Елизабет Гейдж
Интимно (73)

72

Чикаго

Беше късен следобед. Сенките току-що бяха почнали да се спускат и придаваха на потъналата в прах и мръсотия стая особено зловещ вид.

Мег бе спала почти през целия ден, упоена от хапчето, което Джил й беше дала по обяд. Известно време Джил я съзерцаваше. Не й се спеше, въпреки че не беше мигнала от четири дни.

От време на време ставаше да обиколи къщата и тогава стъпваше на пръсти, за да не безпокои спящото дете. Беше останала дълго в другата спалня, изпънала врат, сякаш се ослушваше за нещо. Слезе и до кухнята, където бавно прокара длан по повърхността на шкафовете. Отвъртя крана. Вода нямаше.

Известно време постоя във всекидневната като сомнамбул, абсолютно неподвижна, заслушана как къщата скърца и се сляга около нея. Чувстваше разрухата й. На устните й заигра усмивка.

Когато следобедът взе да напредва, слезе до мазето, като внимателно стъпваше по прогнилите стъпала. Не забеляза старите бирени бутилки или дюшека, завлечен там преди години. Неприятната миризма нахлу в ноздрите й, но не проникна в съзнанието й.

Тя седна на пода, кръстоса крака и вдъхна стария застоял въздух на мазето. Покрай стената, без да бърза, спокойно се движеше хлебарка. Навсякъде се спускаха паяжини. Гредите на тавана изглеждаха прогнили и застрашителни.

Стара клечка от сладолед привлече погледа й. Пресегна се, взе я и известно време си поигра с нея. После мина зад пещта и се сви на пода. Остана там дълго време с палец в устата. Чувството бе толкова приятно, че почти се унесе. Но после си спомни за Мег и се върна горе.

Лекичко бутна Мег по рамото. Когато детето не помръдна, го бутна отново, вече по-силно.

— Събуди се, сънливке. Имаме работа. Трябва да приготвим нашата изненада за татко.

Мег изглеждаше замаяна, но изписаните й устнички се разтеглиха в сънена усмивка. Тя, изглежда, очакваше целувка, но Джил вече се обръщаше да събере нещата, които бе донесла в спортната чанта.

Разгърна блокчето за рисуване и го сложи на пода. После отвори пластмасовия капак на комплекта бои и едно по едно извади шишенцата.

— Сега ще нарисуваме една картина — каза тя. — Подарък за татко.

Когато всички шишенца бяха отворени, тя осъзна, че няма чаша или буркан, където да си плакне четката. Стана и излезе от спалнята, без да каже нищо на Мег.

Претърси кухнята, като отваряше подред всички чекмеджета и шкафове. Бяха празни, ако не се смяташе една консерва с котешка храна, издута от времето и бактериите, която беше оставена на горния рафт.

Джил застана на едно място, прехапала устни. После си спомни нещо, което беше забелязала в мазето. Избърза надолу по стълбите, развълнувана като дете, и намери една стара пластмасова купа под стълбите. Вероятно е била използвана от котка, ако се съдеше по силната миризма на котешка урина в мазето.

Джил взе пластмасовия съд и се върна горе. Когато стигна до спалнята, намери Мег надвесена над малките шишенца. По пода имаше разлята боя. Шишенцата със зелено и синьо бяха наполовина празни, съборени от детето. Някои от останалите бяха само леко отхлупени и подът около тях бе осеян с капчици боя.

Джил се хвърли напред и силно зашлеви Мег през лицето. Момиченцето се прекатури по гръб и остана да лежи така, вперило в майка си широко отворени очи. После се разплака.

Джил не обърна внимание на плача на своята дъщеря. Изправи шишенцата едно по едно и ги подреди в права линия. Извади две четки и ги сложи на пода, като през цялото време, докато работеше, тихо си тананикаше.

После забеляза празния съд и си спомни, че крановете в банята и в кухнята не работеха. Водата към къщата вероятно е била отбита още преди години.

Джил се замисли за момент. После бръкна в спортната чанта и намери кутия с ябълков сок, който бе купила край пътя преди два дни. Отвори го и започна да го излива в пластмасовия съд.

После се сети за Мег и престана, преди кутията да се е преполовила.

— Искаш ли да пийнеш, скъпа? — попита тя.

Едва сега си даде сметка, че Мег не беше спирала да плаче, откакто я беше плеснала през лицето. Бузата й бе станала аленочервена. По лицето й се стичаха сълзи, а виковете й отекваха из празната къща.

Джил остави съда и допълзя до дъщеря си.

— Престани — каза тя.

Мег седеше, свила мънички крачета пред себе си, и търкаше изцапаното си лице с две ръчички. Тя изхълца, погледна майка си в очите и отново заплака.

— Казах ти да престанеш — повтори Джил, сграбчи детските ръчички и силно ги разтърси. Това само накара Мег да заплаче още по-силно.

Джил погледна през прозореца. Страхуваше се, че някой ще чуе детския плач. Погледна трескавото личице. Нещо в него я вбесяваше.

Сега ще те подредя така, че да знаеш защо плачеш.

Ще ти дам да разбереш.

Думите изплуваха някъде от подсъзнанието й. И щом проникнаха в мислите й, в следващия миг вече бяха на устата й.

— Сега ще те подредя така, че да знаеш защо плачеш — каза тя.

Вдигна юмрук да удари Мег. Детето се разплака още по-силно, когато видя ръката, която вече я беше ударила веднъж. Някаква странна пантомима се разигра във въображението на Джил. Видя се как удря Мег по главата втори път, после трети, четвърти — всеки удар по-силен от предишния.

Сега ще те подредя така, че да знаеш защо плачеш.

Видя как ударите се посипват по страните на детето, как сълзите се смесват с кръв. Кръвта изобщо не заглуши писъците, които звучаха като възгласи на неподчинение. Момиченцето се мяташе, гърчеше, съпротивляваше, но вече беше вързано. Някакви неща я разкъсваха, други проникваха в нея. Джил си помисли за четките и за пръчицата от сладолед в мазето. Оръжия, готови да бъдат използвани.

Ще ти дам да се разбереш.

Наказанието си имаше собствена хореография. Съществуваше в подсъзнанието на Джил, забравено през тези двайсет и пет години, но в очакване на този ден, като дух, готов да излезе от бутилката. Ръцете на Джил се приготвиха за онова, което трябваше да свършат. Писъците и сълзите бяха като музикално послание, което казваше на инструменталиста къде да наблегне, къде да задържи, какъв нов звук на болка да изтръгне, преди да настъпи пълната тишина.

Но видът на Мег, просната безпомощно по гръб, спря експлозията в съзнанието на Джил. Заедно с ужаса в очите на момиченцето се четеше доверие.

Джил спря и се втренчи в празното пространство. С усилие успя да заглуши писъците в себе си. Образът на мъничкото вързано телце, изтерзано от забитите в него уреди за наказание, отстъпиха крачка назад в съзнанието й. Пое си въздух. Усети вкус на кръв. В първия момент си помисли, че това е част от спомена. После си даде сметка, че си е прехапала силно вътрешната страна на бузата.

Пусна детето и допълзя обратно до шишенцата с бои.

— Да се залавяме за работа, скъпа — каза тя. — Нямаме много време.

Превалящият следобед бързо гаснеше. Джил взе една от четките, потопи я в шишенцето с черна боя и започна да очертава контурите на някаква фигура.

Работеше бързо. Възхищаваше се на собственото си майсторство, фигурата бързо придобиваше форма. Джил намери червената боя, после зелената и запълни грижливо всички детайли. Нервите й започнаха да вибрират по особен начин. Тялото й бе като жица, пронизана от ток с високо напрежение. Осъзнаваше, че времето й изтича. Краят наближаваше.

Но запази спокойствие. Скоро рисунката беше готова.

— Ето — каза тя. — Как ти се струва, скъпа?

Мег остана безмълвна. Продължаваше да трие сълзите от лицето си, но погледна рисунката с интерес.

— Сега — каза Джил — аз трябва за малко да отида до банята. Веднага се връщам. Не се плаши, миличка. Ще ти говоря от там. Става ли?

Джил си взе чантата и влезе в банята. Започна трескаво да смъква грима си, включително и фалшивата бенка, с която бе пътувала дотук. Лицето в огледалото изглеждаше безформено и празно като хартията, върху която бе нарисувала своята фигура преди няколко мига. Това й вдъхна известно успокоение. В края на краищата разполагаше с чисто платно, върху което да започне работа.

Докато се трудеше, долови някакво тананикане. Най-напред си помисли, че идва от спалнята на Мег. После осъзна, че идва от миналото и използва собствените й устни, за да зазвучи. Беше една позната песен, въпреки че не си спомняше името й. Тоновете следваха един след друг съвсем свободно, без колебание или несигурност.

Изобщо не забелязваше колко зацапана бе маската, която нанасяше върху лицето си. Линиите бяха трескави и размазани. Но на Джил й се струваха съвършени и съответстваха до най-малките подробности на образа в съзнанието й.

Когато свърши, единственият фалш бе късата черна коса, последното й маскиране. Тя бръкна в чантата си и извади перуката. Бързо си я сложи. Нямаше време за губене. Единствено тази последна маска можеше да я спаси, и то само ако побърза.

Погледна се в огледалото. Беше съвършена, ако не се смятаха сълзите, които бликаха от очите й. Избърса част от тях.

Втурна се в другата стая. Мег, седнала на пода, я погледна изненадано.

— Нали изглеждам великолепно, скъпа? — попита Джил.

Мег отмести поглед към рисунката и после обратно към майка си.

— Точно така, миличка — каза Джил. — Приличам досущ на нея, нали?

Джил коленичи до спортната чанта и взе пистолета. За последен път погледна през прозореца.

С нервен, почти смутен кикот Джил се обърна към дъщеря си.