Сузана Киърсли
Пръстенът на София (33)

XVII

София се раздвижи внимателно, за да не обезпокои съня на бебето. Усещането за топлото телце, сгушено до нейното, все още бе източник на неочаквано щастие, толкова голямо, че понякога караше сърцето й да се свива, а дъхът й да замира. От раждането бяха изминали три седмици, но все още всеки път щом погледнеше личицето на дъщеря си, красотата й я поразяваше така, че я правеше сляпа за всичко друго. А тя наистина беше красива — бебето, наречено на сестрата на Морай и на тази на София: Ана. Когато му дойдеше времето, щяха да я кръстят подобаващо — Ана Мери Морай, но засега малката изглеждаше доволна да бъде просто Ана, с нейните малки съвършени ръчички и крачета, меката кестенява косица и очи, които вече променяха цвета си и придобиваха сиво-зеления оттенък на зимното море.

Всеки път, когато погледнеше тези очи, София си спомняше как полковник Грейм, застанал до нея до огромния сводест прозорец в приемната на Слейнс, й казва, че един ден самата тя може да види зимното море, като едно обещание. Вече не й бе трудно да приеме, че може би е бил прав, защото в невинните очи на дъщеричката си тя виждаше надеждата за нов живот, избуял от дълбините на мрачната зима, която бе държала света толкова дълго в хватката си на мъгла и ледено отчаяние; живот, който вещаеше идването на наближаващата пролет.

Защото със сигурност пролетта, мислеше си София, щеше да ги посети съвсем скоро тук. Намираха се далеч на юг от Слейнс, защото графинята бе решила, че ще е най-добре да ги изпрати на място, където бебето да се роди в безопасност, далеч от недоброжелателни очи. Беше се обърнала към семейство Малкълм, доверени хора, служили дълги години на графовете на Ерол. Двамата живееха скромно близо до залива на Единбург, до широката и оживена река Форт и всеки ден София чуваше колелетата на преминаващите карети и шума от конски копита, с който ездачите влизаха и излизаха от кралския град по пътя, минаващ покрай къщата.

Пристигна тук с карета заедно с Кирсти малко след Коледа. Пътуването на юг се бе оказало тежко. На няколко пъти колелетата пропаднаха в гъстата кал и затъваха толкова дълбоко, че бяха необходими усилията и на кочияша, и на лакея, за да ги измъкнат, и работата отне часове, на едно друго място се опитаха да заобиколят калта и почти се преобърнаха. Разтревожена за бебето, София изпита огромно облекчение, когато почувства силните ритници в корема си, които като че ли протестираха срещу подобно грубо отношение. Още по-доволна бе, когато най-после стигнаха до къщата на семейство Малкълм и установи, че и госпожа Малкълм, и съпругът й са мили, сърдечни и гостоприемни хора.

Не й зададоха никакви въпроси. На съседите обясниха, че е братовчедка от север, чийто съпруг трябвало да замине по неотложен делови въпрос и пожелал тя да дойде тук, за да бъде със семейството си, когато настъпи раждането. София не знаеше дали това бе обяснението, което им бе дала графинята, или самите те си бяха съчинили историята. Нямаше значение. И тя, и Ана бяха в безопасност и когато дойдеше, Морай щеше да ги завари да го очакват тук.

Бебето до нея се прозя и се размърда, а после, все още заспало, се сгуши по-близо до нея. Едната му ръчичка се протегна нагоре и още по-нагоре, докато малките пръстчета намериха сребърния пръстен на верижката му около врата на София и го стиснаха със силната, яростна хватка на притежател. Ана обичаше да спи така — с една ръка около пръстена и друга, здраво вкопчена в косата на София, като че ли държеше и двамата си родители близо до себе си.

София нежно погали косицата на дъщеря си и я загледа как спи. Все още не бе спряла да се удивлява на факта, че любовта й към Морай продължаваше да изпълва сърцето й както преди, по някакъв начин то се бе разширило и бе променило формата си, за да побере и тази нова любов — любов, каквато никога не бе чувствала досега, обичта към същество, което бе изцяло нейно.

Не знаеше колко дълго е лежала така, без да помръдва и без да чува нищо, освен спокойното дишане на Ана. Изведнъж обаче дочу, че отвън, пред къщата, спира кон. Чу неуморния танц на неспокойни копита, а после и почукване по вратата, последвано от кратък разговор. София различи въодушевения глас на господин Малкълм и още един познат глас.

София нежно повдигна малката Ана, сложи я в люлката й, облече се припряно и прекоси стаята, за да събуди Кирсти.

— Дошъл е Рори.

Прекрасно бе да види израза в очите на Кирсти, докато тя се събуждаше.

Когато излезе от стаята и видя лицето на Рори, София разбра, че им носи добри новини. Господин Малкълм вече закопчаваше пелерината си. Държеше шапката си в ръка и се приготвяше да излезе, несъмнено, за да изпълни поръчките, които току-що бе получил от графинята и графа. А госпожа Малкълм, сияеща, плесна с ръце и се обърна към София:

— О, доживях да видя този ден!

София погледна към Рори.

— Значи е започнало?

— Да. Господин Флеминг току-що слезе на брега при Слейнс, както каза полковник Грейм, с новината, че кралят отплава от Дюнкерк и скоро ще бъде в Шотландия.

— Дори и в този миг може да е вече в морето — възкликна господин Малкълм и намести здраво шапката върху перуката си. — Трябва да отида и да намеря лоцмани, които да посрещнат корабите му и да ги преведат нагоре към залива.

Заливът. Сърцето на София подскочи от въодушевление при мисълта, че корабите ще минат толкова близо покрай тях.

Имаше смисъл, разбира се, младият крал Джеймс да стигне колкото се може по-бързо до Единбург и да заеме трона си, тъй като там малко хора биха му се противопоставили. От дочутото през последните месеци София знаеше, че малкото военни части, останали в града, са зле въоръжени и вероятно ще предпочетат да се присъединят към краля. А в огромния замък в града се намираше една допълнителна награда: парите от Обезщетението — цената на нацията, както ги наричаха някои — изпратени от англичаните предишното лято като част от условията на Обединението. Каква ирония щеше да бъде, ако Джеймс успееше да прогони англичаните от Шотландия, използвайки собствените им пари, за да поддържа шотландските си войски.

София знаеше, че още припаси ще дойдат от Ангъс, където наскоро се бе разбил един флот холандски кораби, които сега стояха до брега, натоварени с оръдия, барут, оръжия и огромно количество пари. А английската армия, по-голямата част от която все още се биеше на континента, щеше да бъде прекалено слаба, прекалено неподготвена, за да окаже съпротива. По времето, когато англичаните получеха подкрепления и се насочеха на север, вече щеше да бъде прекалено късно — Джеймс VIII щеше да седи на трона си в Единбург и Шотландия отново щеше да е свободна.

Господин Малкълм забързано се сбогува и каза на Рори:

— Ако носите още писма за местните хора, жена ми познава всички съседи и ще ви упъти.

Рори му благодари.

— Но нямам други писма, само вашето. И едно за госпожа Милтън — кимна той към София, използвайки фалшивото име, което трябваше да защити честта и самоличността й, докато беше в дома на семейство Малкълм.

Господин Малкълм, който в момента не изпитваше особен интерес към делата на гостенката си, излезе, а София, опитвайки се да не се надява прекалено много, се обърна към Рори:

— Може ли да видя писмото?

— Да. От графинята е.

Още преди това София знаеше, че писмото няма да е от Морай, тъй като й бе казал, че ще е опасно да й пише, но все пак усети разочарование. Опита се да се ободри с мисълта, че вече не остава много време, преди Морай да се върне, както й бе обещал. И тогава нямаше да се разделят никога повече.

Изведнъж осъзна, че Кирсти стои безмълвно до нея със съкрушено изражение на лицето, защото Рори, изпълнил куриерските си задължения, се готвеше да си върви. София го видя веднъж да поглежда към Кирсти и в този единствен поглед долови мъката и съжалението му. Засега неговите задължения бяха в Слейнс, а нейните — тук. Двамата бяха разделени и далеч един от друг, помисли си София, както тя и Морай.

Когато Рори понечи да си тръгне, София го спря:

— След като прочета писмото, ще искам да изпратя отговор на графинята. Моля те да почакаш и да й го отнесеш.

Той се извърна обратно, неспособен да проумее веднага този неочакван подарък.

София се опита да изглежда като властна дама, която дава заповедите си.

— Ако, както казваш, си свършил всичко, заради което са те изпратили, не би трябвало да те затрудни да отложиш пътуването си с един час? — Усети как у застаналата до нея Кирсти покълва надежда, а по стоическото лице на Рори просветна мигновена благодарност.

— Не — отвърна той, — няма да ме затрудни.

— Навярно си гладен. Кирсти, ще го заведеш ли в кухнята?

Кирсти й се усмихна широко.

— Да, госпожо Милтън.

След като двамата излязоха, а госпожа Малкълм отиде да се заеме със своите си задачи, София седна да прочете писмото.

Беше написано с ясния почерк на графинята и предпазливо, в случай че попадне в чужди ръце.

„Скъпа госпожо Милтън — започваше то, — много се радваме да разберем, че сте родили дъщеря. Сигурна съм, че тя ви носи огромна радост и че скоро ще започнете да се чудите как сте успявали да запълните дните преди появата й. Когато можете, трябва да я доведете на север, при нас в Слейнс, защото много ще се радваме да видим и двете ви, при все че не ви съветваме да предприемате подобно пътуване, преди климатът тук да е станал по-благоприятен. Тази седмица получих вест от господин Пъркинс.“ София знаеше, че „господин Пъркинс“ е кодовото име, което графинята използва, когато говори за брат си, херцога на Пърт, който бе съветник в двора в Сен Жермен. Той редовно пишеше на сестра си, изпращайки писмата през морето по различни приносители, за да ги предпази от дебнещите очи на агентите на кралица Ана. Обикновено новините, за които съобщаваше на графинята, се отнасяха за самия двор, но този път като че ли ставаше дума за нещо по-лично. В писмото си графинята съобщаваше: „Пише, че му се е удал случай да се види с нашия приятел полковника, че двамата са изиграли една приятна партия шах и че полковникът му се е сторил здрав и в чудесно настроение. В същия дом е срещнал и съпруга ви, господин Милтън, който също бил добре и казал, че вече всеки ден може да потегли към брега и оттам — към къщи в компанията на господин Джонстън“.

Тук София спря и прочете последния абзац за втори път, за да е сигурна, че го е разбрала правилно, защото „господин Джонстън“ означаваше „краля“.

Значи беше вярно. Морай наистина щеше да дойде, и то скоро. София седна да съчини отговор, но отначало не можа да напише нищо, защото ръцете й бяха започнали да треперят от щастие — щастие така неподправено и силно, че тя не желаеше да го прикрива, а да го сподели. Дори и след като треперенето премина, тя продължи да пише бавно, знаейки, че Кирсти и нейният Рори ще се възползват в пълна мяра от тези допълнителни мигове заедно. Беше минало повече от час, когато тя най-после предаде писмото на Рори и го видя да се отправя на коня си на север към Слейнс.

През следващите дни София не спря постоянно да държи под око водите на залива и всеки ден се събуждаше с очакване, наострила уши за звуци от колелета и конски копита, устремени към Единбург.

Даже вятърът тези дни й се струваше различен, като дима на някакъв странен огън, който се разнася наоколо, осезаем, но невидим.

Бебето мърдаше неспокойно в люлката си и отказваше да се успокои, докато София крачеше неспирно из стаята напред-назад, така че пантофите й почти се протриха. И все пак не идваха никакви вести.

А после дойде нощта, в която чу топовните гърмежи.

Пет изстрела и после тишина. Абсолютно нищо повече.

Не можа да мигне до сутринта.

— Какво има? — попита Кирсти, все още сънена.

Но София не знаеше; знаеше само, че въздухът тази сутрин й се струва някак странен.

— Чу ли стрелбата?

— Не.

— Миналата нощ, когато удари полунощ.

— Присънило ви се е — рече Кирсти.

— Не. — София спря неуморното си крачене пред прозореца, взря се навън през сивата мъгла, която се сливаше с изгрева, обагрена от златни и червени ивици, блестящи като кръвта на кралете. — Мисля, че не беше сън.

Оказа се, че е права, защото на следващата вечер господин Малкълм, който от няколко нощи не се бе прибирал у дома, се завърна разтревожен.

— Дай ми хляб и дрехи! — провикна се той. — Трябва да тръгвам.

Изненадана, жена му попита:

— Защо? Какво има? Какво се е…?

— Исусе Христе, жено, спри да дрънкаш и побързай, иначе може да ме видиш обесен заедно с всички останали. — И с този изблик господин Малкълм се отпусна отчаяно на най-близкия стол и хвана главата си с ръце. Не си бе направил труда да свали тежкото си наметало, пропито със солената вода на морето, и сега водата се стичаше от него и капеше на криволици по дъските на пода.

Госпожа Малкълм уплашено млъкна и му донесе вино, докато историята излезе със запъване, на части, от устата му. София стоеше и слушаше, макар че всяка дума се стоварваше върху й като камък, който разбиваше все повече и повече надеждите й.

Всичко започнало толкова добре, започна разказа си той. Преди два дни първият френски кораб, „Протей“, навлязъл в реката Форт, изминал две левги^[1] и качил на борда няколко лоцмани. Имало морска буря, казал му капитанът, и „Протей“ се бил откъснал от флотилията, затова очаквали, че ще заварят останалите кораби от кралската ескадра тук, в реката. Появата им въодушевила хората на брега и тези, които се били качили в рибарски лодки, за да ги посрещнат, но при все че чакали целия следобед, други кораби така и не дошли.

Затова при пукването на зората „Протей“ обърнал отново и отплавал с отлива, за да види дали няма да успее да намери другите френски кораби и да качи на тях лоцманите.

Това, което бе намерил „Протей“, все още безпокоеше господин Малкълм дотолкова, че му трябваха няколко мига, за да се успокои, преди да може да продължи.

Французите, каза той, били стигнали до началото на реката предишната нощ и хвърлили котва и така загубили шанса си да навлязат в нея заедно с надигащия се прилив. С идването на зората приливът се оттеглил и те не можели да направят нищо друго, освен да чакат.

— И тогава дойдоха англичаните — продължи господин Малкълм. — Почти трийсет кораба и половината от тях имаха по петдесет оръдия или повече. — Той поклати глава.

„Протей“ не бил оборудван за битка. Той бил подготвен за пътнически кораб и по-голямата част от оръдията му били отстранени, за да има място за провизиите и войниците. Не можел да направи почти нищо друго, освен да наблюдава битката.

Господин Малкълм изпитваше възхищение от тактиката на френския командир, който, макар и приклещен, обърнал корабите си към англичаните, като че ли възнамерявал да атакува. От борда на „Протей“ господин Малкълм видял французите да хвърлят всичко, което можели да си позволят, през борда, за да намалят товара на корабите, и докато англичаните отговаряли на предизвикателството, като се построили в боен ред, французите бързо се обърнали и се устремили на север.

Няколко френски кораба изостанали, а един бил притиснат толкова жестоко от англичаните, че се сражавал целия ден и прекарал нощта обкръжен от враговете си. Но поне корабът на крал Джеймс се измъкнал.

Както и „Протей“, който, след като спуснал господин Малкълм в една рибарска лодка, се устремил храбро към морето, надявайки се да увлече още няколко от английските кораби в преследване, за да даде на краля повече време да намери някое безопасно пристанище на север.

— Значи кралят все още е жив — каза София. Това й даваше някаква надежда, защото ако, както бе казал полковник Грейм, никоя битка не може да завърши с победа, ако загубиш краля, навярно не можеше да има истинско поражение, щом кралят е оживял.

— Жив е — отвърна господин Малкълм — и дано Бог да даде да слезе по-скоро на брега, защото докато не го направи, животът ми не струва нищо. Дори и в този миг английските войници търсят онези шотландци, които се качиха на борда на „Протей“, и в пристанището на Лейт сега държат екипажа и капитана на един пленен кораб. А този, който го е обявил за своя плячка, е най-черният от тях, защото някога бе поддръжник на краля и когато чуе за това негово дело, сърцето на лейди Ерол ще се разбие, понеже тя го ценеше много високо.

София се намръщи.

— За кого говорите, сър?

— За английския капитан — защото оттук нататък повече няма да го наричам „шотландец“ — за английския негодник, който днес предаде приятелите си, като обърна оръдията си срещу френския кораб и го принуди да се предаде. Говоря — продължи той и изрече с яростна ненавист името — за капитан Томас Гордън.

Тя отстъпи назад, като че ли я бе ударил.

— Не вярвам.

— И аз нямаше да повярвам, ако не го бях видял със собствените си очи. — Изразът на лицето му стана още по-горчив. — Днес видях много неща, които бих желал да не виждам. Но както казахте, кралят е още жив.

София обви ръце по-плътно около тялото си и си пожела да вярваше в Бога достатъчно, за да се помоли Морай също да е още жив. Но дори и да беше, тя знаеше, че той е преминал отвъд молитвите й, към води, които бяха далеч по-опасни.

 

 

— Защо се е провалил? — попитах любопитно и Греъм, който се бе изтегнал на другия диван и проверяваше писмени работи, погледна към мен.

— Кое?

— Десантът. Защо не е успял, как мислиш?

— А. — Той свали листа и замислено отпусна глава назад. Никога досега не бях успявала да пиша, когато в стаята има друг човек — това ме разсейваше. Дори и родителите ми се бяха научили да стоят настрана. Но тази сутрин Греъм бе слязъл по стълбите, докато все още бях потънала дълбоко в транса си, и се бе настанил на дивана, без дори да разбера, че е влязъл. Едва когато изписах още три страници и установих, че пия прясно кафе, което не съм направила, се огледах и го видях проснат на срещуположния диван, забравил собствената си чаша кафе до себе си и навел глава над писмените работи.

А после просто се бях върнала обратно към писането си — образно в потока му, така прекрасен и ненарушен от появата му. Никога не си бях представяла, че е възможно. Но ето че наближавах края на сцената, а Греъм все още беше в стаята с мен, потънал в тихо удобство и замислен над причините, поради които младият крал Джеймс не бе успял при първия си опит да спечели короната през онази пролет на 1708 година.

— Лесният отговор — започна той — е, че начинанието е пропаднало, защото Стюартите никога не са имали голям късмет. Искам да кажа, от Мери, шотландската кралица, та чак до Джеймс тяхната история не е щастлива. По отношение на външния вид и чара нищо не им е липсвало, но кой знае защо животът им никога не е бил лесен.

— Повечето историци биха казали, че сами са си били виновни.

В косия поглед, който ми хвърли, се таеше развеселеност.

— Никога не вярвай на историците. Особено на историци протестанти, които пишат за католически крале. По-голямата част от историята представлява само версията на победителите, а те имат мотив да изкарат победените по-черни от дявола. Не, Стюартите не са били толкова лоши. Ето, например Джеймс — старият Джеймс, бащата на младия крал Джеймс. Повечето книги, в които пише, че бил лош крал, жесток и така нататък — всичко това е дошло от един-единствен източник, написан от някого години след събитията, който е разчитал само на слухове. Ако прочетеш свидетелствата на хората, живели заедно с Джеймс, които са видели какво е правил, всички те казват само добри неща за него. Историците обаче са предпочели слуховете, а след като веднъж е била записана черно на бяло, тази версия се приема за достоверна като евангелие, след което се превръща в източник за следващите историци, така че днес продължаваме да повтаряме лъжи и грешки — обясни Греъм и сви рамене. — Точно затова казвам на студентите си винаги да се връщат към оригиналните документи. Никога не вярвай на книгите.

— Значи Стюартите — върнах го обратно към въпроса — просто са извадили лош късмет.

— Това е един от възможните отговори. И лош момент за действие.

Намръщих се.

— Но през 1708 година моментът съвсем не е бил толкова зле избран. Искам да кажа, нали англичаните са се сражавали във Фландрия, а Обединението е разгневило всички тук достатъчно, за да се вдигнат, и…

— О, да, в този смисъл си права. Да, ако от всички якобитски бунтове е имало някой, който непременно е трябвало да успее, то това е бил онзи през седемстотин и осма година. Така или иначе в определен момент е трябвало да се срещнат с английския флот — не можеш да изпратиш повече от двайсет кораба от Дюнкерк, без англичаните да разберат, че идваш — но си права, те са успели да ги изненадат донякъде, а на суша едва ли са щели да срещнат сериозна съпротива. Почти са успели да накарат английската банка да рухне, такава паника настанала при вестта, че крал Джеймс идва. Само още един ден и е щяла да настъпи такава бъркотия, че кралица Ана може би е щяла да бъде принудена да сключи мир и да обяви брат си за свой наследник чисто и просто, за да запази собствената си позиция. Но нямах предвид такъв избор на момента. Имах предвид специфичния момент. Първо — каза той, — младият крал се разболява от шарка точно когато се канят да напуснат Дюнкерк. Това ги забавя малко. После идва морската буря. След което объркват курса и се оказват цели мили настрана, точно по брега по-горе оттук, така че се налага да се обърнат и да загубят цял ден, за да се върнат там, където би трябвало да бъдат. А после, когато стигат до реката, не навлизат в нея, а пускат котва, стоят така през нощта и позволяват на англичаните да ги приклещят. Историята — заяви Греъм — в действителност представлява просто поредица от „ами ако“. Ами ако френският командир не се бе отклонил от курса? Щеше да стигне в залива цял ден по-рано, далеч преди английските кораби. Ами ако първият кораб, който се е качил по реката… забравих му името…

— „Протей?“

— Да, „Протей“. Добра памет имаш. Ами ако този кораб не е стигнал там пръв? Всички шотландски лоцмани се качили на него, така че не останал никой, който да води кораба на краля, когато се появил по-късно. Ако лоцманите не са били вече на „Протей“, френският командир е можел да се опита да се изкачи по-нагоре по реката онази първа нощ, когато приливът е бил благоприятен, а не само да хвърли котва. Можеше да отведе краля и всичките му войници толкова близо до Единбург, че да могат да го видят, преди английските кораби да се появят на другата сутрин. Имай предвид — рече Греъм, — че не съм сигурен дали лоцманите биха променили нещата.

— Защо?

— Защото не съм сигурен, че френският командир е правел това, което са му наредили.

Усетих накъде бие.

— Искаш да кажеш, че е било планирано да се провалят?

— Съвсем не би ме учудило, ако е така. Якобитите през цялото време са настоявали да натоварят с командването на десанта херцога на Беруик, но френският крал го поверил на друг. Беруик бил бесен. В мемоарите си изсипва куп гадости по този повод и заявява, че самият той е щял да приземи Джеймс безпрепятствено, и не се съмнявам, че е щял да успее. И не всички са мислели, че френските кораби са се заблудили случайно. Твоят полковник Хук веднъж разказал, че онази нощ не могъл да заспи, затова излязъл на палубата и видял, че плават точно покрай Крудън Бей, далеч по на север от мястото, където би трябвало да се намират. Хукнал да съобщи на командира и той изиграл голямо шоу на изненада и казал, че незабавно ще коригира курса. Но по-късно Хук видял, че отново плават на север, и когато попитал кормчията какво става, той отговорил, че такава е заповедта, затова Хук отишъл да съобщи на краля, че са били предадени.

— Не си спомням да съм чела това.

— От Олифант е, струва ми се. „Лордовете якобити на Гаск“. Ще ти я потърся.

Нямаше много извори за Хук, които да не съм изчела, но пък нямаше и много неща, писани от самия Хук, които да са оцелели. Повечето документи, излезли изпод ръката му, бяха изгубени. След провала на бунта всички замесени страни прикрили следите така майсторски, че да засрамят „Уотъргейт“, а повечето писма и документи на Хук били конфискувани. Само две малки томчета преживели чистката. Каквото и друго да е видял и разбрал, то бе завинаги загубено за историята.

Очите ми навярно са започнали да губят фокуса си, защото Греъм се усмихна, надигна се и посегна да вземе празната ми чаша.

— Ще направя още кафе. Май не си свършила да пишеш за днес.

Постарах се да се овладея.

— Не, съжалявам. Всъщност не е наложително, не и ако искаш да правим нещо друго… — Видях как устата му се извива и припряно добавих: — Имах предвид…

— Знам какво имаше предвид. — В очите му имаше топлина. — Пиши си книгата. Няма нищо. Трябва да проверя още двайсет работи, а никога няма да свърша, ако продължаваш да говориш за нашествието. Освен това всичко е само думи. Само мои теории. Не мога да кажа със сигурност защо се е провалило, защо французите са взели решенията, които са взели в крайна сметка. Никой не може — призна той. — Достатъчно трудно е да прецениш мотивите на хора, наши съвременници, а да не говорим за тези на хора, които са мъртви от триста години. Не могат да се върнат и да ни ги кажат, нали така?

Подадох му чашата, благодарих му, седнах обратно, почесах клепналите уши на болонката и сметнах, че съм късметлийка, задето бе задал риторичен въпрос и не бе очаквал да чуе отговор.