Сузана Киърсли
Пръстенът на София (1)

1.

Не беше случайност. Нито едно от тези събития не стана по волята на случайността.

Разбрах го по-късно, макар че изправена пред това откритие, ми бе трудно да го проумея, защото винаги съм вярвала непоколебимо, че решимостта води до успех. Досега животът ми неотклонно бе оправдавал тази максима: бях вземала решения, които бяха водили до определени избори, а множеството малки пречки, които бях срещала по пътя, можех да приема не като лош късмет, а чисто и просто като резултат от собствените си несъвършени преценки. Ако трябваше да си избера верую, то това щяха да бъдат дръзките стихове на поета Уилям Хенли^[1]:

„Аз съм господарят на съдбата си,

аз съм капитанът на душата си.“

И така, в онази зимна утрин, когато започна всичко, аз се качих в наетата кола и се отправих на север от Абърдийн и нито за миг не ми хрумна, че действията ми може да се направляват от нечия ръка.

Искрено вярвах, че единствената причина да се отбия от магистралата и да тръгна по по-тесния, виещ се покрай брега път, е мое собствено решение. Може би това решение в крайна сметка не бе най-удачното, тъй като пътищата бяха покрити с, както ме бяха уверили, най-големия сняг, падал в Шотландия от четирийсет години насам, и бях предупредена, че колата може да започне да поднася и в крайна сметка да закъснея. Предпазливостта и съзнанието, че имам да се съобразявам с предварителна програма, би трябвало да ме задържат на далеч, по-сигурната магистрала, но малкият знак с надпис „Крайбрежен път“ все пак ме отклони от нея. Баща ми винаги казваше, че морето е в кръвта ми. Бях родена и отгледана край бреговете на Нова Скотия и никога не съм можела да устоя на примамващия му зов. За мен морето притежаваше вълшебната магия на сирените, така че когато главният път, извеждащ от Абърдийн, се устреми към вътрешността на страната, аз пък се устремих надясно и поех по крайбрежния път.

Не мога да кажа какво разстояние бях изминала, когато за пръв път видях разрушения замък, кацнал на скалите — тъмен, назъбен силует, остро очертан на фона на забуленото от облаци небе — но от първия миг щом го видях останах запленена и леко увеличих скоростта. Надявах се, че така ще стигна до него по-бързо, не обръщах никакво внимание на струпаните една до друга къщи покрай които минавах и изпитах разочарование, когато пътят направи поредния остър завой, отдалечавайки се от замъка. Но после пътят прекоси лабиринта на една гора и замъкът отново изплува: дълга, тъмна руина, рязко очертана на фона на заснежените полета, ширнали се между ръба на скалата и пътя.

Пред себе си видях малка площадка с пънчета, отбелязващи места за паркиране, и движена от някакъв внезапен импулс намалих и спрях.

Паркингът бе празен и това не ме изненада — все още нямаше обед, денят бе студен и ветровит и нямаше причина, който и да било да спира тук, освен ако не иска да отиде да разгледа разрушения замък. А по вида на единствения видим достъп към него — замръзнала пътечка, потънала в дълбок сняг, в който щях да затъна чак до колене, та и по-дълбоко — предположих, че едва ли много хора ще решат да спрат на паркинга точно днес.

Знаех, че и самата аз не бива да спирам — нямах време. В един следобяд трябваше да съм в Питърхед. Нещо у мен обаче изпита внезапна необходимост да разбере къде точно се намирам, затова се пресегнах към пътната карта.

Бях прекарала последните пет месеца във Франция и именно оттам я бях купила, така че картата си имаше известни ограничения — на нея бяха отбелязани предимно пътища и магистрали, а не градове и руини. Така напрегнато разглеждах завъртулките на крайбрежната линия, опитвайки се да разчета написаните с миниатюрен шрифт имена, че изобщо не забелязах мъжа, докато той не мина точно покрай мен с бавна походка, ръце в джобовете и следван от болонка с кални лапи по петите.

Стори ми се, че това е доста странно място за човек, който се движи пеша. Пътят не бе добре изчистен, а снегът, струпан по краищата му, оставяше малко място за вървене, ала не си зададох никакви въпроси за внезапната поява на новодошлия: винаги когато имах възможност да избирам между жив човек и карта, аз избирах човека. И тъй, размърдах се с картата в ръка и отворих вратата на колата, но соленият вятър, който идваше от морето и се носеше през полето, се оказа по-силен, отколкото очаквах, и заглуши гласа ми. Трябваше да опитам отново:

— Извинете…

Мисля, че болонката ме чу първа и се обърна към мен, последвана и от мъжа. След като ме видя, той се върна обратно към колата. Бе по-млад, отколкото очаквах, не много по-възрастен от мен самата — някъде в средата на трийсетте, с тъмна коса, разрошена от вятъра, и късо подстригана тъмна брада, която му придаваше известна прилика с пират. Походката му също бе наперена и самоуверена.

— Мога ли да ви помогна? — попита той.

— Можете ли да ми кажете къде се намирам? — протегнах картата към него.

Той се обърна, за да се спаси от вятъра, брулещ лицето му, застана до мен и наведе глава над нарисуваната брегова линия.

— Ето — каза и ми посочи към един безименен нос. — Крудън Бей. А къде според вас трябва да се намирате? — Главата му едва забележимо се извърна към мен и видях, че очите му не са очи на пират — бяха ясносиви и дружелюбни, гласът му също бе дружелюбен, с приятната, ритмична интонация на жителите на Северна Шотландия.

— Тръгнала съм на север — обясних, — към Питърхед.

— Е, значи няма проблем. — И той посочи Питърхед на картата. — Не е далеч. Просто дръжте пътя, той ще ви отведе право там.

Застаналото близо до коляното му куче се прозя недоволно и той въздъхна и погледна надолу.

— Само половин минута. Нали виждаш, че водя разговор?

Засмях се.

— Как се казва?

— Ангъс.

Наведох се и почесах увисналите, опръскани с кал уши на кучето.

— Здравей, Ангъс. Ти май хубаво си си потичал.

— Да, ако го оставя, ще тича цял ден, без да спре. Не е от кротките.

„Също като господаря си“ — мина ми през ума. Мъжът излъчваше неизтощима енергия, а аз му бях отнела достатъчно време.

— Тогава ще ви оставя да вървите — усмихнах се аз. — Благодаря.

— Няма защо — увери ме той, обърна се и отново пое по пътя си, а кучето радостно хукна отпреде му.

Пътеката се простираше пред тях към морето; в края й видях руините на замъка, остра, квадратна постройка без покрив, която се извисяваше нагоре сред бързо разнасящите се облаци, и докато я гледах, изпитах внезапна, властна нужда да остана — да зарежа колата паркирана, както си беше, и да последвам мъжа и кучето в посоката, в която бяха изчезнали, да чуя рева на морето покрай тези порутени стени.

Но бях дала обещания и трябваше да ги удържа.

Затова с неохота се върнах в колата, завъртях ключа и отново потеглих на север.

 

 

— Отнесла си се някъде.

Гласът на Джейн, в който се долавяше нежен упрек, прекъсна мислите ми.

Седяхме в спалнята с тапетите на розови клонки на горния етаж в къщата й в Питърхед, далеч от суматохата на празненството долу. Сгълчах се сърдито наум и се усмихнах.

— Не, не съм…

— Каролин Маклелънд — започна тя. Винаги използваше цялото ми име, когато ме хванеше, че се каня да изрека някоя лъжа. — Аз съм твоя агентка почти от седем години и не можеш да ме измамиш. Заради книгата ли е? — Очите й бяха остри и проницателни. — Не биваше да те довличам тук по този начин, нали? Не и когато пишеш.

— Не ставай глупава — отвърнах. — На света има далеч по-важни неща от писането.

И за да покажа, че наистина го мисля, се наведох напред, за да мога отново да погледна отблизо увитото в одеяла бебе, което спеше в скута й.

— Наистина е красив.

— Да, нали? — гордо проследи погледа ми тя. — Майката на Алън казва, че изглежда точно като него, когато е бил малък.

Не можех да открия подобна прилика.

— Според мен повече прилича на теб. Само погледни тази коса.

— О, косата! Боже мой, да, клетото дете — рече тя, докосвайки яркия меденозлатист пух по малката главичка. — А аз така се надявах, че ще му бъде спестена. Нали знаеш, един ден ще има и лунички.

— Но малките момченца изглеждат толкова сладки с лунички.

— Да, да, ела да му го кажеш, когато стане на шестнайсет и започне да ме проклина заради външността си.

— Поне — вметнах — няма да се сърди заради името, което сте му дали. Джак е много хубаво име, мъжествено.

— Спряхме се на него от чисто отчаяние. Надявах се да изберем нещо, което да звучи по-шотландско, но Алън постоянно ми пречеше, и то умишлено. Всеки път щом ми хрумнеше нещо, той обявяваше: „Не, едно време имахме куче, което се казваше така“ и точка по въпроса! Честно, Кари, за известно време си мислех, че ще се наложи да го кръстим просто „Момченцето Рамзи“.

Но, разбира се, не го бяха направили. Джейн и Алън винаги намираха начин да разрешат противоречията си и малкият Джак Рамзи бе кръстен в църквата по-рано днес. Успях да пристигна точно навреме, за да поема ролята си на негова кръстница. Това, че го бях постигнала единствено като наруших всички ограничения на скоростта през краткия ми престой в Крудън Бей и Питърхед, се оказа съвършено безразлично на бебето — дотолкова, че когато ме погледна за пръв път, то се прозя и заспа така дълбоко, че не се събуди дори когато свещеникът поля главата му с вода.

— Винаги ли е толкова спокоен? — попитах, докато го гледах.

— Защо, изобщо ли не ти е идвало наум, че може да ми се роди спокойно бебе?

Очите на Джейн бяха пълни със смях, защото тя бе съвсем наясно със собствения си характер. Определено не бе човек, когото бих нарекла спокоен. Имаше желязна воля, бе предприемчива и преливаща от енергия — толкова жизнена, че по някакъв начин ме караше да се чувствам безцветна и безлична. И уморена. Не можех да издържам на темпото й.

Нещата не се подобряваха от вирусното заболяване миналия месец, което ме беше заставило да прекарам Коледа в леглото, бе ме лишило от цялата радост по посрещането на Нова година и бе дотам упорито, че дори сега, седмица по-късно, все още не бях се възстановила напълно. Трябваше обаче да призная, че дори и когато здравословното ми състояние бе отлично, енергията на Джейн неизмеримо надвишаваше моята.

Точно това бе причината да се сработваме толкова добре и аз да избера нея за своя агентка. Самата аз никак не умеех да се оправям с издателите — прекалено лесно се предавах. Не можех да понасям конфликтите, затова се бях научила да оставям всичко в ръцете на Джейн и тя бе водила моите битки вместо мен с голям успех. Ето защо на трийсет и една години имах зад гърба си четири романа, обявени за бестселъри, и свободата да живея, където искам и както пожелая.

— Как е къщата във Франция? — попита тя, както винаги неизбежно връщайки се към работата ми. — Все още ли си в Сен Жермен ан Ле?

— Всичко там е наред, благодаря. И да, все още съм там. Това ми помага да предам подробностите както трябва. Дворецът там е централен за сюжета — повечето действия се разиграват в него.

Сен Жермен бе подаръкът, който френският крал беше направил на потърсилите убежище при него крале на Шотландия от династията Стюарт през първата година на изгнанието им. Именно там първо старият, а после и младият крал Джеймс бяха разположили двора си от лоялни поддръжници, които бяха заговорничили и планирали възстановяването на династията в съюз с благородниците на Шотландия по време на три злополучни якобитски въстания. Централен персонаж в моята история трябваше да бъде Натаниъл Хук — ирландец, пребиваващ в Сен Жермен, който ми се бе сторил идеалният герой за роман, тъй като в характера му се отразяваха целия смут и интригантство на онова време.

Той бил роден през 1664, една година преди избухването на чумната епидемия в Лондон и четири години след завръщането на Чарлс II на трона на съсипаната Англия. Когато той умрял и на трона се възкачил неговият брат католик Джеймс, Хук взел участие в бунта срещу него, но след това преминал на другата страна, изоставил протестантството, приел католическата вяра и се превърнал в един от най-енергичните поддръжници на Джеймс. Усилията му обаче не променили нищо.

Английската нация била протестантска и никой крал католик не би могъл да се надява да се задържи на трона. Правото на Джеймс над короната било оспорено от собствената му дъщеря Мери и съпруга й Уилям Орански. А това означавало война.

Натаниъл Хук бил в центъра на събитията. Той се сражавал за Джеймс в Шотландия, бил заловен като шпионин и затворен в страховития Тауър в Лондон. След освобождението си незабавно грабнал отново меча си, за да се бие за Джеймс, а когато битките приключили и Уилям и Мери установили твърд контрол над страната и трона, а Джеймс побягнал в изгнание, Хук го последвал във Франция.

Той обаче не се примирил с поражението. Вместо това използвал многобройните си таланти да убеди хората около себе си, че едно добре организирано нападение, осъществено едновременно от френския крал и от шотландците, би могло да постави нещата отново на мястото им и да върне изгнаниците от династията Стюарт на трона, който им принадлежал по право.

Този удар почти се увенчал с успех.

Историята помни трагичната развръзка на битката при Кулодън и разгрома на Чарлс, известен като Хубавия принц Чарли, години след времената на Хук. Но принц Чарли и якобитите, поддръжниците на Джеймс и на Стюартите, се оказали най-близо до постигането на целта си не през онази студена зима в Кулодън. В действителност това станало през пролетта на 1708, когато по идея на Хук една флота с френски и шотландски войници дебаркирала на брега на Шотландия при Фирт ъф Форт. На борда на флагманския кораб бил шестнайсетгодишният Джеймс Стюарт — не онзи Джеймс, който избягал от Англия, а синът му, когото мнозина не само в Шотландия, а и в Англия, приемали за свой истински крал. На брега цяла армия от планинци и лоялни шотландски благородници чакали с нетърпение да го приветстват и да обърнат силата си срещу отслабените армии на юг.

Дългите месеци на грижливи приготовления и скрити планове най-после дали своите плодове и изглеждало, че е дошъл звездният миг, когато крал от династията Стюарт отново щял да завладее трона на Англия.

Как и защо се провалило това велико приключение било една от най-вълнуващите истории на своето време — разказ за интриги и предателство, които всички замесени страни се опитали да прикрият чрез присвояване на документи, унищожаване на кореспонденция, разпространяване на фалшиви слухове и дезинформация, която се приема за достоверна дори в наши дни.

Повечето от оцелелите достоверни подробности дължим на записките на Натаниъл Хук.

Този мъж ми харесваше. Бях чела писмата му и бях вървяла през залите на Сен Жермен ан Ле, където бе вървял и той. Известни ми бяха подробностите за брака и децата му и изобщо за целия му относително дълъг живот и смъртта му. Точно затова ме дразнеше фактът, че след пет дълги месеца, прекарани в писане, все още ми се налагаше да се боря с всяка страница от романа си и героят ми Хук отказваше да оживее под перото ми.

Знаех, че Джейн усеща безпокойството ми; както отбеляза самата тя, познавахме се твърде дълго и твърде добре, за да не забележи настроението ми. Тя обаче, от своя страна, знаеше, че не обичам да говоря за проблемите си, затова никога не ми задаваше директни въпроси.

— Знаеш ли, миналия уикенд прочетох главите, които ми изпрати…

— Кога, за бога, намираш време за четене?

— Винаги има време за четене. Прочетох ги и се зачудих дали не ти е минавало през ума да поведеш разказа от нечия друга гледна точка… нали разбираш, да си намериш разказвач, това, което Фицджералд прави с Ник във „Великият Гейтсби“. Хрумна ми, че някой страничен човек вероятно би могъл да има по-свободен и пълен поглед върху нещата и да свърже отделните сцени една с друга. Просто едно хрумване, нищо повече.

Не добави друго и тъй като без съмнение бе наясно, че първоначалната ми реакция към какъвто и да било съвет неизменно е непоколебима съпротива, смени темата.

Почти двайсет минути по-късно се смеех на образните й описания какви радости носи сменянето на пелени, когато съпругът й Алън подаде глава в спалнята.

— Нали знаете, че долу има тържество? — попита той с гримаса, която щях да приема далеч по-сериозно, ако не знаех, че е преструвка. Отвътре Алън бе мек като масло, същинска душичка. — Не мога да забавлявам всички сам-самичък.

— Скъпи — напомни му Джейн, — това са твоите роднини.

— Още една причина да не ме оставяш сам с тях — отвърна той, но отговорът бе придружен с намигане към мен. — Нали не те побърква от приказки? Казах й да те остави на мира. Все се безпокои за договорите.

— Е, това ми е работата — отсече Джейн. — И освен това за твоя информация никога не съм се притеснявала, че Кари може да не изпълни някой договор. Разполагаме с още седем месеца преди датата за предаване на първоначалния вариант.

Каза го с намерението да ме ободри, но Алън трябва да бе видял увисването на раменете ми, защото протегна ръка към мен:

— Добре тогава, ела. Слез долу заедно с мен, пийни нещо и ми разкажи за пътуването. Изумен съм, че успя да пристигнеш навреме.

С годините бях изтърпяла достатъчно шеги по повод склонността ми да се разсейвам, докато пътувам, така че реших да не споменавам на приятелите си за пътешествието си покрай брега. Това обаче ме подсети за нещо.

— Алън — попитах, — утре имаш ли полет?

— Да, защо?

Малката флотилия от хеликоптери на Алън помага за обслужването на петролните съоръжения в Северно море от каменистото крайбрежие на Питърхед. Той бе безстрашен пилот, както бях научила по време на първия и единствен полет, на който му бях позволила да ме вземе. Когато кацнахме, едва се държах на краката си. Сега обаче казах:

— Чудех се дали не можеш да ме вземеш и да пообиколим малко по-нагоре около брега. Натаниъл Хук е идвал тук два пъти, за да заговорничи с шотландските благородници, като и двата пъти е дебаркирал при резиденцията на графа на Ерол — замъка Слейнс, който според старата ми карта като че ли е разположен малко по на север оттук. Много бих желала да видя замъка или поне това, което е останало от него, от морето; така, както го е видял Хук, когато е дошъл тук за пръв път.

— Слейнс? А, да, наистина мога да те заведа дотам. Но той не е нагоре по брега, надолу е. При Крудън Бей.

Зяпнах го.

— Къде?

— Крудън Бей. Трябва да си го пропуснала, защото си дошла по другия път.

Неизменно острият поглед на Джейн забеляза нещо по израза на лицето ми.

— Какво? — попита тя.

Никога не спирам да се изненадвам от силата на случайността — как човек може да открие съвсем между другото неща, които са наистина важни, как случайните събития се случват ей така в живота ни. „От всички места, където можех да спра, трябваше да избера точно това“ — помислих си, но на глас казах само:

— Нищо. Може ли да отидем още утре, Алън?

— Да. Ето: ще те взема рано сутринта, така че да можеш да огледаш замъка откъм морето, както искаш, и ако желаеш, след като се върнем, аз ще наглеждам малкия Джак, а Джейн може да те закара по-надолу с колата да се поразходите. И на двете ще ви се отрази добре да подишате малко морски въздух.

И точно така направихме.

Гледката, която се разкри пред очите ми от въздуха, изглеждаше много по-внушителна от тази, която бях видяла, докато бях на земята — широко разпростряна, лишена от покрив руина, кацнала като че ли на самия ръб на скалите, а далеч под нея кипеше бялата пяна на морето. Тази гледка предизвика студена тръпка по гръбнака ми, а бях запозната с това усещане достатъчно добре, за да знам, че трябва да сляза на земята колкото се може по-скоро, за да може Джейн да ме закара с колата до замъка.

Този път на паркинга имаше две коли, а снегът на пътеката бе прорязан от дълбоки, разкривени отпечатъци. Втурнах се, пробивайки си път в снега преди Джейн, и изложих лицето си на соления порив на вятъра, който остави вкуса си върху устните ми и ме накара отново да се разтреперя, сгушена в топлото си яке.

Признавам, че по-късно не можех да си спомня да е имало и други хора, макар да знаех, че са били там. Не можех да си спомня и кой знае какви подробности за самата руина — в паметта ми се бяха запечатали просто отделни образи на готически стени и твърд червен гранит, прошарен със сиво, който блестеше на слънчевата светлина… високата квадратна кула, изправена горда и внушителна до ръба на скалата… тишината в стаите, където вятърът спря да бушува и започна да стене и ридае… гредите на покрива над главите ни, хвърлящи сенки върху натрупания на преспи сняг. В една голяма стая огромен прозорец без стъкло гледаше към морето и когато застанах пред него и опрях длани до затопления от слънцето перваз, забелязах на пода следи от лапичките на дребно куче, може би болонка, а до тях по-дълбоките отпечатъци на мястото, където някакъв мъж бе стоял и гледал, както гледах аз сега, навън към безкрайния хоризонт.

Почти го усещах и в този миг, застанал до рамото ми, но в съзнанието ми той се бе променил дотолкова, че вече не беше непознатият, с когото бях говорила на паркинга вчера, а човек от по-старо време — мъж с ботуши, пелерина и меч. Представата ми за него ставаше все по-реална и по-реална, обърнах се… и се озовах лице в лице с Джейн, която ме наблюдаваше.

Тя се усмихна при вида на лицето ми. Добре познаваше този израз от всичките пъти, когато бе ставала свидетелка как героите ми започват да се раздвижват, да говорят, да оживяват. Гласът й прозвуча съвсем делнично:

— Знаеш, че винаги можеш да дойдеш и да поживееш с нас, докато работиш. Имаме място.

Поклатих глава.

— Имате бебе. Определено не ви трябва гостенка.

Тя отново ме погледна и това, което видя, я накара да вземе решение.

— Тогава ела. Да слезем и да ти намерим място, където да отседнеш, докато си в Крудън Бей.