъствието му. Обърна се, чак когато я извика.

— Сбърка пътя. Натам сме.

— Извинявай.

— Досега се справяш много добре. Не искаш ли да починем? Можем да похапнем.

Тя се поколеба.

— Малко ме е страх да сляза от коня. Отдавна не съм яздила. Не знам дали после ще мога да се кача отново.

— Има само един начин да провериш. Проблемът няма да се реши, ако го отлагаш. Хайде, взел съм сандвичи.

Слязоха от конете. Амелия простена — коленете й се бяха схванали и краката й потреперваха.

— Седни — предложи Флечър с необичайна за него учтивост. — Аз ще разседлая конете.

Тя не седна, а се поразходи, за да раздвижи краката си. Той отвори чантата и извади няколко сандвича и две кутии бира.

— Ще ядеш ли или ще продължиш да ходиш?

— Какво има за обяд?

Флечър й подаде сандвич и кутия бира.

— Не е кой знае какъв деликатес, но ще свърши работа.

След първата хапка Амелия реши, че обядът е божествен.

— Още един? — попита той, като видя скоростта, с която тя погълна сандвича.

— Има ли още? — Не можа да скрие нотката на надежда в гласа си.

Флечър се усмихна и й подаде още един сандвич.

— Чистият въздух отваря апетита.

— Предполагам, че говориш за всякакъв вид апетит?

— Като какъв друг? — засмя се той.

— Надяваш се, че ще кажа „за секс“?

— Ако ти го кажеш, ще падна. Не ми приличаш на жена, която ще позволи да й се напълнят джинсите с борови иглички.

— Не съм толкова префинена, колкото ме мислиш.

— Радвам се да го чуя. Вчера ми се стори доста напрегната.

— Тревожа се за Зоуи, разбира се.

— Но има и нещо друго, нали?

— Може би това, че се върнах у дома. Както сигурно си разбрал, тук не съм била особено щастлива.

— Несподелена любов?

— Не, причината беше в баща ми. От години все измислям нещо, за да не дойда да го видя.

Той извади парче домат от сандвича си и го лапна.

— Казват, че времето лекува.

— Чувала съм, но в този случай се съмнявам. — Амелия огледа безкрайното небе и мъглявите планини в далечината. — Когато живеех тук, се чувствах малка и изгубена. Нямах търпение да видя големия свят.

— Мисля, че всички в детството си търсим нещо друго.

— И с тебе ли беше така? — изненада се тя.

— Това е тема за друг разговор. — Той се изправи.

Тя обаче нямаше намерение да се предава толкова бързо.

— Откъде си?

— Защо мислиш, че не съм местен?

— Не си — заяви Амелия уверено. — Яздиш като истински фермер, но има нещо, което те издава.

— Наистина не съм фермер. Искам да бъда, но още не съм.

— Какъв си тогава? Докер, съдия или индиански вожд?

— Предполагам, войник — сви той рамене.

Амелия го огледа отново.

— Ако не беше споменал, че имаш кръст за храброст, нямаше да повярвам. Нямаш вид на войник.

— Всъщност бях летец.

— Виетнам?

— Да — кимна той. — Двамата с брат ми заминахме заедно. Бяхме пилоти на хеликоптери.

— Ти имаш брат?

— Да, казва се Абел. Сега е във Вашингтон, археолог. Винаги си е бил интелектуалец.

— А ти какъв си?

— Човек, комуто е трудно да отговаря спокойно на началника си — засмя се той.

— И за мене е трудно да си те представя като войник — усмихна се Амелия искрено. — Особено пък като пилот. Изглеждаш малко глуповат.

— Глуповат ли?! Мислех си, че съм мъжествен, силен, вълнуващ…

— Е, ти си и всичко това, но…

— Какво?

— Най-вече се опитваш да бъдеш забавен. Струва ми се, криеш нещо.

— Хм… Изглежда, си приличаме повече, отколкото мислех.

— Това пък какво означава?

— И ти криеш доста неща. Втурнала си се да търсиш Зоуи, но трябва да укротиш дяволите в себе си. Например тази история с баща ти. Има ли още нещо, което не знам?

— Не се сещам за нищо повече.

— Някой отритнат ухажор, скрил се из тези пущинаци?

— Нито един, за съжаление — засмя се тя.

— Добре. Поне няма да се пазя от съперници. А какво стана с мъжа ти?

— Какъв мъж? — изненада се Амелия.

— Сигурно някога си била омъжена. Имаш ли проблеми с бащата на Зоуи?

— Разведени сме — отговори тя с кисела усмивка.

— Прекрасно — каза Флечър, изправяйки се. — От мен не можеш да избягаш. — Подаде й ръка. — Имаш ли нужда от помощ?

Амелия пое ръката му и стана. Прониза я силна болка.

— Не мисля, че ще избягам някъде. Направо съм осакатена от това яздене.

— Новините са все по-добри, а?

— Престани и ми помогни да се кача на коня си.

— За мен това е истинско удоволствие — отговори той и дяволито се усмихна.