Елизабет Гейдж
Интимно (60)

59

Ню Йорк, 20 февруари 1980 г.

Очите на целия свят бяха насочени към Джил Лазаръс.

Снимката й с малката Мег бе по кориците на повечето списания. Националните медии я обсипваха с внимание не само заради красотата и популярността й като съпруга на Джордан Лазаръс и майка на първото му дете, но и по ирония на съдбата заради забележителната демонстрация на „класа“ и благородство, с което Барбара Консидайн бе привлякла вниманието към тях двете.

По някакъв начин епизодът с Барбара бе възпламенил интереса на пресата. Обществото се залъгваше с идеята за сърдечни взаимоотношения и дори близко приятелство между двете съпруги на Джордан Лазаръс. Джил бе обсаждана от репортери, които искаха да й зададат въпроси не само за Джордан и Мег, но и за приятелството й с Барбара. Имаше дори желаещи да направят пространно интервю с двете заедно, но Барбара тактично отказа с аргумента, че е твърде заета. Всъщност Джил не беше виждала Барбара от деня на изненадващата й поява на пресконференцията заради Мег.

Потокът от настоятелни молби за интервюта с Джил не секваше. Джордан трябваше да наеме нова секретарка просто за да ги разпределя. А Джил не можеше да отказва на всички, тъй като новият й имидж бе чудесно преимущество за Джордан и неговия проект. Всяка седмица основните радиостанции съобщаваха за нови дръзки промени, които се извършваха във вътрешността на големите градове, благодарение на Джордан и неговата армия от инженери, крупни бизнесмени и финансови експерти. Проектът „Лазаръс“ бе сензация. И Джил Лазаръс бе част от нея.

Когато не даваше интервюта, тя вземаше все повече хапчета, като ги смесваше в ефикасни комбинации в напразни опити да потуши вулкана вътре в себе си. Но с увеличаване на дозата те като че ли отслабваха въздействието си. С всеки изминал ден Джил все повече губеше почва под краката си.

Винаги когато бе възможно, си стоеше вкъщи, търсейки убежище от любопитството на външния свят. Но домът за нея се бе превърнал в мрачния затвор, където толкова неща й напомняха със зловеща натрапчивост за собствената й самота и самоунищожение.

Все по-рядко виждаше Джордан, възпрепятствана от новите си обществени задължения. А когато бяха заедно, той никога не я допускаше до себе си, изправил между двамата своя щит от хладна учтивост. Беше по-мъчително да го вижда, отколкото да мисли за него, докато бяха разделени.

Междувременно, да бъде с Мег, за нея се превръщаше в истинско страдание. Колкото повече изучаваше лицето й, усмивчиците й, докато детето си играеше в леглото или в кошарата, толкова по-странна й се струваше. Далеч без да бъде любимото продължение на плътта й, Мег й изглеждаше като непознато същество, което със собственото си съществуване представляваше част от затвора, който откъсваше Джил от света.

Джил вече бе достигнала етапа, в който бе загубила доверие в себе си по отношение на бебето. Страхуваше се не само от въздействието, което можеше да има постоянната й упоеност, а дори повече от хаоса от чувства, които бушуваха в нея. Колкото повече се опитваше да се отърси от собствените си натрапчиви идеи, толкова по-упорито те се загнездваха в съзнанието й, замъгляваха го и я изпълваха с ужасни и непонятни мисли. Тя вече не се познаваше, тъй че нямаше представа на какво можеше да се окаже способна.

Понякога гледаше как Джордан държи Мег на ръце и й разправя колко му е липсвала през тежкия работен ден, как я отнася до прозореца да погледне към Ийст Ривър, как й показва шлеповете, докато охка и ахка на чудесата на света. В такива моменти Джил се улавяше, че наблюдава дъщеря си с ревност и омраза. Налагаше й се бързо да отмества поглед, преди Джордан да е забелязал изражението на лицето й. А когато й връщаше детето, тя нервно го гушваше, като се напрягаше да излъчва непринудена майчина топлота, докато ужасният, ненавистен порив продължаваше да я изгаря вътрешно.

И трябваше да понася тази агония съвсем сама. Мег беше само едно бебе и не можеше да й помогне. А Джордан вече не си правеше труда да забелязва Джил нито като жена, нито като човешко същество. Той имаше очи единствено за дъщеря си.

След месец от това изпитание Джил беше на края на силите си.

В студения следобед на една сряда тя излезе от апартамента и нареди на шофьора да я закара в центъра. Накара го да я остави на Пето Авеню и му каза, че ще се обади, когато има нужда от него. Щяла да пазарува, поясни тя.

А в действителност просто искаше да излезе на улицата, да се махне от къщи. Навън сред нормалните хора и далеч от собствения си живот.

Докато вървеше, неузнаваема зад прикритието на слънчевите си очила, тя разглеждаше угрижените безстрастни лица на нюйоркчани, които минаваха покрай нея в несекващ поток. Беше им благодарна. Те бяха човешки същества, най-обикновени хора, живеещи своя еднообразен живот, изпълнен с борба и гняв. Каквито и да бяха недостатъците им и дори пороците им, те бяха на светлинни години от разредения, негоден за дишане въздух на нейния дом, в който тя нямаше място.

Разглеждаше витрините с безразличие. Спря се пред някакъв бижутериен магазин, където видя чифт копчета за ръкавели, които изглеждаха подходящи за Джордан. Не ги купи. Беше твърде изморена за подобен помирителен жест. После мина покрай магазин за детски играчки, където видя великолепно коте, в което Мег щеше да се влюби. С последни сили влезе и го купи. Струваше сто долара, но си струваше — котето бе невероятно, просто като живо, с красива козина като на тигър.

Тя пое към Шесто Авеню и се спря на площад Рокфелер да погледа кънкьорите.

После вдигна очи и видя позната гледка.

Вдясно, точно зад сградата на RCA беше седалището на „Лазаръс Интърнешънъл“.

Джил трябваше да отметне глава назад, за да види върха на небостъргача. Почувства, че й се завива свят. Сякаш съпругът й се извисяваше над нея, а волята и страстта му я превръщаха в джудже, смазваха я.

От другата страна на Шесто Авеню се намираше седалището на „Консидайн Индъстрис“ в Манхатън. В този момент в същата тази сграда Барбара Консидайн сигурно седеше в своя кабинет. Жената, която Джордан бе направил своя съпруга, жената, която никога не беше обичал. Жената, която бе изчерпила своите хитрости, опитвайки се да го задържи, и накрая го беше загубила заради противник, който я превъзхождаше по умения и порочност. Самата Джил.

Въпреки това Барбара изглеждаше толкова щастлива, така преливаща от жизненост, когато нахлу по време на пресконференцията в апартамента на Джил. Почти като котката, която бе излапала канарчето. Докато Джил, победителката в тяхната битка за Джордан, сега държеше една безсмислена награда и понасяше страдания, дълбоки колкото лъжите, в които бе живяла през целия си живот. Каква ирония, помисли си Джил, че загубилият е толкова жизнен и доволен, а победителят, обсебен от собствените си привилегии, бавно полудяваше.

За момент Джил задържа погледа си върху небостъргача, замислена за онова, което Барбара й бе казал миналия месец, докато фотографите ги снимаха заедно.

Тя не прилича на теб…

Инстинктивно тръгна да пресича улицата, понесла плюшеното коте в найлоновата си торба.

Внезапно се стресна от пронизителен клаксон и скърцане на спирачки. Не само че беше тръгнала да пресича на червено, там дори нямаше пешеходна пътека.

Разстроена, тя скочи обратно на тротоара, отиде до най-близкия ъгъл и изчака светофара, заслушана в бесните удари на сърцето си. Когато светна зелено, прекоси и влезе в главната сграда на „Консидайн Индъстрис“.

Пред асансьорите имаше портал с охрана.

— Бихте ли съобщили в кабинета на госпожа Консидайн за мен? — попита тя единия от двамата мъже от охраната.

Той я погледна с подозрение. Никой не посещаваше могъщата Барбара Консидайн по този начин.

— За кого да съобщя, госпожице? — попита мъжът от охраната.

— Джил Лазаръс — отвърна тя. — Госпожа Джордан Лазаръс.

Той вдигна вежди.

— Един момент, моля.

Последва пауза. Джил се озърна из пищното мраморно фоайе. Всичко, което видя, изглеждаше тежко, почти гибелно в своята мощ, от блестящите каменни стени до лъскавите врати на асансьорите.

След удивително кратко време телефонът иззвъня и човекът от охраната каза на Джил да се качи на 56-ия етаж. Когато стигна горе, тя веднага забеляза един открояващ се кабинет, на чиито стъклени врати беше написано:

„БАРБАРА КОНСИДАЙН

ГЕНЕРАЛЕН ДИРЕКТОР“

Джил влезе. Секретарката се усмихна и позвъни във вътрешния кабинет. Барбара се появи почти веднага. Беше облечена в стегнат делови костюм. Пак имаше онзи жизнен и енергичен вид, който бе озадачил Джил преди месец. Изглеждаше слаба и елегантна. Когато пристъпи напред, й се стори много висока, сякаш се извисяваше над нея.

— Каква изненада! — възкликна Барбара и въведе Джил в личния си кабинет. — Разполагай се. Желаеш ли нещо за пиене? Кафе? Може би някакъв алкохол? — В последната реплика Джил имаше чувството, че долови намек за тайното си пиене напоследък, но нямаше как да бъде сигурна. Емоционалният хаос, в който се намираше, караше съзнанието да й играе номера.

— Нищо, благодаря.

— Е, на какво дължа тази чест? — попита Барбара.

Джил погледна Барбара в очите. Пелената, която я отделяше от реалността през тези последни месеци, я караше да изглежда далечна и малко зловеща. Джил изруга собствената си слабост. Едно време тя беше виждала други хора, техните мизерни грижи и слабости с безмилостна яснота, която й позволяваше да ги манипулира така, както тя желаеше. Сега тази яснота бе изчезнала и заедно с нея както властта й над самата нея, така и над другите. Но тя мобилизира онова, което бе останало от силната й воля и заговори.

— Какво искаше да кажеш с онази реплика — попита тя, — която ми отправи, докато фотографите ни снимаха?

Барбара вдигна вежди, привидно озадачена, но бързо се отказа от позата на недоумение и погледна изпитателно Джил.

— Какво искаш да кажеш с това какво съм искала да кажа? — попита Барбара.

Объркана от така построеното изречение, Джил примигна.

— Знаеш за какво те питам — каза тя. — Става въпрос за Мег. Ти каза, че не приличала на мен.

Барбара излезе иззад масивното бюро и седна в креслото до Джил. Джил усети парфюма й.

— Наистина ли искаш да знаеш? — попита Барбара.

Джил кимна.

— Понякога — продължи Барбара замислено — природата може да говори с плътта на едно дете. Виждаш ли, аз знаех всичко за Джордан и Лесли. Наблюдавах ги внимателно. Видях как я гледаше. Усетих любовта им. Прозрях характера й. Дори сърцето й, в известен смисъл. Разбрах какво Джордан обича у нея, какво вижда и цени.

Тя се поколеба за момент, сякаш възпирана от жалост. После заговори хладно.

— В детето той обича не теб, а Лесли.

Когато тези ужасни думи стигнаха до съзнанието й, Джил за момент затвори очи. После ги отвори и видя другата жена, която я гледаше втренчено.

— Това дете не е твое — каза Барбара. — То принадлежи на Лесли и Джордан. Затова Джордан е толкова щастлив, че я има. Затова я обожава.

Настъпи мълчание. Изглежда, Барбара внимателно подбираше думите си.

— Аз не можах да му родя деца — каза тя. — Знаеш причината. Но дори и да беше възможно, той нямаше да иска дете от мен. Желаеше единствено Лесли. А сега чрез теб той има нейното дете. Ти беше просто майката заместител, съдът.

Тя се усмихна.

— Затова не прилича на теб — каза тя. — Съвсем естествено.

Барбара може би парадираше, насърчавана от явната деформация на Джил. Но тя не можеше да знае колко чудовищен бе ефектът от думите й. Никой не знаеше по-добре от Джил как тя се бе маскирала като Лесли, как бе съживила душата на Лесли от дълбините на собственото си пусто сърце, за да плени Джордан. Сега беше хваната в собствения си капан. Бебето, Мег, бе живото доказателство на нейния триумф и провал, на нейното престъпление и наказание.

Майка заместител. Думите прозвучаха убийствени с правдивостта си.

Джил се стегна, за да окаже съпротива на Барбара.

— Грешиш. Мег прилича на мен. Много хора го казват.

Барбара я удостои с продължителен скептичен поглед.

— Мисля, че лъжеш. Но дори и да не е така, или да смяташ, че не е така, аз знам какво вижда той, когато я погледне.

Тези думи зашеметиха Джил. Барбара я наблюдаваше внимателно и усети, че ударът й попадна право в целта.

— Виждаш колко е щастлив, нали? — попита тя. — Ти никога не си успяла да го накараш да се чувства по този начин. А е щастлив, защото ти го дари с детето на Лесли. Той повече няма нужда от теб. Получи онова, което искаше.

Джил се насили да устои на погледа й. Някъде дълбоко в нея просветна последен проблясък от някогашното й ясно видение. Направи усилие да проникне в душата на Барбара. Какво искаше тя? Защо се поставяше в такова неизгодно положение, като говореше тези безумни неща, сякаш бяха истина, защо съобщаваше тези лъжи с такава убеденост и сигурност?

За част от секундата отговорът сякаш проблесна в очите на Барбара. Там имаше мотив, разбираем, чисто човешки мотив, който Джил усети, толкова бе осезаем. Само ако сетивата й бяха по-изострени, поне малко…

Но образът на Барбара отново се замъгли, парфюмът, червилото и безупречният й маникюр се сляха в една картина, която заплува пред погледа на Джил, сякаш беше халюцинация. И самата Барбара някак се надигаше, извисяваше, много по-висока отпреди, докато Джил все повече се смаляваше като Алиса в страната на чудесата, след като бе погълнала съдбоносната бисквита. Все по-малка, по-малка, по-малка…

После Барбара изчезна съвсем. Джил се строполи на пода в безсъзнание.

Когато дойде на себе си, лежеше на мекия кожен диван в дъното на кабинета на Барбара. Една от секретарките с много разтревожен вид й вееше с някакво списание, докато друга разтриваше дланите й.

Барбара стоеше зад тях, без да казва нищо.

— Добре ли сте, госпожо Лазаръс? Да повикам ли лекар? — попита секретарката.

Джил идваше на себе си много бавно. Комбинираното въздействие на успокоителните и емоционалното изтощение, което се натрупваше в тялото й, не можеше да се изтрие за миг.

— Чаша вода — промълви тя. — Моля ви…

Секретарката й донесе чаша ледена вода. Джил отпи немощно.

— Да повикам ли лекар? — отново попита секретарката. — Има тук в самата сграда. И друг път ни е помагал.

— Не, не. Само шофьора ми. Ако се обадите на шофьора ми, всичко ще бъде наред. Ще го изчакам.

— Глупости! — каза Барбара, поемайки нещата в свои ръце.

— Личният ми шофьор ще те закара у вас. Вероника, ти ще отидеш с нея, за да съм сигурна, че ще се прибере без произшествия.

— Да, госпожице Консидайн — отвърна прилежната секретарка.

— Сега ни оставете за момент — нареди Барбара. — Звънни ми, когато колата е готова.

Секретарките излязоха. Барбара и Джил отново бяха сами. Барбара седна в креслото до Джил и хвана ръката й.

— Добре ли си? — попита тя.

Джил не каза нищо. Успя да прецени неискрената загриженост на тази фалшива приятелка, на тази екзекуторка с усмихнато лице.

Настъпи продължително мълчание. Двете жени се гледаха в очите. Очевидно позициите бяха разменени. Сега Барбара беше силната. Въпреки че беше само една жена от плът и кръв, тя бе въоръжена с истината; докато Джил, чиято липса на обикновена човешка уязвимост някога я правеше нечовешки силна, сега лежеше просната в краката на своята тържествуваща съперница.

Барбара въздъхна.

— Съжалявам, че те разстроих — каза тя. — Понякога истината боли. Никой не знае това по-добре от мен.

Имаше предвид начина, по който Джил й бе отнела Джордан. Мислеше за собственото си трагично минало и за начина, по който Джил се бе възползвала от него, за да открадне съпруга й.

Тогава Джил можеше да вижда през Барбара. Тя бе открила слабите й места и бе атакувала безмилостно. Точно както Барбара атакуваше в момента.

При тази мисъл Джил си припомни мимолетното усещане от мига, преди да припадне, когато й се стори, че видя проблясък от онова, което се криеше зад привидната сила и жестокост на Барбара. Сякаш прозря играта, която тя играеше. Игра на изчакване…

Джил се мобилизира и смело заяви на Барбара:

— Ти си луда! Говориш така, защото той те захвърли. Той никога не те е желал. Желаеше мен.

Барбара се разсмя — приглушен, зловещ смях.

— Само жена истински може да проникне в съзнанието на друга жена — каза тя. — Може и да си ме победила, но тогава аз виждах през теб, както и сега. Ти играеше роля от самото начало. Знам всичко за теб. Ти си експерт в това отношение. Въртиш мъжете на малкия си пръст, като се представяш за онова, което смяташ, че искат да бъдеш. Но твоят гамбит обърна огъня срещу теб. Той никога не е искал теб. А жената, която ти имитираше. Но ти го разбра едва когато вече беше твърде късно. Когато твоят мъничък маскарад се материализира в едно дете, в живо човешко същество. Сега за теб е твърде късно. Разбираш ли? Защото, след като има детето, той повече не се нуждае от теб.

Барбара бе впила в Джил победоносен поглед, изпълнен с омраза. Джил го посрещна с мъка и въпреки че направи усилие да му устои, бе принудена да отстъпи. Изруга наум собствената си слабост. Ако можеше да възвърне силата си, щеше да победи тази жена въпреки чувството й за превъзходство.

Но Джил бе твърде немощна, за да отвърне на удара. Някогашните й оръжия я бяха изоставили в критичния момент.

Секретарката почука на вратата.

— Шофьорът е готов, госпожо. Да ви помогна ли?

— Един момент.

Вратата се затвори. Барбара помогна на Джил да стане от дивана. Джил изглеждаше като призрак, бледа и изпита като смъртник, а в същото време Барбара се извисяваше над нея снажна и преливаща от жизнени сили.

Тя изпрати до вратата Джил, която се облягаше на нея като безпомощно дете.

Внезапно на прага Джил се спря.

— Какво да правя сега? — попита тя умолително.

Барбара се усмихна.

— Много просто. Убий я.

Джил я погледна с широко отворени очи.

— Лесли?

Барбара поклати глава.

— Ти все още не разбираш — отбеляза тя. — Мислех те за по-интелигентна.

Джил пребледня, когато разбра какво имаше предвид Барбара.

— Мег! — прошепна тя.

В отговор Барбара я удостои с продължителен пронизващ поглед, изпълнен с непоколебима решителност.