Оливия Голдсмит
Да омъжим мама (1)

Едно

— Айра, отивам си. — За Филис не бе лесно да съобщи новината на съпруга си от четирийсет и седем години, но го направи. Винаги бе казвала истината. През целия й живот хората я наричаха „груба“, „безчувствена“, „трудна“, но в действителност тя само бе честна. — Не издържам, Айра — каза му тя. — Знаеш, че никога не съм харесвала Флорида. Дойдох тук заради теб, защото ти го искаше. — Замълча. Не искаше да обвинява. Живееха в свободна страна и Айра не я бе довел насила. — Да, винаги си ме подкрепял — призна тя. — Да бъдем честни: ти печелеше парите, така че съм ти задължена. Само че ти се пенсионира, не аз. Не бях готова да се пенсионирам. Ти обаче даде ли ми избор?

Айра не каза нищо. Разбира се, тя и не очакваше. Истината бе, че през четирийсет и седем годишния им брак той не бе говорил много. Въпреки това, благодарение на някаква брачна осмоза, тя винаги знаеше какво мисли по даден въпрос. Сега си даде сметка, че вълната на неодобрение, която очакваше да почувства, не се материализира. Това означаваше или че Айра се цупи, или че изобщо не я е чул. Замълча. Дори за нея, която всички смятаха за устата през целия й живот, дори за нея бе трудно да каже това. Но трябваше да се каже.

— Ти не им обръщаше достатъчно внимание, Айра. Имаше нужда от мен във фирмата и аз правех каквото трябваше. Децата обаче имаха нужда от нас. Не мисля, че им дадохме достатъчно от себе си, Айра. Нещата с тях се объркаха. Шарън с Барни… Сюзън неомъжена… и Брус! — Филис замълча и прехапа устни. Имаше някои неща, които е по-добре да останат неизречени. — Не искам да те упреквам, но не мисля, че те те имаха, Айра. Плащаше за най-добрите училища, но те не се научиха как да живеят. Не знаеха кое е важно. И мисля, че се нуждаят от майка си. Смятам да се грижа за децата, Айра. Тогава не бях достатъчно добра майка, но сега мога да опитам да поправя нещата.

Филис въздъхна дълбоко. Слънцето беше безмилостно и тя си помисли за кожния рак, който се бе появил на плешивата му глава. Тя трябваше да носи шапка, но не понасяше шапки, слънчеви очила или каквито и да било допълнителни финтифлюшки, с каквито се разнасяха хората във Флорида — козирки, балсами за устни, очила, шапки. Кой имаше време? Флорида приличаше на рай, но всъщност бе смъртоносна.

— Айра, Денят на благодарността беше непоносим. Ядене на пуйка в ресторант вчера и обаждането на децата само по задължение. Що за празник беше това? Не беше добре за тях, не беше добре и за мен. Беше потискащо, Айра.

Филис не беше суетна, но лъжеше за възрастта си.

— Седемдесетият ми рожден ден е на дванайсети, Айра. Това ме плаши. След това идват Ханука, Коледа и Нова година. Няма да оцелея, ако опитам да направя всичко това тук. Разбираш ли?

Нищо. Никакъв отговор. Филис си каза, че не би трябвало да се изненадва. Винаги говореше тя, той само слушаше. Поне на времето слушаше. Във Флорида, през последните няколко години, сякаш се бе затворил в себе си. Неговият свят беше голям колкото кухината на гръдния му кош и болестта, настанила се в нея. Филис се грижеше да си взема хапчетата, следеше да спазва диетата, а той правеше упражнения. Разговори обаче? Лукс. Филис въздъхна пак. Какво очакваше?

Обърна му гръб и избърса влагата от очите си. Не беше ревла. Беше нелепо да се поддаваш на чувствата. Знаеше го и гневно си заповяда да престане. Пак се обърна.

— Няма да си сам тук — каза тя. — Айрис Блумбърг е ето там, до върбата, Макс Фигълбом също не е далече. — Замълча за момент. — Знам, че не понасяш Силвия, но тя ще идва всяка седмица да ти чисти.

Нямаше какво повече да се каже. С Айра имаха добър брак. Някои хора я смятаха за прекалено напориста, пряма, егоцентрична. Айра — не. Той обаче грешеше, защото тя наистина беше такава. Човек не би могъл да стане на шейсет и девет, размишляваше тя, без да научи поне малко за себе си. Освен ако не си дебелоглава или мъж. Айра, мъжът, така и не разбра и не научи нищо за нея, нито пък за себе си. От друга страна, какво пък толкова можеше да се научи за един мъж?

Мъжете или имат работа, или нямат, или мамят, или не, или те очароват или не. Преди да се пенсионира Айра беше счетоводител — преди близо десетилетие. Беше добър човек. Работеше и носеше заплатата си у дома, не лъжеше и не очароваше. Но я харесваше. Ако не я бе разбирал, поне й се бе наслаждавал. И й бе дарил три прекрасни бебета.

Филис се замисли за Сюзън, Брус и Шарън. Бяха толкова прекрасни, великолепни. Чудно как бебетата израстват и стават също толкова несъвършени, колкото останалите възрастни.

Тръсна глава и прогони страничната мисъл. С възрастта, слава богу, не бе загубила паметта си. Напротив, спомняше си твърде много неща, твърде често.

— Така че, както и да е, Айра, надявам се решението ми не те стряска. Знаеш, че мразя това място. Тук има само туристи, стари евреи и бачкатори. Трябва да те напусна. Става дума за душевното ми здраве. — Каза го, макар и да си даваше сметка, че за Айра това не беше приемлив претекст. „Кога стана нормална?“ — бе един от въпросите, които й задаваше често. Въпреки тази шега и двамата знаеха, че тя е гласът на разума.

— Не съм казала на децата. Знам, че ще се разстроят, но не мога да живея само за тях или за теб, Айра.

Филис се наведе и взе едно камъче от земята до гроба. Отиде до надгробната му плоча и го пусна на купчинката при другите, останали от предишни посещения — нейни или на децата. Кой щеше да идва на гроба сега? Единствено приятелката й, Силвия Кац? Пазачът на гробището, на когото винаги даваше по пет долара, когато дойдеше? Който и да е, тя знаеше, че Айра няма да одобри.

— Айра, трябва да го направя. — Взе чантата си и се приготви да тръгва. — Ще умра, ако остана още малко.

Буквално всеки ден в продължение на девет години и три месеца Айра и Филис Герономос се бяха разхождали по асфалтовата ивица по крайбрежието, която всички в Дания, Флорида, наричаха „Широката алея“. Сега, след смъртта му преди близо две години, Филис продължаваше да се разхожда по-скоро по навик, отколкото, защото имаше желание. Днес, Черния петък, денят след Деня на благодарността, хубавото време не съответстваше на настроението й, макар и да се чувстваше по-добре след разговора с Айра. Морето, карибско синьо, й намигна, когато излезе от сенчестия участък на алеята и тръгна по правата част, която водеше към естрадата за оркестъра, бутиците за евтини бански костюми и фланелки, закусвалните и мръсните ресторанти. От другата страна на асфалта рязко контрастираше ивицата девствено чист пясък, който пресрещаше водата. Никой, дори най-смахнатите плажуващи, не бе дошъл тук толкова рано. Алеята вече бе поръсена с пешеходци — десетки хора на повече от шейсет и пет, за които бе невъзможно да спят след пет сутринта и правеха утринното си раздвижване преди жегата да е станала непоносима.

Филис не знаеше защо се разхожда сега. Правеше го с Айра, защото беше нужно — при инфаркта и стеснените му кръвоносни съдове той трябваше да поддържа кръвообращението си, да не допуска наднормено тегло и появата на течности в дробовете. Айра не би се разхождал без нея, така че всяка сутрин тя ставаше и изминаваше петте километра до паркинга и петте километра обратно, покрай заведението на Хауард Джонсън, покрай палмите и евтините мотели, чак до хотел „Калифорнийска мечта“. След това се прибираха.

Сега мина покрай парка „Пайнхърст“ и, както обикновено, видя там да чака Силвия Кац, седнала на алуминиев стол, с вездесъщата си огромна черна лачена чанта, кацнала в скута й. Силвия Кац беше на седемдесет и пет, а може би и повече, макар че не го признаваше. Беше закръглена, ниска, с оредяла коса. Носеше я тупирана и боядисана в червено — отровния червен цвят на черешките, които слагаха върху храната в лошите китайски ресторанти наоколо. Беше от Куинс — Кю Гардънс — и бе прекарала последните петнайсет години от брака си тук. Не беше нито умна, нито остроумна, но беше лоялна и търпелива — най-доброто в областта на приятелството, което Филис бе успяла да постигне в момента. Приятелите й бяха измрели или изчезнали в диаспората на старците.

— Може ли да се разхождам с теб? — попита Силвия, както винаги.

— Живеем в свободна страна — отговори Филис и сви рамене, за да завърши сутрешния ритуал както обикновено.

Силвия Кац се надигна от стола и прекрачи бетонната оградка, която отделяше парка от простолюдието по алеята. Известно време вървяха мълчаливо и единственият звук, който чуваха, беше тътренето на сандалите на Силвия и триенето на чантата в шортите й. Филис многократно я бе умолявала да остави чантата и да си купи чифт маратонки като всички други. Силвия не желаеше. Не можеше да се разбере дали мразеше промените или не желаеше да похарчи тези пари. Филис сви рамене. Какво значение имаше, че Силвия мъкне чанта и влачи краката си? Така ходеше по-бавно. Голяма работа. И без това не бързаха за никъде.

— Казах на Айра — обяви Филис.

— Мислиш ли, че се е разстроил? — попита Силвия.

— Откъде да знам? — Филис чу как в гласа й се прокрадва раздразнението, което Силвия често я караше да изпитва. — И когато беше жив, човек трудно би могъл да каже дали изобщо чувства нещо. В болницата, когато дробовете му бяха пълни с течност, не се оплакваше.

Минаха покрай естрадата, която сега беше пуста, ако не се брои плакатът, който обявяваше концерта на някакъв суинг оркестър същата вечер. Веднъж седмично алеята се изпълваше от танцуващи двойки. Силвия, чийто съпруг я бе изоставил преди няколко години след двайсет и една години брак, идваше редовно и гледаше, здраво стиснала в скута си черната лачена чанта. Бе канила Филис многократно и Филис неизменно бе отказвала. Силвия не забелязваше и продължаваше да я кани.

Не че Филис не обичаше музиката, освен може би тази петък вечер, когато на плаката бе написано, че първият оркестър за сезона ще свири весели мелодии. Имаше нужда от печени кестени колкото от меланома. Обикновено обичаше да слуша музика. Сега обаче музиката я правеше неспокойна и тъжна. Някак си Силвия можеше да седи отстрани и да се чувства добре, но за Филис бе болезнено да си дава сметка, че никога вече няма да танцува. Хората танцуваха на алеята и след това, сякаш само след миг, бяха мъртви, изчезваха. Все едно бяха отдолу, заровени в пясъка. Филис потисна една въздишка. Айра не си падаше по танците. Тя, някак си, се бе отказала отдавна. Беше нелепо да мисли за това на нейната възраст, но в музиката имаше нещо, което влизаше под кожата й и не й позволяваше да седне — без да съжалява, без да чувства каквото и да било — заедно със Силвия.

— Идваш ли довечера? — попита Силвия, предсказуема като банков скандал на републиканците.

— Не мога — отговори й Филис. — Канена съм на вечеря в Бъкингамския дворец.

— Не се шегувай с мен — укори я Силвия, но в гласа й имаше достатъчно съмнение, за да знае Филис, че може.

— Бети е много нещастна — продължи Филис. — Децата й я разочароваха. До едно. Казах й: „Бети, децата са за това“. Довечера ще поприказваме за тези неща. Знаеш ли, говори се, че Едуард е като моя Брус. „Лява резба, дясна резба — казах й. — Почакай малко да си намери някоя фуста и да се установи.“

— Принц Едуард е като твоя Брус? — попита Силвия, снишила глас.

— Събуди се и вдъхни нитроглицерина — каза Филис на приятелката си, която имаше проблеми със сърцето.

— Каква трагедия — зацъка с език Силвия. — И в такова семейство.

— Има го и в моето — тросна се Филис. — Какво сме ние? Помия? В това няма нищо лошо.

Имаше предостатъчно, според Филис, според Сюзън и Шарън също, но не беше ничия работа да го изтъква, освен нейна.

Ако Филис вземеше Силвия насериозно, трябваше да се обиди. За щастие, тя знаеше колко нелепо би било да се обиждаш от приказките на Силвия. Тази жена имаше силно телосложение, добро сърце и слаб ум.

— Чух, че Кралицата майка била оперирана от рак на дебелото черво — каза Силвия тихо. — Като моя Сид. — Последното десетилетие, преди Сид да я напусне, Силвия се бе справяла не само с болното си сърце, но и с рака на Сид. — Представяш ли си? Всичките тези градински увеселения! — Нямаше логична връзка, но Силвия не обърна внимание. Кой би могъл да каже как работи мозъкът на Силвия?

Стигнаха до края на алеята и, както винаги, Силвия трябваше да докосне бетонния стълб, побит в асфалта, за да не влизат автомобили.

— Какво ще стане, ако поне веднъж стигнем до края на алеята и ти не докоснеш стълба? — попита Филис.

— Всички го докосват — отвърна Силвия. — Трябва да го докоснеш.

— Не, не трябва. Аз не го правя.

— Ти. Ти си различна.

— Сериозно? Кажи ми нещо, което не знам.

Филис въздъхна. Различна — добре. Проблемът бе, че това означаваше самотност. Не знаеше откога бе самотна. Със сигурност дълго преди Айра да умре. След известно време самотата се превръща в част от живота и просто не й обръщаш внимание. В това беше опасността. Все едно да дишаш газ — не го усещаш, а той може да те убие. Във Флорида Филис нямаше истински приятел, който да я разбира и да схваща шегите й. Дори Айра, дълго преди да умре, бе престанал да реагира. Но и никой не разговаря със съпруга си. Какво можеш да кажеш след четирийсет и седем години? „Все още ли харесваш циците ми?“ „Мислиш ли, че трябва да скъся тази пола?“ „Трябва ли да изтеглим войските си от Босна?“

Филис все още можеше да каже много, но кой искаше да слуша? И кой би могъл да каже нещо интересно в отговор? Затова сега се разхождаше по Широката алея със Силвия Кац. Силвия не беше Мария Кюри и не разбираше и половината от това, което й говореше, но поне не се обиждаше от шегите й.

Повечето жени, които Филис познаваше, се обиждаха. Трябваше да го признае — наистина имаше голяма уста. Открай време. И ако успяваше да обиди повечето жени тук, във Флорида, на свой ред те я отегчаваха. Говореха за рецепти, внуци, пазаруване, пак рецепти. Отегчаваха я до смърт. Силвия бе нещо като облекчение. Никакви деца, никакви рецепти, никакви усложнения.

Филис проявяваше интерес към собствените си деца, но не обичаше да се хвали с тях. Проявяваше интерес, защото бяха интересни, а не защото бяха нейни. Сюзън беше брилянтна, Брус беше забележително остроумен, а Шарън… е, нямаше как да не признае, че Шарън приличаше на баща си. Въпреки всичко ги обичаше. Както кралица Бети би трябвало да обича потомството си. Това не означаваше, че одобрява поведението им или пък че те одобряват нейното.

— Значи през празниците ще си с децата. Това е хубаво. — Прозвуча тъжно. — Хубаво е и за тях. — Силвия замълча за миг. — Знаят ли, че отиваш при тях? — попита тя.

Филис мълчеше.

— Не си им казала, така ли? — попита Силвия с укор.

— Още не — призна Филис.

— Трябва да го направиш. Трябва — каза Силвия. Собственият й син бе отказал на поканата й за Деня на благодарността, не бе поканил и нея. — Ако не им кажеш ти, ще го направя аз.

— Да не си посмяла — предупреди Филис.

— Кога ще им кажеш?

— За следващия Пурим — отговори Филис и отвори портичката на парка „Пайнхърст“, за да мине приятелката й.