Нанси Мартин
Силата на страстта (5)

Пета глава

Сутринта Амелия се събуди от сън, в който ръцете на Флечър я бяха обхванали здраво. Отвори очи и разбра, че това не е сън. Ръцете му действително бяха там, а носът му бе потънал в косите й. Той дишаше равномерно, заспал дълбоко в собствения си спален чувал — от това следваше, че тя сама е припълзяла и се е сгушила в него. През нощта тялото й предателски се беше подчинило на потребностите си.

Амелия силно се изчерви, затаи дъх и се опита да стане, без да го събуди. Не успя. Флечър се обърна по гръб и премигна:

— По дяволите, съмна ли вече?

— Да, и е ужасно студено.

Той се протегна и изохка.

— Добре ли си?

— След малко ще съм добре. Децата казват, че остарявам. В такива моменти мисля, че може би са прави.

— Поне не изглеждаш стар.

— Това е най-ласкавото нещо, което си казала досега — усмихна се той. — Да не се влюбваш?

— Боже опази! Просто не съм виждала човек, толкова млад по сърце.

— Всичко друго е просто непрактично. — Подпря се на лакът и я изгледа с възхищение. — А и ти би могла да приемаш някои неща по-малко сериозно.

Амелия се протегна:

— Не се нахвърляй върху мен още от сутринта. Чакай поне да се събудя.

— Ако не си бях забравил четката за зъби, бих се възползвал от сънливостта ти.

— Спасила ме е четка за зъби!? — Тя се изправи вдървено. — Господи, май никога не ще пожелая пак да яздя. Къде ми е чантата? Ще взема още един аспирин.

Флечър, спокойно изтегнат на пода, я гледаше как куца из стаята.

— Когато не спиш с джинси, как си облечена в леглото? — попита я неочаквано.

— Ти си непоправим!

— Трябва да знам. Това ще ме утеши след снощния неуспех. Имай сърце. С какво спиш? С нещо френско и дантелено? С някой стар потник? Или без нищо?

— Ще те разочаровам. Предпочитам трикотажните нощници. — Намери чантата си и зарови ръка в нея. — Не съм секси.

— Зависи от гледната точка. — Флечър изглеждаше определено доволен от чутото. Измъкна крака от спалния чувал и седна.

Амелия преглътна хапчето без вода. Ако се съдеше по поведението на Флечър и той не се чувстваше по-добре от нея. Скоро и двамата успяха да се обуят, да съберат багажа си и да излязат на терасата.

Изгревът бе великолепен — игра на пастелни лъчи, струящи от билото на планината. Над долината се стелеше лека мъгла.

— Кара те да се чувстваш доволна, че живееш, нали? — обади се Флечър зад гърба на Амелия.

Тя не трепна, когато той обви ръце около нея. Беше й приятно. Облегна се за миг на рамото му.

— Бях забравила колко е красив изгревът в планината.

— Мислех си, че мразиш всичко тук.

— И аз мислех така. Но може би се отнася само до хората.

— Хей, не думай!

— Не се отнася за присъстващите. Извинявай. Просто лоши спомени за неща, повлияли на целия ми живот.

— Животът ти не се е наредил толкова зле.

— Ти си мислиш така — засмя се Амелия сковано. — Отношенията с баща ми така и не се оправиха за тези петнадесет години. В душата ми е каша.

— На мен ми изглеждаш добре.

— Баща ми е студен човек — поклати глава Амелия. — Мразя това в него, а като че ли само по това си приличаме. Та аз не умея да общувам дори с дъщеря си!

— Това все още е поправимо.

Тя погледна лицето му — открито лице на интелигентен мъж. Съчувствието, което прочете в очите му, я обнадежди. Бе странно, че приема подкрепата на един непознат.

Но Флечър вече не й беше непознат, призна тя пред себе си. Имаше чувство, че го познава отдавна, но искаше да знае повече.

— Искаш ли съвет от човек с опит? — продължи той.

— Да?

— Ако нещо не ми харесва, търся начин да го променя.

— Аз не мога да променя нещата с баща ми. Създала съм свой живот, там някъде другаде. Имам приятели и добра работа. Не се нуждая от него.

— Но може би той има нужда от тебе?

— Разсмиваш ме!

— Може и да се изненадаш, но има и мъже, които не могат да обяснят какво искат. Понякога друг трябва да направи първата стъпка.

Амелия забеляза блясъка в очите му и усети нежността на прегръдката му.

— Да не се гласиш сега ти да направиш тази стъпка? — усмихна се тя.

— Колкото за стъпките, правя ги, откакто се срещнахме.

Тя се отскубна, за да предотврати целувката, преди да е започнала и се засмя.

— Какво стана с четката ти за зъби? Мислех те за джентълмен.

Той се предаде с нежелание.

— Добре, но скоро няма да имаш това извинение.

За закуска имаха по няколко корави бисквити и по една ябълка. Закусваха и едновременно оседлаваха конете. После провериха дали са загасили огъня и се качиха на седлата.

След около час приповдигнатото й настроение се стопи. Сърцето й замря от това, което видя в Планината на Тъкър.

— Това е от дърводобивната компания — обясни Флечър. От опустошената гора бяха останали само пънове, трески и следи от гуми. — Секат вече шест месеца. Чух, че Брук се е опитал да се отърве от тях, но безуспешно.

— Всичко са съсипали! — Амелия не вярваше на очите си. Сякаш беше бойно поле.

— Обещават, че отново ще залесят. Но и двамата с Брук знаем, че не могат да възстановят това, което беше. Трябва да минат векове.

— И тогава някой друг ще дойде и ще започне да изсича.

— Без съмнение. Но това е животът. Какво предпочиташ — хората да няма къде да живеят или да се отсече някое и друго дърво?

— Не се опитвай да ги оправдаваш. Ядосан си не по-малко от мен.

— Вярно е. Но какво мога да направя? Брук Тъкър отдавна е взел решение да продаде дървесината. Сега, когато видя опустошенията, иска да прекрати договора. Но ти си юрист, знаеш как стоят нещата. Ще се стигне до съд. Дотогава компанията ще е унищожила и каквото е останало.

— Това е трагедия — прошепна Амелия. Земята на нейното детство бе осквернена. Имаше чувството, че е осквернена самата тя.

Флечър я погледна:

— Изглежда не мразиш толкова много тази планина, нали?

— Всеки, който види това, ще се чувства по същия начин. — Усети влага в очите си и изтри с ръка сълзите. — Много съм огорчена, но и разгневена. Как е допуснал баща ми това да се случи?

— Всеки греши.

Тя ядно смушка Бианка.

— Да бързаме. Като никога, имам какво да му кажа.

— Обзалагам се, че няма да е колко си се затъжила за него.

Яздиха мълчаливо още около три часа. Флечър водеше, защото Амелия не можеше да се ориентира без дърветата.

Когато отново стигнаха до гора, спряха да починат и хапнат.

— Колко остава?

— Около час. Още ли бързаш?

— Да, разбира се.

— Мислила ли си какво ще кажеш на Зоуи?

Амелия, ядосана на баща си, призна:

— Не. Надявам се в момента да ми дойде нещо наум.

— Може би е по-добре да подготвиш нещо за всеки случай. Необмислените думи водят до излишни проблеми.

— Точно от теб ли да слушам родителски съвети?

— Доколкото разбирам, ние сме от една и съща страна на барикадата.

— Надявам се, че няма да има битка.

Той пое нагоре по пътеката. Амелия яздеше след него и мислеше за предложението му. Но така и не можеше да се сети какво да каже на Зоуи — нещо, което би убедило дъщеря й да се върне у дома.

Времето не й стигна. Флечър не бе преценил добре и след по-малко от двадесет минути стигнаха.

Бе разтърсващо отново да види родното си място. През очите на възрастна жена забеляза колко първобитно е всичко. Брук Тъкър живееше в порутена дървена колиба, кацнала върху голата скала. Между дърветата прозираха още четири по-малки къщички, в които обикновено отсядаха ловци, рибари или просто туристи. Вниманието й бе привлечено от къщата на баща й. Терасата бе изкривена, коминът застрашително килнат на север. Точно както преди петнадесет години. Каменните стъпала бяха все така потрошени. Иззад набързо скована ограда злобно я гледаха десетина мършави коня — е, не същите, които помнеше, но ужасно приличащи на тях. В двора бе онази лошо изработена скара, на която Брук често готвеше. Амелия помнеше безбройни нощи, в които бе заспивала под акомпанимента на мъжки смях. Докато непознатите ядяха, пиеха и славеха баща й, тя не разбираше защо той не е така приветлив със собственото си дете.

Не можа да спре потока на спомените — как мечки идваха в двора, привлечени от миризмата на храна. Колко я беше страх, докато те се бореха и блъскаха във вратата. Колко туристи бе видяла в живота си? Стотици бяха стискали ръчичката й, бяха я щипали по бузките, бяха дърпали плитките й. Отначало се държеше приятелски с тях, но когато порасна, усети, че я гледат по друг начин и се отдръпна. Бе почти убедена, че в случай на нужда баща й не би я защитил, за да не обиди клиентите си.

Колко пъти бе ходила с баща си за храна в града? Всеки път, след като се прибереше в колибата, я обземаше почти физическа болка от мисълта за предстоящия месец самота. Нищо чудно, че избяга в най-големия град и се огради с възможно повече хора — надяваше се да намери тези човешки отношения, от които бе лишена младостта й.

Флечър скочи на земята. Викът му извади Амелия от унеса.

— Хей! Има ли някой тук?

— Зоуи! — обади се тя по-слабо. — Къде си?

Като с магическа пръчка вратата се отвори и се появи самата Зоуи. В първия момент Амелия успя само да се зарадва, че дъщеря й е жива и здрава.

— Спокойно, мамче. — Флечър предугади вълнението й. — Според мен нищо й няма.

Но първите думи на Зоуи бяха:

— Какво търсиш тук?

— Търся тебе, разбира се! — Сълзите напираха. — О, Зоуи! — Прегърна дъщеря си, но момичето не трепна и сковано отвърна на прегръдката.

— Нямаше нужда да идваш. Мога вече сама да се грижа за себе си.

Амелия се отдръпна, но продължи да държи ръцете й в своите. Замъглените й очи едва различаваха чертите на Зоуи — чипото носле, раздалечените сини очи, леко щърбавия преден зъб, спомен от един инцидент преди осем години.

— Разбира се, че трябваше да дойда. Миличка, така ме изплаши!

— Не започвай пак! — присви очи Зоуи.

— Какво да не започвам пак? Не разбираш ли какво направи? Когато получих бележката, едва не умрях. Помислих си всичко лошо, че си отвлечена или…

— Предупредих те какво правя. Не съм отвличана. — Зоуи старателно избягваше погледа на майка си. Забеляза Флечър. — Кой пък е този? Летецът?

— Вече е и мой приятел. Той ми помогна да те намеря.

— Аз не съм се губила!

— За мен се беше изгубила. — Амелия усети появилата се твърдост в собствения си глас. — Нямаш право да ме плашиш така!

— А какво ще кажеш за това, как се отнесе с мене?

— Значи според теб да изпратя дъщеря си в най-доброто училище е същото като да избягаш от къщи?

— Виж какво, мамо, не е имало смисъл да биеш този път, за да подновим онзи спор.

— Това не е обикновен спор. Въпросът е кое е правилно и кое — неправилно.

— Това е само спор, като всички други. Затова и заминах, беше ми омръзнало.

— Зоуи…

Флечър ги прекъсна.

— Здрасти, Зоуи. Радвам се да те видя жива и здрава.

— Но, Флечър… — ядоса му се Амелия.

— Спокойно, Амелия! И без това не започна добре разговора. Още веднъж, как си, Зоуи?

— Слушай…

— Здравейте — отговори Зоуи и срамежливо го погледна. — Доколкото разбирам, Джес ви е син.

— Правилно. — Той стисна здраво ръката й. — Но не ме обвинявай за това. Разбирам, че все пак си стигнала дотук.

— Един друг летец ме докара. Той беше… Е, не ми се говори.

— Направи ли ти нещо?

— Какво?! — сопна се Амелия.

— Нищо не ми е правил. — Зоуи не се изненада от въпроса. — Простак е наистина, но се справих с него!

— Браво — кимна Флечър. — А Джес?

— Какво Джес? — премигна тя недоумяващо.

— Точно от това се страхувах! — Амелия не можеше да се сдържа повече. — Навсякъде има мъже, които биха злоупотребили с хубаво момиче като тебе. Голям късмет имаш, че си стигнала чак дотук, без да ти се е случило нещо ужасно.

— Нищо ужасно не ми се случи, мамо. Много съм добре. Дойдох сама и това ми харесва.

— Харесва ти!? — изсмя се Амелия. — Това няма да се повтори, обещавам ти! Веднага ще те заведа вкъщи.

— Няма!

— Виж какво…

— Говоря сериозно, мамо. Оставам тук. Дядо ми разреши.

— Така ли каза? — Сърцето на Амелия се сви.

— Да. Мога да остана, колкото искам.

— Изобщо не си го мисли. Връщаме се вкъщи.

— Няма! — повиши гласа Зоуи. — Оставам тук.

— Аз съм ти майка! Ако реша, че ще живееш на остров Тамбукту, така и ще стане!

— Първо трябва да ме завържеш!

— Ако трябва, ще направя и това.

— Мразя те! — изкрещя момичето. — Мразя те, мразя те! — Обърна се рязко и побягна.

— Зоуи! Веднага се върни!

Флечър я хвана за ръката.

— По-спокойно, Амелия.

— Пусни ме, Флечър!

— Първо помисли.

— По дяволите, пусни ме веднага!

— Спри се, Амелия! — заповяда той. — Не е това начинът. Успокой се!

Тонът му й подейства. Тя престана да се дърпа и само с поглед проследи Зоуи, която изчезна в гората.

— Ох, пак всичко обърках…

— Вярно, не се справи много добре. — Той избърса бузата й и Амелия осъзна, че плаче.

— Всичко беше погрешно. Исках само да й кажа, че я обичам.

— Щеше ли да дойдеш чак дотук, ако не я обичаше? — Флечър я прегърна.

— Но трябваше и да го чуе. Понякога децата не разбират защо правим някои неща.

— Ще имаш тази възможност. Тя ще се върне. Няма къде да отиде, освен ако реши да стигне пеш до Канада.

— Може би трябва да я догоня?

Флечър я хвана по-здраво.

— Дай й възможност да се успокои. След час-два и двете ще сте в състояние отново да обсъдите положението.

Амелия въздъхна и го погледна в очите.

— Благодаря.

— За какво? — усмихна й се той.

— За това, че се намеси навреме.

— Бива ме в тези работи.

Стресна ги шум, който ги накара да се обърнат едновременно. На прага стоеше младеж — висок, тъмнокос, дяволски красив, около осемнадесетгодишен, почти копие на баща си. Очите му излъчваха враждебност.

— Ъъъ… — покашля се Флечър. — Госпожо Даниелс, това е големият ми син Джес.

— Обзалагам се, че когато сте сами, не й викаш „госпожо Даниелс“ — рязко каза Джес.

— Кажи добър ден на дамата! — В гласа му се появи напрежение.

— Добър ден, госпожо — повтори Джес, без да отделя поглед от баща си.

— Добър ден — отвърна Амелия тихо. Между двамата прескачаха искри и тя реши да не притеснява Флечър. — Мисля да се поразходя, за да се разведря малко. Нали ще ме извините?

— Глупости — промърмори Флечър под носа си.

— Имате ваш си разговор. Ще се върна по-късно.

Остави ги да се гледат и тръгна нагоре между дърветата, в посока, обратна на Зоуи. Скоро разбра, че не е избрала пътеката случайно. Тя бе добре утъпкана, сигурно някой често минаваше по нея.

На върха забави стъпки, машинално откъсна едно диво цвете. Коленичи пред гроба на майка си. „Мери Марта Тъкър“.

Само това беше издълбано върху плочата. Единствено Амелия и баща й посещаваха това място, а те знаеха всичко за живота и смъртта на Мери Тъкър и нямаха нужда от повече думи.

Тя остана дълго. Забеляза, че гробът е добре поддържан — тревата окосена, цветята на мястото си. Това някога бе нейна задача. Тя я пое на дванадесет години, в една лятна нощ, два дена след като майка й си отиде. Всяка нощ идваше тук. Понякога говореше, въпреки че нямаше кой да й отвърне. Амелия бе сигурна, че тези разговори й помогнаха да запази разсъдъка си през годините, които прекара тук.

С майка й детството беше вълшебно. Учителка по образование, тя й преподаваше у дома. Всяка сутрин проверяваше домашните й на масата, а всеки следобед правеха дълги разходки в гората. Говореха за литература, география и математика, но по-важна бе духовната връзка с природата. Под влияние на майка си Амелия научи как планината диша и расте, как заспива зиме, за да се събуди напролет. Научи за живота, за любовта. След като загуби майка си, тя продължи тези разходки сама. Те всеки път завършваха тук. На това място Амелия изливаше своя гняв, страх и самота. Спомни си колко плака, преди да замине да учи в града. Всеки следобед, сама в къщата на пастора, тя броеше дните до края на седмицата, когато ще може да излее душата си пред гроба на майка си. Това бе най-тежкото време — четирите години, когато нямаше дом, преди да избяга на изток.

Този следобед Амелия не заговори, само се наведе и почисти листата.

Изведнъж усети чуждо присъствие. Изправи се, бързо се обърна и застина. Измежду дърветата я гледаше Брук Тъкър, побелял и някак смален. Беше в овехтяла бархетна риза и изтъркан панталон. Дрехите, в които го помнеше. Държеше пушка със счупен приклад. Раменете му бяха увиснали, но иначе не се бе изменил много. В сините му очи светеше познатата неприязън.

— Боже мой! — произнесе дрезгаво той. — Все повече приличаш на нея.