Оливия Голдсмит
Да омъжим мама (6)

Шест

Братът и сестрите нервно чакаха на летище „Ла Гуардия“. От изхода се точеше група хора като добитък, тръгнал на заколение. След тях крачеше Филис.

— Изумително — каза Брус сото воче^[1]. — Прилича на Кийзър Сози от „Обикновените заподозрени“. Куцука с хората, но никой не подозира смъртоносните й умения.

— Млъкни — предупреди го Сиг. — Идва. Ще те чуе.

— Опитайте се да изглеждате щастливи, че я виждате — каза Шарън, но нито Сиг, нито Брус я слушаха. — Здравей, мамо — пропя Шарън с престорено весел глас.

Филис се приближи до тях.

— Откъде знаете, че идвам? — попита тя.

— Обади ни се госпожа Кац.

— Обяснимо. Тя просто не може да си държи устата затворена — кимна Филис. — Е? Няма цветя? — попита тя, погледна Шарън и добави: — Шари, надебеляла си поне с петнайсет килограма. — Шарън се стопи пред погледа й. — Аз дебелеех, когато имах сексуални проблеми. Барни напълно импотентен ли е вече? — Филис целуна дебелата си дъщеря, която се отдръпна инстинктивно.

— Да започваме игрите! — обади се Брус.

Филис се обърна към него.

— Е, как върви бизнесът с картички за обратни? Стана ли милионер вече? — Целуна Брус по бузата и махна с ръка. — Боже мой, имаш повече парфюм от мен!

— Поне е добър.

Най-накрая Филис огледа критично и Сиг.

— Много хора смятат, че червеното и черното си подхождат, Сюзън. — Сви рамене. — Не ме питай защо.

— Може би, защото са класика — усмихна се Сиг.

— Или защото са банални? — отвърна Филис и отново сви рамене. — Не и ако искаш да приличаш на мажоретка с барабанче обаче… рам-там-там, рам-там-там. — Филис намигна на Сиг и огледа космополитната блъсканица на летището. Тук коледните финтифлюшки изглеждаха добре — цветните играчки, гирляндите, червените панделки, белият сняг… е, всъщност беше сив… зад стъклата. — Хайде да отидем да си взема багажа, преди някой перко да си е тръгнал с него.

Сестрите и братът, зашеметени от взривната вълна, тръгнаха послушно до Филис. Тя се усмихна широко.

— Ужасно хубаво е да се върнеш в Ню Йорк. Да разговаряш с онези от Флорида е все едно да дъвчеш авокадо — толкова са меки! Хората тук са като пелмени — когато ги дъвчеш, мускулите на челюстта ти се напрягат. В самолета имах приятен разговор.

— Можеш ли да си представиш какво е да си принуден да седиш до мама?

— О, Боже! — въздъхна Шарън. — Хваща ме клаустрофобия само като си го помисля. Къде е помпата ми?

— Поиска телефонния ми номер — добави Филис самодоволно.

— Какво искаше да ти продаде? — попита Брус и дръпна от „Марлборо“-то, въпреки табелките „Пушенето забранено“.

— Има ли някакво значение? Тя и без това няма пари — припомни му Сиг.

— Така да е — изсумтя Филис. — Беше много симпатичен.

Брус въздъхна дълбоко.

— Започна се — каза той напевно. — Шари е дебела, мама е скучна, Сиг е неомъжена, а аз съм лош син.

Филис се обърна и изгледа дима от цигарата му неодобрително. Размаха покритата си със старчески петна длан пред лицето му.

— С този дим убиваш и двама ни.

— Не е достатъчно бързо — промърмори Брус.

Филис се престори, че не е чула и забърза към багажното, с вид на човек, готов да сдъвче всекиго. Трите й зашеметени деца я последваха.

— Невероятно. Колкото и често да я виждам, в промеждутъците забравям за какво става дума — отбеляза Брус.

— Това казват и за неидентифицираните летящи обекти — припомни му Сиг. — Съмняващите се не престават да упорстват.

— Нищо чудно, че съм дебела — промърмори Шарън със съжаление.

— Нищо чудно, че съм неомъжена — добави Сиг.

— Нищо чудно, че съм обратен.

— Брус, ти си обратен!? — попита Сиг с престорено изумление.

Брус я изгледа смъртоносно.

— Да забравим операция „търсене на дъртак“. Хайде чисто и просто да я убием — предложи Шарън и погледна кръвнишки. — И не съм надебеляла с петнайсет килограма. Най-много с десет.

— Петнайсет — подвикна през рамо майка им, която бе доста по-напред.

— Боже мой — обади се Брус, — все още е запазила сетивата си.

— Няма да е задълго — каза заплашително Сиг. — Хайде. Да я заведем при теб и да я инструктираме.

— При мен? Защо при мен? — почти изпищя Брус. — По-близо сме до твоя квартал — каза той на Сиг.

— Да, но в твоята квартира няма място за нея. Освен това там е Тод. Ще я развълнува веднага.

Въпреки тълпата, Филис забеляза куфарите си веднага и се втурна към тях. За възрастта си все още беше доста бърза. След няколко минути излязоха с багажа на студа и зачакаха да дойде Тод с микробуса си, за да ги вземе. Филис потрепери, въпреки че беше със зимното си палто. Сиг тропна с крак ядосано и нетърпеливо. Трябваше да инструктират майка си колкото може по-бързо, да я накарат да приеме идеята, да я заведат в апартамента на хотел „Пиер“, който Сиг вече бе резервирала. Преговорите нямаше да са леки.

— Не можем ли да направим нещо друго? — попита Брус.

— Не.

— Защо?

— Защо ли? Защото аз го казвам, ето защо — обясни Сиг на Брус.

Филис се засмя.

— Говориш точно като мен — каза тя на дъщеря си.

— Не е вярно — сопна се Сиг.

— Вярно е — потвърдиха Брус и Шарън с кимване. Точно тогава, слава богу, се появи микробусът на Тод. Минаха цели петнайсет безценни минути, докато натоварят асортимента от боклуци в раздрънканото превозно средство, с което Брус разнасяше картичките си.

— Имаме ли нужда от още нещо? — попита Тод весело, когато най-накрая всички се качиха.

— От малко валиум и от бейзболна бухалка — отвърна Сиг през зъби.