Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Intimate, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 21 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Bridget (2012)
- Разпознаване и корекция
- sonnni (2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013)
Издание:
Елизабет Гейдж. Интимно
Американска. Първо издание
ИК „Колибри“, София, 1996
Редактор: Жечка Георгиева
ISBN: 954-529-081-8
История
- — Добавяне
62
Вашингтон, 1 април 1980 г.
Розовата градина пред Белия дом бе изпълнена с репортери.
Те бяха тук, за да видят официалния прием, организиран от президента, за целия екип от специалисти и ръководството на проекта „Лазаръс“.
Групата беше голяма. Само административният състав включваше близо двеста човека. Пристигаха от различни големи градове из цялата страна. През последната година бяха организирани в стегнат, дисциплиниран екип, така експедитивен и резултатен в действията си, като най-добрия отряд със специално назначение в правителството или в бизнеса.
Много от тях бяха млади, но далеч не всички. Джордан Лазаръс бе подбрал своя екип както по енергия, така и по опит. Много от хората му през целия си професионален живот бяха работили като урбанистични специалисти и познаваха проблемите на централната част на града като самите себе си. От тях почти всички отдавна се бяха уморили и отчаяли, като виждаха как тези райони все повече западат, независимо от максималните им усилия, и пред очите им техните жители все повече затъваха в бедност и отчаяние.
Джордан Лазаръс им бе дал нова мечта, и с нея — нов оптимизъм.
Този ден те седяха и слушаха с щастливи усмивки президента на Съединените щати, който им говореше:
— Тук сме днес, за да ви приветствам с добре дошли и да ви благодаря. Нито един екип от професионалисти не е бил по-талантлив или всеотдаен от вас и нито един отряд със специално назначение не е бил по-важен за нашата страна.
Погледът на президента обходи голямата група. Той беше доволен и това личеше. Успехът на проекта „Лазаръс“ бе увеличил неговата популярност и сред двете партии най-малко със сто процента и почти бе осигурил преизбирането му.
— Докато ви говоря днес — продължи той, — проектът „Лазаръс“ само осем месеца след началото на осъществяването му, вече е довел до важни промени във вътрешността на нашите градове. Ще приведа само няколко примера: в Чикаго ползващият се с лоша слава Уест Сайд бе отчасти построен наново от своите жители по съвет и със средства, предоставени от правителството и света на бизнеса, съюзени в ново партньорство. В Харлем бе извършена подобна, но още по-съществена реконструкция. В Лос Анджелис районите Уотс и Ингълуд бяха обновени. Из цялата страна резултатите са все така насърчаващи. За безработните от гетото се откриват нови работни места, но това далеч не е всичко. Тези хора стават собственици на същите сгради, които са гледали как западат около тях през последните пет поколения. Активността на бандите намалява с всеки изминал ден. И най-удивителното е, че целият този процес носи печалба не само за корпорациите и финансовите институции, които са инвестирали в тях, но и за местните, щатските и федералните управления, които съдействат на тези институции.
Президентът направи пауза, за да погледне Джордан Лазаръс, който беше седнал с трима от най-доверените си сътрудници близо до подиума.
— Човек може да каже, че проектът „Лазаръс“ е изпреварил с десетилетия нашето време — продължи президентът. — Или пък че като нация бяхме изостанали с десетилетия от времето си и накрая проектът „Лазаръс“ ни изведе на предна линия. И в двата случая не се боя да кажа, че проектът е работа на социално-икономически гений. Благодарение на всички вас безнадеждността и ужаса на вътрешните градове, толкова отдавна смятани за тъжен, но неизбежен вторичен продукт на икономическия прогрес, днес се премахва. А с това не само жителите на градското гето, но и ние като нация получаваме още един шанс да заживеем в хармония, в развитие и при благоприятни възможности.
Президентът се усмихна.
— Целият свят ни гледа тази година, докато проектът „Лазаръс“ върви все по-бързо и по-бързо към целта си. Гордея се с възможността да кажа, че за първи път светът не гледа на нашите градове със съжаление, а с възхищение.
Обходи с поглед тълпата.
— Искам да благодаря на всички ви за неизчерпаемата енергия, за вашата съзидателност и за онова, което може да бъде наречено единствено ваш патриотизъм. Но мисля, че никой тук няма да ми възрази, ако заявя, че всичките ни общи усилия щяха да постигнат твърде малко, ако не беше далновидността и всеотдайността на един човек, човекът, който постави началото на всичко това и който завинаги ще остане като творецът и пионерът на най-важната самостоятелна социална инициатива на нашия век — Джордан Лазаръс.
Публиката от персонал, зрители, официални лица и представители на пресата незабавно станаха на крака. Близо хиляда души поздравиха с възторжени възгласи Джордан Лазаръс, който се изправи, за да приеме аплодисментите, махайки с ръка, и който вдигна палец за насърчение и почест на работниците по проекта „Лазаръс“, събрани пред него.
Журналистите бяха в еуфория. Никога досега не бяха имали по-подходящ сензационен случай или по-добра възможност за снимки, когато Джордан Лазаръс удостои събралите се наоколо репортери с всеизвестната си ослепителна усмивка.
Единственото съжаление на фотографите бе, че Джил Лазаръс не беше там да застане до съпруга си. Според секретарката по печата на Лазаръс, малката Мег страдала от остро възпаление на ухото и Джил останала вкъщи да се грижи за нея. Съобщиха, че майка и дъщеря ще гледат отразяването на това велико събитие по новините същата вечер.
Джил бе сама у дома и четеше сутрешния вестник.
Сведенията за здравето на Мег не отговаряха на истината и бяха съчинени от секретаря по печата на Джордан. Мег бе във великолепно здраве, ако не се смяташе леката й хрема.
Истинската причина, поради която Джил не отиде на приема в Белия дом, бе, че тя бе твърде съсипана емоционално, за да се завлече дотам.
Атмосферата между Джил и Джордан бе станала толкова непоносима след провалената им любовна нощ предния месец, че когато Джордан спомена за приема, Джил съвсем открито отказа да отиде.
Джордан, изглежда, се колебаеше как да реагира на отказа й. През последната година той я бе карал да използва обществения си имидж, за да подпомогне проекта „Лазаръс“. И тя се бе подчинявала на желанията му, очевидно за собствена сметка, като се имаха предвид обстоятелствата, при които бе сключен бракът им.
Но днес проектът вече не се нуждаеше от нея. Освен това беше очевидно, че тя е в твърде лоша форма. Бледността и болезнената слабост вече започваха да личат дори на снимките й.
— Добре — каза той. — Грижи се за себе си. Ще се видим утре вечер.
Това бе предната вечер. Джил се беше събудила сама тази сутрин. Сега беше почти единайсет. Заради хапчетата не бе успяла да стане по-рано, но пък те й бяха добавили шест часа сън.
След като провери Мег, която беше с бавачката си, Джил се върна в леглото и изпи две силни чаши кафе, напрягайки се да събере сили за предстоящия ден. Не беше лесно.
После хвърли безразличен поглед на вестника и прегледа новините. Сред заглавията фигурираше и изригването на вулкана на връх Сейнт Хелънс. Икономиката си беше все така зле. Държавен преврат в Ел Салвадор. Америка бе решила да бойкотира Московските олимпийски игри заради нападението на Русия над Афганистан. Роналд Рейгън бе спечелил първичните избори в Ню Хампшър със съкрушителна победа. Служителите от американското посолство в Иран са задържани като заложници.
Някои от тези новини можеха по един или друг начин да се отразят на Джордан и проекта „Лазаръс“. Джил отдавна се беше научила да следи вътрешните и международните новини, тъй като те влияеха изключително на проекта на Джордан и оттам — на настроението му. Но днес заглавията се замъгляваха пред очите й. Беше само единайсет сутринта, а Джил се чувстваше така, сякаш бе полунощ. Искаше просто да обърне гръб на този ден и да спи.
После видя нещо във вестника, което я накара напрегнато да седне в леглото.
Въпреки че Джордан бе в благо настроение, той изнесе кратката си реч към гостите и представителите на пресата в Розовата градина като в сън, а в това време мислите му бяха на съвсем друго място. Тази сутрин се бе събудил с особено настроение. Чувстваше се така, сякаш нещо в живота му се бе променило, нещо ужасно важно, въпреки че не можеше да разбере точно какво.
Предната вечер го прониза неясна тревога, когато целуна Мег за лека нощ, докато тя спеше в леглото си, и се сбогува с Джил, която лежеше в спалнята и го наблюдаваше с морни очи. Джордан имаше чувството, че неговият малък свят е застрашен по някакъв начин и това го изпълваше с безпокойство. В същото време имаше странното усещане, че съдбата се канеше да се намеси в живота му, може би за добро. Той не можа да стигне до дъното на своите противоречиви емоции и ги изтласка от съзнанието си, за да отстъпи място на собственото си напрегнато очакване на приема в Белия дом.
Когато приключи речта си, той се ръкува с президента и с другите присъстващи официални лица с надеждата, че ще си тръгне колкото се може по-скоро. Осъзнаваше, че това е голям ден за него и за проекта „Лазаръс“, но продължаваше да се чувства притеснен и нямаше търпение да си тръгне.
Все още не можеше да напусне. Трябваше да вземе участие в обеда, даден от президента в чест на екипа на Лазаръс, и следобед, преди да тръгне за летището, да се срещне с някои от съветниците в Белия дом. Джил щеше да го чака у дома.
Помисли да й се обади, но си даде сметка, че няма какво да й каже. Въздъхна и тръгна към президента, протегнал ръка.
Джил се взираше в първата страница на вестника си. В полето забеляза бележка, нанесена с молив с ясен, сигурен почерк. Тя гласеше: „Некролози, 112 стр.“.
Джил дълго съзерцава бележката. Отпи от силното си кафе. Побиха я леки тръпки. После обърна тежкия вестник на страницата с некролозите. Отстрани до един от тях имаше знак с молив.
РОС УИЛЪР
„Рос Уилър от Джонсънвил, Лонг Айлънд, почина в събота от инсулт. Г-н Уилър, основател и дългогодишен президент на «Уилър Адвъртайзинг», процъфтяваща рекламна агенция в Лонг Айлънд, оставя съпруга Лесли и дъщери Нанси и Дина от предишен брак.
Изказване на съболезнования от 11 до 3 часа в дома на г-н Уилър. Погребалната служба ще бъде изнесена в Първа независима църква, Джонсънвил, вторник от 10 часа.“
До малкия некролог имаше допълнителна бележка с молив. Джил я прочете и пребледня.
„Тя е свободна“ — гласеше съобщението.
Джил усети как ръцете й, които стискаха вестника, се вдървиха. Дълго време главата й сякаш беше празна. После постепенно се овладя. Мислите й не бяха разумни, но логиката й произтичаше от всичко, което й се бе случило през последните две години.
Тя затвори очи. Видя Джордан с Лесли. Вече знаеше, че те ще намерят отново пътя един към друг. Нямаше сила на земята, която да ги задържи разделени. Самата Джил, в опит да застане между тях, само се бе превърнала в космически канал, който ги свързва, а собствената й плът бе засилила тяхната близост, създавайки дете, което принадлежи по-скоро на тях, отколкото на нея.
Некрологът и написаното с молив жестоко послание констатираше с болезнена яснота, че обречената на нещастие идилия на Джил с Джордан Лазаръс бе приключила. Скоро той щеше да поиска свободата си. И тя щеше да бъде принудена да му я даде.
А тръгнеше ли си, той щеше да вземе със себе си и Мег. Само това имаше смисъл. Той обожаваше Мег, живееше за нея. А Мег в края на краищата всъщност никога не е била дете на Джил.
Да, звучеше съвсем логично. Джил неизбежно щеше да се превърне в нещо излишно, пето колело по пътя на новия му щастлив семеен живот.
Докато мислеше, Джил бе започнала да трепери като душевноболна. Вестникът в ръцете й се тресеше. Вече не виждаше стаята наоколо. Да, помисли си тя. Всичко свърши. Това е краят. Нямаше смисъл да се опитва да застава между Джордан и Лесли. Дори ако трябваше да убие Лесли, сърцето му щеше да продължава да й принадлежи. Самата Джил винаги щеше да бъде само жалък заместител, вариант на Лесли, нещо като покъртителна маска, чието съществуване правеше мястото на Лесли в сърцето му още по-недосегаемо.
Нищо не можеше да направи. Нищо, освен тихо да изчезне.
Изведнъж нещо проблесна в съзнанието й. Хрумна й, че имаше поне едно нещо, което можеше да направи. Макар че самата тя бе загубена, съществуваше една грешка, която тя беше в състояние да поправи.
Сведе поглед към страницата. Сега вече позна почерка в полето. Усмихна се тъжно, сгъна вестника и го сложи в кошчето за отпадъци.
Изправи се, поколеба се около минута в объркаността си и после се овладя.
Влезе в спалнята на Мег. Бавачката четеше списание, докато Мег си играеше спокойно в креватчето си.
— Госпожо Къркуд — каза Джил, — днес можете да си тръгнете по-рано. С Мег заминаваме за Вашингтон. Отиваме при господин Лазаръс.
Госпожа Къркуд вдигна поглед озадачена.
— Но той ми каза, че тази вечер се прибира — рече тя.
— Има промяна в плановете — излъга Джил. — Днес следобед трябва да ни направят снимки заедно с Мег. Ще се приберем късно вечерта. Няма да имаме нужда от вас до утре. Бихте ли приготвили една малка чанта с нейни неща? Аз ще бъда готова след няколко минути.
— Тревожи ме хремата й, госпожо — каза бавачката.
— Не се притеснявайте — усмихна се Джил. — Ще й взема лекарството.
Джил се върна в спалнята, свали си нощницата и взе много горещ душ. В голямото огледало мярна отслабналото си тяло. Но някакъв начин видът й, белезите на продължителните страдания, които й бе причинил Джордан, доведоха до ново просветление. Вече знаеше какво трябваше да направи. Никога през живота си не се беше чувствала толкова сигурна.
Започна да приготвя багажа си. Ръцете й бяха престанали да треперят.
Следобедът за Джордан Лазаръс бе твърде дълъг. Срещата с президента и неговите сътрудници продължи повече от три часа. Това не трябваше да го изненадва, тъй като проектът „Лазаръс“ бе една изключително сложна тема, но Джордан не го беше очаквал. Когато си тръгна от Белия дом, вече солидно бе изостанал с графика.
След обяд се беше спуснала мъгла и полетите от Вашингтонското национално летище бяха отложени за след пет часа.
Докато Джордан стигна до Ла Гуардия вече бе шест и половина. Влезе в апартамента си на Сътън Плейс едва в седем и половина. Беше звънил на Джил да я предупреди, че ще закъснее, но никой не се обади. Тогава си помисли, че е заспала или е излязла на разходка с Мег и госпожа Къркуд. Докато чакаше асансьора, за да се качи, той нервно барабанеше с пръсти. Когато отключваше вратата, видя, че ключът в ръката му трепери. Нямаше търпение да види семейството си.
Вратата се отвори и откри празен апартамент. Вътре цареше пълна тишина.
— Джил? Госпожо Къркуд? — извика Джордан.
Бързо тръгна по стаите, като пътьом светваше лампите. В детската нямаше никой, в спалнята на Джил също. Госпожа Къркуд не се виждаше никъде, както и готвачката.
Джордан се спря във всекидневната и започна трескаво да разсъждава. Къде може да са всички? Дори и Джил да е извела Мег на разходка, госпожа Къркуд или готвачката трябваше да са тук.
Джордан погледна във фоайето и после в кухнята за бележка от Джил. Такава нямаше.
Започна да се притеснява. Отново претърси стаите. Всичко изглеждаше на мястото си. Самият порядък в жилището беше тревожен. Нито една възглавничка или пепелник не бяха размествани.
В голямата спалня видя сгънат брой на „Ню Йорк Таймс“ в кошчето. Това беше нещо обичайно. Джил често четеше вестника още в леглото. По заглавията за вулкана личеше, че вестникът е днешен.
Накрая се върна в стаята на Мег, стаята, която познаваше най-добре. Застана там, вперил поглед във вещите на Мег, а очите му трескаво се местеха от леглото към кошарата. За секунди осъзна, че нещо не беше наред. Нямаше го мечето на Мег и бебешкото й одеялце. Той отиде при гардеробчето й и рязко го отвори. Малкият й куфар липсваше от рафта.
Няколко мига Джордан стоеше там и разсъждаваше. После се върна в кухнята и вдигна телефона. За миг се запита на кого да се обади. Спомни си странното чувство, обзело го същата сутрин в Белия дом, усещането, че този ден нещо ще се случи в живота му. Огромна промяна, за добро или за зло. Слушалката леко трепереше в ръката му, докато набираше един номер в седалището си в Ню Йорк.
— Сам Гадис там ли е? — попита.
— Не, господин Лазаръс. Все още е във Вашингтон. Някакво съобщение за него?
— Моля ви, звъннете му и му кажете веднага да ми се обади — нареди Джордан. — Аз съм вкъщи. Кажете му, че е спешно.
Той затвори телефона и застана сам насред кухнята. Страхуваше се отново да обиколи апартамента. Знаеше, че там няма да намери никаква следа от семейството си. А смисълът на тази ужасна празнота с всеки изминал момент все по-болезнено проникваше в съзнанието му.
Телефонът милостиво иззвъня буквално след две минути.
— Сам — каза Джордан. — Може да имаме проблем тук с Джил и Мег. Искам да вземеш хеликоптер и веднага да тръгнеш за Ню Йорк. Чакам те в апартамента. — Той огледа празната кухня. — И се обади на твоите приятели в нюйоркската полиция. Мисля, че днес ще ни потрябват.