Сузана Киърсли
Пръстенът на София (7)

5.

Джейн, агентката ми, остави настрана последната страница и подви крака под себе си във фотьойла в моята всекидневна.

— И си написала всичко това само за два дни? Трябва да е над трийсет страници.

— Трийсет и една — отвърнах гордо, докато влачех един дървен стол към входната врата, за да се кача на него и да захраня металния брояч.

— Не си спомням някога да си писала толкова бързо.

— Защото не съм. И чувството е страхотно, наистина. Разказът като че ли просто избликва от мен. Думите сякаш излизат от мозъка ми и текат като река надолу по пръстите ми, а повествованието върви толкова гладко. Радвам се, че предложи жена.

— Е, да — измърмори сухо Джейн — и от мен има полза понякога. — Отново запрелиства страниците, като че ли и тя като мен не можеше да повярва, че наистина са там. — С тази скорост ще приключиш книгата за един месец.

— О, съмнявам се. — Олюлях се на стола и се улових за касата на вратата, за да запазя равновесие. — Когато стигна до средата, сигурно ще забавя скоростта. Все така става. А освен това този нов ъгъл ме отвежда към сюжетни линии, за които не съм направила проучвания. Прекарах почти цялото си време от започването на книгата досега, като четях за френската страна на начинанието, как са изглеждали събитията от гледна точка на Натаниъл Хук и с какво се е занимавал той в Париж. Разбира се, знаех някои от нещата, които са се случвали в Единбург сред якобитите, но не знам почти нищо за Слейнс и какво е ставало тук, с изключение на онова, което е написал Хук. Ще трябва да се поразровя.

— Твоят капитан Гордън ми харесва — отсъди Джейн. — Интересен характер, който усложнява действието. Истински ли е?

— Да. Извадих късмет, че си го спомних. — Монетите паднаха една по една в брояча и тънката игла, започнала да се накланя към знака „празно“, неохотно отскочи нагоре. — Странно е как понякога в ума ти изникват най-случайни неща. В документите на Натаниъл Хук на няколко пъти се споменава за Гордън, но без подробности, а и Хук така и не споменава първото му име, ала явно ми е направил впечатление.

Тя ме гледаше с любопитство.

— Защо тогава си го кръстила Томас? Мислех, че имаш твърдо мнение по отношение на наименуването на историческите личности, че не бива да си играем на предположения.

Джейн имаше право. Обикновено оставях мястото за малкото име празно, докато не го уточня. Този път обаче…

— Той искаше да бъде Томас — това беше единственото обяснение, което можех да й дам, — затова му позволих. Винаги мога да го променя по-късно, когато разбера какво е било наистина малкото му име.

Името на кораба му — „Крал Уилям“ — също бе плод на въображението ми, но знаех, че това е лесно поправимо. Британският флот поддържа архивите си в изряден ред, така че все някъде щях да го намеря.

Джейн предложи:

— Щом така и така си се заела с това, трябва да промениш също и името на неговия „млад колега“. Капитан Хамилтън. Вече имаш херцог на Хамилтън, така че не можеш да създадеш друг Хамилтън. Ще объркаш читателите.

— О! Дори не бях забелязала. — Това бе един от лошите ми навици — да използвам имена, които ми допадат, по няколко пъти. В една от първите ми книги някак се появиха двама герои на име Джак, които се подвизаваха навред и объркваха читателите. И тогава Джейн бе тази, която забеляза грешката, и то в последния момент. — Благодаря — казах й и започнах да търся тетрадката си, за да си го запиша.

Записването в тетрадката бе единственият начин да постигна някакъв ред в хаоса. Някога тъпчех джобовете си с тонове бележки и надраскани парчета хартия. Сега обаче записвах всички хрумнали ми мисли във връзка с героите и сюжета в стара тетрадка със спирала, където държах и фотокопираните страници от книгите, които бях използвала за разследването, и картите и хронологията на събитията, които щях да използвам, докато разказът ми придобива плът и форма. Идеята да използвам тетрадка ме осени, когато се сетих за папките на баща ми, изпълнени с безброй страници семейна история, грижливо поддържани и разделени на графи по начин, който удовлетворяваше чувството му за ред. През целия си живот татко бе работил като инженер, отговаряше за строежите на разни обекти и нуждата да се сражава с хаоса с помощта на логиката отстъпваше само на удоволствието, което изпитваше да прави всяка повърхност по пътя си гладка.

Опитах се. Прелистих тетрадката си на графата, озаглавена „За проверка“ и надрасках вътре имената на капитан Гордън, на неговия кораб и на капитан Хамилтън.

— Значи мислиш, че е добра? — попитах.

— Обожавам я. Фантастична е. Само че не ти трябва аз да ти го казвам — усмихна ми се Джейн като майка, която гълчи дете. — Ама и вие, писателите, с тази ваша вечна неувереност, честно. Ти сама го каза — изпитваш чувството, че създаваш нещо прекрасно.

— Казах, че чувството, което изпитвам, докато го пиша, е прекрасно. Това не означава, че историята е добра.

— Хайде, стига. Знаеш, че е.

— Добре — съгласих се, — и аз мисля, че е фантастична. Но ми е приятно да го чуя и от някой друг.

— Неувереност — повтори тя.

— Нищо не мога да направя. — Въпросната неувереност бе част от професията, последица от цялото време, прекарано само с белите листи хартия, които трябваше да превърна в книга. Понякога се чувствах като момичето от приказката за Румпелщилцхен, заключено сам-самичко с нареждането да изпреде злато от слама. — Никога не съм сигурна — продължих, — че ще успея да доведа историята до края й.

— Но нали винаги успяваш — изтъкна Джейн. — И то удивително.

— Е, благодаря.

— Трябва ти обаче почивка. Мога да те заведа на обяд.

— Няма проблеми, не е нужно да излизаме. Мога да ти стъкмя един сандвич.

Тя се огледа наоколо.

— С какво?

Едва когато се огледах около себе си, осъзнах, че почти съм привършила запасите, с които Джими Кийт беше заредил кухнята ми. Всичко, което ми бе останало, бе три филии хляб и едно яйце.

— О — казах, — май ще трябва да отида да купя някои неща.

— Точно това ще направим — заяви Джейн, — като се връщаме от обяд.

След обяда обаче успях да я убедя отново да се качим до Слейнс. Този път тръгнахме от селото по пътечката, която започваше от Мейн Стрийт. Тя ни поведе през гората — същинска плетеница от дървета — зад Уорд Хил, където малък, тих поток течеше през сухо дере и се вливаше в морето. Прекосихме го по един малък мост и продължихме по пътеката нагоре по хълма, който се променяше от груба, обрасла с храсти земя в истинска скала, когато се изкачихме над нивото на гората. Още един завой и бяхме на билото. Морето бучеше далеч под краката ни, а замъкът Слейнс се възправяше пред очите ни. Вървенето тук не беше тежко, както често става с крайбрежните пътеки, но на места почвата беше хлъзгава и Джейн на два пъти почти загуби равновесие близо до ръба.

— И през ум да не ти е минало — изсумтя тя — да се катериш тук сама.

— Звучиш точно като майка ми.

— Майка ти е разумна жена. Искам да кажа, само се огледай. Що за лунатик би си построил дом точно на ръба на скалата?

— Ами такъв, който иска домът му да разполага с добра естествена защита.

— Но тази защита не е чак толкова добра. Ако враговете ти се появят по сушата, значи са те хванали в капан. Няма къде да отидеш.

Тя отново погледна надолу към яростните талази, разбиващи се в скалите далеч под краката ни, и видях, че гледката й се отразява зле. Не очаквах, че ще се уплаши от височината. В крайна сметка тя бе летяла с Алън и знаех, че двамата са вършили доста щури неща по време на почивките си като катерене по скали и скокове с парашут по бреговете на Амазонка.

— Добре ли си? — попитах.

— Да. — Но повече не погледна надолу.

Самата аз се чувствах в стихията си. Обичах грохота на морето и острия вятър, който духаше в лицето ми; краката ми се движеха по пътеката уверено, като че ли познаваха всяко камъче по път.

Нямаше други отпечатъци, освен нашите, а в меките, кални участъци не се виждаха и следи от кучешки лапи. Което не бе изненадващо, тъй като нямаше причина да вярвам, че мъжът, на когото се бях натъкнала на паркинга онзи първи ден, мъжът, когото бях помолила за помощ, прекарва цялото си време, и то всеки ден, тук горе. Можеше дори да не е местен. Не го бях виждала в града, въпреки че се бях оглеждала за него, поради единствената причина, че усмивката му ми хареса.

И сега се заглеждах, но когато не го видях на върха, се постарах да не издам разочарованието си. Джейн обаче веднага го забеляза; тя никога не пропускаше да научи всичко, ако проявях интерес към някой мъж. Не исках да почне да ми задава въпроси. В крайна сметка нямах какво да й кажа — бях го срещнала само веднъж. Не знаех дори името му.

— Защо въздъхна? — попита Джейн.

— Въздъхнала ли съм?

— И то тежко.

— Е, просто се огледай — казах и разперих ръце към гледката. — Виж колко е красиво.

Този следобед руините изглеждаха далеч по-самотни. Нямаше други посетители, освен нас. Вятърът виеше около високите стени от червен гранит и ни последва, когато тръгнахме по обраслите с трева подове на това, което някога е било коридори. Исках да видя дали останките са запазени достатъчно, за да преценя какъв е бил оригиналният план на първия етаж, а Джейн, вече по-спокойна, след като се бяхме поотдалечили от ръба на скалата, с готовност се включи в играта.

— Смятам — започна тя, — че това вероятно е била кухнята. Има остатъци от комин, а само погледни колко е голямо огнището.

— Не знам — поклатих глава и продължих напред. — Според мен кухнята може да е била някъде по-надолу, близо до конюшните.

— А какво те кара да мислиш, че това тук са били конюшните?

Джейн не беше убедена, а и аз знаех, че позволявам на къщата, която бях изградила във въображението си предната нощ, докато пишех сцените със София в Слейнс, да повлияе на представите ми. В този край на замъка нищо не ни подсказваше какви са били стаите, през които минавахме — те представляваха просто лишени от покрив правоъгълни помещения с рушащи се стени и нищо повече. Все пак обаче прекарах няколко минути в щастливо обикаляне напред-назад, докато намествах въображаемите си стаи в истинските — в тези тук.

„Спалнята на София — реших — може да бъде в тази висока квадратна кула, изправена гордо в ъгъла на замъка, срещу скалите.“ Не виждах как бих могла да вляза вътре, но въображението ми можеше само да си изгради подробностите и да предположи какъв е изгледът оттам. „А там, долу, в края на онзи дълъг коридор с всички тези врати, може да е трапезарията“ — продължих наум, докато прекрачвах през тясна сводеста врата в просторната стая, харесала ми толкова много при първото ми посещение тук; онази, в която бях видяла следите от мъжа и кучето и от която се откриваше невероятна гледка към морето. Навярно това е била приемната. Е, всъщност под приемната, тъй като се намирах на долния етаж на замъка. Лишените от прозорци официални и частни помещения бяха над главата ми, но гледката щеше да бъде същата и от огромния прозорец, който видях високо на стената. Когато замъкът е бил непокътнат, човек е можел да застане пред този прозорец и да насочи поглед на изток, към блестящата слънчева пътека, танцуваща по вълните чак до хоризонта.

Самата аз гледах натам, когато Джейн застана до мен.

— Какво? — попита тя.

Обърнах се и я погледнах объркано.

— Моля?

— Какво е толкова интересно?

— О! Нищо. Просто гледах. — Но отново извърнах глава и се загледах за миг към чертата, където небето и морето се сливаха, като че ли изпитвах нужда да се уверя, че там няма нищо.

 

 

Джейн си тръгна точно в два следобед, а аз отидох в Крудън Бей да си купя храна за вечеря. Никога не съм обичала да пазарувам в големите модерни супермаркети — минаваше цяла вечност, докато намериш нещо — затова се зарадвах, когато открих един малък магазин на Мейн Стрийт. Не ми трябваше кой знае какво, просто няколко ябълки, една пържола и още един хляб. Магазинерът бе приятелски настроен и тъй като лицето ми му беше непознато, ме попита откъде съм. Бяхме потънали в задълбочено обсъждане на Канада и на хокея, когато вратата се отвори със замах и вятърът довя вътре Джими Кийт.

— О-о! — Той изглеждаше доволен. — Търсих те.

— Така ли? — учудих се аз.

— О, да. Вчера бях в хотел „Сейнт Олаф“ и намерих няколко души, дето ще ти помогнат за книгата. Направил съм ти мъничък списък.

„Мъничкият списък“ на Джими съдържаше поне половин дузина имена. Той ми ги прочете и ми обясни така подробно кой, кой е, че скоро започнах да се обърквам — не знаех дали учителят ми е предложил да ме разведе с колата си из областта, или водопроводчикът. Едно име обаче запомних.

— Доктор Уиър — рече Джими най-накрая — много се интересува от историята на областта. Голям човек е, ще знаеш. Бори се да спаси Слейнс. Тази вечер ще си е у тях, ако искаш да се отбиеш там и да поприказвате.

— Много би ми харесало. Благодаря.

— Има си къща по-нагоре, до Касъл Ууд^[1]. Ше ти кажа пътя, не е трудно за намиране.

Излязох след вечеря. Навън вече бе тъмно и по пътечката от къщичката ми надолу към главния път онова странно неприятно усещане отново ме сграбчи в ноктите си, макар наоколо да нямаше нищо и никой, които биха могли да ме застрашават. Заставих краката си да се движат по-бързо, но усещането ме преследваше по петите като невидима сила чак до пътя, а после се оттегли в тъмнината в очакване… знаейки, че отново ще има шанс по-късно вечерта, когато се прибирам вкъщи.