Сара Дън
Голямата любов (15)

Петнадесета глава

Разбира се, по-късно разправих на Нина Пийбъл как Том цъфна на вратата ми и когато стигнах до бурканчето горчица в ръката му, тя заяви: „Какъв задник“. Честно казано, това ме пообърка. Тоест знаех, че Нина ще се ядоса, задето Том иска отново да го приема, въпреки че ми е изневерил и ме е напуснал заради Кейт Пиърс, но изобщо не бях подготвена, че горчицата ще я вкисне толкова. Всъщност, едва когато го превърна в такъв голям проблем, осъзнах, че този факт може да се погледне и от друг ъгъл. По онова време ми се струваше, че появяването с горчицата не е точно чаровно или остроумно, но достатъчно близо до чара и остроумието, за да бъде поне интересна подробност, която си струва да споделиш. И дори не забелязах горчицата, докато не зърнах изражението на Том. Трябваше да го видите. Опитах се да го опиша на Нина, за да смекча ефекта от горчицата, но тя не искаше и да чуе.

— Знаеш ли колко е лесно да добиеш тъжно и виновно изражение, когато си се отнесъл ужасно с любимия човек? — рече тя. — Адски е лесно.

Разбира се, двете с Нина често гледаме по различен начин на тези неща. Една от причините, поради които ми беше толкова трудно да остана приятелка с нея през всичките тези години бе, че тя казваше винаги едно и също за мъжа, с когото излизах в момента. „Можеше и по-добре да е“, това казваше. Винаги можеше да е по-добре. Друга нейна вбесяваща реплика беше: „Не ти трябва да бъдеш стара майка“. „Можеше и по-добре да е“ и „не ти трябва да бъдеш стара майка“ — какво се очаква от мен да правя с приятелка, която ми казва подобни неща? Защо ми е да слушам такива простотии?

(И тъй като сме подхванали темата, бих искала да подчертая, че искам да бъда стара майка. Много искам да бъда стара майка. Не завиждам на жените, които са родили рано децата си, ни най-малко. И не искам да слушам как проблемите ми ще бъдат далеч по-големи, отколкото са били вашите, как ще стана много по-дебела, провиснала и уморена, отколкото вие някога ще бъдете. Не искам да слушам колко млади ще бъдете, когато децата ви тръгнат в колежа и колко стара ще съм аз, когато дойде този момент за моите. Това е най-лошата и откачена женска конкуренция и право да си кажа, ми се гади от нея.)

Но както и да е. Говорим за Том, който цъфна на прага ми. Така. Онази събота сутрин се събудих в леглото на Мат. Беше ми приятно да се събудя до някого, дори това да е само Мат. Полежах минутка-две, загледана в тила му, а после станах, облякох се и тихичко се изнизах навън. По пътя към къщи спрях в пекарна „Метрополитън“ и си купих багел^[1] с лук и чаша кафе. Когато свих зад ъгъла и излязох на Дилансей, съзрях Том. Беше седнал на най-горното стъпало пред кафявата кооперация и нещо в стойката му веднага ми подсказа защо е дошъл. „Виж ти, виж ти“, помислих си, докато прекосявах улицата към него. Сърцето ми биеше лудо и усещах кръвта чак във върховете на пръстите си, но мозъкът ми бе в състояние само да повтаря: „Виж ти, виж ти, виж ти. Я да видим какво става?“

— Липсваш ми, Алисън — рече Том.

Мълчах.

— Обичам те — добави той.

Продължавах да го гледам безмълвно.

— Не мога да живея без теб — завърши той.

— Очевидно можеш — казах. Сетне се почувствах толкова горда от думите си, че ги повторих. — Очевидно можеш.

Това е една от най-трудните части в целия разказ. Трудното е, че не мога да обясня защо веднага не строших някоя от глинените саксии на хазайката в главата му. Искам да кажа, той ме беше зарязал почти пред гостите; беше ми казал по телефона, че е влюбен в друга — а изведнъж ето го пак, седнал на стъпалата пред жилището ми, с бурканче горчица в ръка. Сякаш изминалите две седмици съществуваха само в някаква въображаема пролука във времето, той беше заседнал за известен период някъде между времето и пространството, но ето го отново тук, у дома — ура! — и дори носи горчицата! „Хайде, госпожичке Алисън, ви чувам да казвате. Не слушай този мъж. Не му доставяй това удоволствие.“

И все пак трябва да разберете, че отдавна чаках този момент и исках да видя как ще протече.

— Ужасно съжалявам, Алисън.

— Предупредих те каква е тази жена — рекох.

— Знам.

— А ти не ме послуша.

— Беше грешка. Огромна, огромна грешка.

— Още ли я обичаш?

— Алисън!

— Така ли е?

— Обичам теб — отговори Том. — Нуждая се от теб. Страшно съжалявам.

Скръстих ръце на гърдите си.

— Не — каза Том. — Не, не я обичам. Всъщност никога не съм я обичал.

Седнах няколко стъпала по-надолу, извадих багела от хартиената кесия и започнах методично да изчегъртвам крема сиренето с пластмасово ножче, докато от него остана съвсем тъничък слой. Мислех си, че това е много хладнокръвна постъпка: да се занимавам с багела си, сякаш не се случваше нищо особено. Сега ми се струва, че след като Том не бе проявил учтивостта поне лично да скъса с мен, а го беше направил по телефона, ми се искаше просто да го лиша от драматичността, която се надяваше да постигне. И все пак не мога да не призная, че изпитвах и известно задоволство. В този момент нямах абсолютно никаква представа как ще постъпя, но ще ви излъжа, ако ви кажа, че не съм изпитвала поне мъничко удовлетворение.

— И аз правих секс с друг — рекох накрая. — Искам да кажа, след като ти си отиде.

И отхапах голямо парче багел.

— Бройката ми се увеличи до трима — додадох. Сетне вдигнах поглед към него. — Не съм сигурна, че ще се спра на трима.

Том кимна замислено с глава.

— Алисън?

— Хм?

— Бих искал да се върна при теб.

Преглътнах хапката.

— Сериозно се съмнявам, че това ще се случи.

— Моля те, Алисън — каза Том. — Моля те.

 

 

През по-голямата част от връзката ни не исках да се преместя при Том и Том не искаше да се премести при мен, но всичко вървеше чудесно. Не исках да живея при него, защото държах първо да ми предложи, а Том не искаше да се нанесе при мен просто защото не искаше.

Така изминаха три години и половина. След това реших да направя компромис. „Когато заживее с мен, повече няма да може да живее без мен“, мислех си. Не твърдя, че съм можела да чета мислите му, макар че с Бони и Кордилия бяхме прекарали часове в празни размишления по темата, които любезно ще ви спестя. Но поне Том прие това като голяма отстъпка. Каза, че било все едно евреите да предложат на палестинците целия Израел. Сега, като се замисля, самата му съпротива ме накара да почувствам съгласието му като голяма победа.

В крайна сметка причината да заживее с мен бе не защото го искаше, нито за да спести пари от наема или дори за да ме направи щастлива. Просто приятелят му Дарън и жена му бяха решили да си имат бебе. Дарън и Том бяха състуденти от Дартмут, а след завършването си се бяха озовали във Филаделфия. Бяха много близки, всъщност като две приятелки, често се срещаха за дълги обяди и разговаряха по телефона, макар да ми хрумва, че някои от тези обяди с Дарън може да са били обяди с Кейт — дори и сега ми е неприятно, дето не зная фактите, а трябва да ги сглобявам по догадки. Но при всяко положение Дарън и Том бяха много близки. Дарън се запозна с жена си Уенди точно две седмици след като Том се запозна с мен. Шест месеца по-късно Дарън и Уенди заживяха заедно, а ние с Том продължихме да излизаме. Сетне се ожениха, а ние с Том продължихме да излизаме. Накрая решиха да имат бебе. Започнаха да правят секс в ден десети, ден дванайсети, ден четиринайсети и ден шестнайсети. Ако се уговорехме да вечеряме заедно в някой от тези дни, знаехме, че ще се яде късно, тъй като Уенди не обичаше да прави секс на пълен стомах. Предполагам, че ако съм търсела тревожни признаци, тук щях да намеря достатъчно, но аз не търсех тревожни признаци. Дори си мислех, че това е добре за Том — като гледа как Дарън преминава с лекота от един на друг жизнен етап, ще осъзнае, че може да се поотпусне, да има повече доверие на реката на живота. И ми се струваше, че действа, защото няколко месеца след като Дарън и Уенди започнаха с опитите да си имат бебе, Том ми каза, че иска да опита да живеем заедно. Точно така се изрази, съвсем ясно си го спомням: глаголът „опитвам“ висеше като някаква заплаха — и аз се съгласих.

Двамата си намерихме едно сладко апартаментче в онази част на Дилансей Стрийт, където имаше апартаменти, и се нанесохме. Дарън и Уенди донесоха червено вино и китайска храна на първата ни вечер в новия дом и четиримата ядохме от картонените кутии на пода в дневната, спорейки къде трябва да се сложи канапето. Три месеца по-късно Дарън се върнал по-рано от работа, влязъл в банята и заварил Уенди да седи на тоалетната чиния с тест за бременност в ръка. Чертичката била синя. Когато го зърнала, Уенди избухнала в сълзи. После и Дарън избухнал в сълзи. Останал с впечатлението, че преживяват хубав момент, но не било така.

Той дойде у дома по-късно същата вечер и ни съобщи новината. Уенди най-сетне била бременна, но искала да направи аборт. Двамата с Том бяхме сащисани. Та Уенди и Дарън правеха опити от осем месеца! Осем месеца сух, повърхностен, оплодителен секс преди вечеря, а изведнъж Уенди иска да направи аборт. Дарън седна на масата в кухнята и тримата започнахме да пием. Не преставаше да повтаря, че Уенди искала да убие неговото бебе, че това било и неговото бебе и какво право имала, а аз седях, кимах, носех бутилки „Ролинг Рок“ от хладилника и не казах единственото нещо, което постепенно ми ставаше толкова ясно, че не се чувствах в състояние да кажа нищо друго.

— Е, очевидно това не е бебето на Дарън — казах на Том по-късно, докато се приготвяхме за лягане.

— За какво говориш? — попита Том.

— Уенди бе в командировка в Акапулко.

— И?

— Преди шест седмици — обясних. — Спомням си го, защото същия уикенд ти имаше рожден ден.

— И?

— Пропусна полета си и се наложи да остане още.

Погледнах го да видя дали схваща; явно не схващаше.

— Помниш ли колко още?

Той поклати отрицателно глава.

— Още два дни — казах и разтворих ръце, за да покажа колко очевиден е изводът.

— Уенди е изпуснала един полет преди шест седмици и следователно това… — попита Том и повтори жеста ми.

— Това бебе щеше да излезе с „буенос диас“ на уста.

— Ти си луда — рече той.

— Дори нямаше да е бебе, а бамбино.

Стоях там и отчаяно се опитвах да си припомня още думички от часовете по испански в гимназията, но когато понечих да продължа, зърнах отражението на Том в огледалото в банята и млъкнах. Има моменти, когато трябва да бъда озаптявана и този бе един от тях.

Иска ми се да можех да ви кажа, че съм се оказала права за бебето, но никога не разбрах със сигурност. Уенди така и не ми каза. Научих обаче някои наистина ужасни подробности за техния брак, които ме изненадаха, тъй като винаги си бях мислила, че са щастливи. Разбира се, единственият начин да разбереш какво става в нечий брак е да разговаряш с двете страни, докато са в процес на скъсване. Има един прозорец от може би седмица или две, когато са склонни да ти кажат всичко. Дори смятам, че хората считат брачния секс за толкова ужасен, само защото чуват подробности за него от приятели, чиито бракове в момента се разпадат, а такива хора неизменно описват секса като нещо ужасно.

— Не е нормално да работиш толкова върху някого, за да получи оргазъм — каза Дарън на двама ни, два дни след като Уенди най-сетне го напусна. Беше дошъл в апартамента ни да се напие. — Все едно правиш ядрена бомба. Пъхнал съм се там долу, опитвам се да съединя жълтата и червената жичка, глася задействащия механизъм, напъвам се да си спомня как съм го направил последния път и сетне, в приблизително четиридесет процента от случаите, успявам.

— На моменти стигах дотам, че предпочитах да чета книга — довери ми Уенди по-късно същата седмица, докато обядвахме заедно. — И дори не беше нужно да е интересна.

— Аз дори не харесвам големи цици — оплака ни се Дарън.

— Все си повтарях, че сексът не е всичко — каза ми Уенди.

— Липсва ми — изломоти Дарън, вече пиян. — Обичам я.

— Не мисля, че някога съм го обичала — заяви Уенди, като бучкаше салатата с вилицата си.

— Как така никога не си го обичала? — я попитах. — Та ти се омъжи за него. Не може да не си го обичала.

— Сега, като се замисля, не съм.

— Може би вече не го обичаш — настоях. — Може би тогава си го обичала, но в даден момент си престанала.

— Не — отвърна Уенди. — Спомням си как вечерта, преди да се оженим си мислех, че не обичам този мъж.

— Наистина ли?

Уенди кимна.

— Само че беше прекалено късно. А после се оженихме и стана наистина прекалено късно. Но един ден моята секретарка влезе при мен и ми каза, че ще се развежда. Просто така, в единия момент е омъжена, а в следващия е свободна. Докато стоеше пред мен, хълцайки неудържимо и молейки за няколко допълнителни дни отпуск по семейни причини, имах чувството, че облаците се разпръскват и всичко отново се прояснява.

Същата вечер, когато се върнах у дома, разказах на Том за обяда си с Уенди. Той седеше на плота и разлистваше „Сайънтифик Америкън“, а аз правех пиле с лимон и му додявах с теориите си. Казах му, че може би бременността е извикала у Уенди спомени за майка й, която я е напуснала като дете, и вместо да се пребори с тези си чувства, е решила да направи аборт; вместо да се пребори с тях, е предпочела да напусне Дарън.

— Не разбирам — рече Том. — Още ли мислиш, че бебето не е било от Дарън?

— Вече не съм сигурна — отвърнах. — Но всъщност няма значение чие е бебето. Дори и да беше от Дарън, съм почти убедена, че има и някой друг.

— Ти винаги си убедена, че има и някой друг — отбеляза Том.

— Знам, но не затова го казвам сега.

— А защо го казваш?

— Защото Уенди е прекалено щастлива, следователно не може да си няма някой друг.

— Може би е като да си извадиш зъб — предположи Том. — Може би затова е щастлива.

Помислих малко върху това.

— Може да не е истинска връзка. Може да я сгрява само идеята за някой друг.

— Винаги има идея за някой друг — рече Том.

— Не, няма.

— Има.

— При мен няма — казах. — Защо? Да не би в твоята глава да се върти идея за някоя друга?

Том само ме погледна.

— Няма нищо — рекох. — Просто исках да знам.

— Не смяташ ли, че е някак нереалистично ти, Алисън Хопкинс, да притежаваш абсолютно всички положителни женски качества на света и аз никога да не си помисля за друга жена? — попита Том.

Не отговорих.

— Проблемът не е в идеята — продължи Том. — Проблемът е в действията по тази идея.

— Я да те питам нещо — казах, докато пердашех пилето с чукчето за пържоли, — за Кейт Пиърс ли става дума?

Том въздъхна тежко.

— Отговори ми само с „да“ или „не“.

— Алисън…

— Защото, ако тя е идеята, имаме проблем.

— Нямаме проблем — рече той.

— Добре.

Почти се гордея със себе си, когато си спомням моменти като този. Поне не бях пълна глупачка. Поне не бях съвсем на тъмно. Разбира се, по-късно, когато Том ме напусна, съпругът на Бони, Лари, ме попита дали съм усетила някакви признаци. Отговорих отрицателно, но това беше лъжа; апартаментът беше пълен с такива. По-късно ги открих до един и всеки следващ ме ядосваше още повече. Ядосвах се, че не се бях поразровила по-рано, преди Том да си отиде, за да мога един ден да го посрещна на вратата с цяла пачка сметки от кредитни карти, пълни с уличаващи разходи, и да поискам обяснение. Това щеше да е ужасна постъпка, не ме разбирайте погрешно, но поне нямаше да се чувствам като глупачка. Не че това щеше да компенсира болката от изневярата и изоставянето, но беше по-добре от нищо.

Това е една от най-лошите страни на изневярата: кара те да се чувстваш пълна глупачка. Сетне, когато двете с Нина Пийбъл обядвахме заедно, тя не престана да повтаря: „Трябва да си знаела. Част от теб трябва да е подозирала нещо.“ Мога с ръка на сърцето да кажа, че не съм. Не знаех. Не че съм гледала в друга посока, просто не видях нищо. Някак потъваш в ежедневието на връзката, разговаряш с другия за работата и живота, докато си миеш зъбите до него, и просто през ум не ти минава, че той, макар и потънал в същото това ежедневие с теб, си има и един изцяло отделен живот, за който не подозираш нищо. Просто не ти се струва възможно. Това не подлудява ли човека? Не го ли изкарва от релси? Дори и сега, когато знам за случилото се, ми е почти невъзможно да повярвам. Понякога ми се иска да бях изневерила някому, за да вникна в психологията на този акт, но истината е, че даже не мога да си го представя. Разбира се, не мога да си представя как ще живея с такава вина, но още по-трудно ще ми е да запазя тайната. Никак не ме бива в пазенето на тайни. Преди шест години, както си вървях по Саут Стрийт, до мен се приближи едно старче с тюрбан. Каза ми на колко години ще умра (на деветдесет и пет), че ще умра от инфаркт в съня си, че не бива да си подстригвам косата или режа ноктите във вторник, че всъщност вторниците са моите нещастни дни, че ме чака голям късмет, и неусетно, както пишеше разни неща на жълти листчета, смачкваше ги и ми ги пъхаше в юмрука, ми измъкна осемдесет долара на банкноти по двайсет и ми връчи малко оранжево мънисто.

— Пъдиш късмета си, когато приказваш — рече накрая той. — Не пъди късмета си. Не казвай никому какво се случи днес.

Имах чувството, че ще експлодирам. Да не казвам на никого? Не съм направила и едно нещо в живота си, без да кажа на някого. Но по някаква причина този път не го направих и цели шест години пазих тайната за дребния индиец мошеник. Тайната ме изгаряше отвътре, пареше и пареше, но сега установявам, че съм ви я издрънкала.

Но дори без това за тайните, истината е, че не мога да си представя да изневеря на някого. Да не би дълбоко в себе си да смятам, че това ме прави по-добър човек? Боя се, че да. Случва ли се от време на време да се наслаждавам на собственото си морално превъзходство? Абсолютно. Но това може да се погледне и по друг начин. Може би единствената причина да не съм станала по-лоша е, че се страхувам да бъда такава. А когато страхът те поддържа добра, когато страхът те държи далеч от неприятностите, това не се брои за добродетел, нали? Ти си просто една плаха, пъзлива личност, която води безопасния си животец, и мисълта, че подобно съществуване изисква някакъв морален кураж, е просто… ами пълна глупост.