Роузан Уилямс
Търси се съпруг (2)

Втора глава

— Здравейте! Вие трябва да сте Рейт Марлоу, внукът на Ванджи. Аз съм Дънк Патън.

Рейт със задоволство свали стетсъна, който баба му бе накарала да си сложи, за да направи добро впечатление при първата им среща със семейство Патън.

— Радвам се да се запозная с вас — разтърси той енергично ръката на Дънк.

— Удоволствието е мое — отвърна отнесено Дънк, загледан във Ванджи, която надникна от прозореца на колата. — Ще помогна на дамата да слезе. — Върху лицето му разцъфна щастлива усмивка.

Рейт кимна, но не се усмихна. Може и да беше глупаво, но го глождеше натрапчивия спомен за филм, чийто главен герой — масов убиец, подбираше жертвите си като даваше съобщения. Добре направи, че прие поканата на баба си да я придружи при първото й посещение. Ако не бе го поканила, щеше да тръгне след нея на своя глава — искаше да е сигурен, че няма да стане нечия жертва.

Дънк Патън изглеждаше доста почтен. Ръкостискането му бе енергично, но Рейт не бързаше да се успокои. Работата в полицията го бе научила, че много често първото впечатление бе погрешно или повърхностно.

Дънк Патън трябваше да докаже, че е достоен за Евънджелин Марлоу.

Рейт хвърли поглед към верандата. Там стоеше някаква млада дама, вероятно внучката на Дънк. Смътно си спомняше как Ванджи я бе описала — луничава, с неумело прибрана коса, свадлива застаряваща мома.

— Рейт Марлоу — протегна й той ръка. — Обзалагам се, че вие сте Джеси.

Забеляза как стисна носната си кърпичка. По шията й бавно пролази червенина. Или бе изключително срамежлива, или бе ядосана. По-скоро ядосана, реши той, забелязал гордо вдигнатата брадичка и искрящите зелени очи.

Очевидно той се разминаваше с очакванията й. Нищо чудно баба му да не си е дала труда да поясни, че води със себе си своя внук.

— Приятно ми е да се запозная с вас, господин Марлоу — отговори тя, едва докосвайки пръстите на ръката му. Но внезапно залитна и левият ток на обувката й се откачи.

— По дяволите! — измърмори тя.

Рейт бързо я прихвана. Неволно усети допира на гърдите й до своите, очертанията на талията й и копринената ласка на косата й, докосваща бузата му. Долови аромата на парфюма й — гардения, и я задържа до себе си малко по-дълго, отколкото бе нужно. Не беше красива, дори не бе хубава, но ухаеше чудесно.

Безмълвна и стъписана, Джесика погледна Рейт право в очите и откри, че имат цвета на утринно небе. Спасителната му прегръдка бе здрава и топла, сякаш се бе гмурнала в дълбините на тропическото море. Тялото му излъчваше неподправена мъжественост.

Отдръпна се и неволно блъсна шапката, която той държеше.

— Ударихте ли се?

— Не — отстъпи тя назад и събу обувката си.

— Внимавай къде стъпваш, момиче! Особено с тези високи като кокили обувки — усмихна се дядо й. — Запознай се с Ванджи, докато си още здрава и цяла.

— Здравей, Джеси! — топло й се усмихна възрастната дама. — Сигурна ли си, че ти няма нищо? Рейт е в състояние да ти окаже първа помощ, трениран е.

Джеси й подаде ръка, но усети болка в глезена и лицето й се сгърчи.

— Седни тук — посочи й стола Рейт. — Ще хвърля един поглед на крака ти.

— Не, аз…

— Сядай, момиче! — изкомандва Дънк. — Слушай принца! Не… Искам да кажа… прави каквото ти казва господинът. Нека да види дали си навехнала глезена си. В това време аз ще покажа на Ванджи къщата.

— Отвън погледната, е направо забележителна! — възкликна дамата.

— Построил съм я със собствените си ръце, включително и оборите отзад — гордо заяви Дънк и я въведе в къщата. — Обичаш ли да се грееш на огъня в камината през студените зимни нощи, Ванджи…

Почервеняла от унижение, Джесика слушаше как гласовете им заглъхват вътре. Останала сама с Рейт, тя се ужаси, че трябва да му позволи да я прегледа.

— Това съвсем не е нужно — увери го кисело тя.

Той коленичи и взе крака й в ръцете си.

— Раздвижи си пръстите.

Тя го стори, като скърцаше със зъби от болка.

— Ако носех ботуши вместо тези проклети обувки, всичко щеше да бъде наред.

Опитваше да не гледа как пръстите му внимателно опипват костите на крака и глезена й. Наложи си да не обръща внимание на нежното, почти интимно докосване на ръката му, която пълзеше нагоре към коляното. Изпита неподозирано удоволствие, което за миг заглуши болката.

— Някаква болка тук?

— Не. Нищо не ме боли, господин Марлоу! Калена съм. Паса стадата, поправям оградите, върша всякаква груба работа и ненавиждам да бъда поставяна пред свършен факт, така както направиха нашите уважавани дядо и баба.

— Казвам се Рейт. Имаш ли нещо против да те наричам Джеси?

— Не.

Някога и Бъд я бе наричал така и не й бе неприятно, но произнесено от устата на Рейт, името й прозвуча мило.

— Нима името има някакво значение в крайна сметка — додаде тя.

— Е, и аз не съм очарован от създалата се ситуация — кимна той. — Джеси, аз самият си имам достатъчно проблеми, за да се занимавам и с проблемите на другите.

Джесика бе уверена в това. Ръцете му бяха загрубели от работа и закачаха чорапите й, но докосването му я оставяше без дъх. Искаше да се изправи и възвърнала достойнството си, да тръгне гордо пред него. Милиони пъти бе минавала по тази веранда и никога не бе падала. Никога!

— Откъде са ти тези мазоли, Рейт?

— Откъдето и твоите, Джес. От работа.

— С какво се занимаваш?

— Пазя закона! От конната полиция на Сан Франциско съм. Но от седмица съм в принудителен отпуск, поради затруднения в бюджета. Да се надяваме, временни.

Още един безработен, рече си Джесика. Но положението на Рейт съвсем не изглеждаше толкова окаяно, като на тримата мъже, отзовали се на предишната й обява. Облеклото му бе издържано в каубойски стил, което я очарова. Досети се, че шапката е по идея на Ванджи, точно както нейната рокля и парфюмът — по настояване на Дънк.

Той все още разглеждаше глезена й и тя погледна сведената му глава. Косата му с цвят на кехлибар бе само с един тон по-светла от ресниците и миглите, които премрежваха сините му очи, както бе забелязала преди малко. Изглежда носът му бе чупен, но това не го загрозяваше особено. Добре очертаната челюст и волевата брадичка го правеха да изглежда неподражаемо мъжествен.

Джесика се опита да си представи как изглежда самата тя в неговите очи. Нито очарователна. Нито хубава. Нито прелъстителна. Не притежаваше нищо от онези неща, които мъжете харесват у жените.

От момиченце се бе превърнала в зряла практична жена, която можеше да обяздва коне и да мята ласо, да отглежда добитък и да води целомъдрен живот без любовници, без съпруг… Домошарка.

— Нещо ухае доста съблазнително — подуши Рейт въздуха.

Джесика кимна.

— Барбекюто по тексаски е специалитетът на дядо. Печени говежди ребърца, люти чушки и… — Тя замлъкна, усетила очите на Рейт, втренчени в нейните. Заляха я топли вълни. Той не отклони поглед.

— Имах предвид парфюма ти, Джес. Прекрасен аромат!

— Никога не използвам парфюм — побърза да го увери тя, притеснена от пресекващия си глас. — Тази вечер е изключение. Само за да направя добро впечатление на баба ти. Не обличам и рокли, нито високи обувки или…

Тя отново замлъкна. Неусетно Рейт бе плъзнал ръка под коляното й, а с другата я притисна към широките си гърди.

— Трябва да сложим лед на глезена ти и да те пренеса на по-удобно местенце.

— Аз не искам…

— Трябва да ме слушаш! — вдигна я той и я внесе на ръце през вратата.

— Пусни ме! Мога да подскачам на един крак.

— Сигурно.

Тя изръмжа възмутено и Рейт побърза да я положи в едно старо кресло в хола. Без да обръща особено внимание на недоволството й, натрупа няколко възглавнички и сложи крака й.

— Ледът трябва да е някъде там — тръгна той към кухнята.

В този миг Дънк и Ванджи се показаха на вратата.

— Много ми харесват дървени къщи — тъкмо казваше Ванджи, но съзряла Джесика, забърза към нея.

— Зле ли си, момиче? — попита я Дънк, втренчен в повдигнатия й на възглавниците крак. — Да не би да си го счупила?

— Не. Само съм го навехнала.

— Къде е Рейт? — огледа се Ванджи.

— Господин Всезнайко — изсумтя Джесика — е в кухнята. Голям грижовник, няма що!

— Аха! — възкликнаха едновременно Дънк и Ванджи и се засмяха заговорнически.

Джесика се надигна от дълбокото кресло, но Дънк я побутна назад.

— Момиче, остави се в ръцете на Рейт. Той си знае работата.

— Нямам нужда от лечение. Само да си обуя ботушите и ще…

— Ето — появи се Рейт с торбичка лед. Зави я в хавлиена кърпа и я постави върху глезена й, преди тя да успее да се възпротиви.

— Нямам намерение да седя тук и да…

— Цяла седмица няма да можеш да си обуеш ботушите, ако не поседиш с ледения компрес, докато спадне отокът.

— Ванджи, ела да ти покажа останалите стаи — хвана Дънк под ръка своята гостенка и я поведе към другото крило на къщата, в което бяха разположени спалните.

— Ще пренеса куфарите от колата — рече Рейт, приглади коса и многозначително погледна Джеси.

С ръце, кръстосани пред гърдите, Джесика хладно го изпрати с поглед. Бе изпълнена с негодувание от свойския начин, по който се държеше младият мъж — сякаш бе у дома си, а не на гости, при това в къща, в която кракът му не бе стъпвал.

Ако Ванджи приличаше на внука си, нямаше да остане задълго в ранчото. Никой досега не бе нареждал на Дънк Патън какво да прави. Тя гордо вдигна брадичка. Рейт трябваше да проумее, че и внучката на Дънк не допуска да й поставят ултиматуми.

Опита се да размърда глезена, но остра болка я прониза и тя се отказа да оспорва диагнозата, поставена от Рейт.

Точно в този миг той се появи. Носеше два куфара.

— Къде да ги оставя?

Изтощена от болка, тя само кимна с глава към отсрещната врата.

— Усмихвай се и търпи, Джес — препоръча й Рейт шеговито. — Това смятам да правя и аз, докато на баба ми не й дойде умът в главата.

Той се отправи към спалнята, като внимателно огледа солидната мебелировка, типична за големите селски имения. Старият дървен дом определено излъчваше топлина и уют, на които човек трудно би устоял.

Не биваше да се поддава нито на очарованието на къщата, нито на красотата на отдалечената от цивилизацията високопланинска равнина.

Видя баба си да наднича през една от вратите.

— Донеси ми тук куфара, Рейт — махна му тя с ръка. — Твоята спалня е в ъгъла. Не е ли прекрасно?

— Гледката е зашеметяваща — отбеляза Дънк и дръпна червените завеси от грубо тъкан плат.

С чувство на облекчение забеляза, че баба му щеше да спи в единично легло. Нямаше много вяра в почтените намерения на Дънк. Мъжът си остава мъж дори и на преклонна възраст.

— Сам набрах цветята — посочи Дънк букета, поставен във ваза на масата. — Джеси ги подреди. Тя е шила и завесите, а преди няколко години избродира покривката за леглото. И като готвачка го бива това момиче. А това пък ме подсеща, че е време да се заема с обяда.

— След две-три минути идваме — каза му Ванджи, докато той излизаше от стаята й и се обърна към внука си: — Приятен мъж, а? Нали ти казвах, че няма за какво да се тревожиш.

— Пропусна да споменеш, че внучката му е мома на трийсет и не знам колко още години.

— Е добре, Рейт, какво значение има това? Самият ти настоя да ме придружиш като единствен мой свободен роднина.

— Неприятно ми е да бъда поставян пред свършен факт — смръщи вежди Рейт. — И Джеси се чувства по същия начин, каза ми го ясно и открито. Ако и тя е скептично настроена срещу подобни запознанства и късни бракове, излиза, че имаме доста общи разбирания.

Ванджи дипломатично отмина думите му, забола нос в дъхавия букет.

— Има и други съвпадения — рече тя. — И двамата не сте женени, обичате конете…

— Не съм тук, за да търся какво ме свързва с Джесика Патън, бабо! — възрази Рейт. — В Сан Франциско си имам свой, при това пълноценен, живот.

— Рейт, та ти живееш самотно, излизаш със случайни момичета и цялото си свободно време прекарваш, като помагаш на онези захвърлени на улицата деца! Живееш честно, но това съвсем не може да се нарече пълноценен живот, какъвто, сигурна съм, заслужаваш. В нашето семейство или трябва да си разведен, или вдовец, или неженен — тъжно констатира тя.

— О, не бъди такава песимистка!

— И не съм, от първия до последния ден нашият семеен живот с дядо ти беше щастлив, Рейт — отчетливо изрече Ванджи и напрегнато се взря в очите му.

— Това май е единственото изключение в семейството — пъхна ръце в джобовете си той и се въздържа от по-нататъшен коментар. Обичаше я твърде много, за да си позволи да я нарани.

— Рейт, не бива да си втълпяваш, че непременно те очакват разочарования и развод, ако се ожениш. Това да не е вирус!

— Ще си остана незаразен ерген, благодаря ти. Никога не се жени, за да не се развеждаш. Така мисля аз.

— Глупости! Време е да промениш възгледите си — отново зарови нос в букета баба му. — И в твоята стая има същите цветя. Отсреща, в лявата страна на коридора. Вратата с конската подкова.

Рейт тръгна към стаята си, защото знаеше, че е безсмислено да спори с баба си по въпросите на брака.

Спалнята му приличаше на тази на Ванджи, но бе в синьо, вместо в червено. Тясното легло вероятно бе двойникът на бабиното му. Щастливка бе тя с нейните метър и шейсет.

Той остави куфара си и влезе в банята. На срещуположната стена имаше друга врата, на която висеше хавлия. Вероятно делеше банята с внучката на Дънк. Допълнително доказателство за предположението му бяха ароматните соли за вана, сложени върху един шкаф, както и флаконче с парфюм, чието ухание вече бе усетил из въздуха.

Никога не си слагала парфюм, не носела рокли, копринени чорапи и елегантни обувки. Май само така си говореше.

Това, в което обаче не се съмняваше, бе остро афишираната й независимост, която не бе нищо друго, освен защитна бариера.

Рейт се огледа замислено. Бе очаквал да срещне щуро момиче, а не зряла жена, която в никакъв случай не можеше да нарече стара мома, камо ли старомодна сухарка. Не и с този неин парфюм. Подчинявайки се на неосъзнат импулс, той взе флакончето и го доближи до носа си.

Ароматът мигновено го накара отново да усети тялото й в ръцете си… Гърдите й, опрени в неговите, невероятно стройните й крака и жилави ръце.

Косата й, мека като коприна, се бе опряла до бузата му, а очите й бяха потъмнели от яркозелени до тъмносмарагдови, отразяващи едновременно гняв, смущение, болка и учудване. По-късно бе усетил, че тези невероятно красиви очи го изучават с нескрит интерес.

Бе очарован и силно заинтригуван. Тя притежаваше силен характер без съмнение. И твърдост. Не можеше да не признае, че това бяха качества, които той високо ценеше у една жена. Бе предизвикателно и възбуждащо като уханието на парфюма й. Макар че се смяташе за имунизиран срещу изкушения, не бе имунизиран срещу удоволствията на секса или чисто романтичното ухажване.

— Джес… — промърмори под нос името й.

Звучеше сексапилно и привличащо, но той добре знаеше, че не бива да прекрачва линията, която сам бе определил…

Остави парфюма на мястото му. Забеляза червилото й и в съзнанието му отново изплува лицето й, прекрасният розов оттенък на устните в същия нюанс като роклята й.

Не, не бе останал равнодушен към тази непресторена жена.

Не и дотолкова, че да не използва един навехнат глезен като повод да я покани на вечеря след време.