Сузана Киърсли
Пръстенът на София (39)

18.

В Къркубри нямаше железопътна гара, затова взех влака до Дъмфрис, който се намираше близо. Не знаех какво очаквах да открия, когато слязох на перона. Епифания, предполагам; нещо като събуждане на спомени сега, когато се намирах на мястото, където София бе родена и израсла. Само че нямаше нищо, освен приятната малка гара с извивките на коловозите, с перона и със слънцето, нахлуващо през стъкления покрив над главата ми.

Времето наистина бе започнало да става по-меко, а вятърът галеше лицето ми нежно, докато отстъпвах назад, за да позволя на някаква жена да мине покрай мен. Куфарът й на колелца стържеше по плочите на паважа.

— Кари!

Преместих куфара си в другата ръка и се огледах. Никога досега не бях срещала Рос Маклелънд, но с годините си бях изградила представа как изглежда — като по-възрастно копие на баща ми, като човек, когото веднага ще разпозная, тъй като произлизахме от едни и същи хора. Само че човекът, който дойде да ме поздрави, изобщо не изглеждаше така, както си бях представяла. Беше едър и висок, с червендалесто лице, гъста вълниста коса и сива брада, тук-там все още с черно по ръбовете. Ако не знаех предварително, никога не бих отгатнала, че ми е родственик.

Той обаче ме разпозна.

— О, да, жена ми си купува всичките ти книги — каза ми. — Изглеждаш точно като на снимките си на корицата. Това ли е всичко, което си донесла?

— Да. Как е жена ти? — попитах, когато той пое куфара от ръката ми и ме поведе към паркинга.

— Малко по-добре. Подаграта й се обажда. Напоследък имаше такива остри атаки, че едва се движеше, но тази сутрин стана от леглото, а сестра й дойде да постои при нея, така че няма проблеми.

Не бях приела предложението на Рос да отседна в дома му. Когато му позвъних миналата неделя, бях сигурна, че ще ми предложи, но знаех и че жена му не е добре и не им трябва да се обременяват и с гостенка, особено пък такава, която ще стои будна по никое време, за да пише, ще обикаля наоколо, когато всички останали спят, и ще спи до късно. Затова си запазих стая в хотел и при все че Рос възрази, усетих, че в действителност изпитва облекчение.

Разбрах и от начина, по който ми говореше, докато слагаше куфара ми в колата си и се уверяваше, че съм си сложила предпазния колан, че е доволен, задето може да се измъкне за малко от задълженията си на болногледач и да прекара известно време с някого, който споделя любовта му към генеалогията.

Беше ми обещал пълна обиколка наоколо и точно това получих.

Разходката от Дъмфрис бе прекрасна — минавахме през местност, в която се редуваха зелени хълмове и тъмни гори, а на места дърветата се сплитаха над главите ни, за да превърнат пътя в своеобразен тунел. Имаше овце и любопитни, сгушени една до друга крави от Голуей на черни и бели шарки и когато направихме първата си спирка в един малък църковен двор, ни поздрави весела птича песен.

— Ето — Рос посочи към един малък надгробен камък. — Това е твоята Ана Мери Патерсън.

Коленичих, за да разгледам камъка по-отблизо. Беше хванал дебела кора от лишеи, а годините бяха заличили думите така, че вече бяха едва видими.

Рос каза:

— Беше си чист късмет, че успях да го намеря. Няма много камъни на такава възраст, а онези, които са останали, обикновено не могат да се разчетат.

Знаех, че е прав. И все пак имах чувството, че ако се бях опитала, щях да намеря този гроб и сама. Гледката на църковния двор събуди нещо в паметта ми, макар и съвсем слабо. Отново се изправих, погледнах към полята и видях до далечните дървета едно празно място, което ме накара да почувствам студ, като че ли бях стъпила в някоя сянка.

— Имало ли е едно време къща там? Ей там.

Рос не знаеше, но аз бях уверена, че ако някога извадя късмета да се натъкна на някоя стара карта на този район, ще видя на това място къща — къщата на Джон Дръмонд. В съзнанието ми изглеждаше някак подходящо, че времето бе победило и онези камъни, изличавайки всяка следа от злото, разиграло се там.

Нежно докоснах надгробния камък на сестрата на София и почувствах как кръгът се затваря.

Следващата ни спирка бе насред едно поле.

— Виждаш ли това там? — Рос посочи към едно равно място на речния бряг. — Твоят и мой предшественик, старият Хю Маклелан, е имал ферма там. Тук са се родили синовете му и тук е умрял, преди да изпратят момчетата да живеят в Ирландия, сред шотландците от Ълстър.

Знаех тази история. Дейвид Джон Маклелънд — кога и защо е променил изписването на името си така и не разбрахме — бе заминал за Ирландия заедно с брат си Уилям и бяхме загубили следите им, докато и двамата не се бяха върнали, за да си намерят шотландски съпруги. Уилям бе срещнал жена си пръв и вероятно за разочарование на шотландските заселници в Ирландия бе останал в Къркубри. Но не за дълго; бе умрял млад, оставяйки само един син да продължи семейното име и онази линия на рода, чиято издънка бе Рос.

— Искаш ли да видиш къщата, където е живял Уилям след завръщането си от Ирландия?

Това не бе моят клон от родословното дърво, но Рос изглеждаше толкова доволен от компанията ми, че казах „да“, след което се отправихме по най-краткия път до Къркубри.

Това бе едно от най-красивите места, които някога бях виждала, с построените съвсем близо една до друга къщи, боядисани в меки жълти и сиви, розови и сини тонове — някои варосани, други с оставен открит червен или тъмен камък, с прясно боядисаните рамки на прозорците и спретнати железни щори, подредени в редица, с комините с техните покривчета.

Хай Стрийт се отличаваше с Г-образната си форма и при все че видях няколко магазина и делови сгради, ми се стори, че кварталът представлява почти изцяло жилищна зона.

— Да, винаги е било така — обясни ми Рос.

Откара ни покрай старинната сграда на съвета с високата й кула, а после покрай ъгъла, където тясната улица стана още по-тясна поради многобройните паркирани коли, намери място да паркира и той между тях и двамата излязохме.

Къщата, която бяхме дошли да видим, беше каменна, квадратна сграда, сгушена близо до съседките си, с боядисана в яркозелено врата и отворени прозорци, за да пропуснат топлия пролетен въздух.

Рос й хвърли един поглед.

— Имай предвид, че не съм сигурен, но от някои писма, които успях да намеря и в които се описва къде е била разположена къщата му, мисля, че е живял точно тук. Жалко, че не дойде миналата година, щях да те заведа вътре — тогава сградата беше пансион. После обаче я купи един момък от Глазгоу. Артист. Сега тук живеят цял куп артисти.

Спрях да вървя. Подухна ветрец и нещо се раздвижи — достатъчно, за да ме накара да извадя фотоапарата си и да направя няколко снимки на улицата, на вратите, на прозорците… и по-точно на един отдалечен прозорец. Обърнах се към Рос:

— Предполагам, че Дейвид Маклелънд също е бил тук в един или друг момент.

— Да, възможно е.

Беше малко повече от възможно, помислих си. И съжалих, че в мига, преди Рос отново да възобнови разходката ни, просто не пристъпих напред, не почуках на зелената врата и не попитах артиста от Глазгоу дали не мога да видя предните му стаи и стаята в най-отдалечения ъгъл на къщата, където прозорецът като че ли ме наблюдаваше като кротко, знаещо око.

Тази нощ бях неуморима.

Исках да заведа Рос на вечеря в знак на благодарност заради разходката, но той бодро бе отклонил предложението ми.

— Не, не, няма нужда. Сестрата на жена ми вече със сигурност е вперила поглед във вратата, достатъчно се забавих и така. Но — увери ме той — за мен бе удоволствие да се запознаем, скъпа моя.

Ръкуването ни най-естествено се превърна в прегръдка.

— О — каза той и се отдръпна, за да може да бръкне в джобовете на палтото си, — почти забравих. Исках да ти дам един каталог.

— Каталог ли?

— Да, за търга. Миналата седмица изпратих един на баща ти, но си помислих, че може да искаш и ти да имаш. Става въпрос за нюйоркските Маклелъндови — обясни той. — Том и Клер.

— О, да.

Том бе далечен братовчед на баща ми и също като нас можеше да проследи родословното си дърво до София и Дейвид. По някакъв незнаен начин неговият клон на фамилията бе успял да се добере до повечето от семейните реликви — единственото забележително изключение бе семейната библия — и Том и жена му често се освобождаваха нехайно от един или друг предмет, за да поддържат екстравагантния си начин на живот. Това караше баща ми направо да побеснява, защото често разбирахме, че е имало търг едва впоследствие.

Погледнах към корицата на каталога, за да видя датата на търга — следващия петък, а Рос побърза да ме успокои:

— О, да, изпратих го по пощата на баща ти веднага щом отворих плика. Том вече го е правил толкова пъти, че трябваше да изляза един ход пред него с аукционната къща. Всеки път, когато се заемат с нещо във връзка с Маклелъндови, те ми изпращат каталог.

— Умно — усмихнах се. — Учудвам се, че на Том и Клер са им останали неща за продаване. Човек би си помислил, че досега вече са разпродали всичко.

— О, този път не е много — само една-две маси и няколко бижута. Но си помислих, че ти и баща ти все пак ще искате поне да видите снимките.

Благодарих му и прибрах каталога в чантата си. След вечеря излязох на разходка и цял час седях на една пейка отзад в Църквата на сивите монаси близо до пристанището. Това пристанище съвсем не изглеждаше така, както си го представях след всички изчетени исторически книги. Смяташе се, че преди векове големият шотландски патриот Уилям Уолъс е отплавал именно оттук след провала си във Фалкърк, за да избяга в безопасност на континента, а неговият най-голям враг, английският крал Едуард I, веднъж е дебаркирал с целия си флот от над шейсет кораба в Къркубри, затова си бях изградила образа на пристанище като тези на морските градове, но това изобщо не беше такова. Брегът на реката беше почти гол — само една стена, където да акостират лодките. А при нисък прилив тези лодки щяха да останат в плитчините, а всички по-големи съдове щяха да бъдат принудени да чакат на котва в дълбоката среда на реката.

Но въпреки това, когато примигнах, лесно си представих кораби, които преминават по реката, идвайки откъм морето, за да потърсят подслон и да разтоварят стоките си. Градът навярно се бе променил от това време. Електроцентралата от дясната ми страна и мостът, извит над завоя на реката, тогава със сигурност не са били там, но ако се абстрахирах от всичко това, можех да си представя, че виждам онова, което е виждала София, когато е седяла на това място зад дърветата преди триста години и се е взирала към река Дий. Отсрещният бряг бе неподвижен и спокоен, зелените му хълмове се издигаха плавно през по-дълбоката зеленина на дърветата над една бяла ферми, а една малка лодка минаваше покрай нея по вълните на прилива.

Не бях толкова сигурна за църквата зад гърба си; Рос ми бе казал, че е била възстановена по някое време през осемнайсети век и не е първоначалната сграда, но бях уверена, че замъкът, който изглеждаше дори още по-висок зад нея, бе нещо, което е било познато на София. Замъкът на Маклелан, наречен с името на собственото ми семейство, при все че все още не бяхме успели да открием никаква документирана връзка между нашите Маклелъндови и мъжа, построил замъка. Също като Слейнс, и този замък бе пострадал от унижението да загуби покрива си и така се бе превърнал в руина. Но дори и така, като се вземе предвид фактът, че покривът на замъка на Маклелан бе съборен почти двеста години преди този на Слейнс, сградата, изглежда, се справяше превъзходно.

Рос ме разведе наоколо като част от обиколката ни и минахме покрай външната страна на спретнати, настлани с чакъл алеи, обградени от грижливо поддържани морави и цветни лехи, за да ми покаже гербовете, издълбани над предната врата. Признавам, че не им обърнах особено внимание, освен на факта, че знаците бяха тези на лерда и на втората му съпруга, с която той очевидно е бил много щастлив, и това ме бе накарало да започна да размишлявам над повторните бракове.

Което, както знаех прекрасно, лежеше в сърцевината на проблема ми.

Имах нужда София да се омъжи повторно, както бе направила в истинския живот, но не виждах как би могла да бъде щастлива с когото и да било другиго, освен Джон, и се боях, че веднъж навлязла в писането, ще открия, че в действителност тя не е била щастлива; че се е омъжила за моя прадядо само от съображения за сигурност или за да може да напусне Къркубри, или поради някаква друга практична причина. А след като веднъж напишех сцената, щях да си остана с нея. Не можех да променя това, което наистина се е случило, дори за да удовлетворя желанието на Джейн за щастлив завършек.

Нямаше да изглежда естествено.

Това бе причината, поради която сега неуморно кръстосвах из стаята си, неспособна да се съсредоточа достатъчно, за да седна и да започна да пиша.

Никога досега не бях страдала от авторски блокаж, но понякога, когато стигах до сцена, която не исках да пиша, имах проблеми да навляза в нея, а събирането на София с Дейвид Маклелънд в известен смисъл щеше да бъде дори по-трудно от това да убия Морай. Подсъзнанието ми усещаше какво предстои и се мъчеше да изклинчи от задачата, намирайки си всевъзможни оправдания, за да не работи.

Част от мен искаше просто да дръпне щепсела на лаптопа, да се отправи директно към леглото и да забрави за цялата история. Може би щях да го направя, ако гласът на София не бе избрал точно този момент, за да започне да изплува в съзнанието ми. Думите й бяха тихи, но настойчиви.

И преди ги беше казвала — когато говореше с Кирсти, преди да напусне Слейнс. И макар че тогава имаше предвид детството си, останах убедена, че в тази стая и на това място думите й означават нещо повече от това. Почувствах ги като побутване по рамото, което ме окуражава да продължа напред. „Не съм страдала в Къркубри“ — напомни ми тя. И какво друго можех да направя, помислих си аз, освен да й повярвам?