Елизабет Гейдж
Интимно (77)

76

„Ню Йорк Таймс“ от 12 май 1981 г.

„Предстояща сватба на Джордан Лазаръс, най-богатият предприемач и архитект на известния по цял свят проект «Лазаръс» за обновяването на централните жилищни райони на големите градове, обяви официално своя годеж с Лесли Чембърлейн от Джонсънвил, Ню Йорк.

Двойката планира светска церемония с официален прием, който ще се проведе на 5 юни в «Уолдорф-Астория».

Това ще бъде третият брак за Лазаръс и вторият за Лесли Чембърлейн. Тя остана вдовица преди една година, когато съпругът й, специалист по рекламата, Рос Уилър от Лонг Айлънд, почина от инсулт. Господин Лазаръс загуби втората си съпруга, госпожа Джил Лазаръс, преди една година, когато тя извърши самоубийство.

Господин Лазаръс отказа коментар за предстоящия си брак и само сподели, че той и госпожица Чембърлейн са «стари приятели», познати от времето, когато госпожица Чембърлейн е работела като рекламен агент под корпоративния чадър на Лазаръс през 1976 година. Спомена също, че двамата възнамеряват да прекарат дълъг меден месец на гръцките острови в една вила, собственост на господин Лазаръс.“

Калвин Уедърс стоеше при гроба на Джил Лазаръс.

Намираше се в центъра на гробищата „Удлон“. Тук знаменитите мъртви от историята на Ню Йорк — фамилиите Вандърбилт, Белмонт, Ралф Бънч и дори Фиорело Ла Гуардия — бяха погребани в изискани гробници с екстравагантни паметници, които да ознаменуват славата им.

Сред цялото това великолепие Джил Лазаръс, самотна жена, която бе дошла неизвестно откъде и бе приключила своя път пак там, лежеше под малка надгробна плоча, съвсем съзнателно поставена встрани от отъпканата пътека, където никой от минаващите нямаше да я забележи.

Сгънатият „Ню Йорк Таймс“ с обявата за годежа на Джордан Лазаръс беше в джоба на Кал. Той се усмихна при мисълта, че най-накрая Лазаръс щеше да се ожени за Лесли Чембърлейн. Значи Джил е била права: през цялото време единствено Лесли е била жената, спечелила трайно място в сърцето на Джордан, за което Джил се сражава толкова дълго и накрая загуби всичко.

Да, Джил беше права. Ако не в действията си или в своя трагично изкривен живот, то поне в интуицията си. Джил беше спечелила много малки битки, но бе загубила най-важната, единствената, която бе от значение.

Поне знаеше името на своята съперница. За жена като Джил това сигурно е било от значение. Боец по природа, тя не би приела да посрещне поражението, без да знае кой и какво я унищожава.

Сега Джордан Лазаръс щеше да продължи своя живот и вероятно щеше да се наслаждава на любов, която бе заслужил много отдавна и от която бе несправедливо лишен. Безспорно Лазаръс бе добър човек. Той бе помогнал на милиони хора, които до момента на неговата намеса живееха без лъч надежда. Сега заслужаваше своя дял щастие.

Колкото до Джил, това бе краят й. Тя остана само спомен и дори по-малко — тъй като онези, които бяха най-близко до нея, всъщност изобщо не я познаваха. Болестта, проникнала в душата й още докато е била съвсем малко дете, бе издигнала стена между нея и реалния свят. Джил бе прекосила живота като нещастен призрак, първоначално горда със способността си да обсебва другите и накрая изстрадала болката от съзнанието, че не е способна да ги докосне като живо човешко същество, да ги дари с любовта си и да получи тяхната по най-естествения за хората начин.

Накрая, загубила разсъдъка си до степен да бъде унищожена от собствената си самота, тя бе избягала от мъжа, за когото така отчаяно се бе сражавала, и след като го бе завоювала, се върна на мястото на своя най-ранен и най-ужасен кошмар. И там, най-сетне застанала с лице към демоните, тя бе отнела собствения си живот, за да спаси дъщеря си.

Това бе последният й подарък за Джордан Лазаръс. Кал беше сигурен в това. Може би съзнанието, че му го поднася, най-накрая й бе донесло покой, въпреки че се бе самоубила на същото място, където Холи Флеминг я бе открила преди двайсет и пет години, едно ужасено безпризорно дете, свило се зад пещта в къщата, където светът я беше изоставил, докато в това време нейната невинна дъщеря, упоена от хапчетата й, сънуваше розови сънища.

Джил вече не беше между живите. Може би изобщо не е била истински сред тях. Никога съвсем като човек, никога съвсем реална, тя бе изиграла своята отчаяна игра в света на хората и бе загубила.

Почивай в мир, помисли си Кал.

Обърна се и напусна гробищата. Повече нямаше да се върне там.

 

 

Когато детективът се качи в колата си и потегли, Джесика Хайтауър безмълвно го наблюдаваше как се отдалечава нататък по алеята.

Тя седеше в лимузината си. Беше излязла от работа за около час, за да дойде тук. Само по една случайност забеляза навреме посетителя. Той бе първият, когото виждаше.

Джесика идваше поне два пъти седмично, понякога и по-често. Сякаш не можеше да се откъсне от гроба. Слагаше цветя и дебнеше за цветя, поставени от други.

Една неделя сутрин видя да пристига някакъв човек в черна лимузина, да оставя голям венец и да заминава. През следващите няколко недели се случи същото. Накрая тя съобрази, че това е един от служителите на Лазаръс, който има специално поръчение да идва тук и да оставя цветя.

Нито веднъж не видя самия Джордан Лазаръс. Вероятно бе твърде обсебен от своя нов живот, за да си прави труда. Или по някаква причина просто нямаше сили да понесе гледката.

Във всеки случай Джесика я понасяше. Всъщност тя не можеше дълго да остане далеч от гроба. И така този ден тя бе дошла както обикновено, отделяйки време в своята напрегната работна програма, за да види Джил.

Излезе от колата. Носеше й цветя. Приближи гроба. Зад гърба си долавяше тихото бръмчене на лимузината. А по-нататък — приглушеното жужене на града.

Застана пред плочата. На тревата лежеше мъничък букет, оставен от мъжа, който току-що си бе тръгнал.

„Джил Флеминг Лазаръс починала на 5 април 1980 г., съпруга на Джордан, майка на Мег“

Нямаше рождена дата. Точната дата нараждането на Джил не беше известна. Тя нямаше други близки, освен Джордан и малкото момиченце. По ирония на съдбата епитафията казваше всичко, което можеше да се каже почтено. А останалото бе твърде тайно, за да се запише на надгробен камък. Включително и Джесика.

Горката Джил! Паметта й щеше да бъде ограничена също като живота й. Никой не можеше да я оплаче както подобава, защото никой не я познаваше истински.

Но за Джесика Хайтауър Джил бе истинска жена, доказателство от плът и кръв, че животът си заслужава да се изживее, че за любовта никоя жертва не е прекалено голяма. Джесика я беше загубила, но никога нямаше да я забрави. И нищо друго в нейния именит живот не бе така истинско като Джил.

— Спокойни сънища — прошепна тя. — Обичам те.

 

 

Докато Джесика Хайтауър стоеше пред гроба на Джил Лазаръс, Барбара Консидайн седеше в своя кабинет в „Консидайн Индъстрис“, а на бюрото пред нея бе разтворен новият брой на „Ню Йорк Таймс“.

Съобщението за годежа на Джордан бе поместено скромно на страницата на светската хроника наред с други подобни съобщения, но една от секретарките педантично бе сложила знак с молив на първа страница, за да насочи вниманието на Барбара към съответната колона. Точно както самата тя бе постъпила преди време, за да насочи едни други очи към кратко съобщение от изключителна важност.

Сега този знак с молив като че ли представляваше нейната гибел. Защото, ако бе имала достатъчно самообладание да изчака своето време, вместо да се опитва да насилва ръката на съдбата, може би един ден отново щеше да стане госпожа Джордан Лазаръс.

Но любовта й я беше тласнала към отчаянието и тя се беше изложила на опасност, вместо да прояви търпение.

И като резултат бе загубила всичко. А Джордан щеше да получи онова, което бе желал през цялото време. Най-накрая щеше да получи своето щастие.

Съобщението не беше придружено със снимка на Лесли и Барбара беше благодарна на това. Видът на красивото лице, толкова честно и открито, щеше да бъде повече, отколкото тя можеше да понесе.

Въпреки всичко тя се чувстваше щастлива за Джордан. Съдбата дълго време го бе подлагала на изпитания, преди да му даде онова, което той сам си бе спечелил и заслужаваше. Съдбата бе използвала и Барбара, и Джил, разбира се, за да държи Лесли далеч от него. А тази продължителна раздяла бе донесла само беди на жените, които се изпречваха на пътя му — Барбара, която така отчаяно се мъчеше да го обича, без да му разкрива любовта си, да го задържи, без да му позволява да види решетките на своя затвор, и Джил, която се събуди за любовта едва когато разбра, че не може да притежава Джордан и която му роди дете от отчаяния си копнеж да стане за него онова, което никога не можеше да бъде.

Колкото до Лесли, тя вероятно бе показала безпримерна смелост в своя живот, скривайки от болния си съпруг голямата любов, която таеше в сърцето си. И за Джордан, разбира се, всеки ден далеч от жената, която обича, трябва да е било непоносимо наказание, изгнание от самия себе си.

Е, сега всичко свърши.

Барбара затвори вестника. Сгъна го и го хвърли в кошчето до бюрото си. Но все още виждаше първа страница и на нея бележката с молив, насочваща към обявите за женитба. Тъжна усмивка, не без ирония, изкриви устните й. Тя натисна копчето на интеркома.

— Да, госпожо? — прозвуча гласът на секретарката.

— Шерил, ела и изпразни кошчето, ако обичаш.

Миг по-късно секретарката влезе и взе кошчето. Когато видя вътре само вестника, за момент се поколеба. После, без да каже нито дума, излезе от стаята със сгънатия вестник в ръка.

Барбара се приготви отново да се захване за работа. Предстоеше й да сключва сделки, да води битки, да надхитрява съперници. Животът й беше твърде напрегнат.

Но когато за последен път хвърли поглед към празното кошче за боклук, тя неволно си помисли, че щеше да продължи да чува за Джордан Лазаръс. Сега проектът „Лазаръс“ извършваше революция в облика на урбанистична Америка и беше приветстван по цял свят като най-дръзкото решение на проблема за упадъка на централните райони в големите градове още от епохата на Индустриалната революция.

Оттук нататък част от живота на Барбара щяха да бъдат различни новини за Джордан, за неговата слава и мечта, за неговия щастлив брак и бъдещите му деца. Вероятно до края на дните й.

Това беше наказанието й.

Дори и в този самотен момент тя бе достатъчно трезва, за да си даде сметка, че беше заслужено.

 

 

„Господин Лазаръс отказа коментар за предстоящия си брак и само заяви, че той и Лесли Чембърлейн са «стари приятели», познати още от времето, когато госпожица Чембърлейн е работела като рекламен агент под корпоративния чадър на Лазаръс през 1976 година. Спомена също, че двамата възнамеряват да прекарат дълъг меден месец на гръцките острови в една вила, собственост на господин Лазаръс.“

Тони Доранс седеше в библиотеката на сектора за временно пребиваване с облекчен режим в Ченинго, щата Ню Йорк, и за пореден път препрочиташе статията в „Ню Йорк Таймс“.

Беше сбърчил чело и разсъждаваше напрегнато. Мислеше по-усилено и по-бързо от когато ида било.

Лазаръс, каза си той.

Стари приятели…

Срещнали се за първи път през 1976…

Тони стискаше вестника в ръце. Безбройните подробности се пренареждаха в съзнанието му като цветни стъкълца от калейдоскоп, за да се слеят в картина на истината, която той не беше осъзнал през всичките тези години.

Значи Лесли е била влюбена в Лазаръс. Той е бил голямата й любов. Запознала се е с него преди години, преди да се омъжи за Уилър. Години по-рано. Сигурно го е обичала тайно и го е чакала.

Сега, когато и двамата бяха свободни след смъртта на Уилър и съпругата на Лазаръс, те незабавно се бяха събрали.

Вече всичко му беше ясно. И с предимството на погледа към миналото, той можеше да обрисува Лесли с точните цветове. Бракът й е Рос Уилър, който бе по-стар за нея, винаги му бе изглеждал твърде абсурден. Лесли не беше момиче, което би се омъжило за много по-възрастен от нея. Не й беше в характера.

Но би могла да сключи подобен брак, за да превъзмогне нещастната си любов към Лазаръс. Това вече звучеше смислено. Сигурно е срещнала Лазаръс, влюбила се е в него и по някаква причина го е загубила. Била е самотна, отчаяна. И е позволила на Уилър да я направи своя съпруга.

1976…

Тони си спомни с каква враждебност го посрещна, когато се появи отново в живота й и й каза, че я обича. Тогава беше озадачен от пламенната й вярност към Уилър. Изглеждаше му гузна, сякаш криеше нещо.

Но това не е било вината заради физическата страст към самия него, както правилно бе предположил навремето. Беше вината заради факта, че все още желае Лазаръс и се е примирила с Уилър единствено от съжаление, като компенсация за нещастната си любов.

Това обясняваше защо тя се държеше така презрително с Тони, когато той се върна при нея. И защо неговите тържествени изявления за бебето не й повлияха. Тя не обичаше Тони. Беше го забравила напълно. И сега се целеше много по-високо.

Тя искаше Лазаръс.

Джордан Лазаръс. Мъжът на върха на корпоративната пирамида, между чиито гигантски колела Тони се трудеше като малко колелце, като жалък търговски посредник. Човекът, който имаше всичко. Най-богатият в Америка. Това бе голямата любов на Лесли.

Тони изгаряше от омраза, като си помислеше за собственото си унижение и за неблагодарността на Лесли, за нейното коварство. Той я бе дарил с дете. И нещо по-важно, беше я дарил със сърцето си. А тя изобщо не го е обичала. Проправяла си е път нагоре, катерела се е по стълбата на живота, докато той, Тони, е падал все по-ниско и по-ниско.

Прикрита зад позата на вярност и честност, тя е мислела единствено за себе си. И веднага след смъртта на Уилър, щом Лазаръс се е освободил, тя е хукнала при него. Защото е искала само него, защото само той е обсебвал мислите й през цялото време.

Тони мислеше за всички тези неща и за много други. Но разсъжденията му неизменно водеха до един и същи извод: той самият никога не е бил за Лесли нищо друго, освен грешка на младостта, една погрешна стъпка в живота на амбициозната, привилегирована млада жена, която го е забравила напълно, докато безмилостно си е проправяла път към успеха и осъществяването си.

Една грешка, от която се бе родило дете.

Тя обичаше детето, в това нямаше съмнение. Беше прекосила половината страна, за да бъде близо до него. Но изобщо не я беше грижа за бащата, който го бе създал. С лекота бе изхвърлила Тони от съзнанието си. В края на краищата колко струваше той? На какво беше президент? Кой изобщо бе чувал за него?

И сега, след няколко отклонения, тя най-накрая бе постигнала целта си. След месец щеше да бъде госпожа Джордан Лазаръс. И децата й щяха да бъдат заченати от него и да носят неговото име.

Докато Тони, чиято любов към нея бе много по-голяма от онази, която можеше да изпита един болен старец като Уилър или един разглезен филантроп като Лазаръс, Тони гниеше в затвора. Затвор, чиито бетонни стени бяха само символ на стената, която тя бе издигнала срещу него в сърцето си.

Тони затвори вестника и остана дълбоко замислен.

Беше сигурен в твърде малко неща в своя живот. Но днес той разбра какво означава всичко. Прозря сторената несправедливост. Това бе престъпление срещу любовта, престъпление срещу природата.

И то само заради коварството, егоизма и злината на една жена.

Тони внимателно върна вестника на мястото му. Поиска разрешение, преди да напусне библиотеката. Откакто бе влязъл в затвора, се държеше безупречно. И затова, когато преди три месеца поради пренаселеност триста затворници трябваше да бъдат преместени от „Атика“ в този затвор с облекчен режим, Тони беше между тях. Той можеше свободно да се движи в рамките на затвора и да отиде почти навсякъде, където си поиска. В сравнение с „Атика“ охраната тук бе направо смешна. Човек можеше да излезе през портала посред бял ден и дори да не бъде забелязан.

Тони вече разбираше всичко. Съдбата отново се беше намесила в живота му, като го премести в това твърде спокойно заведение.

И сега му даваше своите последни заповеди.