Сара Дън
Голямата любов (17)

Седемнадесета глава

На другата сутрин се събудих от кошмар. Огледах се, съзрях спящия до мен Том и това толкова ме стресна, че почти си забравих съня. Сетне полежах и той постепенно се върна в паметта ми.

Когато Том се събуди, му разказах съня си. После започнах да го тълкувам, използвайки принципите на Юнг, които бях научила от Джанис Финкъл. Но преди да успея да се развихря, той ме прекъсна:

— Ами че ти си всички в този сън.

— Части от мен, да — отвърнах.

— Приела си ролята едновременно на млад негър, старица и бебе, което всъщност представлява една огромна глава.

— А освен това лодката и водата — добавих. — И ще постигна психично здраве, когато най-сетне приема, че съм и акулата.

Том ме изгледа някак странно.

— Какво? — попитах.

— Не знам — отговори той, изтърколи се от леглото и тръгна към банята.

— Какво? — попитах отново.

— Може би човек не бива да бъде собственото си хоби — извика Том от банята.

— Какво би трябвало да означава това? — извиках в отговор.

Том не отговори. Станах от леглото и отидох до банята, където се облегнах на касата да го гледам как си мие зъбите.

— Аз съм моето хоби — казах накрая.

Том ме погледна в огледалото.

— Не чета популярна психология — отбелязах.

— Вече — подчерта Том и изплю пяната. — Вече не четеш популярна психология. Но всичко е тук. — Той се почука с показалец по слепоочието.

— Не мислиш ли, че ти е малко рано да ме обиждаш?

— Не исках да прозвучи като обида — рече Том, — а като наблюдение.

Повдигнах едната си вежда към него, но реших да не задълбавам.

— Разкажи ми един от твоите сънища.

— Вече сме минавали по този път — отвърна Том.

— Само един мъничък.

— Аз нямам сънища — рече той.

— Всеки има сънища.

— Аз не помня моите. Но дори да ги помнех, не би имало значение, защото щях веднага след събуждане да си казвам, че е било само сън.

Това ме навежда на мисълта, че май не съм ви обяснила достатъчно добре едно нещо за Том: факта, че е напълно не-невротизиран. Не-невротизираните хора ме очароват, но не по някаква полезна причина, не защото се стремя да стана като тях. Целта ми е само една: да ги направя откачени като мен. Мисля, че това често се случва. Мисля, че когато един невротик се хване с един не-невротик, невротикът неизменно вярва, че нормалният потиска вътрешния си смут, и съвсем преднамерено се залавя да го освободи. Аз опитах с Том. Повярвайте ми, опитах. Сега, като се замисля, това е може би единственото положително нещо, което мога да кажа за забежката на Том с Кейт Пиърс. Тя му даде така нужния подтекст. Даде му уязвимо място. През цялото време си бях мислила, че Том просто ще си живее живота, ще ходи на работа, ще чете научни списания, ще играе голф и ще полага всички усилия да не се ожени за мен, а сега се оказваше, че това не е вярно. Сега вече имаше цялото това нещо, което да чопля.

Разбира се, възможно е да не съм напълно честна към Том. Нищо чудно личността му да е много по-дълбока и сложна, отколкото изглеждаше, а аз просто да съм я пропуснала, както очевидно бях пропуснала да забележа много от нещата, които ставаха между нас. Единият от проблемите бе, че никога не знаех какво си мисли. Никога не съм знаела и какво чувства, но това с мисленето ме разстройваше повече, понеже го смятам за основата на всичко. И ако трябва да бъда напълно откровена, вероятно истината е, че Том винаги ми е бил малко мъгляв. Не че ме е изненадвал, показвайки нови и неочаквани страни от личността си. По-скоро бе неразбираем. Това звучи много по-зле, отколкото възнамерявах, но не се сещам за друг начин да го изразя. Отначало, когато тръгнах с Том, се обадих по телефона на сестра си Мередит и й разказах всичко за него. Няколко месеца по-късно тя пристигна със самолет по работа и тримата излязохме на вечеря. Когато Том отиде до тоалетната, се обърнах към Мередит и я попитах какво мисли. „Изглежда мил“, отвърна тя. Кимнах й да продължи. „Не е какъвто си го представях“, добави Мередит. И когато я притиснах да обясни, се предаде: „Добре де, въобще не е такъв, какъвто ми го описа.“ Въобще не бил, какъвто съм го описала? Възможно ли беше? Не бях мислила за това от години, но сега, като се сещах, ми ставаше чудно.

Има още нещо, за което не бях мислила от дълго време, но предполагам, че след като ми е дошло на ума, трябва да ви го кажа. Свързано е с Кейт Пиърс. Вероятно може да се нарече историята на Кейт Пиърс по отношение връзката ми с Том. Всичко, както често се случва, започна с една снимка.

Няколко седмици след като станахме гаджета, бях в апартамента му и разглеждах един албум със снимки. Албумът на Том е типично мъжки, пропуснати са големи периоди от живота му, а отзад все още има много празни страници. Човек остава с впечатлението, че притежателят е лепил пестеливо произволни снимки, изпратени му от приятели по пощата, и когато стигне до последната страница, ще умре.

— Коя е тази? — попитах го, когато стигнах до въпросната снимка.

— Кейт.

— Хубава е — отбелязах.

И наистина беше. Имаше големи кафяви очи, дълга кестенява коса и някаква детинска крехкост, от която ми се повръщаше.

— Колко време сте били заедно? — попитах.

— Три години — отвърна Том.

— Доста е.

— Беше в колежа.

— Три години в колежа е доста време — рекох. — С какво се занимава тя сега?

— Не знам. Не сме се чували от десет години.

— Защо? — попитах.

— Нещата приключиха зле — отговори той.

— В какъв смисъл?

— Сега не ми се говори за това.

Продължих да прелиствам албума. По-късно същата вечер отново повдигнах въпроса за Кейт и с Том проведохме следния разговор:

— Значи все още имаш чувства към нея?

— Мисля, че би било странно, ако нямах никакви чувства към нея.

— Още ли я обичаш?

— Дори не знам какво означава това — рече той.

Разбира се, веднага трябваше да го попитам какво иска да каже с думите, че не знае какво означава това. Трябваше да го притисна с въпроса коя точно част не разбира. Но бяхме съвсем в началото на връзката си, може би на четвъртата седмица, а човек не казва такива неща в началото на една връзка. Не съм сигурна дали се казват и в средата. Вероятно в края може да ти се размине, не знам, но ако си като мен, просто пъхаш информацията някъде в дъното на съзнанието си и правиш всичко възможно да забравиш, че е там. И аз почти я бях забравила — за мен Кейт Пиърс не беше нищо повече от едно име. Име, което бе предизвикало тъжен, разсеян поглед в очите на новото ми гадже преди много време; поглед, който реших да изтълкувам като копнеж по младостта, по колежанките, които мятат стикове за лакрос по невъзможно зелени поляни — по миналото въобще, а не по нея конкретно.

Две години по-късно. Събота. Двамата с Том купувахме продукти от едно малко магазинче на Пайн Стрийт. Продуктите бяха за неговия апартамент, аз просто му правех компания. Стигнахме до касата. Том прекара картата си през устройството и набра своя таен код. Беше 5283.

— Сам ли си избираш код, или ти го дават от банката? — попитах невинно, сякаш просто поддържах разговора, докато чакаме.

— Аз си го избрах — отвърна Том и изведнъж доби странен израз на лицето.

Това бе всичко, само един странен поглед, но в този момент разбрах. Разбрах.

— Боже мой! — рекох.

Том си взе покупките и излезе от магазина. Последвах го.

— Не мога да повярвам — казах.

— Моля те, Алисън, не прави световен проблем от това.

— Не правя световен проблем.

— Имам го още от колежа. Не означава нищо — рече той.

— Отговаря на „Кейт“. Ти пишеш името на Кейт.^[1]

— Но отдавна вече не влагам нищо.

— Не в това е въпросът.

— А в кое? — попита Том.

Е, аз знаех в кое е въпросът. Много добре знаех. В това, че Том набираше името на Кейт всеки път, когато застанеше на банкомат. Става дума за определен вид преданост, определен вид любов, на каквато през последните две години бях смятала, че не е способен, а сега се оказваше, че е напълно способен, само че не към мен. В това беше въпросът. Но нямаше да го кажа на Том. В никакъв случай. Защото не исках да разбере, че в това е въпросът. Том ме обичаше. Знаех, че ме обича. Обичаше ме, но си имаше своите проблеми. Емоционален багаж. А то всички имаме проблеми, нали? Всеки носи своя багаж. И имайте предвид, че по времето, когато се случи този обезпокоителен дребен епизод, Кейт Пиърс беше сравнително абстрактен проблем. Та той не беше разговарял с нея повече от десет години. А и аз отдавна се бях отказала от идеята да бъда нечия първа, последна и единствена любов. Струва ми се, всеки трябва да се откаже от нея, ако не успее да свърже живота си със своята ученическа любов, а на света няма нищо по-отегчително от човек, който е свързал живота си със своята ученическа любов.

— Не знам в кое е въпросът — казах на Том и се разплаках. — Просто ми стана неприятно.

Том смени кода си с моята рождена дата и връзката ни продължи.

 

 

Може би се чудите дали онова между Том и Кейт Пиърс е било истинска любов. Тази възможност неведнъж ми е минавала през ума. Тоест десет години след като са скъсали, той продължаваше да набира името й на банкомата всеки път, когато му трябват пари. Нещо като съвременен вариант на това да дълбаеш постоянно нечии инициали в кората на дърветата. И бих искала да мисля за себе си, че не съм от хората, които ще застанат на пътя на истинската любов, дори когато това означава, че човекът, с когото съм в момента, ще отиде при друга. Двамата с Том проведохме само един разговор за Кейт, след като се върна, само един разговор по същество и той се занимаваше именно с този въпрос. Една вечер през тази първа седмица го накарах да седне на канапето и му казах да си помисли за това. Защото може по-късно да съжалява. Може да я обича, да се нуждае от нея, през цялото време да е искал само нея. И Том ме увери, че не е така. Каза, че не ставало дума за любов. Не ставало дума за Кейт. Дори, като се замислел, не ставало дума и за секс. „Тогава за какво?“, сигурно се питате. Ами не каза. Спомням си, че хвана ръката ми и я целуна няколко пъти. Каза ми, че ме обича. Отвърнах му, че и аз го обичам. Поседяхме мълчаливо няколко секунди.

— Свършихме ли вече? — попита накрая Том.

— Да — отговорих. — Разбира се.

Той пусна ръката ми и включи телевизора.