Нанси Мартин
Силата на страстта (6)

Шеста глава

— Затова ли толкова ме мразиш? — попита Амелия с внезапно просветление. — Защото приличам на майка си?

Брук наведе глава и за момент тя си помисли, че ще си тръгне, без да каже дума. Напълно в негов стил. Но този път не си отиде и й се стори, че през лицето му премина болка. Тя обаче бързо изчезна и той тръгна бавно по пътеката към нея. Накуцваше, съвсем леко наистина, но и това показваше, че е остарял.

Спря от другата страна на гроба и се загледа в тревата. Амелия усети, че трепери като дете.

— Красива жена беше майка ти — каза той най-сетне и я погледна изпод белите си вежди. — Ти приличаш много на нея.

— Това комплимент ли е?

Явно нямаше намерение да й отговори. Погледна камъка:

— И дъщеричката ти е хубава.

— Благодаря.

— Кой е бащата?

— Запознах се с него в Ню Йорк.

— А сега къде е?

— Той е университетски професор — сви рамене Амелия. — Прие някаква работа в Тексас, доколкото знам. Разведени сме.

— Дала си брачен обет — намръщи се Брук, — трябвало е да го спазваш.

— Търсех си семейство — отговори тя по-спокойно, отколкото се чувстваше. — Исках да го намеря по-скоро. Сигурно е трябвало да внимавам повече.

Баща й пусна забележката покрай ушите си.

— Сама ли отглеждаш това момиче?

— Името й е Зоуи, а не „това момиче“. Да. Сама я отглеждам.

— Доколкото разбирам, не се справяш много добре.

Амелия стисна зъби, разтреперана от гняв.

— Правя каквото мога. Нали сам разбираш, не е имало от кого да се науча.

— Никога не съм твърдял, че съм кой знае какъв родител. — Той й хвърли един бърз поглед.

— Никога не си бил родител, а само настойник.

— Може би е трябвало след смъртта на майка ти да те изпратя в сиропиталище? Щеше ли да бъдеш по-щастлива?

— Мислиш ли, че още можеш да ме плашиш с това? — изсмя се тя. — Отначало се страхувах да не го направиш наистина. После ми се искаше да ме изпратиш, а ти се отказа.

— Май дъщеря ти не е по-различна? И тя като теб е избягала.

— Зоуи не е бягала. Тя просто е… Искала е сама да дойде и да види това място. Сигурна съм, че и тя е била потресена от разрухата.

— Видя ли изсичането на гората?

— Видях. Защо си продал правата си?

— Мои си бяха, продадох ги — сви той рамене.

— Изглежда ужасно.

— Знам. Съсипаха и реките. Риболовът не върви, а и ловците тази година не идват.

— Значи си разорен, въпреки договора с дърводобивната компания?

— Ще свържа някак двата края. Освен това ще успея да спра тези копелета, преди да е станало още по-лошо.

— Как ще ги спреш?

— Ако трябва, с тази пушка.

— Не бъди глупак. Ти ще отидеш в затвора, а планината въпреки това ще бъде съсипана.

— А може би в моето семейство има адвокат, който ще ме измъкне от затвора? — подигра й се той.

— Хич не си мисли. Може би зад решетките ще ми харесваш повече.

Той я изгледа продължително.

— А може би не приличаш на майка си толкова, колкото си мислех.

— Разбира се. От нея са само половината ми гени.

— Пораснала си — усмихна се Брук. — Едно време не отговаряше.

— Научила съм много неща, след като заминах оттук. Дойдох да си прибера Зоуи, за да й спестя част от уроците, които ти ми даде. Тя ще се върне в града, за да получи добро образование и да живее сред хора.

— Мислиш ли, че ще успееш да я убедиш?

— Ще се опитам. А ти по-добре не се бъркай в моите семейни работи! — Амелия се обърна и потъна в гората.

Едва когато се убеди, че не я вижда, даде воля на чувствата си. Опря се на един бор и горчиво заплака. Чак като се успокои, тръгна към къщата.

Конете бяха разседлани и пуснати зад оградата. Не се виждаше друг, освен Флечър, който седеше на стълбите. Когато се приближи, Амелия видя, че окото му е насинено.

— Боже мой, какво ти има?

— Разменихме си по няколко думи с Джес.

— Господи, но вие сте се били!

Флечър трябваше да си признае, че попадна в неловко положение. Кой би се изненадал повече от него, когато Джес го повали и изчезна в гората? Гордостта му беше накърнена.

— Е, той пръв удари. Свари ме неподготвен.

Очите й се разшириха.

— Нали не си му отвърнал? Та той ти е син и е почти дете!

— Трябваше — изсумтя той. — Толкова ли зле изглеждам?

— Чакай да видя. — Амелия хвана с две ръце главата му.

— Ох!

— Стой мирен! — От тона й се разбра, че отокът няма да изчезне поне няколко дена. — Вътре би трябвало да има лед. Това ще помогне. — Пусна главата и разсеяно оправи кичур от косата му. Той не пропусна да забележи жеста. — Изненадана съм от теб. След всички приказки, че трябва да се запази спокойствие и предварително да се знае какво да се каже, накрая се сби с Джес.

— Вече ти казах, той се сби с мен. Пък и понякога е добре да поемеш удара.

— А какво постигна с това?

— Оставих го да излее яда си. Така ще му мине по-бързо.

— Друг път този метод помагал ли е?

— Честно казано, за пръв път го прилагам. По-късно ще ти кажа дали е подействал.

Амелия първо се усмихна, после се разсмя:

— Ама и ние сме една двойка, а?

Изглеждаше толкова красива с тъжната си усмивка и все още блестящи от сълзите очи. Флечър хвана ръката й:

— Може би когато всичко това свърши, трябва да напишем книга.

— „Как да бъдем добри родители — десет хиляди прости съвета“?

— „Убий или бъди убит — възпитание на подрастващите“?

— Второто ми харесва повече. Честна дума, Флечър, май в момента не се справяме добре.

— Нещата ще се оправят — обеща той. — Нали можеше да бъдат и по-лоши?

— Прав си.

С все още играеща върху устните й усмивка, тя вдигна очи и срещна погледа му. Флечър усети, а от лицето й разбра, че и тя е почувствала искрата, прескочила помежду им. Кой знае как, но през последните двадесет и четири часа се бяха превърнали в близки приятели и колкото и да е странно, това беше приятно и на двамата.

— Да сложим ли лед на окото ти? — попита тя и му подаде ръка да стане. Влязоха заедно в къщата.

Отвътре домът на Брук Тъкър бе същата развалина, както и отвън. Холът бе украсен с ловни трофеи, въдици, пушки. На леглото му до камината бяха натрупани дрехи, стари спортни списания и транзистор. На пода Флечър забеляза спалния чувал на Джес, а върху него — одеялото на Зоуи. Надяваше се, че отношенията им не са се задълбочили дотолкова, че да спят заедно. Положението щеше да стане взривоопасно.

— Слава богу — чу се гласът на Амелия откъм чисто новия хладилник в ъгъла. — Поне това е сменил. — Отвори камерата и извади лед. — Седни тук.

Той седна на пейката до разклатената кухненска маса.

— По-леко, моля те.

— Така добре ли е?

— Честно казано, страшно боли.

С едната си ръка Амелия притисна леда към окото му, а другата зарови в косата на тила, за да задържи главата му. Той едва устоя на изкушението да я докосне. Разбираше, че е неспокойна.

— Трудно ми е да си представя, че жена като тебе е живяла на такова място — каза той след малко.

— На мене също.

— И с баща като Брук Тъкър? Това наистина ми е трудно да разбера.

— Ние с него си приличаме повече, отколкото допускаш.

— Струва ми се, знам от кого си наследила упорството си. А сега как сте? Говориш ли си с него?

— Ние не си говорим. Ние спорим.

— Има ли някакъв напредък?

— Виж какво, разбери веднъж завинаги, аз не съм дошла да се помирявам с баща си. Дошла съм за Зоуи.

— Можеш с един куршум да убиеш два заека.

Тя остана непреклонна.

— Нямам намерение да променям нещо между мен и баща ми. Всеки от нас има собствен живот.

— Злопаметна си — въздъхна Флечър.

— Не съм злопаметна. Просто нещата са такива.

— Добре, добре. С теб човек не бива да спори.

В този момент в стаята влязоха децата и Брук. Амелия едва не изпусна леда.

— Зоуи… — започна тя и пристъпи към дъщеря си. Зоуи застина на място.

— Слушайте! — вдигна ръце Брук, за да предотврати свадата. — Не искам да се карате, преди да съм вечерял.

— Разбрахте ли? Флечър? Нещо да кажеш?

— Караниците вредят на храносмилането — съгласи се веднага Флечър.

— Точно така. — Брук погледна строго дъщеря си. — Затова ще ядем на спокойствие. Но първо ще сготвим. Имам нужда от помощта на всички.

После се зае с разпределяне на работата — изпрати начумерения Джес да донесе дърва, Зоуи да сложи масата, Амелия да пече бисквити.

— Помниш ли как се прави това? — попита я войнствено.

— Един милион пъти съм го правила — сопна се тя. — И да искам, не мога да забравя.

Той изръмжа и я остави да работи.

— Флечър, помогни ми за бирата!

— Разбира се — отговори любезно Флечър. — Какво да правя?

— Да ми помогнеш да я изпия.

Двамата седнаха до скарата на двора. Пиеха канадска бира и чакаха да се изпекат пържолите от еленско месо.

Флечър бе срещал няколко пъти Брук. Можеше ли да живее до Планината на Тъкър и да не познава Тъкър? Някой ги запозна в един магазин в Мисула, втори път се срещнаха в бар до магистралата. По-късно, докато пасеше стадото си, видя Брук да лови риба на една от рекичките, които разделяха имотите им. Дълго говориха за пъстървата.

Флечър не можеше да каже, че го харесва. Старецът бе сприхав и вироглав, а и невъзпитан. Същевременно той бе съвременен планинец, а от планинците не можеше да се очакват салонни обноски. Не можеше да се очаква и дъщерите им да са красиви. Какво ли би направил Брук, ако знаеше, че в това време той мисли как да прелъсти Амелия? Дали щеше да хване пушката, или бе права, че баща й пет пари не дава какво ще стане с нея?

— Флечър — извади го от унеса му Брук, — какво става между теб и моето момиче?

— А? Какво искаш да кажеш?

— Много добре знаеш какво искам да кажа — стрелна го с очи старецът. — Една жена не гледа един мъж така, ако нещо не кипи в нея.

— Мога да те уверя — започна Флечър, представяйки си пушката, насочена към него, — ние се познаваме само от няколко дни и…

— Няма значение откога се познавате. — След това с думи, които се използват само между мъже, го попита дали се познават и в библейския смисъл.

— Не? — отговори Флечър, благодарен, че казва истината.

— Надявам се, не защото не си се опитал.

Флечър се покашля, чудейки се дали не трябва да прекрати разговора и да изчезне по-бързо.

— Тя е красива…

— Предполагам. Това, което й трябва, е да я хване по-здраво някой мъж като твоя милост.

— Е, не вярвам. Сигурно и други са я държали здраво. Тя търси нещо друго.

— И какво е то?

— Това, което всички ние търсим — сви рамене Флечър. — Любов, доверие.

— Тия неща не струват, синко — изсумтя Брук.

— Така ли мислиш?

— Така знам. И ще ти кажа защо. Не струват, защото не траят. Нещата се променят. Хората умират. Няма смисъл да си губиш ума по някое сладко личице. Накрая получаваш само гастрит.

Той съсредоточено поля пържолите със сос. Димът се виеше около лицето му и Флечър помисли, че в живота си не е виждал по-достоверен самотник.

— Дядо! — прекъсна ги глас. Появи се Зоуи с пукната чиния в ръце. Когато видя омазания със сажди Брук, се усмихна: — Ще ти трябва маска.

— Какво да ми трябва? — попита той смутен.

— Маска за лице. — Тя докосна шеговито брадата му. — Вземаш авокадо, правиш го на пюре и слагаш пюрето на лицето си. Много помага. Ще опиташ ли?

— Кой, по дяволите, купува авокадо?

— Всички — засмя се Зоуи. — Ако нямаш, ще го измислим.

— Да измислим?

— Ами да. Вместо авокадо ще използваме краставица.

— Момиченце, да не мислиш, че ще клепам смачкани зеленчуци по лицето си?

— Аз ще ги приготвя — обеща тя, без да обръща внимание на негодуванието в гласа му. — Ще ти хареса, ще видиш. А сега ти нося разни зеленчуци. Мама каза, че трябва да ги сложиш заедно с пържолите.

Брук погледна чушките, доматите и лука, които Амелия бе нанизала на шишове.

— Нали няма да ги слагаш на лицето ми?

— Не, глупчо. Те са за ядене. Постави ги сега, преди мама да е побесняла.

— Майка ти постоянно е бясна — въздъхна Брук, но взе чинията от ръцете й и сложи шишовете на скарата.

Вечерята не бе толкова тягостна, колкото очакваше Флечър. Поне не в началото. Като добре сработен екип, Амелия и Брук поднесоха храната. Зоуи бе подредила масата на двора. В средата беше поставила буркан с горски цветя, а върху различните по цвят и форма чинии — книжни салфетки.

— Тази глупост за какво е? — изсумтя Брук, когато взе салфетката от чинията си.

— Сложи си я в скута, дядо. Да не се накапеш.

Той я погледна смръщено и посегна да затъкне салфетката в яката си. Зоуи прихна.

След раздаването на храната, Брук се обърна към Флечър:

— Помня, веднъж каза, че имаш цяла сюрия деца.

— Да. Три момчета. Това е най-големият? — посочи с вилицата към Джес, който мълчаливо ровеше в чинията си.

— Да.

— А другите къде си оставил?

— Вкъщи. Ученици са, а има и много домашна работа.

— Сами ли са?

— Достатъчно са големи, пък и една съседка ги наглежда.

Джес изсумтя.

— Каза ли нещо, момче? — попита Брук.

— Не, господине.

— Защо и ти не си на училище, синко?

— Вече завърших. — Джес старателно отбягваше погледа на баща си.

— Работиш ли?

— Не още, господине.

— Защо? Изглеждаш ми здрав.

— Аз бях… две седмици в колеж.

— Две седмици? Какво образование получи за две седмици?

— Аз просто… Ами, реших, че не ми е там мястото.

— Аха… И какво ще правиш сега?

— Ще се върне, да си завърши семестъра. Това ще направи — включи се Флечър.

— Няма! — Джес го погледна право в очите.

Флечър престана да се храни и се надвеси над масата.

— Виж какво, хлапе. Аз съм платил този семестър, защото ти искаше много да учиш…

— Ще ти върна парите!

— Откъде ще ги намериш?

— Ако трябва, ще ги отработя.

— Хайде, хайде — прекъсна ги Брук и стовари ножа си на масата. — Няма да се караме по време на вечеря.

Флечър пое дълбоко въздух. Зоуи изглеждаше смутена. Амелия не смееше да мръдне. Джес кипеше. Флечър вече не се чувстваше толкова ядосан.

— Добре, няма да се караме. Искам да кажа само още нещо.

— Ще кажеш какво мога и какво не мога да правя?

— Не. Достатъчно си голям вече, за да ти заповядва някой. Искам само да разбереш, че те обичам.

Джес премигна. Амелия сложи ръка на рамото на Флечър. Докосването й му беше приятно и му даде смелост да продължи.

— Искам най-доброто за тебе. Да седиш замечтан на коня не е начин да си прекараш живота. Знам, защото сам съм го правил много години, преди да се стегна.

— След войната — вметна Джес.

— Да. Но това не е извинение. Това е загубено време и какво ли не бих дал, за да си го върна. Имаше неща, които можех да оправя — и с майка ти, и с братята ти нещата можеха да бъдат по-различни, ако по-рано бях влязъл в релси. Не искам и ти да пропилееш най-хубавите си години, само защото не знаеш какво искаш да правиш със себе си.

Джес наведе поглед.

— Трябва ми малко време, татко. — Гласът му трепна. — Трябва ми малко време, но далеч от теб.

Флечър се опита да запази спокойствие. Не искаше да мисли, че ще се наложи да се раздели с което и да е от момчетата, но най-трудно щеше да му бъде да пусне Джес. Джес беше специален — неговото първо дете, което и най-много приличаше на него — жив и весел, чувствителен, но същевременно и разсъдлив. Беше трудно дете, но Флечър го обичаше най-много.

— Не искам да се върна да работя в ранчото. Трябва да се отделя. Искам да си намеря работа и да ти върна парите.

— Къде ще си намериш работа?

— Може би в Мисула — сви рамене момчето. — Например на нефтените помпи. Или като пастир в Тексас.

— Тексас е много далече — възрази Флечър веднага. Амелия стисна ръката му и той продължи по-спокойно: — Е, да не решаваме сега. Помисли малко повече.

— Добре — съгласи се Джес предпазливо, сякаш очакваше баща му да се откаже от думите си. Флечър мълчеше.

— Е, това е вече уредено — оповести Брук Тъкър с видимо облекчение. — Какво ще кажеш за по още една бира, Флечър?

— Разбира се.

— Аз ще донеса — скочи Зоуи. След малко се върна с две бутилки. Флечър забеляза, че е отворила едната и носи пура за дядо си. Брук ги взе, без да благодари. Тя бутна рамото на Джес. — Ще мия чиниите. Ела да ми помогнеш.

— Кой те е назначил за началник? — сопна се Джес.

— Хайде, мързеливецо. Не си ли чувал, че мъжете загубиха сексуалната революция?

— Върви — засмя се Брук. — Може пък да започнеш нова революция.

Амелия също се изправи.

— Може би ви трябва рефер?

— Глупости — отсече баща й и отпи голяма глътка бира. — За тях ще е добре да си поприказват. Имат повече общи неща, отколкото мислиш. По-добре намери къде ще спите, преди да е мръкнало.

— Още ли има кожи в първа стая?

— Не вече, но миризмата е останала.

— Добре, ще взема номер три. Флечър може да се настани в последната. Ще изпратиш ли Зоуи, след като свърши?

— Зоуи вече се настани при мене.

— Но… — Амелия се спря за миг. — Добре тогава. Лека нощ.

— Лека нощ. — Брук издуха пепелта от пурата си.

Флечър погледна след нея и се замисли кога ще може да я последва.