Мари Кордоние
Обичам те, проклетнико (8)

8.

Сигнално червената спортна кола стоеше на мястото, забранено за паркиране на улица „31 декември“, а двамата мъже на предната седалка бяха потънали в сериозен разговор. Филип Равон избягваше погледа на своя сивокос придружител.

— Повече не можем да чакаме, Филип! Знаеш, че ще имаме страхотни проблеми, ако накрая все пак прибегнем до полицията.

Филип нервно прекара ръка през тъмните си коси.

— Ясно ми е, Жак. От друга страна, ти бе съгласен да се заема с нещата така, както аз смятам за добре. Според уговорката ни, остава една седмица време. Мисля, че ми дължиш спазването на този срок.

По-възрастният се загледа към Женевското езеро през предното стъкло на колата.

— Заложили сме много пари. Пари, които никой не иска да изгуби без причина.

— Аз съм заложил нещо повече от пари, Жак. Не бих те молил за помощ, ако виждах някакъв друг начин…

— Аз…

Той искаше да каже още нещо, но млъкна и се наведе през защитното стъкло. Една тъмносиня лимузина изви откъм кея „Густав“ и спря точно до групичката на екипа на Жан, която се бе събрала там. Филип напрегнато наблюдаваше какво ще се случи.

— Погледни, Жак! Това е колата на Пиер Делаи. Значи имах право! Слизай, Жак. Вземи си такси. Ще се видим в обичайното време. Може би дотогава ще зная много повече.

Филип включи мотора. Предположенията му се потвърдиха. Тъничката фигура на Клер се отдели от групата и се приближи до колата. Дори и от това разстояние Филип усещаше блясъка на косите й. Днес тя носеше зашеметяваща рокля от черна блестяща материя, която я обгръщаше като трептящо сияние. Вечерна рокля, която й позволяваше да прави само съвсем малки крачки, но затова пък подчертаваше идеално фигурата й. С разпуснатите руси коси, силно гримираните устни и смелото си деколте, тя бе самото изкушение. Групата зяпачи, които с интерес наблюдаваха работата на Жан, изглежда, беше на същото мнение.

Филип нервно почукваше с пръсти по кормилото. Той направи усилие да насочи вниманието си от фигурата на Клер към шофьора на тъмносинята кола. Ето! Качи ли се Клер, или бе дръпната вътре? Трудно бе да се каже. Във всеки случай лимузината потегли със свистящи гуми и страничната й врата се захлопна.

— Колко изпипано, господа — промърмори Филип през стиснатите си зъби. — Но не на мен тези номера, скоро ще се убедите!

Междувременно Клер гневно търкаше челото си. Неочакваният светкавичен старт на Пиер я бе накарал да полети напред и да си удари главата.

— Да не си полудял! Не сме в Дивия запад. Обърни веднага! По средата на работата съм и нямам време за такива шеги. Чуваш ли!

Виковете й нямаха никакъв ефект. Тя видя само блясъка на белите зъби на фона на тъмната кожа, когато Пиер се усмихна ехидно. Усмивка, която уплаши Клер и накара сърцето й да забие по-силно.

— Не се страхувай, скъпа — успокои я той хладно. — Искам само да говоря с тебе. Досега ти така упорито избягваше всяка среща с мен, че се наложи да прибягна до необичайни средства. Знаеш, че в любовта и във войната всичко е позволено.

Сега отново й показваше обичайната си шармантна маска, в която тя някога наивно се бе влюбила. Магията обаче вече не действаше.

— Ние не сме в положение на любов — установи Клер незабавно. — Но войната може да ти бъде обявена, ако не ме върнеш веднага. Ангажирана съм като модел, а не като статистка във второразреден гангстерски филм. Всички ме чакат.

На Пиер това не му направи впечатление. Той се престрои на „Плас дьо порт“ в посока към моста „Мон Блан“.

— Скъпа, сигурен съм, че колегите ти ще се възползват от паузата. Имам нужда само от десет минути насаме с тебе. Искам за малко да ме изслушаш, без да се намесва тази горила, която не се отделя от тебе.

Горила? За кого говореше той? За Филип? Надменността му извънредно много раздразни Клер. За какво се смяташе Пиер Делаи? За мистър Вселена, който само трябваше да махне с пръст и малката и глупава Клер веднага да дотича и да падне в ръцете му. Толкова ли беше глупав, че не можеше да разбере? „Не — коригира се тя веднага, — Пиер е всичко друго, но не и глупав.“ Нападението му сигурно си имаше съвсем конкретна причина. Но каква?

— Би трябвало да ти е все едно какви са мъжете около мене. Животът ми не те засяга повече — заяви му ледено.

С твърде висока скорост Делаи профуча по големия мост над Рона, която тук отново се отделяше от Женевското езеро. Погледът на Клер улови за миг фонтана, на чийто фон тя дълго бе гледала пред обектива на Жак един украсен със скъпоценности часовник-гривна.

— Още повече — продължи Клер с едва овладяна ярост, — че твоята глупава комедия на отвличането е типичен случай на ограничаване на личната свобода. Да не говорим, че изобщо не ми харесва мисълта да падна в реката от този проклет мост. Поне спазвай правилата за движение.

— Спокойно, ангел мой — утеши я Делаи и значително намали темпото. — Облегни се назад и се радвай на пътуването. Ако си мислиш да слезеш на следващия червен светофар, имай предвид, че колата ми е с централно затваряне и че си позволих да задействам тази играчка.

Волю-неволю Клер трябваше да се подчини. Прехапа устни и ядосано замълча. Вляво зад тях остана гарата на Карнавен и тя напразно мечтаеше полицията да ги спре за някакво нарушение и най-сетне да сложи край на нежеланото приключение.

Никой от тях не забеляза червената спортна кола, която ги следваше на постоянно разстояние. Нито натовареното движение на улица „Мон Блан“, нито обичайният хаос на улица „Лозана“ попречиха на преследването. Филип бе отчаяно решен да не позволи да го отклонят. През полузатворените щори на задното стъкло откриваше само очертанията на двете глави. Накъде ли отиваха? Към магистралата?

Клер се питаше същото, но за нейно голямо облекчение сега Делаи зави по Авеню дьо Франс и спря колата на паркинга пред парка Мон Рено.

— Нека поговорим, скъпа — обърна се той усмихнат към нея, а тя инстинктивно се отдръпна в най-отдалечения ъгъл на седалката.

— Намирам начина ти да ме принудиш да разговарям с тебе, меко казано, за странен — оплака се Клер. — Още повече, че знаеш адреса ми и телефонния ми номер. Можеше да си спестиш усилието да ме отвличаш. Едно обаждане щеше да бъде достатъчно, за да ти изясня моята гледна точка. Ние просто нямаме какво повече да обсъждаме.

— Изглеждаш наистина вълшебно. — Пиер като че ли не бе чул нищо. — Много по-красива и женствена, отколкото в твоите строги тъмни костюми.

Комплиментът не беше приятен за Клер. Тя изведнъж се почувства прекалено разголена в твърде тясната рокля, която подчертаваше всяка подробност по фигурата й. Сега би се радвала да бъде във високо закопчано и по възможност по-широко палто.

— Спести си комплиментите. Няма ли най-сетне да дойдеш на въпроса, за да приключим по-скоро. Какво се крие зад твоето внезапно желание да си припомниш някогашната си слабост към мен?

Лекото трепване на очите му показа на Клер, че е на прав път. Не обичаше да го поставят на тясно.

— Преди не беше толкова рязка и неотстъпчива — каза той, но беше ясно, че така само се опитваше да печели време.

— Това беше, преди да мина през твоята школа — парира го Клер. — Не можеш да очакваш да вярвам на една твоя дума.

— Но трябва, Клер. Обичам те! Обичам те, скъпа!

И преди Клер да разбере какво става, той вече я беше взел в ръцете си и я целуваше трескаво.

Смаяна в първия момент, тя дори не се опита да се противи. Усещаше устните му по кожата си, а прегръдката му почти я остави без дъх. За миг всичко беше както преди. Уханието на одеколона на Пиер, нежното драскане на брадата му по кожата й, устните, които се притискаха върху нейните, и галещите пръсти по шията й.

Ново беше внезапното, едва поносимо отвращение. Нежеланието да бъде докосвана от ръцете и устните му.

Чувствуваше, че се задушава, а прегръдката постепенно се превърна в унизителен двубой. Когато дясната му ръка се плъзна към деколтето й, тя събра последните си сили. С рязко движение се освободи и замахна с всичка сила.

Звукът от плесницата и отпечатъците от пръстите й върху бузата му изненадаха и нея самата. За секунди Пиер остана неподвижен. Сега той беше блед почти колкото Клер, а в очите му пламна такъв гняв, че в друг случай тя сигурно би се изплашила. В този миг обаче яростта й надвишаваше неговата. Клер размахваше юмруци като дива котка.

— Веднага отвори вратата, иначе ще викам така, че ще се събере цяла Женева — нареди тя дрезгаво. Разперените й ръце показваха, че е готова всеки момент да се нахвърли с нокти върху лицето му.

— Ще се разкайваш за това — изсъска Пиер, но натисна едно копче на арматурното табло, докато с другата ръка извади от джоба си снежнобяла кърпичка и демонстративно избърса устните си. Клер вече не разбираше какво изобщо беше намерила у него.

— Не ставай смешен, ти… — тя млъкна, защото във възмущението си не намираше думата, която най-дълбоко би го засегнала. Когато лявата му ръка се протегна към нея, тя вече се опасяваше, че е отишла твърде далече, но той само отвори вратата.

— Махай се!

— Нищо не бих направила с по-голямо удоволствие. — Клер изхвърча светкавично на улицата и с отвращение затръшна вратата зад себе си. Моторът изрева, прозорецът се спусна автоматично и край Клер прелетя черната вечерна чантичка, която държеше в ръка, когато Пиер я дръпна в колата. След това той даде газ и тежката лимузина изчезна от погледа й.

Клер вдигна чантичката си и пое дълбоко въздух. Ама че се насади. В себе си нямаше нито стотинка за такси или за телефонен разговор. Тя се съмняваше дали някой от достопочтените женевски шофьори на таксита би я закарал при Жан в този тоалет. Но мисълта да върви посред бял ден пеша из града в тази предизвикателна рокля също не беше особено приятна. Какво, по дяволите, трябваше да направи?

От всички безобразия, които Пиер Делаи досега си бе позволил по отношение на нея, това бе наистина най-голямото. Клер не знаеше какво й се искаше да направи повече — да се разридае отчаяно или истерично да се разсмее.

— Такси, госпожице?

Клер се завъртя на токчетата си и се втренчи в червената спортна кола като в същество от друг свят. Тя сънуваше! Не беше възможно! Всеки момент щеше да се събуди.

— Ей, какво има? Да не искаш да пуснеш корени тук?

— Филип — промълви най-сетне. — Откъде идваш?

— Просто ви следвах, красавице — съобщи й той. — Само се питам какво ще трябва да направя, за да се качиш най-сетне.

Клер тръсна глава, като че ли да прогони обърканите си мисли, и най-после последва поканата му.

— Защо тръгна след мен? — поиска да узнае тя, след като седна.

— Както виждаш, съвсем е наложително някой да се грижи за тебе. Да не си се скарала с шикозния метр Делаи?

Защо той й задаваше такива въпроси?

— Бих искала да знам какво те засяга това.

Филип остана напълно спокоен. Облегна се на седалката и се вгледа в нея с непроницаем поглед.

— Изобщо не ме засяга. Но видът ти показва, че едва ли сте си разменяли любезности. Пораздърпаният ти тоалет и неговото кавалерско отношение говорят достатъчно ясно за кавга и злополучен двубой. Какво те свързва още с Пиер Делаи?

Клер дръпна надолу сенника на стъклото пред себе си и огледа останките от своите някога елегантно подредени къдрици. Въздъхна дълбоко.

— Не искам да говоря за този господин, не разбираш ли? Пиер Делаи е минало. Приключено веднъж завинаги. И никакви продължения на романа.

— Нямам впечатлението, че той е приел този факт.

— Все ми е едно.

— Наистина ли се карахте само по сърдечни въпроси? Не мислех, че е толкова чувствителен.

Клер разтриваше пулсиращите си слепоочия с върховете на пръстите си и се питаше защо Филип я измъчва така. Упоритостта му я учуди и ядоса. Нима нямаха и по-важни проблеми, вместо да обсъждат Пиер Делаи!

— Остави ме на мира, Филип. Искам да забравя този тип и повече да не мисля за него.

С крайчеца на очите си тя забеляза, че бръчките край устата му станаха по-дълбоки. Видя, че и той прави усилие, за да остане спокоен. В движението, с което хвана кормилото имаше нещо гневно и напрегнато.

— Това не са празни приказки, Клер. Моля те, не се дръж като малко разглезено момиченце. Трябва да отговориш на въпросите ми. В противен случай наистина ще ме ядосаш много.

Клер отметна глава.

— Да не си полудял? Защо днес всички ми обещават само хубави неща? Пиер вярва, че се разкъсвам от разкаяние, а ти ме заплашваш с твоя гняв.

Филип очевидно се опитваше да съхрани последните остатъци от търпението си.

— Ще ми кажеш ли най-после какво искаше Делаи от тебе, твърдоглаво създание? Не забелязваш ли, че всичко е изписано на лицето ти? И че не си от хората, които могат да се впуснат в подобни тъмни афери без угризения на съвестта.

— Какво си въобразяваш? — избухна Клер.

Филип я хвана за раменете и я разтърси.

— Моля те да се вразумиш! Ти си в ужасен капан и всяка помощ може да ти бъде от полза. Само не бъди така упорита.

— Ей, я ме пусни!

Тя се освободи от ръцете му и посегна към малката чантичка, която още веднъж се беше озовала на пода. Вдигна неодобрително вежди, когато видя мръсните петна върху кадифето.

— Съмнявам се дали това луксозно нещо все още става за снимки. Междувременно Жан или се е хвърлил в езерото, или сериозно обмисля смяната на професията си.

— Клер…

Тя не желаеше повече да разговаря с него. Не му отговори, а само си играеше със закопчалката на чантата. Филип взе ръката й.

— Мисля ти само доброто. Аз…

Той замълча. Клер бе отдръпнала ръката си и при това неволно бе отворила чантата. Един тежък предмет се плъзна навън, падна върху роклята на Клер и оттам върху синия мокет на колата.

— Какво… — Тя онемя. Бе смъртнобледа.

Филип проследи погледа й и в първия момент също изгуби дар слово. Мина цяла вечност, преди да се наведе.

— Е, мой безмълвен ангел, какво ще кажеш за това?

Саркастичният му тон извади Клер от вцепенението. Тя втренчи очи в искрящото стъкло със семплите стрелки, в нежно проблясващата платинена гривна, чиято форма бе колкото опростена, толкова и изящна.

— Часовникът? — прошепна тя. — Как се е озовал в моята чанта, Филип?

Някакъв неясен звук се изтръгна от устните му, преди да успее да проговори.

— Ангел мой, ти наистина имаш нерви като въжета. Сега само кажи, че нямаш понятие как това бижу се е оказало в чантата ти.

— Но точно това казвам. — Клер го погледна умолително. — В чантата нямаше нищо, Филип. Абсолютно нищо, дори и носна кърпичка. Чисто декоративен елемент към роклята ми. Изключено е часовникът да е бил там през цялото време.

— Клер — Филип я хвана за китките и я погледна в очите. — Моля те, сега не съчинявай приказки. От самото начало ми беше ясно, че имаш нещо общо с изчезването на часовника. Той не би могъл да се изпари, без ти изобщо да забележиш. Моля те кажи ми истината! Трябва да го направиш, ако искаш да ти помогна.

— Коя истина? — Клер напразно се опитваше да подреди мислите си. Правилно ли го разбираше? Филип я подозираше, че е откраднала часовника? Но защо? Какво би могла да направи с него? И как доказателството за това изведнъж се бе оказало в чантата й. — Не разбирам какво искаш от мене. Нямам представа как този часовник е попаднал в чантата ми. Нищо повече не мога да ти кажа. Зная само онова, което ти току-що видя.

Филип изведнъж се отказа и завъртя ключа на автомобила. Моторът изрева и той скоро се нареди в редицата коли по пътя за кея „Уилсън“.

— Така няма да стане, малката. Сега ще дойдеш при мене и ще изясним нещата на спокойствие.

— При тебе? Какво значи при тебе? — Клер имаше чувството, че постепенно полудява. — Трябва да се върна при Жан, не мога да го изоставя така.

— Ще направим голяма услуга на брат ти, ако успеем да се оправим в този хаос. В твоето жилище няма да си в безопасност. Съучастниците ти сигурно вече го наблюдават.

— Какви съучастници?

Днес тя вече бе обвинила Пиер, че я въвлича в лош криминален филм, но при Филип това подозрение се натрапваше още повече. Нима бе нейна вината, че всеки мъж, в когото се влюбеше, в крайна сметка се оказваше мошеник. Филип бе потънал в мълчание, тя също не каза нищо повече, докато той не зави към гаража на аристократичния хотел в Югендстил, където очевидно живееше.

Асансьорът ги заведе на петия етаж и Клер се зарадва, че никой друг не се качи. В момента изобщо не би могла да понесе любопитни погледи.