Роузан Уилямс
Търси се съпруг (8)

Осма глава

На следния ден Рейт откара камиона и фургона за коне на Дънк до Сан Франциско. Пътят бе дълъг и имаше много време за размисъл. Ала в центъра на мислите му бе все Джес и това го притесняваше.

Чувстваше се толкова привлечен и заинтригуван от нея. Пътуването до Сан Франциско засилваше нетърпението му.

Докато шофираше, правеше плановете си за седмицата, която следваше. Трябваше да прибере това-онова из апартамента поради предстоящото си шестмесечно отсъствие, да приключи с някои досегашни ангажименти, да натовари Коди във фургона и да се отправи към ранчото, където щеше да започне новия си живот на каубой.

Бе длъжен да се обади единствено на една стюардеса, негова стара приятелка, с която се срещаше от време на време. Харесваше й да я води на вечеря в китайския квартал. Освен това нямаше нищо против, ако сподели леглото й, като не изискваше нищо повече.

По този начин той отстраняваше нежеланите натоварвания на нервната си система и възстановяваше неутралните си схващания за жените и отношението си към тях. Щом се върнеше в ранчото, щеше да се обади на Бетси Нюман и да разиграе същата пиеса. Без недомлъвки, без разбити сърца, без съжаление…

Седмицата се стори безкрайна на Джесика. Сякаш бяха минали години от заминаването на Рейт. Будеше се всяка сутрин с надеждата, че ще го чуе как се движи в съседната стая. И едва тогава се сещаше, че го няма. Банята беше изцяло на нейно разположение, но нищо не беше същото.

Трябваше да поговори с дядо си за Рейт, но не можа да го свари дори и за миг сам. Двамата с Ванджи бяха неразделни. Трябваше да признае пред себе си, че възрастната дама притежаваше всичко, от което Дънк се нуждаеше. Полека-лека тя започна да приема присъствието й и нейното положително влияние върху дядо й.

Те бяха лудо и щастливо влюбени един в друг. Дънк обяви тържествено този факт една вечер, докато се хранеха, сякаш можеше да съществува човек, който да не е забелязал очевидното.

Единственото приятно нещо през седмицата бе оздравяването на крака й. В деня, в който очакваха завръщането на Рейт, тя влезе в кухнята и завари дядо си и Ванджи да опаковат куфарите си.

— Къде отивате?!

— Във Фриско — отвърна Дънк. — Ванджи иска да ме представи на приятелите си и останалата част от нейното семейство. Е, после ще прескочим до Лос Анджелис, за да се запознае с родителите ти, със сестра ти и останалите роднини.

— И кога беше съставен този план?

— Снощи, в леглото, извини ме за израза.

— Дядо!

— Престани да гледаш като паднала от небето, сякаш не си чувала, че сексът съществува и след шейсетте — изгледа я той над капака на куфара.

Джесика замълча.

— Ако Рейт разбере…

— Точно затова ще изчезнем възможно най-скоро след пристигането му. Не ми се ще да се боксирам дванайсет рунда с него за това в чие легло ще спи отсега нататък баба му. Лицето му е твърде красиво, за да го обезобразявам. Нима ще ме издадеш, момиченце?

— Дядо, не можеш да ме оставиш тук сам-сама с непознат мъж.

— Ти имаш нужда да останеш насаме с мъж, Джеси. Пък и Рейт е почтен и има ум в главата. Може би ще запали искрица и в твоите очи, така както направи Ванджи с мен.

Джеси мигом изхвръкна от стаята. Знаеше, че никой не може да го спре да замине с жената, с която вече е споделил леглото си. Но да бъде проклета, ако излезе на верандата да ги изпрати и да им помаха с кърпичка за сбогом! Дезертьори.

Беше в обора и оседлаваше Леля Лусил, когато кучетата лудо се разлаяха. Чу боботенето на камиона на Дънк, който влизаше в двора. Рейт! След малко той паркира пред входа на обора и настана тишина.

— Хайде, Лусил! — рече тя на кобилата, докато премяташе седлото на гърба й.

Отвън Тиърдроп изцвили един тон по-ниско от обичайното. Джесика дочу имитацията на Рейт Марлоу — бе любовен повик. Аламо в своята ясла изцвили яростно. Един срещу друг бяха застанали двама изключително мъжествени представители на расите си.

Джесика не се обърна, когато Рейт влезе в обора, воден от кучетата, възторжено размахали опашки. Дочу стъпките му по дървения под. Спря. Мърф залая, за да привлече вниманието й.

— Върнах се — извика Рейт. — Имам ли все още работата си тук?

— Да, освен ако не си проявил достатъчно разум и да си променил решението си! — Тя продължи да намества седлото. — Хайде, още няколко сантиметра, Люс.

— Липсвах ли ти? — едва чуто промърмори той.

— Не повече, отколкото аз на теб.

Сърцето й препускаше в див ритъм, пръстите й трепереха. Вирна брадичка и си наложи да запази спокойствие.

— Трябва ли да се чувствам добре дошъл тук, Джес?

Тя се обърна и срещна погледа му. Очите му синееха тревожно под козирката на шапката.

— Не съм от комитета по посрещането! — Тя дръпна козирката на собствената си шапка, за да прикрие лицето си.

— А къде е комитетът?

— В къщата. Опаковат куфарите. Посещение на вежливост при роднините в Лос Анджелис и Сан Франциско. Всеки миг заминават.

И ме оставят сама с теб, довърши наум тя.

— Посещение? Кога го решиха?

— Питай тях, не мен. Напълно са пощурели. — Дочу се хлопване на врата и Джесика продължи: — Ето ги, готвят се да потеглят.

Рейт се завъртя на пета и излетя от обора към колата на Дънк. Мърф и Мътли се надпреварваха да не изостанат. От вратата на обора Джесика видя как Дънк тъкмо захлопва багажника, когато Рейт застана до него. Двамата ожесточено зажестикулираха и завикаха нещо неразбираемо. Кучетата подвиха опашки и тръгнаха обратно към обора, сякаш те бяха причината за кавгата.

От къщата излезе Ванджи, облечена и напълно готова за път. Двамата с Дънк се качиха в колата и потеглиха, а Рейт остана да гледа след тях в облак прах.

Джесика въздъхна тежко. Знаеше много добре колко разтревожен и безпомощен се чувства той. Същото й бе и на нея през цялата седмица. Дънк и Ванджи бяха все заедно и тя се бе почувствала като третото излишно колело.

Рейт влезе в обора, почти останал без дъх.

— Държат се така, сякаш вече спят заедно! Истина ли е?

— Никой няма право да ги контролира — уклончиво отвърна тя и се зае отново с Леля Лусил.

— Ще яздиш ли? Докъде?

— Да, до края на долината. Имаме нужда от разходка, а и част от оградата трябва да се постегне.

— Точно сега? Господи, това е най-ужасното посрещане, което съм си представял, след като цяла седмица не съм ви виждал. Особено теб, Джес…

Не бе предполагал, че може да усети липсата й. А бе станало тъкмо така. Дори не бе се забавлявал, както бе възнамерявал. На телефонния му секретар стюардесата бе оставила не едно съобщение, но времето не му бе стигнало, за да набере нейния номер. Бе прекарал цялата седмица в работа, обзет от мисли по внучката на Дънк. А тя никак не се бе зарадвала от срещата им. Или поне не толкова, че да го покаже.

— Има студено пиле в хладилника и картофена салата, ако си гладен. Доведе ли Коди?

— Да.

Развълнуван от срещата, бе забравил, че трябва да изведе животното от фургона и да го настани в обора.

— Ще се намери ли някоя свободна ясла?

— Избери си — рече тя и поведе припряно Леля Лусил от страх да не издаде чувствата си.

— Изчакай минутка, за да видиш Коди! — Рейт се надяваше така да я задържи по-дълго при себе си.

Защо не го прегърна, мина му мисълта, или целуна?

— Ще го видя по-късно, като се прибера.

— Добре. Значи не уважаваш достатъчно наемния си работник и неговия кон — горчиво промърмори Рейт, стисна здраво устни и й обърна гръб.

 

 

Джесика наместваше нови колове на мястото на изпочупените в оградата, когато Лусил запръхтя. Приветствено. Тя вдигна глава и съгледа Рейт да препуска върху гърба на Маркъс.

Стъписана, Джесика рязко си пое дъх. За пръв път го виждаше на кон. Подскачайки върху седлото, към нея приближаваше мъжка фигура, която излъчваше непреклонна сила. В миг пред очите й изникна споменът за деня, в който го видя за първи път в живота си да слиза от червената спортна кола сред облаци прах. Днес приличаше досущ на високопланински ездач, частица от пейзажа.

Господи! Ако на земята съществуваше нещо като каубойски принц, това беше той! Яздеше добре, сякаш бе сраснал със седлото. Бедрата му бяха само мускули.

Джесика за малко не изпусна колчето, което държеше. Задави се от вълнение, когато той се приближи.

— Рейт… Рейт, какво правиш тук?

— Търся да свърша нещо. Помислих си, че Маркъс безпогрешно се ориентира и може да те намери. Доверих се на инстинкта му. И на следите. Доста диво е тук, макар гледката да е божествена. И самотно…

Погледът му обаче бе спрял върху лицето й, а не върху планинските хълмове, които ги заобикаляха. Как ли бе усетил, че се чувства самотна?

— Божествената гледка не те оставя равнодушен — рече тя. — А Лусил е приятна компания. — Джесика свирна, за да повика кучетата, които се бяха отдалечили по своите си кучешки работи. — Както Мърф и Мътли…

— По-добра от моята?

Джесика намести колчето в дупката, извърна се и рече през рамо:

— Свикнала съм да работя сама.

— Не отговори на въпроса ми, Джес — скочи той от коня, разседла го и го заведе до Лусил да пасе. — По-добра компания ли са от мен, кажи?

— Рейт, знаеш, че не бях съгласна с решението на дядо да работиш тук.

— Нека да изясним някои неща. Ако ти не се интересуваш от мен, и аз ще престана да го правя. Ако пък ти допадам, не смятам да крия, че и ти ми допадаш. Толкова. И в двата случая ще оцелея.

— Би оцелял и в града, седнал зад бюрото, предложено от шефа ти. Ако беше приел, дядо и Ванджи никога нямаше да се измъкнат по този начин и да ме оставят сама.

— По дяволите, Джес! Нито се нуждая тъкмо от тази работа, нито търся подобни предложения. Не се ли радваш поне мъничко, че ще имаш за компания едно-едничко човешко същество в радиус от трийсетина километра?

Радост! Щастие… Бъд разби сърцето й и сломи гордостта й. И той ще направи същото, по свой си начин, ако го допусне до себе си.

— Дядо ми те нае. Ако наистина си изминал пътя дотук, за да си намериш занимание, можеш да поправиш оградата.

Рейт измъкна работните ръкавици на Дънк от джоба си.

— Знам какво трябва да се свърши и без да ми казваш.

— Тогава просто го направи.

— А време за почивка предвидила ли си?

— Нито минута. Още не си започнал, а…

— Добре. Тогава… — Той замълча и си сложи ръкавиците. — Ще използвам възможността да спечеля малко уважение и одобрение.

— Дядо ми винаги казва, че добре свършената работа говори сама за себе си.

— Значи, ще трябва да използвам свободното си време, за да сломя съпротивата ти. Жалко ще бъде да пропусна, нали така?

— Говори само за себе си. Аз още преди десет години съм научила урока си и не се доверявам на сладките приказки на разни наемни работници. Доста съм помъдряла от времето, когато срещнах Бъд.

— Десет години. Твърде дълго време да оставиш прекрасното си тяло без удоволствията, които може да му достави един мъж — отбеляза Рейт и взе лопатата. — Задръж това колче право в дупката, а аз ще я запълня.

Собствените му думи му напомниха колко дълго бе живял самотно, без сериозна връзка. Но не толкова, че ако преспи с Джесика да се наложи да промени решението си да не се обвързва.

— Не е чак толкова зле да спиш сам — възрази Джесика. — А и не съм така привлекателна. Съвсем обикновена съм, винаги съм била такава. Не съм жената мечта, а по-скоро жената кошмар за един мъж.

Рейт старателно запълваше дупката около колчето.

— Но притежаваш прекрасни качества, Джес! Нима не си способна да изпиташ страст…

Смутена от инквизицията на прелъстяването, Джесика изпусна колчето и се остави за миг да повярва в думите му. Та нали той бе мъжът от сънищата й! Но ако признаеше слабостта си, би му дала твърде много власт. А Бъд веднъж вече се бе възползвал от подобна ситуация.

— Отговори ми, Джес! — Той взе ръцете й в своите.

— Остави, Рейт. Хайде, да се връщаме.

Ала той така силно я прегърна, че тя се видя принудена да опре ръка в гърдите му, за да го отблъсне.

Погледна го объркано и тогава Рейд видя колко бяха потъмнели зелените й очи. Преливаха от чувства, които можеха да бъдат и гняв, и страст. А може би и двете?

Бог да му е на помощ! Дано бе само страст. Прииска му се да приближи устни към неговите и с някакъв, макар и незначителен жест, да му подскаже, че й бе липсвал, че се радва на неговото завръщане.

— Бихме могли да се разберем, но ти трябва да пожелаеш.

— Аз… — Шапката й падна и тя млъкна. Косата й се разпиля и лекият ветрец заигра в къдриците й.

— Подписваме примирие, Джес.

Дори и през кожената ръкавица усещаше твърдостта на мускулите му. Другата й ръка оставаше здраво стисната в неговата. Не би могла да се оплаче, че й причинява болка, защото не усещаше такава. Усещаше само как тялото й пламна. Рейт пъхна крак между колената й.

Джесика бе убедена, че интересът, който той демонстрира, бе временен, предизвикан от обстоятелството, че тя бе единствената жена наоколо. Ранчото бе отдалечено на километри от най-близкия град. Подобна изолация би накарала всеки мъж да потърси топлината на нечие тяло, което му е под ръка. Една жена не се различава кой знае колко от друга, особено ако човек си затвори очите.

В този миг неговите бяха затворени. Той покри лицето й с целувки. Джесика имаше чувството, че се разтапя. Той се завъртя с нея.

— Да те вземат дяволите, Рейт! — измърмори тя, останала без сили.

— Така те искам, Джес — рече Рейт след малко, отпусна лопатата и вдигна козирката на шапката си. — Проклинай ме и ме целувай!

Той повдигна брадичката й и целуна тръпнещите й устни. Тя ги разтвори и посрещна езика му със своя. Рейт свали ръкавиците си и погали гърдите й. Бяха твърди и топли. Той ги покри плътно с длани. Разкопча две копчета, плъзна пръсти в пазвата й и докосна едно от зърната.

— Рейт… Моля те… Караш ме да…

Отдръпвайки се леко назад, той разкопча още едно копче и ги оголи.

— Карам те да поискаш онова, от което се нуждаеш — продължи да я гали той, като се наслаждаваше на реакцията й.

Останала без дъх от изпитваното удоволствие, Джесика следеше с очи движението на пръстите му. Чувстваше се желана, женствена, така, както никога досега не бе се чувствала. Погледна го. Очите му бяха притворени.

— Джес?

Тя яростно измъкна китката си от ръката му, дръпна се и загърна блузата си.

— Махай се от очите ми, каубой!

— Какво… Какво сгреших?

— Не ме докосвай повече! Никога! Ти не си временен гост в ранчото. Ти работиш тук и трябва да се държиш като другите преди теб.

Вбесен, Рейт нервно дръпна козирката над очите си.

— От думите на Дънк разбрах, че един от каубоите не е бил само наемник тук.

— Бъд бе единственото изключение и дядо ми не е имал право да ти казва нещо, което лично ме засяга — изсъска Джесика и тръгна към кобилата.

— Спри! — изкрещя Рейт така, че тя застина на мястото си. — Какви са моите права и задължения? Уточни ги!

— Работниците спят в задната стая. До довечера ще я приготвя. Нарът е широк и удобен, до обора има баня с душ и всичко необходимо.

— А храна?

— Ще приготвям закуска и вечеря. За обяд ще ти давам суха храна. Поправката на оградата ще ти отнеме няколко дни.

— Само на мен ли? Няма ли да работим заедно?

— Аз ще се занимавам със своите дела, Рейт. Свободните ти дни са събота и неделя. Привилегиите ти включват пране и сушене на дрехите, както и телевизия вечер.

— С други думи — сухо отбеляза Рейт — ти си шефката, а аз съм твой подчинен.

— Докато отсъства дядо ми, да. Това са правилата, които той въведе за наемниците в ранчото.

— Както кажете, господарке. Няма да ви разкопчавам никога вече дрехите, освен ако не ме помолите да го сторя.

Нетърпелива да избяга колкото може по-скоро от подигравателния блясък в очите му, Джесика свали ръкавиците, закопча догоре блузата си и яхна Лусил.

— Оставям те да работиш, Рейт. Ако решиш да напуснеш, трябва да ме предупредиш предварително.

— По кое време ще се сервират закуската и вечерята?

— Закуската и вечерята ще ти бъдат оставяни във фурната.

Рейт стисна устни.

— А ти, след самотните си вечери, можеш да дойдеш за десерт в леглото ми! — процеди той.

Джесика излетя така бързо с Лусил, че Маркъс уплашено изцвили и се изправи на задните си крака.