Сара Дън
Голямата любов (20)

Двадесета глава

Няколко седмици не се случи нищо — е, или поне на мен. Бони роди бебето, така че на нея й се случи нещо сравнително голямо. Беше момиче, първото им момиче, и го кръстиха Грейс. Кордилия и Налдо скъсаха. Мат ми изпрати една мила бележка, аз му отговорих със същото. Нещата между мен и Том вървяха горе-долу нормално.

И точно тогава, в един късен петъчен следобед, докато оправях спалнята, зърнах една касова бележка на пода до нощното шкафче на Том. Вдигнах я и тъкмо се канех да я поставя върху шкафчето, погледът ми попадна върху гърба й и замръзнах. Там бяха написани два инициала, последвани от телефонен номер. Седнах на леглото и вперих поглед в бележката, която държах. Искам да кажа, кой пише телефонни номера след инициали? Някой, който има какво да крие. Някой, който не иска партньорът му да разбере на кого се обажда. Някой, който не иска партньорът му да разбере пола на онзи, комуто се обажда.

Погледнах часовника на стената. Том щеше да се върне след не повече от час и да ходим на вечеря у Нина Пийбъл. Нина постоянно даваше вечери, но тази беше специална. Щяха да дойдат Бони и Лари, Кордилия и съпругът на Нина, Виктор — всъщност всички, които бяха на онази злополучна вечеря у дома. Нина ги беше инструктирала да се държат, сякаш нищо не се е случило, така че с един удар да премахнем цялата неловкост.

Което означаваше, че трябва да действам бързо.

Отидох в кухнята, където сложих тенджера с вода на котлона и го включих на максимална степен. След това отидох до бюрото на Том в дневната. Отгоре, точно както очаквах, стоеше неотворената му поща. Порових из нея, докато намерих, каквото търсех. Направих го без вълнение, сякаш бях ходила на курсове по това, сякаш бях гледала касетка с инструкции. Върнах се в кухнята с писмото и вперих очи в тенджерата. Нищо. Чаках сякаш цяла вечност. След това от сребристото дъно се отделиха няколко мехурчета. Постепенно мехурчетата взеха да стават по-големи и водата завря.

Наведох се и отворих чекмеджето, в което стояха така рядко използваните кухненски прибори. Порових за някакви щипци. След дълго тракане не открих нищо. Единственото, което поне малко наподобяваше щипци, беше една стара дървена щипка за салата, но не държеше достатъчно здраво; пликът все се измъкваше от нея. Поех си дъх. Може би това беше знак. Може би трябваше да спра още сега, да сваля тенджерата от котлона и да върна писмото на бюрото, защото тръгна ли веднъж по този път, няма измъкване. Погледнах часовника на микровълновата и точно тогава съзрях ръкавиците за хващане на горещи съдове. Да, те щяха да свършат работа.

Поднесох плика над тенджерата с една ръка, а с другата опитах да го отворя. Не след дълго лепилото поддаде. Не трябва ли пощенската ни система да е малко по-сигурна? За момент изпитах едно особено чувство, чувството, което получаваш, когато цял живот си знаел нещо: че фъстъченото масло изважда залепилата се в косата дъвка или че урината облекчава болката от опарване на медуза — различни народни мъдрости, които винаги си държал в задния си джоб, но никога не си имал случай да използваш, а после, когато това стане, когато най-сетне го изпробваш, ти се иска да кажеш на всичките си познати, че наистина действа.

Отворих плика и разгънах сметката на Том за клетъчния му телефон. Бяха изброени всички телефонни номера, с които беше говорил, заедно с продължителността и часа на обажданията. Внимателно сравних номера от касовата бележка с тези от списъка. Нямаше го там.

Продължих да гледам номерата от списъка, за да видя дали някой не се повтаря или нещо подобно. Изведнъж съзрях непознат извънградски номер. Какво е това? Плъзнах пръст надолу по списъка. Един, два, три, четири… седем. Сърцето ми се разтуптя. Седем обаждания на мистериозния номер. Винаги рано вечер. Винаги с продължителност около двайсет минути. Вероятно докато се е връщал у дома от работа.

Вдигнах телефона и набрах номера. Чу се сигнал „свободно“. После втори. Започнах да се изнервям. Трети път. Накрая прозвуча един женски глас:

— Ало?

— Да — отвърнах. Не бях си намислила какво ще кажа. — Ало?

— Алисън? — рече гласът.

По дяволите.

— С кого разговарям? — попитах.

— Тук е Трейси, Алисън. Сестрата на Том.

— А, Трейси. Здрасти — рекох. — Ъъ… Том при теб ли е?

— Не. А трябва ли?

— Помислих си, че може да е.

— Дори не знаех, че Том ще идва в Бостън — каза Трейси.

— Да. Може да не съм разбрала правилно.

— Накарай го да ми се обади, ако дойде.

— Разбира се.

— Добре ли си, Алисън?

— Да, добре съм — отвърнах.

— Добре — рече тя. — Ами чао тогава.

— Чао.

Затворих. Сърцето ми биеше лудо. Закрачих из кухнята. Водата на котлона още вреше. Парата се издигаше, сякаш за да ме изкуши. Погледнах плика със сметката за кредитната карта на Том. Попипах запечатаното място. Може би трябва само да надзърна?

„Престани, Алисън, казах си. Това няма да излезе на добър край. Какво е една връзка без доверие? Трябва да му простиш. Трябва да му имаш доверие, иначе ще откачиш.“

Седнах на кухненската маса и се хванах с две ръце за главата. „Това е абсолютно ирационално — казах си. — Адски неразумно.“ Но след това разбрах: проблемът беше, че е рационално. Беше съвсем разумно. До края на живота си, когато видех телефонен номер, написан в полето на някой тефтер или на гърба на визитка, щях да се чувствам длъжна да проверя. Или поне да попитам. Да задам някой на пръв поглед невинен въпрос. Ще чуя женско име и ще се чудя какво ли се крие зад цялата тази работа. Главата ми забуча от възможностите.

И какво щеше да стане, ако се случеше пак? Какъв точно беше моят план? Изведнъж осъзнах, че по някакъв странен начин съм се утешавала с факта, че Том и Кейт са имали нещо преди; утешавала съм се с мисълта, че за него тя е просто една мания. Някои мъже имат своите мании, които е по-добре да оставиш да отминат. Не съзнавах, че съм се вкопчила в тази теория, но някъде дълбоко в душата си правех именно това. Знаех, че те няма да останат заедно. Дори Том го знаеше. Това е едно от нещата, които ми каза направо. „Тя не е от жените, за които бих могъл да се оженя“ — бяха точните му думи. И? Тоест можеше да има само една Кейт Пиърс, нали? И след като вече си е отишла от живота му… нали така?

Отворих шкафа под микровълновата и извадих телефонния указател. Намерих номера, който търсех, и го набрах.

— Джанис Финкъл ли е? — попитах.

— Да?

— Джанис Финкъл, която преди работеше в Семейна здравна служба?

— Да. Кой се обажда, моля?

— Преди ти бях пациентка. Клиентка. Беше ми терапевт. Казвам се Алисън Хопкинс.

— Алисън. Разбира се — рече Джанис. — Как си?

— Добре. Всъщност май не толкова добре. Затова ти се обаждам.

— Какво мога да направя за теб?

— Чудех се дали не си открила нещо за мен; нещо, което би могла да ми кажеш сега. Нали се сещаш, някаква тайна.

— Тайна — каза безизразно тя, вече с тон на терапевт.

— Тоест знам, че не бива да ми казваш такива неща по време на терапия, но си помислих, че може да си си изработила някаква теория за мен, до която си чакала да стигна сама. И сега, след като вече не съм ти клиентка, предполагам, че можеш да нарушиш правилата.

— Защо просто не ми кажеш какво те мъчи?

И аз го направих. Разказах й за забежката на Том с Кейт, за това какво се случи на онази вечеря и как Том се прибра две седмици по-късно с горчица в ръка. Разказах й как съм намерила телефонния номер на една хартийка, след това съм отворила писмото със сметката му на пара, намерила съм един странен номер, обадила му съм се и как съм мислела, че може би трябва да се обадя на номера от хартийката, че изобщо не биваше да се обаждам на първия и така нататък, и така нататък. Когато свърших, вече хлипах с надежда в слушалката, очаквайки някакво поне моментно съчувствие, състрадание или разбиране, но знаете ли какво ми каза Джанис Финкъл? Каза ми:

— Как се чувстваш сега, когато не контролираш нещата?

„Майната ти“, помня, че си помислих тогава. Не аз съм изневерила. Не аз съм излязла за горчица, без да се върна. Не аз съм лъгала, нарушавала обещанията си и вършила разни неща зад гърба на партньора си, не аз съм съсипала всичко — не съм направила нищо, освен дето боядисах кухнята в съвършен оттенък на жълтото и купувах кошнички за чорапите му. Ако аз контролирах нещата, всичко това нямаше да се случи!

В един период от живота си прекарвах много време в спорове дали е възможно да изхвърлиш маймуна през прозореца. Въпросният прозорец се намираше на двайсет и третия етаж на общежитието на Пенсилванския университет — според мен едва ли е необходимо да споменавам, че това беше в колежа — и принадлежеше на един съседен на моя апартамент, населяван от четири момчета, които винаги подпираха вратата си с обувка, за да я държат открехната. Много неща бяха хвърляни от този прозорец, най-забележителното, от които деветнайсетинчов телевизор, но за него нямаше дебати, тъй като никога не е било под въпрос дали е възможно да изхвърлиш телевизор през прозореца. Можеха и го направиха, а след това минаха на въпроса с маймуната и като че ли никога не успяха да го разрешат. Дори и сега е възможно да подновиш този дебат, като събереш на едно място трима-четирима души, стига единият от тях да е Лайл Брейди. Лайл Брейди беше истинска легенда в университета. Учеше ветеринарна медицина, идваше от една мандра в Западен Кентъки и беше известен с фразата, с която забиваше гаджета: „Толкова си хладна и чиста, че приличаш на висока чаша мляко“. Лайл имаше голяма вяра в силата, рефлексите и инстинкта за самосъхранение на маймуната. Всъщност той твърдеше, че е абсолютно невъзможно да изхвърлиш маймуна през прозореца и което е още по-важно, никога не се изморяваше да спори по темата. Има няколко единодушно приети правила. Въпросната маймуна трябваше да е с такива размери, че с разперени докрай ръце да може да се хване за касата на прозореца, и да не е физически възпрепятствана по никакъв начин, тоест да не е вързана, с вързани очи, упоена и така нататък. Можеше обаче да я въртиш, докато й се завие свят, и после да я хвърлиш с гърба напред към прозореца — това беше честно. Или пък да изгасиш всички лампи. Също така можеше да го направиш, когато маймуната е заспала, или пък да изобретиш някакъв високоскоростен катапулт. Схващате за какво говоря. Но на мен ми се струваше, че ако „полюбезничиш“ с маймуната, ако я държиш с лице към теб, ако й погукаш както майка на бебето си и същевременно вървиш бавно към прозореца, а после изведнъж я метнеш навън, тя ще е толкова изненадана, че няма да успее да се хване за касата. И до ден-днешен до такава степен съм убедена в ефикасността на тази стратегия, че ми се иска да се докопам до истинска маймуна и да я изпробвам. Не от двайсет и третия етаж, разбира се. Може би от втория.

Приемете за момент, че съм права. Едно от най-големите разочарования в живота ми от пълнолетието насам бе, когато осъзнах колко малко е общото между ума и любовта. Винаги съм разчитала на мозъка си, винаги тайно съм вярвала, че имам предимството да съм ако не най-умният човек в стаята, то поне този, с когото най-умният човек в стаята би избрал да разговаря, и смятах, че това ме прави добра в любовта. Но истината, истината, която едва сега започвам да виждам, е, че да си интелигентен и да си добър в любовта са две абсолютно различни неща. А да смяташ, че едното ще те направи добър в другото, това е като да очакваш, че един жонгльор от световна класа ще може да извършва мозъчни операции. Заета да надхитрям Том, бях спряла да го обичам. В старанията си да го превърна от гадже в годеник и накрая в съпруг бях престанала да обръщам внимание на това. Смятах, че е нужен ум. Смятах, че са нужни умения. Преследването на тактическите предимства ми отнемаше толкова много време, че не правех нищо друго. Може да се каже, че просто се опитвах да го откопча от прозореца. И знаете ли какво става, когато го направите? Знаете ли какво ще се получи от това? Ще ви кажа. Една мъртва маймуна.

Най-сетне разбрах какво съм искала през цялото време от Том. Исках да остане. Исках да остане завинаги.