Оливия Голдсмит
Да омъжим мама (12)

Дванайсет

Дата: 9/12/1996

от: [email protected]

до: [email protected]

Относно: операция „Търсене на дъртак“

„Сиг, все още не съм свършила всичко, но Монтеги Дънлийд е записан като един от десетимата най-богати хора в Англия във Форбс Интернешънъл за 1981 г. Роден е в Глазгоу през 1921 г. Хитър шотландец. Спечелил е по-голямата част от парите си от авиолинии през седемдесетте. Притежава по-голямата част от Монтана. Бил е женен в продължение на двайсет и шест години за една от наследниците на Гинес, но тя е починала през 89-та. Няма деца…“

Съобщението по електронната поща продължаваше, но за Сиг това не беше нужно. Невероятно. Филис бе успяла, някак си, да се запознае и да се сприятели с богат дъртак сама. Сви рамене. Иди, че разбери.

Тази понеделнишка сутрин Сиг се чувстваше зле, както повечето понеделнишки сутрини през последните няколко месеца. Пазарът беше нервен — тя също. Един от дилърите й бе изял главата и тя забеляза, че ограниченият достъп до позициите му е вдигнат случайно (и незаконно). За да се поправи грешката, тя и някой от служителите трябваше да пропилеят цяла сутрин, без никаква печалба. Сега, тук, на екрана на терминала пред очите й се появи първата истинска коледна честитка. Взе телефона и набра номера на Брус.

— Хюстън? — каза му тя, когато той вдигна слушалката. — Готови сме за старт.

— Да не би пак да си гледала Том Ханкс, сестрице моя? Той вече е щастливо женен. Забрави „Аполо 13“. — Изпъшка. — Не трябваше да се доверявам на Шарън. Знаеш ли колко време ми отне, докато оправя мама за тъпия бал в събота вечер? После се оказа, че Бърнард иска да изпробва роклята й. Знаеш ли, че смахнатият стар педал ми се обади точно три пъти от снощи?

— Зарежи Бърнард. Имаме по-страстна птичка.

— Знам, че е страстен, само че страстта му е към мен. Не си падам по възрастни мъже.

— Брус, имам предвид Монтеги Дънлийд. Той е по-богат от Господа и излиза с мама.

— Шегуваш се. Е, така или иначе, ще е безполезно. Тя ще провали всичко.

— Ще опитам да я придружавам.

— Какво!?

— Ще излизам с нея, с някого. Така ще я контролирам… е, поне доколкото е възможно.

— Ха! Желая ти късмет. Защо не опиташ да контролираш някое цунами?

— Какво, по дяволите, е цунами?

— Голяма японска приливна вълна, Сиг. Удивително! Ти не знаеш всичко! — Замълча за миг. — Добре. Ще отида в хотела рано. Можеш да опиташ с контрола, но мисля, че е безполезно. Все едно. Радвам се, че на мен се пада лесната задача. Знаеш… когато трябва да накараш свинята да…

— Брус! Тя ти е майка!

— Казах го с най-добри чувства. — Хрумна му нещо. — Както и да е. С кого смяташ да отидеш? Не си имала среща откакто Боб Доул е бил в пубертета.

Сиг реши да заобиколи забележката и я остави без коментар.

— Ще бъда с Филип — отговори тя. Беше скъсала с него, когато й заяви, че връзката им няма бъдеще. Да поиска среща с него би било удар по гордостта й, но й трябваше придружител, а нямаше никой друг.

— Да влезе убития.

— Брус, млъкни и ела в „Пиер“ в три.

 

 

Беше осем без петнайсет и апартаментът в „Пиер“ приличаше на връхлетян от цунами — огромното легло беше осеяно с ненужни неща от гардероба като опустошен от стихията бряг. Банята напомняше картина на импресионист — гримове с различни цветове се преливаха един в друг по цялата тоалетна масичка и по пода. Сиг, облечена в строга тъмносиня тясна рокля, се опитваше едновременно да пооправи всекидневната и да слуша караницата на майка си и брат си в банята.

— Няма да си сложа пак тези проклети перли, ала Барбара Буш! — викаше Филис. — Ще заприличам на Нейтън Лейн от „Клетка за птици“.

— Щом няма да приличаш на Джин Хекман, всичко е наред — уверяваше я Брус.

Сиг се опитваше да изчисти около госпожа Кац, която в това време седеше съвършено безучастно. За какво ли си мислеше старата птица? Колко смяташе да остане тук? „Това трябва да е Сюзън, а това трябва да е Брус — бе казала тя, гледайки Тод, който бе по-женственият от двамата. — А това, разбира се, е Шарън.“ „Да, дебелата“, бе отвърнала Шарън.

Сиг плащаше огромна сума, а стаята бе заприличала на бърлога на тийнейджъри. Изрита един плик от „Бергдорф“ под леглото с неподозирана злоба. Следобедът представляваше тричасови непрекъснати спорове. Най-напред Филис искаше да отиде така, както е. След това се бе съгласила да се облече, но не искаше и да чуе за каквото и да било присъствие на Сиг. Най-накрая Сиг бе успяла да й се наложи, но пък тогава Филис реши да не позволява на Брус да оправи лицето и косата й.

— Той ме видя най-обикновена в самолета — настояваше Филис. — Харесва ме такава.

Най-накрая Брус сложи край на спора, като заплаши, че ще скочи през прозореца. Сиг грабна наръч вестници, отвори един шкаф и ги натика вътре ядосано. След това взе торбата, с която ходеше майка й — плетена жилетка — и заедно с няколко други подбрани отпадъци я скри зад спускащата се до пода завеса. С Филис нищо не можеше да мине нормално, лесно или безболезнено.

Дори и този късмет с Монтеги Дънлийд май щеше да отиде по дяволите. Трябваше да накарат майка си да изглежда финансово осигурена, привлекателна и поне минимално приятна. Невъзможна задача, даде си сметка Сиг. Брус не беше черноглед, беше реалист.

Огледа апартамента. Букетът за сто и шейсет долара беше главозамайващ. Сиг добави още малко вода и вдигна картичката: „Очаровахте ме. Бих искал да ви опозная по-добре. Пол Кушинг“. Майка й да очарова човек като Пол Кушинг? Сиг отвори очите си по-широко, мина покрай букета и оправи възглавниците върху канапето. След това извади списанията от чантата си. „Форбс“, „Форчън“ и така нататък. Разхвърли ги небрежно върху масичката и едната табуретка. След това извади последния брой на „Уолстрийт Джърнъл“, отвори го на страницата с борсовите индекси и го остави върху подлакътника на креслото.

Най-накрая всичко изглеждаше съвършено, включително и Филис. Тя влезе в стаята, облечена в сребристо бежов костюм с панталон и шал от „Хермес“, мушнат в яката. Сиг едва не потрепери, когато си помисли колко й е струвало това, но не можеше да не признае, че майка й изглежда небрежно-елегантна. Сега Брус приличаше на корабокрушенец от царството на мъртвите.

— Готова ли е, според теб? — попита той. Сиг кимна. — Слава богу — въздъхна Брус, върна се в спалнята и се просна върху леглото. — Елате, и ми прелейте кръв.

— Мамо, трябва да поговоря с теб — каза Сиг рязко. Заведе майка си в банята, която сега бе пълна с новите неща на Филис и някои от боклуците на госпожа Кац. — Достатъчно. Стига вече — заговори Сиг. — Тя не би трябвало да стои тук.

— Как така „не би трябвало“? Тя е тук. Няма къде другаде да отиде в Ню Йорк.

— Мамо, в Ню Йорк има предостатъчно хотели.

— На стаята ми тук й няма нищо.

Опита да сдържи желанието си да ритне майка си по кокалчето. Беше изнервена — нямаше съмнение в това. Часовникът отброяваше минутите и макар че нещата с Монти изглеждаха обещаващо, Сиг не можеше да финансира този кадрил още дълго. Присъствието на госпожа Кац — седнала, както винаги, на стола с права облегалка и стиснала чантата в скута си, сякаш се вози в автобус — не предизвикваше романтични представи. Майка й имаше нужда от бавачка, колкото тя самата имаше нужда от проверка на разплащателната си сметка. Пое дълбоко въздух.

— Стаята тук е за теб — обясни тя, както се обяснява на дете, значително по-малко от Джеси.

— О, леглото е огромно. Дори и да хърка, пак не бих усетила, че е там.

— Спи в едно легло с теб? — попита Сиг с глас, който издаваше ужаса й от всичко това. Цялата тази старческа женска плът, увисналите задници, разширените вени, изкривените от артрита ръце… Потрепери. Някой ден щеше да…

— Мамо, кажи й да си вземе отделна стая. Ако трябва да спиш с някого тук, поне нека да е мъж. Това е любовно гнездо, а не старчески дом.

— О, извинявай, мила моя. Само че фактът, че плащаш сметката, не ти дава право да командваш кой ще остане и кой ще си върви. Силвия може и да не е способна да предизвика пожар в мъжките сърца, но пък е единствената ми приятелка, която не се обижда от шегите ми. Винаги ме е включвала във всичко, дори и никой друг да не ме иска, ако не желая да си отида. Нямаш право…

Сигорни пресметна наум. Ако не даваше на майка си много пари за харчене, би могла да я остави в хотела до Нова година. За Силвия Кац щеше да мисли по-нататък.

— Как е Монти? — попита тя с най-безразличния тон, който успя да изимитира. Как човек разпитва майка си за сериозността на намеренията й? Докъде е стигнал той? Сиг отново потрепери. Мисълта за физическия контакт между тези две развалини беше още по-кошмарна от мисълта за Силвия Кац в леглото на майка й. Може би, помисли си, щеше да е по-добре, ако хората издъхваха на петдесет — тихо, кротко, без суматоха и проблеми. Истината обаче бе, че Монти нямаше да стигне много далеч, ако Силвия Кац хърка в спалнята.

— Слушай — каза Сиг, — това не е домът на госпожа Кац. Дори не е и твой дом. За бога, не е и мой дом. Това е място, което използваме, за да…

— О, Сюзън, Сюзън, Сюзън. Какво ще правя с теб? Понякога животът има нужда от украшения. Как бих могла да оставя Силвия в някой мотел на Западна петдесет и пета улица, например? Тя е моя приятелка, Сюзън. И не проваля шансовете ми с Монти, повярвай ми. — Филис отиде до тоалетката и се консултира с огледалото над нея. — Той знаеше как изглеждам, преди да ме промените. Харесва ме каквато съм — с брадавиците, студеното къдрене и всичко останало. След бала се виждах с него два пъти. Първия път хапнахме, а втория — пазарувахме за Коледа. — Филис погледна дъщеря си. — Имаме подарък за теб. — Искаше да й покаже, че Монти ще бъде добър баща.

— Нямам нужда от друг подарък, освен вестта, че Монти ти е направил предложение.

— Слушай, не виждам някакви мъже да са се втурнали да ти предлагат брак — каза Филис рязко. — Правя каквото мога. Аз вечно съм тази, която трябва да прави всичко. — Седна и кръстоса крака. За миг Сигорни почувства, че теорията за гените е вярна — Филис говореше точно като нея самата.

— Излизам с Монти, защото го харесвам, а не заради вас. Но той ще ви повлияе добре. Знае работата и отговорностите си. — Стана. — Трябва да си взема чантата.

Филис отиде в спалнята.

Позвъни се и Сиг затвори вратата на спалнята, за да не се вижда брат й.

— Аз ще отворя — каза тя.

Филис кимна и тръгна към канапето.

— Не сядай! — извика Брус. — Ще изпомачкаш панталона.

— Какъв досадник — промърмори Филис.

— Виж кой говори! — изрева Брус.

— Престанете. И двамата! — нареди Сиг и, както винаги, се почувства като единствения възрастен в стаята. Погледна се в огледалото и приглади косата си. След това отвори.

Пред нея стоеше Монтеги Дънлийд, изправен върху облите си крака. Протегна ръка и стисна нейната сърдечно.

— Здравейте, здравейте — каза той със силен, но очарователен шотландски акцент.

Сиг го покани да влезе. Надяваше се да забележи стаята и усилията, които е положила. Изглеждаше обаче, че Монти забелязва само майка й.

— Филис, изглеждаш достатъчно добре, за да те изяде човек!

— Моля те — отвърна Филис, — да не започваме с такива приказки толкова рано.

Сиг се зачуди дали ще припадне или ще удуши майка си. Стори й се, че чува сподавения стон на Брус от спалнята. Щеше да удуши и него. Монти обаче изглеждаше във възторг от нелепия хумор на Филис. Седна и се изкиска.

— Това ми припомни нещо — каза той. — Старо, сбръчкано и мирише на джинджър, що е то? — Изчака и тъй като никоя от двете жени не отговори, се разсмя. — Физиономията на Фред Астер — обяви той и се заудря по коленете.

Сиг чу още едно стенание откъм спалнята и пак се замисли за братоубийство. Зарадва се, когато на вратата се позвъни отново. Въведе Филип. Беше висок, слаб човек с ръбест костюм и притъпено чувство за хумор.

— Филип Норман — представи го на Монти.

— Но името ми не е Норман! — захили се Монти.

Филип не се усмихна на плоската шега.

— Не — зае се да обяснява, — това е името на рода ми.

— Значи сте благородник? Значи сте сър Норман?

— Не — започна Филип. — Не, само Филип Норман.

— Но името ми не е Норман — повтори Монти и този път Филис се изкиска. Както и Брус, в спалнята.

Филип погледна към вратата.

— Това е госпожа Рочестър — обясни Сиг. — Държим я в другото крило при Джейн Еър. Не й обръщайте внимание. — Погледна часовника си. — Ако не тръгнем веднага, ще закъснеем. Градът е задръстен заради празниците и ако не тръгнем навреме, изобщо няма да стигнем — добави тя и ги поведе навън, в нощта.

 

 

— Защо адвокатите трябва да се заровят на триста метра под земята? — попита Монти.

Филис се притисна към него и попита:

— Защо?

— Защото там някъде, дълбоко, са свестни момчета.

Филип Норман, адвокат в Ей Ти енд Ти опита да се усмихне.

— В коя фирма казахте, че работите — попита Монти коварно. — Не беше ли „Дагиизмамим & Бързо“?

Филис избухна в смях.

— Не, мисля, че беше „Кротувай & Бъдимил“.

Монти изрева от възторг.

— Още шампанско? — попита той.

Бяха в кафене „Люксембург“, в Уест Сайд, което беше малко по-шумно и малко по-развеселено, отколкото Сиг бе свикнала. Това обаче — нямаше как да не признае — имаше своите преимущества. Първото беше, че разговорите на майка й и Монти не я караха да се черви напълно, а второто — че ако Филип решеше да каже нещо, никой нямаше да го чуе. И накрая, никой познат нямаше да я види с него, а това спасяваше гордостта й. Бяха почти привършили с вечерята, сервираха кафето. Сиг започваше да чувства, че целият маскарад може би си е струвал в края на краищата.

— Не, благодаря, не искам повече — каза Сиг, когато Монти се опита да й налее последното шампанско. — Някои от нас утре са на работа.

Не й се вярваше, но майка й и Монти се спогаждаха отлично. В известен смисъл това не бе необяснимо — и двамата бяха еднакво мръднали.

— И аз не искам — обади се Филис. — Утре ще имам страхотно главоболие.

— Главата не боли от шампанското — обясни Монти, — а от липсата на сексуално удовлетворение.

— Не мисля, че това е сред проблемите ми — отвърна Филис, но в очите й се появи пламъче, което стресна Сиг и накара Монти да стане още по-дързък.

— Без да обясняваме надълго и нашироко, решението на проблема ти се намира в моите гащи — каза той на Филис.

— Слушай, скъпи, може да имам нужда от любов, но нямам нужда да се смея — отговори Филис сдържано. — Защо мъжете си мислят, че който и да било дава пет пари за пенисите им, освен уролога?

— Увереността ми се основава на общественото мнение — ухили се Монти. — Знаеш ли какво е общото между гърмящата змия и четирисантиметровата пишка?

Филис сви рамене.

— Никой не иска да се чука с тях — отговори Монти и пак се изсмя с цяло гърло.

Филис също не се сдържа и се разсмя, но след това се овладя и присви устни.

— Лично аз нямам никакво желание да виждам ничий мъжки троен комплект.

Но отказът й изглежда настърви Монти още повече.

— Никой не ми е казвал „не“ през последните трийсет години — призна той.

— Време е да свикнеш — увери го Филис, но Сиг бе сигурна, че майка й е доста очарована от този недодялан, див шотландец.

Зачуди се докога ще трае късметът им.