Сара Дън
Голямата любов (2)

Втора глава

Последното, което ми каза Том, преди да затвори телефона онази вечер, беше: „Не пиши за това“. Явно си мислеше, че ще се изкуша да взема горчицата, вечерята и обаждането му и да ги превърна в материал от седемстотин думи за седмичната си рубрика. Пишех тази рубрика от колежа насам, само че сега тя беше част от един алтернативен вестник на име „Филаделфия Таймс“. „Филаделфия Таймс“ биха искали да бъдат „Вилидж Войс“, само че това е Филаделфия, а не Ню Йорк, което го прави малко трудничко. Приятелят ми Ерик, който е израснал тук, но сега живее в Манхатън, казва, че Филаделфия е едно от онези места, където местните новинари са известни личности. Ерик винаги казва неща от този род; неща, които са някак очевидно и фундаментално верни, но въпреки това удивително потискащи.

Но колкото до писането за Том, не ми беше ясно как ще го избегна. Том Хатауей беше редовен герой в моята рубрика и просто не виждах как ще го оставя ей така да изчезне от сцената. Трябваше да кажа истината, а това бе свързано с няколко общи проблема и един конкретен. Първо, този вид скъсване не представяше жертвата в особено добра светлина. Осъзнах го още докато затварях телефона. Всъщност хрумна ми, че ако нямах цяла дневна свидетели, може би щях да попроменя историята — така че поведението на Том да звучи не толкова ужасно — не защото исках да го предпазя, а защото исках да предпазя себе си. Освен това не биваше да забравям въпроса, който винаги изникваше в подобни ситуации — какво изобщо прави тя (аз) с него (Том). Липсваха твърде много парченца от мозайката и щом на мен ми беше ясно толкова малко — на мен, която живея насред всичките парченца и въпреки това не виждам повечето от тях — представям си как биха изглеждали нещата в очите на един страничен наблюдател. Та това бяха общите проблеми. Конкретният бе следният: Том е адвокат и ми мина през ум, че ако напиша за случилото се онази вечер, след като ме е помолил да не го правя, може да ме съди. Опитът ми показва, че има един тип писатели, които пилеят прекалено много енергия в тревоги да не ги осъдят, а обикновено по този начин се самоласкаят; само дето не съм сигурна, че моят случай е същия. Предполагам, не е от полза и фактът, че когато пиша, винаги назовавам хората с истинските им имена. Просто не мога да се сдържа. Иначе не мога да им хвана дирите. А и не вярвам особено в променянето на подробностите. Същото пише и в учебниците за писатели, точният израз е: „Сменете издаващите личността подробности“ — но така и никога не успях да го направя.

Трябва, струва ми се, да отбележа, че започнах да водя рубрика от типа, който по-късно се превърна в клише — когато духът на „Палавата Сюзан“ връхлетя с пълна сила нашата култура и всичко това стана очевидно, глупаво и отегчително. Но когато се случи, за мен вече нямаше избор. Бях вързана. Предполагам, че ако бях чувала за Дороти Паркър^[1] в една по-впечатлителна възраст, щях да искам, когато порасна един ден, да стана точно като нея, само че в детството ми в Аризона нямаше Дороти Паркър; имаше само Нора Ефрън^[2]. Така че исках да стана като нея. Чак години по-късно — след като се запознах с творчеството на Дороти Паркър и започнах да се питам дали няма да е добре, ако опитам да стана като нея — осъзнах, че и Нора Ефрън е искала да стане като Дороти Паркър, което ми достави огромно удоволствие.

За съжаление за човек като мен е трудно да достигне класата на Дороти Паркър, а всъщност и тази на Нора Ефрън, защото не съм еврейка. Даже съм точно обратното на еврейка. Възпитана съм в евангелистката вяра, истинска преродена християнка — племе, напълно лишено от комедийна и почти всякаква интелектуална традиция. Всъщност, като се замисля, нямаме кой знае каква традиция и в самоомразата, макар че, бог ни е свидетел, целият свят иска да побързаме и да си създадем такава. Защото — напълно съзнавам, че не съм длъжна да ви го казвам — хората мразят евангелистите. Мразят ги, мразят ги, мразят ги. Мразят десните християни, мразят Моралното мнозинство^[3], мразят Джери Фолуел, мразят противниците на абортите, мразят хората със сребърни рибки^[4] на минивановете, мразят и колегата със странната подстрижка, който не иска да участва във футболните залагания. Разбира се, колегата със странната подстрижка би могъл да е и мормон, но неизвестно по каква причина хората не мразят мормоните. В повечето случаи ги смятат за някакви безобидни свръх християни. Единствените, които не смятат мормоните за християни, всъщност са самите мормони и евангелистите. Преди няколко години майка ми се обади и каза, че хората, които са се настанили в съседната къща, са мормони.

— Имат ли батут? — попитах.

— Откъде знаеш? — учуди се майка ми.

— Мормоните обожават батута — обясних. — Не зная защо, но е така.

Все пак майка ми се сприятели със съседката и двете прекараха следващите три години в разменяне на рецепти и опити всяка да привлече другата в своята вяра. Което ни връща отново към фундаменталния проблем с преродените християни, а именно: те не искат да бъдат обръщани в друга вяра. Дори не желаят да разгледат непредубедено идеята, че може да имат нужда от обръщане в друга вяра. Проблемът е, че в някой момент от разговора човекът, на когото предстои да смени вероизповеданието си, казва нещо от рода на: „Какво ще стане, ако реша да се откажа?“, а другият добива сладникаво-сантиментално, болезнено искрено изражение на лицето и отговаря: „Ще се пържиш в ада вовеки веков“. Това звучи много неприятно дори когато знаеш, че е пълна глупост. И да, останалото също не изглежда много забавно. Ясно ми беше още от дете. В младежките групи в гимназията, каквото и да правехме, някое хлапе неизменно казваше: „Виждате ли, не ни е нужно да пием, за да се забавляваме“ — още тогава подозирах онова, което сега зная, че е истина — а именно, че е по-забавно да пиеш, да се друсаш и да правиш секс, отколкото да не го правиш. Много по-забавно е.

Вероятно се чудите как изобщо съм живяла с гаджето си Том, след като съм евангелистка. Ами истината е, че от доста време не съм голяма евангелистка — всъщност от колежа насам, макар че някои от най-фрапиращите вторични ефекти не отминаха доста след двадесетата ми година, например розовите пуловери и смотаната прическа. Ако се бях замислила по въпроса, щях да се откажа още преди колежа, защото да си евангелистка в колежа е невероятно отегчително. Всички около теб си запълват времето с пиене, пушене, опитване на халюциногенни гъби, експериментиране с лесбийство и смучене на желе от пъповете на непознати в Канкун^[5] през пролетната ваканция, докато ти си седиш и полагаш усилия да бъдеш добричка. А възможно най-лошият вариант е да си евангелистка в университет от Бръшляновата лига — каквато бях аз — защото се опитваш не само да си добричка, но и да си умна. В крайна сметка седиш на пода в спалното помещение и се бориш с Маймунския процес срещу Скоупс^[6] като прасе с тиква — и я познайте на чия страна си? Познайте коя трябва да си? А и да не забравяме времето, което пилееш да седиш в малък кръг с други евангелистки и да умуваш върху въпроси, които просто нямат отговор. Възможно ли е, гласи един от класическите сред тях, Бог да направи скала, толкова голяма, че самият Той да не може да я вдигне? Или черна котка, която да е бяла? Или квадратен кръг? След това минавате на важните въпроси. Например колко далеч можеш да стигнеш, без да се смята, че си загубила девствеността си? Това е предмет на разгорещени спорове, но нека ви уверя: онова, дето го разправят за евангелистките и свирките, е вярно. (Не е вярно обаче другото, за евангелистките и аналния секс, с няколко наистина пионерски изключения, едно, от които случайно познавам.)

Струва ми се, че тук трябва да направя някои пояснения, а именно: в евангелизма средно положение няма.

Въпреки свирките. Например възможно е да си възпитана в католическата вяра, а след това, като пораснеш, да престанеш да спазваш правилата, да не ходиш на църква и общо взето, в живота ти да няма нищо, което да сочи на обикновените хора, че си католичка, но въпреки това ще бъдеш смятана, от себе си и останалите, за католичка. При евангелизма не е така. Или си евангелистка, или не си. Или си с тях, или си против тях. Преди да продължим нататък, бих искала да отбележа, че понастоящем не съм евангелистка. Друго пояснение, което искам да направя, е, че това най-много ме дразни в евангелизма.

Мразя да обявявам публично тези схващания заради родителите си. Бедните ми родители. Моите мили, добри родители, тези предани евангелисти. С нищо не са го заслужили. Тоест ходя на терапия от единайсет години и оттам знам, че вероятно са направили нещо, за да си го заслужат, но не и точно това. Споменавам за единадесетте си години психотерапия с известно колебание, защото като нищо може да си помислите, че съм мръднала. Въпросът как човек с нормални проблеми ходи единайсет години на терапия може да разбере само човек, на когото му няма нищо, но е ходил на терапия дълго време, така че няма смисъл да се оправдавам тук. По-интересният въпрос е как съм си го позволявала финансово. Е, ами след като завърших колежа, бях останала без пари и се чувствах потисната, затова тръгнах на терапия в държавна клиника, където ми вземаха само по тринайсет долара на сеанс и докато се усетя, бяха минали единайсет години. Не постигнах кой знае какъв напредък, може би защото това беше университетска клиника, където студентите работеха по една година, преди да се насочат към частна практика, което означаваше, че всеки септември дотогавашният терапевт предаваше картона ми на новия и двамата започвахме отначало, от самото ми детство.

Няма смисъл да ви разказвам за всичките си терапевти. Прекалено много са. Последният се казваше Уилям и страдаше от световъртеж. Преди това винаги бях подозирала, че това е въображаема болест — от онези, които сценаристите измислят, за да обяснят защо героят не може да мине по моста, за да спаси момичето, но Уилям наистина имаше пристъпи на световъртеж. Понякога толкова силен, че му се налагаше по време на сеанс да се изхлузи от стола и да легне на пода пред краката ми.

— Продължавай — казваше в такива моменти. — Просто един от моите пристъпи.

— Може би трябва да си вървя — предложих първия път, когато това се случи.

— Защо искаш да си вървиш? — попита Уилям, като ме наблюдаваше внимателно от мокета. — Това кара ли те да се чувстваш неудобно?

— Да — отговорих.

— Защо се чувстваш неудобно? — поинтересува се Уилям.

— Защото терапевтът ми лежи на пода — отвърнах.

— Лежането ми на пода е разумна реакция срещу пристъпа на световъртеж — рече Уилям. — Защо трябва да се чувстваш неудобно?

— Не знам — отсякох. — Просто така се чувствам.

— Това предизвиква ли някакви сексуални чувства у теб? — попита Уилям.

— Абсолютно никакви.

— Трудно ми е да ти повярвам — рече той.

— И защо?

— Защото теб те привличат недостъпните мъже, мъже като Том, който, макар да ти е гадже, е емоционално недостъпен за теб, а аз съм недостъпен просто защото съм твой терапевт.

И всичко това изречено от пода.

— Не изглеждаш чак толкова недостъпен, Уилям.

— Искаш да кажеш, че според теб имам някакви сексуални чувства към теб?

— Не съм казвала такова нещо.

— Е, аз пък го казвам. Да ги изследваме ли?

Разбира се, трябваше да прекратя сеансите при Уилям, но не го направих. Не забравяйте, че плащах само по тринайсет долара, а за тези пари бях готова да се примиря с известно неконвенционално поведение от страна на терапевта си. А и не исках да вдигам шум в клиниката, защото, ако някой си направеше труда да прегледа внимателно картона ми, бързо щеше да се усети, че трябва да ми вдигнат таксата. За съжаление именно това се случи някъде три седмици преди онази вечеря. Когато се появих за редовния си сеанс в понеделник сутринта, управителката на клиниката показа глава в чакалнята и ме повика в кабинета си. Там ме накара да седна срещу бюрото й и най-спокойно ме уведоми, че Уилям няма да работи повече в клиниката. Наложило се да го откарат в лудницата с усмирителна риза и така нататък, макар че последното не го научих от нея; осведоми ме Йоланда от рецепцията. Очевидно е било голямо изпълнение. Но както и да е, оказа се, че аз съм единствената от пациентите му, която не се е оплаквала от него, та именно затова попаднах в кабинета на тази жена. Беше предположила, че трябва да имам някакъв проблем. Разбира се, всички в тази клиника имаха проблеми, но решила, че моите може да са особено големи.

С всичко това искам просто да изтъкна, че макар да бях ходила на терапия повече от единайсет години, по време на въпросните събития — събитията, които съставляват тази история — нямах терапевт. Нито пък, бих прибавила, можеше да се каже, че съм се оправила. Все пак имах известна склонност и интерес към опознаването на вътрешното си аз. И именно поради това, мисля си, фактът, че всичко ме връхлетя толкова внезапно, наистина ме изненада. Единайсет години терапия! Баща, който ни напусна, когато бях на пет! Дори не е нужно да ровиш чак толкова надълбоко, за да стигнеш до подсъзнанието ми — то си е съвсем на показ, само дето се е маскирало като съдба. Истината е, че можех да чертая диаграми в отговор на въпроса защо се случи онова, което се случи между мен и Том. Просто не успявах да измисля как се стига от това да разбираш защо ти се случват нещата, които ти се случват, до това да ги избягваш. Ето тази част ми убягва всеки път. Ето за тази част така и не успях да получа ясен отговор от нито един от моите терапевти. Всъщност зададох въпроса на Джанис Финкъл — последната ми истинска терапевтка, тази преди Уилям — на последния ни сеанс и тя ми отговори:

— Не можеш да ги избегнеш.

— Как така не можеш? — попитах недоумяващо.

— Просто не можеш — каза Джанис.

— Какъв е смисълът тогава?

— Какъв мислиш, че е смисълът? — отвърна Джанис.

Е, и досега не съм успяла да разбера смисъла. Друго, което не мога да реша, е дали религията на моето детство е източникът на невротичните ми проблеми, или е лекът за тях. Разбира се, стигнах до някои прозрения, но те в по-голямата си част нямат отношение към въпроса.