Роузан Уилямс
Търси се съпруг (7)

Седма глава

На другата сутрин Джесика се разбуди от приглушен разговор в задния двор. Бяха двама. Тя стана, взе набързо душ и слезе в кухнята тъкмо навреме, за да види как Дънк и Ванджи се изгубват в далечината, яхнали Маркъс и Леля Лусил. Дядо й беше надраскал бележка, с която й съобщаваше, че са приключили със сутрешната шетня.

Неусетно Рейт бе се приближил зад нея. Той намръщено наблюдаваше отдалечаващите се ездачи, припомняйки си думите на баба си, казани предната вечер: „Вече знам, че щом обикна някого от пръв поглед, това е съдба“. Дънк веднага се бе съгласил с казаното.

— Не вярвам в любовта от пръв поглед — шумно въздъхна Джесика.

— И аз — рече Рейт. — Държат се като хлапаци.

— Не е зле някой да ги проследи. Кой знае какво са намислили.

— С този глезен не си заникъде.

— Вече съм с цяла патерица по-добре — пошегува се Джесика и в потвърждение на думите си закуцука само с едната патерица към кафе машината. — Би могъл да яхнеш Тиърдроп и да ги настигнеш. Бременността й не е дотам напреднала, та да не става за езда.

— Виж какво, дядо ти и баба ми не са деца…

— Но те не се държат като възрастни! Играят си с огъня, и двамата добре го знаем.

— Е, ние поне го правим само от време на време — ухили се Рейт. — Две-три целувки не са кой знае какво, нали?

— Не, не са. Мен ако питаш, най-добре е да ги забравим. Никой от двама ни не влага чувства.

Тази сутрин Рейт се бе почувствал доста зле, когато чу Джесика да пуска душа. Плясъкът на водата предизвикваше във фантазията му невероятни сексуални сцени. Думите й сега развалиха още повече мрачното му настроение.

— Не си съвсем права, аз влагам чувства. Не съм от хората, които се целуват с първото срещнато момиче.

Джеси включи кафе машината.

— Много мъже забравят доброто възпитание, особено ако трудно намират удоволствия в голям град като Сан Франциско…

— Знаеш ли какво ти е лошото, Джес? — сложи ръка на рамото й той и я погледна. — Не се доверяваш никому.

Тя се отскубна и избухна:

— Някога се доверих на един тип — Бъд Кочрън.

— Добре, но аз не съм Бъд, ако случайно още не си го забелязала. — Той хвана ръката й. — Да ви се представя. Рейт Марлоу, госпожице. Приятно ми е да се запозная с вас. Да ви предложа нещо за закуска?

— О, я престани! Ако продължаваш да злоупотребяваш с търпението ми, няма да закусвам с теб — през смях изрече тя.

— Не аз започнах този спор, скъпа. Хей, какво виждат очите ми! Да не би устните, които целувах снощи, да се усмихват?

— Едва-едва — спокойно произнесе тя. — Този Бъд беше един плужек и нищо повече, но…

— Хайде, разкажи ми!

— Не.

Бе скътала неприятните спомени дълбоко в сърцето си. Предпочиташе да си спомня за нежността и вниманието на Рейт. Той искрено се интересуваше от проблемите й, качество, което предполагаше, бе развил по време на работата си с безпризорните деца. Сигурно го обожаваха.

— Добре, недей. Но имай предвид едно, целувката за мен означава искрен интерес. Не съм като онзи Бърт.

— Бъд — поправи го Джесика. Не можеше да проумее защо Рейт все още държи ръката й и какво всъщност иска да й каже. Любопитството й надделя.

— Интерес към какво, Рейт?

— Знаеш към какво, Джес. Малко близост няма да ни е излишна. Помежду ни се породи естествено привличане, което не означава непременно обвързване. Достатъчно възрастни сме, за да…

— Никога не бих се сближила с един мъж заради едното удоволствие, разбра ли! — издърпа ръката си тя.

— Заради нашето общо удоволствие, скъпа! Ако се интересуваш от мен, бихме могли да се позабавляваме. Ако ли не…

Джесика не бе очаквала, че Рейт ще бъде толкова прям. Не би могла да му отговори, че не я интересува, тъй като не беше вярно, пък и страстният отговор на целувките му би опровергал подобно твърдение. В момента най-добрата политика бе уклончивостта, реши тя.

— И какво ще стане, ако ти кажа, че не ме интересуваш?

— Ще трябва да ме убедиш, Джес, и аз ще се оттегля.

Рейт си напомни, че трябва да внимава. Интуицията му подсказваше, че да не се обвързва емоционално с Джесика Патън, бе невъзможно. Щом я погледнеше, щом чуеше дълбокия й глас, всичките му клетви отиваха по дяволите.

Оставаше му да се надява на честни и коректни отношения. Бе достатъчно откровен с нея. Един мъж на неговите години, който доста бе живял и патил, доста бе и понаучил.

Джесика отвори вратата на хладилника.

— Какво ще кажеш за бъркани яйца?

— Не, освен ако не седнеш и не ме оставиш аз да ги приготвя. Остави крака си в покой или отново ще извикам доктор Каултър.

— Честно, Рейт, ти си най-авторитарният, най…

— Ще му телефонирам, Джес! — потърси с поглед той телефона. — Не блъфирам.

Бе на път да загуби контрол над себе си. За да не потъне в сълзи, закрачи нервно из кухнята. Не беше лесно с една патерица. И за първи път разбра какво означава мъжката бруталност.

Взе вестника и се зачете, докато Рейт не постави чиния с яйца и препечени филийки пред нея.

— Благодаря — прикри тя насълзените си очи зад вестника, докато той й наливаше кафе.

Той си изяде закуската, отиде до прозореца и впери поглед навън. Денят бе слънчев и топъл. От запад повяваше лек бриз. Джесика надникна над страницата, която четеше… Джинсите му идеално прилепваха и очертаваха силните му източени бедра. А преди това бе забелязала и колко добре прилепват и към подутината в предната им част.

— За какво мислиш?

Джесика се сепна. В главата й се въртеше мисълта как да разкопчее онези пет копчета…

— За какво мисля ли?

— Да не би за естественото взаимно привличане помежду ни, за забавленията, на които можем да се отдадем…

Джесика мигновено скочи от мястото си.

— Трябва да уредя плащането на някои сметки, да сменя спалното бельо и кърпите, да опека хляб и да приготвя обяд за четирима. Забавлявай се сам!

Ядосан от нейната безцеремонност, Рейт тръгна към конюшнята, после отиде в кокошарника и накрая се заби в склада за градинските сечива.

В това време Джесика написа няколко чека и направи сметката на похарченото в ранчото до последната стотинка. Изпра хавлиените кърпи и чаршафите, изсуши ги и ги изглади. Беше в кухнята и замесваше тесто за хляб, когато чу двигателя на тревокосачката. През прозореца зърна Рейт, който косеше тревата в задната част. Загуби го от поглед и удари гневно с юмрук в тестото.

Най-накрая се бе заел с нещо полезно. Това я подсети колко невинно й бе предложил услугите си. Естествено взаимно привличане… Секс, без чувства, чисто и просто задоволяване, това й бе предложил, същото което бе направил и Бъд преди години. Проклети мъже!

Ако Рейт отново повдигнеше въпроса, щеше да му заяви, че е в състояние сама да задоволява нуждите си. Милиони жени го правеха, сочеха статистиките. Единственият безопасен и неангажиращ секс.

Косачката спря. Рейт влезе в кухнята и си наля чаша леденостудена вода от каната в хладилника.

— Навън стана горещо — рече той и свали фланелката си, след което отново излезе.

Джесика бе забила очи в тестото, като се опитваше да превъзмогне надигналото се у нея желание. Така се чувстваха разгонените кобили. Неспокойни. Уязвими…

Вдигна поглед и видя как Рейт тръгва с косачката към задната ливада. Раменете и мускулестите му ръце лъщяха от пот. Както бе и предполагала, гръдният му кош бе щедро окосмен, с цвят на житно поле през август, изкушаваше да го погалиш.

Тръпнеща от еротичните си фантазии, тя месеше тестото и гледаше как Рейт коси тревата.

Не след дълго пред къщата се появиха Дънк и Ванджи, които отведоха конете в обора.

Когато влязоха, Джесика вече бе наредила масата за обяд. Рейт също се прибра и се качи на горния етаж, за да се измие. Тя постави плато със студено месо, салати и пъпеш за десерт. Рейт бързо слезе и седнаха на масата.

— Работата изостря апетита, както виждам — отбеляза Дънк и му благодари за свършеното.

— Имах нужда от малко натоварване — кимна той и напълни чинията си. — И Джесика май се е поуморила, докато меси хляба.

— Не бухна достатъчно — измърмори тя, триейки една о друга ръцете си, които я наболяваха. — Маята не струваше.

Следващия път, преди да се заеме с готвене, трябваше да бъде сигурна, че Рейт не е наблизо да я разсейва.

— Нещата втасват най-добре на напечена от слънцето пътека — подхвърли Дънк и се подсмихна, като не отлепяше очи от Ванджи.

Тя премигна и въздъхна:

— Посещението ни се проточи. Трябва да си тръгваме. Аз…

— Не е нужно да си тръгваш! Можеш да останеш тук завинаги, ако поискаш, разбира се — рече Дънк с дрезгав глас.

Джесика закова поглед в костилката от една маслина, останала в чинията й. Предложението на дядо й прозвуча сериозно. Та той предлагаше на Ванджи да се оженят, за бога! И то само два дни, след като са бяха запознали.

— Баба Лизбет винаги казваше: „Времето ще покаже“, дядо.

Дънк я изгледа начумерено.

— Вече разказах на Ванджи всичко за Лизбет и за нейната мъдрост и доброта. Както и Ванджи ми разправи за Лийланд. Никой не е забравил любимите си хора от миналото, така както смяташ ти, момиче.

— Джес е права — намеси се Рейт. — Ние от семейство Марлоу познаваме горчивия вкус от прибързано взети решения за женитби и последвалите разочарования и съжаления.

Изненадана, че й се притичва на помощ Джесика му благодари с поглед. Той й отвърна със същото и тя го усети по-близък.

— Вие двамата сте твърди млади, за да ни давате акъл — противопостави се Дънк. — Знаем какво лекува и какво разваля времето.

— Така е — съгласи се Ванджи.

Телефонът иззвъня.

— Ало? — вдигна слушалката Дънк. — Да. Тук е. — Той покри микрофона с длан и каза на Рейт: — Твоят шеф те търси. Обади се от хола, ако разговорът е поверителен.

— Да, благодаря.

Дънк изчака Рейт да отиде оттатък и затвори телефона.

Изглежда нещо неприятно се е случило. Гласът на шефа му не звучеше особено щастливо.

— О, господи — въздъхна Ванджи, — дано не съкращават още бюджета. И без това бяха го освободили временно. Нямат пари. Иначе не би дошъл с мен тук.

— Още ли смятате, че имате нужда от придружител, госпожо Марлоу? — закачливо й намигна Дънк.

— Само моят внук мислеше така. Още щом чух гласа ви по телефона, Дънкан, разбрах, че сте честен и почтен човек.

„Дънкан!“

Джесика ококори очи. Ако го чуеха приятелите му, добре щяха да се посмеят. Рейт влезе в кухнята с помръкнало лице.

— Нови съкращения — обяви той. — През следващите шест месеца няма да има конни патрули. Алтернативата е или да се преместя в някое управление и да работя като чиновник, или да изляза в неплатен отпуск. Ванджи изглеждаше умърлушена.

— Но на теб няма да ти хареса да седиш по цял ден на бюро!

— Какво да ти кажа… Склонен съм да остана за шест месеца, докато градските власти се разберат дали това решение е временно, или окончателно.

— Можеш ли да си позволиш неплатен отпуск?

— Не повече от шест месеца — вдигна рамене той. — Спестяванията ми ще се стопят. Шефът ми съобщи, че конете ни ще бъдат изпратени в големи ферми, където имат възможност да ги изхранват.

— О, Рейт! — Очите на Ванджи плувнаха в сълзи. — Ще изпратят Коди при непознати?

Дънк плесна с длан по масата.

— Лесна работа, момче! Доведи Коди тук, ако ти разрешат. И без това оборът ми е полупразен. Премести се и ти тук. Ще ми бъдеш помощник временно, докато нещата се пооправят — великодушно предложи той. — Така ще решиш и финансовите си проблеми.

Джесика онемя от изненада, че дядо й предлага подобно нещо, без изобщо да е попитал за мнението й. Нали му бе равностоен партньор в работата. Винаги досега се бе съветвал с нея.

— Дядо, Рейт е полицай, а не фермер. Какво знае той за говедата?

— Знае основното — намеси се Ванджи. — Колко лета прекара в ранчото в Тексас? Най-малко десет.

— Рейт бързо ще се научи на това, което не знае — решително заяви Дънк.

— А не може ли да си потърси работа като конен патрул в друг град? — настоя Джесика.

— Няма много конни патрули из страната, а там, където има, списъкът от желаещи е предълъг.

— Няма смисъл да търси друга възможност, докато градските власти не вземат окончателно решение — каза Дънк.

— Дядо, ние нямаме нужда от…

— Джеси, от много време ни липсва здрава мъжка ръка. Какво ще решиш ти, Рейт? Чантаджия или каубой?

Рейт погледна Джеси, която се бе смръщила обезкуражаващо, после баба си, която му кимна одобрително.

— Съжалявам, Джес… — рече той и подаде ръка на Дънк. — Каубой!

Джесика се облегна назад. Пред нея се разкриваше мрачната перспектива да вижда постоянно Рейт около себе си.

Бъдещето бе променило своя ход за време, по-кратко и от един удар на сърцето й.