Елизабет Гейдж
Интимно (59)

58

Джонсънвил, щата Лонг Айлънд

Лесли Уилър се взираше в очите на съпруга си.

— Обичам те.

Рос се усмихна въпреки болката. Макар че измъченото, почти сурово изражение не слизаше от лицето му, сега то бе озарено от сиянието на любовта, което сгря душата на Лесли.

— И аз те обичам, малката — каза той и чувството му за хумор се издигна като щит да закриля тях и любовта им.

Тя все още беше гола, но вече му беше помогнала да си облече пижамата. Току-що бяха правили любов. Постигнаха го по финия, сложен и труден начин, който болестта ги бе принудила да овладеят. Тази вечер бяха успели. Рос бе свършил вътре в нея и Лесли беше щастлива.

Той лежеше и й се възхищаваше. Въпреки тревогата и преумората, от които бе отслабнала, тя изглеждаше невероятно красива. Излъчваше някакво особено сияние, което я правеше неустоима.

Той докосна гърдите й. Вкуси с наслада от физическото й присъствие, хранейки се с любовта й към него. Очите му искряха с възхищение и признателност.

Постепенно на лицето му се изписа умора.

— Не оставай до много късно — заръча й той.

— Няма — отвърна тя.

Откакто бе получил първия си инсулт, той си лягаше час-два преди нея. Невероятните усилия по време на сеансите в рехабилитационния център така го изтощаваха, че трябваше да се прибира в спалнята още в началото на вечерта. Лесли оставаше, довършваше някоя работа от офиса, понякога чистеше нещо по къщата, просто четеше или размишляваше.

Той гледаше как нощницата й се плъзна по силуета на голото й тяло.

— Каква жена! — възкликна с усмивка той. — Не знам какво съм сторил, че да те заслужа.

Тя го приближи отстрани.

— Лека нощ — прошепна и го целуна по устните. — Обичам те.

— А аз двойно — измърмори той, полузаспал.

Тя угаси осветлението. Докато излизаше от стаята, долови равномерното му дишане.

Отиде в кухнята и се спря да прегледа списъка си за утре. Предстоеше й дълъг ден в офиса, включително и обяд с клиент. На път за вкъщи трябваше да напазарува. Типичен изтощителен ден, подобен на толкова други, с които бе свикнала през последната година.

Излезе от кухнята и отиде в сутерена, като проверяваше вратите и прозорците. После обиколи всекидневната, гаража, задната веранда, външната врата откъм на кухнята. Накрая се качи на пръсти горе и отново провери всички прозорци.

Когато свърши, отново се върна във всекидневната, където светеше само една лампа до пианото. Почете около половин час, като бавно отгръщаше страниците на книгата си от библиотеката. Беше роман. Усмихна се, когато си спомни колко пъти го беше вземала и връщала, докато работеше при госпожа Бабидж в библиотеката.

В десет и половина угаси светлината и се настани в едно от креслата, вслушвайки се в обичайните нощни звуци. В гората навън се обади бухал. Една кола зави зад ъгъла в края на улицата, от което се чу лекото изскърцване на гумите по паважа. Долови познатото топуркане на една катеричка, която често притичваше по покрива.

Стискаше в ръце най-дългия и остър кухненски нож, който притежаваше. Нямаше да го остави през цялото време, докато седи тук. Знаеше, че същата вечер можеше да заспи в това кресло, както беше правила толкова пъти през изминалите няколко седмици. Рос никога нямаше да разбере за това, тъй като тя винаги се връщаше в леглото късно през нощта и сутринта се събуждаше до него.

Лесли охраняваше своя дом.

Реши да постъпи така след дълго и неудовлетворително събеседване с един лейтенант от полицията, някой си Грег Клемънтс.

Описа положението си на лейтенанта ясно и безпристрастно, разказа му за някогашната си връзка с Тони Доранс, за брака си с Рос, за удара на Рос и завръщането на Тони. Не скри абсолютно нищо, включително й онова, което се бе случило последния път, когато Тони бе дошъл в къщата й, въпреки че й костваше много.

Лейтенантът бе любезен, отнесе се към нея с разбиране, но полза нямаше.

— Ако незабавно бяхте повдигнали обвинение за изнасилване срещу него, можехме да направим нещо — каза той. — Обстоятелствата са тежки…

Тъжната усмивка на Лесли му подсказа защо не бе предявила обвинение срещу Тони. Знаеше колко незначителни са шансовете да прати Тони зад решетките за изнасилване. Щяха да бъдат само неговите показания срещу нейните. Освен това Тони беше казал, че има сигурно алиби. И вероятно не я беше излъгал. Манията му го беше направила безмилостно хитър — обстоятелство, което тя не трябваше да подценява.

Имаше и друга причина за нежеланието си да се сражава с Тони публично. Тя искаше да запази двете половини от живота си разделени. Не искаше Рос, вече болен и дълбоко угрижен човек, който буквално се бореше за живота си, да разбере за Тони. Мисълта за това й се струваше противна. Искаше да защити Рос на всяка цена.

— Как да постъпя в такъв случай? — попита тя. — Тони ще се върне. Сигурна съм. Мисля, че ще се опита да нарани Рос. Той го вижда като пречка между себе си и мен.

Детективът кимна замислено.

— Вижте, мога да открия къде живее чрез застрахователната компания, за която работи. Ще го издирим и ще проверим дали срещу него има някакви обвинения и дали е осъждан. Но нищо повече. Само че преди да е направил нов опит, не можем да предприемем никакви мерки. Никой няма право да арестува човек за нещо, което би могъл да извърши. Мога всяка вечер да пращам патрулна кола покрай вас просто за да ви проверява. Но нищо повече. Съчувствам ви за проблема, госпожо, но ние нямаме нито средствата, нито хората, необходими за подобни ситуации.

След като видя страха и тревогата в очите на Лесли, той се приведе напред и добави:

— Знам имената на някои надеждни частни детективи. Можете да наемете човек, който да държи под наблюдение къщата ви. Въпреки че това ще струва пари.

И изобщо няма да спре Тони, помисли си Лесли. След като е бил достатъчно изобретателен да проникне в къщата й веднъж, щеше да намери и нова възможност.

Освен това тя нямаше пари за частен детектив. Болестта бе погълнала всичките им спестявания.

Лесли благодари на лейтенанта и се върна вкъщи, за да обмисли ситуацията.

Изводът й беше елементарен: тя лично трябваше да поеме отговорността за охраната на собствения си дом и собствения си живот, докато Тони престане да бъде заплаха.

От този ден нататък тя седеше в тази всекидневна, стиснала своето оръжие в ръка, и очакваше Тони да направи своя ход.

Лесли се беше отпуснала в креслото, усещайки как сънят почва да я залива на съблазнителни талази. Сладостната отмала след любенето с Рос плюс дванайсетте часа работа в офиса и вкъщи я бяха изчерпали напълно. Вече едва успяваше да си държи очите отворени.

Огледа се безмълвно в мрака. Като дете се страхуваше от тъмното. Все още пазеше смътни спомени за това как баща й влизаше в стаята й, за да държи ръката й и да я успокоява, когато се страхуваше през нощта.

Но сега мракът бе неин съюзник. Тя се чувстваше почти част от него, сякаш бе невидима. Щеше да го ползва като подкрепление, за да закриля себе си и съпруга си.

Лесли почувства прилив на нова сила и хладна решителност. Насилвайки я физически, Тони в известен смисъл бе изразходил оръжията си срещу нея. Той бе нахлул в най-уязвимата й част само заради по-голямата сила на тялото си, но бе открил, че на същото това място тя бе издигнала срещу него непреодолима стена. Той бе напуснал спалнята й разгневен и безпомощен, защото си даваше сметка, че въпреки изнасилването, не бе успял да я сломи.

Може би още я желаеше, може би още я наблюдаваше тайно, но сега тя вече бе достатъчно силна морално, за да се сражава с него. Тя не се страхуваше.

С тези мисли Лесли седеше сама в креслото и се вслушваше в шумовете на къщата. Сега тя й се струваше по-приветлива и стабилна от когато и да било, обгърнала я отвсякъде в мрака, тъй като това бе нейният дом. Нейните стари стени се сливаха с нея в мълчание, за да бдят през нощните часове, докато зората отново я върнеше при Рос.

Главата й клюмна на облегалката. Всичко бе неподвижно и спокойно. Тя затвори очи и към нея се устремиха мощни вълни от видения, за да я отнесат в сладките сънища.

Един приглушен глас внезапно я разбуди.

— Няма смисъл, Лесли.

Тя се стресна и вдигна глава. Ръката й стисна ножа. Усети как тялото й се смразява.

Беше Тони.

Помъчи се да запази самообладание. Беше чакала този момент и сега беше готова.

— Махай се! — прошепна тя в мрака. — Махай се веднага или ще те убия.

Чу тих смях.

— Никого няма да убиеш — отвърна гласът. — Ти си създадена за любов, не забравяй! Не за боец.

Настъпи мълчание. Лесли цялата се тресеше. Ако можеше да го види, да го открие, щеше да го убие с голи ръце. Достатъчно дълго бе обсебвал живота й.

Следващите му думи я накараха да подскочи, тъй като той се беше приближил, без тя да го чуе.

— Слушай — продължи Тони. — Тази нощ идваш с мен. Няма нужда да си вземаш чанта. Аз ще ти дам всичко, от което имаш нужда. Ще тръгнеш тихо и мирно. Когато съпругът ти се събуди утре, ти няма да бъдеш тук.

Той отново млъкна и тайнствено се сля с тъмнината. Тя се огледа, като се опитваше да разбере къде е.

— Но ако се опитваш да се съпротивляваш — добави той, — ако откажеш да тръгнеш доброволно, тогава съпругът ти изобщо няма да се събуди утре. Защото ще бъде мъртъв.

Той спря, за да я остави да прецени думите му.

— Ако те е грижа за него и искаш да спасиш живота му, стани от онова кресло и тръгни с мен — каза Тони. — Знам, че не го обичаш истински. Не както една жена обича мъж. Ти просто си се вкопчила в него, за да забравиш миналото, да забравиш нас. Ти го използва като щит между себе си и действителността. Това не може да продължава повече. Или тръгвай с мен, или аз лично ще го очистя. Не искам да му причинявам зло, Лесли, но ако ми се наложи, няма да се поколебая. — Изсмя се тихо. — Тази вечер ви чух горе — добави с презрение. — И ти наричаш това правене на любов? Ти живееш в лъжа, Лесли. Ти не си съпруга. Ти си болногледачка.

Тя усети как, докато говореше, той все повече се приближава към нея. След миг щеше бъде достатъчно близо и тя щеше да нанесе своя удар. Стискаше ножа с две ръце. Успееше ли да го нарани веднъж, инициативата щеше да бъде нейна. Разстоянието до стълбите, до телефона, беше съвсем кратко, а тя познаваше добре този мрак.

И никой нямаше да я обвинява. В края на краищата тя отбраняваше своята къща.

Преди да довърши мисълта си, нещо я удари по двете китки така силно, че тя извика от болка. Ножът падна на килима. Ръцете й се вдървиха. После вълна от болка прониза пръстите й и плъзна нагоре към лактите.

Тони вероятно я бе ударил с всичка сила. Ето сега бе в краката й и претърсваше килима за ножа. Осланяйки се на инстинкта си, Лесли нанесе удар с крак в тъмнината. Чу го как извика. Явно го беше ритнала в лицето или във врата. Опита се да стане, но една силна ръка се сключи около раменете й.

— Повече не се опитвай! — изръмжа той в ухото й. — Искаш ли да спасиш живота на мъжа си, или не?

Той я дръпна близо до лицето си. Тя усети дъха му. Имаше нещо кисело, диво в миризмата му. Натрапчивата идея бе прогонила човека у него и бе оставила само звяра.

Той отново я бе надхитрил. А на горния етаж, без да подозира за нейната битка и поражение, спокойно спеше съпругът й.

Останала без сили, Лесли се отпусна в ръцете на Тони.

— Добре — каза тя, — ще дойда с теб.

Усети реакцията му в прегръдката. Той си отдъхна и вече я държеше някак по-нежно. Китките и пръстите й все още бяха изтръпнали. Тя изглеждаше безпомощна като коте.

— Е, така е по-добре — започна той. — Знаех, че ще размислиш…

Все още говореше, когато тя изведнъж се изтръгна от обятията му, скочи от креслото и хукна към стълбите.

Изненадата й предостави миг преимущество. Тя беше права — наистина познаваше мрака в къщата си по-добре от него. Точно когато стигна до стълбите, чу как зад нея се преобърна маса. Втурна се нагоре, като вземаше по две стъпала наведнъж.

Чу зад себе си тежко тупване и яростно ръмжене. Точно когато стигаше последното стъпало, една ръка сграбчи крака й.

Тя се обърна и го ритна трескаво със свободния си крак. Чу го как изруга, когато петата се заби болезнено в носа му. Беше се вкопчила на живот и смърт в колоната в края на парапета, а краката й ритаха и блъскаха.

Никой от двамата не казваше нищо. Тяхната битка вече не се нуждаеше от думи.

Лесли се бореше яростно, но ръцете на Тони бяха силни. Той дръпна глезена й, успя да докопа другия й крак и започна методично да се издърпва по тялото й. Тя се съпротивляваше още по-яростно, като със свободната си ръка успя да го одере по лицето. Искаше да го убие.

— Кучка! — чу го да съска. — Малка кучка!

Беше се превърнала в неговата мания, но зад това чувстваше и едва сдържаното насилие. Знаеше, че той съвсем не я преследва от любов. А от омраза. Омраза към собствената му неприспособимост, към пропиляния му живот и към нейната независимост. Вкопчен така в краката й там на стълбите, той беше трагична фигура и се опитваше по някакъв начин да докопа живота, който беше изпуснал.

Но собствените й сили все повече намаляваха. Тя не можеше да му бъде съперник. Беше се борила твърде дълго, чакала твърде много нощи, работила твърде усилено месеци наред без нужната храна, сън или спокойствие. Тази вечер нямаше повече сили да се съпротивлява.

Тони почувства капитулацията й. Покатери върху нея, тялото му покри нейното почти както онзи ден, в който я бе изнасилил на леглото й. Ръката й все още беше вкопчена в парапета, но тя бе изтощена. Обви ръка около талията й с победоносна отмала, наслаждавайки се на своята власт над нея. Вдъхна аромата на косите й, смесен с мириса на страха. След миг щеше да я отведе оттук. После можеше да прави с нея каквото си поиска.

Точно се беше замечтал, когато изведнъж лампите в коридора светнаха.

Заслепен от внезапната светлина, Тони вдигна поглед към края на стълбите. Рос Уилър стоеше на площадката по пижама и халат и го гледаше.

Беше особен момент, красивият млад мъж, който се взираше в очите на по-възрастния, пращящият от здраве младеж лице в лице със своя болен противник.

От гърлото на Тони се изтръгна яростен рев. Почна да избутва Лесли встрани, за да може да нападне Рос.

Едва тогава видя, че другият държеше пистолет. Твърде късно. Прозвуча изстрел.

Рос Уилър бе с тежък недъг. Но навремето владееше различни оръжия и добре познаваше механизма им.

Тони видя пистолета и отскочи назад. После, когато куршумът го уцели, извика и се затъркаля надолу по стълбите. Мракът на всекидневната го погълна. Чуха се звуци на строшени мебели и после трясък от кухненската врата, когато Тони побягна навън.

Лесли лежеше в краката на своя съпруг, все още покъртително вкопчена в парапета. Рос бавно коленичи, за да й помогне. Пистолетът се изплъзна от ръката му и тупна на килима.

Лесли с мъка се изтегли до края на стълбите. Тялото й тръпнеше болезнено от борбата с Тони. Тя обви ръце около врата на Рос и възкликна:

— О, господи! О, Рос…

Той я прегърна нежно и я потупа по рамото. Почувства красивото й тяло през нощницата и се усмихна.

Тя го погледна.

— Ти какво… — заекна тя. — Откъде…

— Знаех, че нещо не е наред — отвърна Рос. — Не ми трябваше да мисля дълго. А и разполагам с предостатъчно време за това, Лесли. Ако ми се наложи, все още мога да събера две и две.

— А откъде… взе пистолета? — попита тя, свела поглед към револвера.

— Имах си го — отвърна той. — Това е Дивият запад. Не знаеше ли? Длъжен съм да защитавам жените си.

Изненадана от жизнерадостния му хумор, Лесли се усмихна и го целуна. После за учудване и на самата себе си, избухна в ридания.

Той дълго я държа така, коленичил в горния край на стълбището, притиснал главата й до гърдите си. Погали косите й и сложи ръка на рамото й.

— Трябваше да ми кажеш — промълви накрая той. — Можех да ти помогна по-рано.

Тя кимна.

— Не исках да те замесвам — обясни тя. — Разбираш ли, всичко това бе толкова отдавна. Истинско безумие, че бе решил да се връща по този начин. Просто смятах, че трябва да се оправя сама, да… Не знам какво съм смятала.

Не без усилие Рос седна до нея на най-горното стъпало. Тя си даде сметка, че той е инвалид, който не може да извършва ред елементарни дейности. И все пак, току-що бе спасил живота й. Бе защитил техния дом. В този момент се разкъсваше между гордостта от него и срама от онова, което бе причинила на двамата.

Следващите му думи я свариха съвсем неподготвена.

— Ти предупреди ли семейство Байър? — попита той.

Тя поклати глава.

— Не съм мислила за това. Той искаше мен. Само спомена Тери, за да се опита да ме убеди…

— Трябва да им се обадиш — настоя той. — И на полицията. Като предпазна мярка.

— Да, прав си.

Внезапно тя пребледня и погледна Рос изумено.

— Искаш да кажеш… че си знаел за…

— Отдавна — отвърна той. — Разбрах още преди да се оженим. Но не исках да ти казвам. Това беше твоя лична работа. Реших, че ще ми кажеш, когато ти намериш за добре.

— И никога не си ме обвинявал? — попита тя.

— За какво да те обвинявам? Защото си човек? И имаш минало? Обичах те повече от всичко. Съжалявам само, че трябваше да го изтърпиш сама. Трябваше аз да те закрилям, а не обратното.

Тя го прегърна силно.

— Ти наистина ме защити.

И беше права. В този миг за първи път от толкова месеци насам Лесли се почувства в безопасност.

 

 

Две нощи след нападението, което Тони Доранс извърши в дома на Лесли, един мъж похлопа на вратата на Клиф Байър във Фармингтън, Лонг Айлънд. Когато Джорджия Байър отвори, непознатият я заплаши с пистолет и поиска от нея да му доведе малкото си момченце.

Джорджия бавно отстъпи назад. Мъжът я последва.

Когато вратата се затвори зад него, шестима униформени полицаи го поздравиха със заредени пистолети. За секунди обезоръжиха похитителя, сложиха му белезници и му прочетоха правата.

Тони Доранс — с превързана лява ръка заради огнестрелната рана, която бе получил преди две нощи — бе откаран на задната седалка на патрулната кола в полицейския участък и впоследствие му бе наложена мярка за неотклонение отместен съдия. Месец по-късно бе съден за опит за отвличане, за нахлуване в чужд дом, за насилие, телесна повреда, за незаконно притежаване на нерегистрирано оръжие и ред други обвинения, свързани с тероризирането от негова страна на Лесли Уилър и опита му за отвличане на Тери Байър.

Съдебните заседатели единодушно го признаха за виновен и Тони Доранс бе осъден на четирийсет години затвор. След произнасяне на присъдата бе откаран в „Атика“, където започна своя нов живот като затворник.