Мари Кордоние
Обичам те, проклетнико (10)

10.

Необичаен камбанен звън събуди Клер.

Тя скочи от възглавниците и се опита да се ориентира. Къде се намираше? Стените на чуждата спалня, облицована в кремаво и жълто й бяха съвсем непознати. На едно широко платно с маслени бои между двата френски прозореца възпълна дама се загръщаше в нещо като бял чаршаф.

С усмивка Клер отново се плъзна между възглавниците.

Спалнята на Филип. Само можеше да се надява, че стаите са обзаведени по този начин. От хотела и че в собственото си жилище той няма да настоява за закръглени красавици в златни рамки.

Камбаните, които чуваше през полуотворения прозорец, сигурно бяха на близката катедрала „Сен Пиер“. Бе твърде късно, за да брои ударите, но че беше утро, в това нямаше съмнение. Къде беше Филип? Възглавниците до нея бяха разбъркани и тя още веднъж откри една бележка на нощното шкафче, което по-скоро плуваше до леглото, отколкото да стои там на тънките си като вретена струговани крачета от черешово дърво. Сутрешните изчезвания очевидно бяха част от навиците на Филип.

Клер любопитно разгърна листа.

„Скъпа, трябва да изляза за малко. Ужасно бързам. Филип“

Е, по-кратко едва ли можеше да се формулира. Малко разочарована, тя тръгна към банята и колебливо се спря на прага. Помещението от полиран мрамор и блестящ метал изглеждаше твърде необитавано. Недокоснати хотелски опаковки със сапун, шампоан, тоалетно мляко и гел подредени в кошничка, грижливо сгънати хавлии и кърпи върху поставката.

Клер отвори шкафа с огледалото. Обвити в целофан чаши, пасти и четки за зъби. Нищо друго. Нито самобръсначка, нито някаква лична вещ.

Клер усети, че нещо я души в гърлото. Уви се в една от големите хавлии и се върна обратно в спалнята. Все по-бавно тя започна да отваря вратите на шкафовете една след друга. Нито костюм, нито бельо, нито дори носна кърпичка. Филип си беше отишъл!

Трябваше да направи усилие, за да отиде в дневната. Черната чантичка беше върху масата. Отворена. Изобщо не се изненада, че беше празна. Филип Равон я беше напуснал и естествено бе взел часовника със себе си.

„Ужасно бързам!“ Естествено, че бързаше да занесе плячката си на сигурно място. За него тя бе по-важна от жената, която уж обичаше. Откритието, че го бе изгубила, че той бе подъл лъжец й причини такава болка, че тя глухо простена. Трябваше да се подпре с ръка на масата, защото стаята се завъртя пред очите й.

Поемайки с усилие въздух, Клер се помъчи да преодолее шока. В момента имаше само една възможност. Просто да не мисли за това. Да се съсредоточи върху непосредствените неща. Да се преструва, че Филип Равон не съществува.

Облече се с треперещи пръсти. Искаше само едно — да се махне. Колкото се може по-скоро вън от този апартамент. Да забрави мястото на своето унижение и да си отиде в къщи.

Беше й все едно какво мислеха хората за нея, когато в ранния утринен час прекоси салона на хотела във вечерна рокля и с разпуснати буйни коси. Шофьорите на таксита, които чакаха на опашка пред главния вход на това аристократично убежище, бяха свикнали с необикновените гости. Младият студент, който остави настрана утринния си вестник й кимна приятелски, щом му каза адреса на ателието на Жан в Коантрен.

Но опитът му да започне разговор с атрактивната си пътничка се провали още в самото начало. Клер се бе втренчила с невиждащи очи в класическите фасади по улицата. В съзнанието й се появяваха и изчезваха откъслечни картини. Топлината в очите на Филип, ръцете му върху тялото й, клетвите, които й бе шепнал. Лъжа! Всичко е било лъжа!

Дланите й се отваряха и затваряха съвсем несъзнателно. Опустошителната смесица от изгарящо разочарование, тлеещ гняв и сурови самообвинения я накара да се почувствува съвсем зле.

— Стигнахме, мадам — шофьорът изключи брояча и Клер извърна към него смъртнобледото си лице.

— Момент, моля…

Измъченият й вид предизвикваше такова състрадание, че той не протестира, когато тя слезе, без да плати, и натисна звънеца под дискретната табелка „Ателие Жан Белмон“.

Мина известно време, преди Шарис да отвори вратата. Една сияеща Шарис, която носеше халата на Жан.

— Моля те да платиш таксито, защото нямам никакви пари — каза Клер и мина покрай нея.

— Но слушай, както виждаш не съм облечена и освен това…

Клер не слушаше протестите на Шарис.

„Нещо лошо е станало — мислеше си Шарис. — Нещо, което е свързано с вчерашното изчезване на Клер.“ Тя бе разпознала в последната секунда Пиер Делаи зад кормилото на колата и проклятията на Жан, когато му разказа какво е видяла, просто нямаха край. Трябваше да нарушат срока и…

— Какво става, трябва да получа 36 франка от госпожата.

Шофьорът на таксито бе напуснал колата и Шарис нервно уви халата около тялото си.

— Един момент, мосю, сега ще донеса парите.

Младежът отгатна акцента й.

— Побъркан народ са тези американци… — но десетте франка бакшиш видимо го успокоиха.

Той се сбогува любезно и най-сетне се махна. Шарис хукна към жилището на Жан, изгаряща от любопитство. Тя чу смаяния му въпрос.

— Какво ми разправяш през цялото време за Равон. Мислех, че си била при Пиер. Шарис го е видяла. Казвам ти честно, че това е последният път, когато работя с членове на семейството. Ужасно много те обичам, сестричке, но след такова нарушение на договора бих уволнил безпощадно всеки професионален модел.

Упреците му просто рикошираха в Клер. Тя се владееше. Вече нищо не можеше да я засегне.

— Не ти остава нищо друго, освен да ме уволниш, Жан. Аз намерих часовника и го загубих отново. Поради собствената си глупост. Проиграх шанса да избегнем неприятностите със „Селект“. Ще трябва веднага да уведомиш рекламната агенция.

Шарис не вярваше на ушите си.

— Ти си намерила часовника? Но откъде? Къде е бил?

Клер изпадна в паника. Да отговори на този въпрос би означавало да насъска полицията по петите на Филип. Едно нещо беше да мрази този мъж и съвсем друго да го предаде. Защо не можеше да го направи? Собствената й слабост я огорчи, но не произнесе нито дума.

Шарис не знаеше какво й се бе случило, но виждаше, че е на предела на силите си. Тя прекъсна разпита.

— Само без паника. Сега е осем часът. По това време няма да намериш никакъв шеф в която и да било рекламна агенция по света. Можем на спокойствие да решим какво да правим. След закуска. Имам чувството, че се нуждаеш от едно кафе.

Клер почувствува, че й олеква от спокойния, почти делови тон на Шарис. За да отдалечи за малко грижите си, тя дори си позволи една шега.

— Откога деловитата мис Едмон отговаря за твоята закуска, братко?

Наистина Жан все още можеше мъничко да се изчервява! Клер от все сърце се радваше за двамата. Те се допълваха много добре, работеха отлично и въобще бяха една чудесна двойка.

— Мисля, че е по-добре да се погрижиш за себе си, малката. Изглеждаш доста раздърпана. Може би Шери ще ти даде някакви дрехи. Не си облечена най-подходящо.

Клер почти се изгуби в зелената тениска на Шарис, а за да задържи джинсите на тънката си талия, трябваше да ги опаше с един широк колан. И все пак сега, изкъпана, сресана и с чисти дрехи, се чувствуваше далеч по-добре. Не докосна кифлите, които й поднесе Шарис, а изпи само три чаши кафе. Сърцето й заби ускорено, а ръцете й силно затрепериха. Тя ги мушна в джобовете на панталона.

Жан и Шарис си размениха мълчаливи погледи и чакаха Клер да заговори. В този момент иззвъня телефонът. Клер видимо се стресна.

— Какво, не искате ли да се обадите?

Жан вдигна рамене и стана. Той каза името си и известно време само слушаше. После ядосано смръщи чело и веждите му гневно се сключиха. Който и да му се обаждаше, не му казваше нищо радостно. Най-накрая даде един доста рязък отговор.

— Окей. Ще стане, щом като толкова настоявате. Ще бъда точен. — Със стиснати устни тръсна слушалката така, че телефонът издрънча. Последвалата ругатня също не оставяше никакви съмнения.

— Жан? — Шарис изглеждаше разтревожена.

— Можем спокойно да отменим тайната си конференция — изсъска той. — Ръководството на „Селект“ току-що ме помоли да приключа предсрочно.

— О, небеса! Защо?

— Нямам понятие. Но те искат да им занеса всички направени досега снимки и всички предоставени на разположение часовници модели. Всички, разбирате ли вие двете?

— Кога? — въпросът на Клер бе едва доловим.

— След три часа, мили дами. В единадесет. За ателието Белмон единадесет часа е вече обед.

— О, боже! — прошепна Шарис.

— Не вярвам, че той ще ни помогне — подметна мрачно Жан. — Но кажете ми, как да обясня на един нормален човек, че сестра ми чисто и просто е забравила къде е оставила един часовник, който само като модел струва милиони.

Клер овладя треперенето на ръцете си и ги сложи отляво и отдясно на чашата за кафе на масата.

— Ще те придружа — обяви тя.

— Защо? Да не искаш да си направиш харакири с ножа за отваряне на писма, за да умилостивиш акционерите на „Селект“?

— Не говори глупости — отвърна му. — Все пак съм адвокат и няма да ти навреди, ако при този разговор имаш някаква подкрепа.

— И аз от това се страхувам — съгласи се Шарис. — Съвсем сме се насадили. Какво става с Филип, можеш ли да се свържеш с него? Мисля, че той също трябва да знае. Ще бъде следващият, когото ще привлекат под отговорност.

Клер потисна отчаяното си желание да захлупи лице в ръцете си и да заплаче. За какво? За бъдещето си, което никога нямаше да сподели с Филип? За пропуснатата си любов, за безмилостната страст и за пропиляната нежност? Вцепенените й черти не издаваха нищо.

— Нямам представа къде е Филип Равон, Шарис. Но ще ти бъда благодарна, ако ме закараш до вкъщи. Трябва да се възстановя и да се подготвя, ако искам да помогна на Жан при „Селект“.

— Направи го — кимна Жан. — Аз трябва да отида бързо в лабораторията и да взема последните филми. Казвам ти, че ще съм щастлив никога вече да не чуя името „Селект“ през целия си живот.

 

 

Карузо посрещна Шарис и Клер дълбоко обиден. Добре закръглената му фигура му бе позволила да прекара вечерта и утрото ненахранен, без особени проблеми, но той просто не беше свикнал на подобно отношение. Погледна Клер с присвити очи, а след това й обърна гръб и изчезна в кошчето си. Нито тракането на паничката за храна, нито бръмченето на електрическата отварачка за консерви можаха да го накарат да дойде в кухнята.

— Сигурно е ужасно сърдит — констатира Клер и се отказа от усилията си. Занапред щеше да има достатъчно време да се погрижи за чувствителната котешка душа на Карузо. Но в момента трябваше да върши по-важни неща.

След като тя влезе в банята, Карузо изскочи от своето ъгълче и се настани в скута на Шарис. Мъркайки силно, той й позволи да го погали, наслаждавайки се на вниманието й.

— И ти си ми един — играеше си с него Шарис. — Бих искала да можеш да говориш. Поне дотолкова, че да можеш да ми обясниш какво става с Клер. Както ясно ми показваш, тази нощ не си е била вкъщи. Къде е била? При Пиер Делаи или при Филип?

Шарис си спомняше твърде добре разговора си с Клер за двамата мъже. Подозираше, че Клер е била с Филип, но защо бе заминала с Пиер Делаи? И как трябваше да разбира думите й, че е намерила часовника, а после отново го е изгубила на фона на тази на пръв поглед само любовна история?

Клер излезе от банята и на път за спалнята хвърли унищожителен поглед към Карузо.

— Мъже!

Шарис духна един кичур коса от челото си и се загледа след нея.

— Това бе съвсем ясно, котараче, не намираш ли? Барометърът показва буря не само заради изчезналия часовник, можеш да ми вярваш.

Но Клер отказваше на всеки рафиниран опит на Шарис да я заговори. Чувствуваше се като препълнена стъклена кутийка. Само един грам повече и би се пръснала на хиляди парченца. Беше на границата на това, което можеше да понесе. Но преди всичко бе длъжна да помогне на Жан да излезе от трудната ситуация. В края на краищата, тя му бе създала тези проблеми с лекомислието и доверчивостта си.

После можеше и да се погребе. Щастливата увереност, която Шарис излъчваше, след като най-после се бе озовала в обятията на Жан, не я правеше подходящ събеседник за една жена, преживяла пълно крушение на чувствата си. Освен това Клер все още се питаше как трябва да се аргументира пред „Селект“. Намираше се в безизходица — изправена бе пред избора да предизвика уволнението или на брат си, или на човека, когото обичаше. Бе се доверила сляпо на един мъж и бе тръгнала след него, без да го пита накъде я води. На един мошеник. На един крадец. И с това способността й да се доверява на някого бе разрушена завинаги.

Тъмносивият, почти черен строго скроен костюм подхождаше напълно на мрачното й настроение. Обикновено го носеше с розова блуза, но днес предпочете класическата бяла с мъжка кройка. Трябваше да изглежда сериозна, недостъпна и компетентна. С гневни движения прибра косата си назад и я вдигна в семпъл кок. Малко грим прикри неестествената й бледност, но остави очите си негримирани, а на устните сложи само безцветен гланц. Една обработка, която прогони и последния жив тон от лицето й. Дори синьо-зелените й очи този предобед изглеждаха угаснали и безжизнени.

Тя се огледа критично, преди да кимне доволно. Когато се приближи до Шарис, вече носеше тъмните очила, които прикриваха очите й.

— Можем да тръгваме.