Сузана Киърсли
Пръстенът на София (25)

15.

Никога не съм работила в градината. Докато бях малка, майка ми се занимаваше с това, но точно понеже бях малка, не й бях обръщала внимание. Предполагах, че през зимата няма какво да се прави в една градина, но когато следобеда отидох у доктор Уиър, го заварих приведен над храстите.

— Последните дни не сме те виждали наоколо — каза той. — Да не си ходила някъде?

— В известен смисъл. Бях в Слейнс — обясних. — В онзи Слейнс отпреди три века. Точно затова съм тук, защото няколко от героите ми споменаха за шпиони.

— Така ли?

— Да, например за Даниел Дефо.

— А — изправи се той. — Е, може да се окаже, че тук мога да ти помогна малко. Просто изчакай една минутка, докато проверя клончетата на люляка на Елси след снощната буря.

Заинтересувана, тръгнах след него към храста с голи клони, много по-висок от другите. Беше разположен до най-далечния край на оградата, до един от прозорците на къщата.

— Това люляк ли е?

— Да. Засега нямам голям късмет с него. Трябва да е дърво, но е упорит и не ще да порасне.

Докоснах кората на храста, стори ми се груба. Нямаше листа и бе висок едва на половината на дървото, което си спомнях от градината на Слейнс, онова дърво до стената, където Морай и София се бяха сбогували. Дори и така обаче, то навя в сърцето ми тъга.

— Никога не съм обичала особено миризмата на люляк — признах. — Винаги съм се чудила защо и ми се струва, че сега вече знам отговора.

— Така ли? — извърна се докторът към мен. Зад стъклата на очилата очите му се изпълниха с любопитство. — И защо?

Разказах му за сцената, която бях описала.

— А — рече той, — това е основателна причина. Миризмите действат като силен стимулант на паметта.

— Знам. — Само един полъх на тютюн за лула бе достатъчен, за да ме върне в детството ми, в малкия кабинет на дядо ми, където седяхме, ядяхме бисквити и водехме това, което тогава ми се струваше като много зрели разговори. Точно в този кабинет за пръв път ми бе разказал за малкия камък с дупка в средата и как щял да ме защитава, ако някога успея да намеря такъв.

Доктор Уиър попита:

— Какво става с войника в книгата ти?

— Все още не знам. Явно обаче не се е върнал, защото три години след заминаването му от Слейнс, София се връща обратно в Къркубри и се омъжва за моя прадядо.

Той сви рамене.

— Е, живели са в опасни времена. Най-вероятно е бил убит на континента.

— Не смятате ли, че може да е загинал през 1708? При опита за десант?

— Мисля, че никой не е умрял тогава. — Намръщи се леко, докато се опитваше да си спомни. — Трябва да прегледам книгите си, но не мисля, че някой е умрял.

— О! — Знаех, че такава романтична развръзка ще е добре дошла за романа ми.

Докторът приключи с работата си и се изправи. На кръглото му лице бе изписан интерес.

— Сега ела вътре, пийни чаша чай и ми кажи какво искаш да разбереш за Даниел Дефо.

 

 

Елси Уиър имаше много категорично мнение за човека, написал такива произведения на класиката като „Робинзон Крузо“ и „Мол Фландърс“.

— Не е бил човек, а отвратителна дребна невестулка — обяви тя.

Докторът си взе бисквита от чинията, която държеше тя, и въздъхна:

— Елси.

— Точно такъв е бил, Дъглас. Ти сам си го казвал.

— Е, да.

Докторът се отпусна обратно в стола си и грижливо постави бисквитата в чинийката. Този следобед завесите в другия край на дневната бяха дръпнати и заедно със светлината в стаята влизаше и успокоителна топлина, която обгърна раменете ми, докато на свой ред си избирах бисквита. Бях седнала на обичайното си вече място до дългата редица остъклени шкафове с книги.

— Даниел Дефо — отсъди доктор Уиър — е правел онова, което е смятал за правилно. Точно това мотивира повечето шпиони.

Елси зае мястото си до мен, неубедена от довода на съпруга си.

— Правел е онова, което е смятал, че ще му спаси кожата и ще му напълни джобовете.

Очите на доктора весело проблеснаха; явно упоритата решимост на жена му да ненавижда Дефо му се струваше много забавна. На мен ми обясни:

— Тя дори не е чела книгите му и няма и намерение да ги прочете.

— Не, нямам такова намерение — отсече твърдо Елси.

— Въпреки че Дефо е мъртъв от триста години и не може да се обогати от авторските възнаграждения — усмихна се докторът. — Дефо — започна да ми обяснява той — е бил твърд поддръжник на крал Уилям и не е бил никакъв приятел на якобитите. Само че в началото на царуването на кралица Ана направил грешката да публикува един сатиричен памфлет, който никак й не допаднал, така че бил арестуван. Освен че бил затворен, по онова време бил и фалирал, затова, когато министър Робърт Харли от управляващото правителство му предложил алтернатива на затвора и позорния стълб, я сграбчил с две ръце. А Харли, разбира се, е бил шеф на шпионите на кралицата.

Това име ми бе познато от собствените ми проучвания.

— Харли — продължи доктор Уиър — бързо видял предимствата да разполага с човек като Дефо за пропагандните си цели. Като писател Дефо разполагал с идеални възможности да върши и други услуги на правителството. Точно преди Обединението Харли го изпратил в Единбург, за да работи тайно за каузата и да дискредитира нейните противници. Като част от прикритието си Дефо пуснал слух, че пише книга за Обединението и му трябва помощ за проучването — нещо не много различно от това, което правите сега вие тук, в Крудън Бей.

И също като мен, и Дефо бе установил, че хората общо взето са доволни да седнат и да разкажат на писателя какво знаят.

— Не мислели, че е шпионин — обясняваше доктор Уиър. — Но всичко, което му казвали, стигало до Харли в Лондон. А Дефо го бивало да научава разни неща, да наблюдава хората и да ги манипулира. Няма съмнение, че е имал пръст Обединението да мине в парламента.

— Невестулка — отново заяви Елси и тресна чашата си на чинийката.

— Бил ли е някога в Слейнс? — поинтересувах се аз.

— Дефо ли? — намръщи се докторът. — Не мисля, не. Може да е знаел какво са намислили и положително е срещал графа на Ерол, който често е ходил в Единбург, но никога не съм чувал Дефо да е идвал в Слейнс. Но е имало други шпиони. И не само в Шотландия — каза той. — Англичаните живо се интересували какво става в Сен Жермен. Цяла мрежа от шпиони постоянно слухтяла какво става в Париж и във Версай. Когато успеели, изпращали хора направо в Сен Жермен — най-вече млади жени, които преспивали с мъже от двора и съобщавали каквито новини успеят да изкопчат.

— Изпитаният и утвърден метод — обърна се Елси към мен. Настроението й се бе подобрило, след като бяхме изоставили темата за Даниел Дефо.

Доктор Уиър размишляваше.

— Колкото до Слейнс… Ще трябва да попрочета някои неща, да видя дали няма да намеря един-двама шпиони, които може да са рискували да се придвижат толкова на север.

И след като уредихме този въпрос, продължихме да говорим за други неща.

Останах далеч повече, отколкото възнамерявах първоначално. Когато си тръгнах, вече се бе здрачило. Враните отново се събираха над Касъл Ууд — огромни облаци черни птици, закръжили в нощносиньото небе, надавайки неспирно дрезгавия си грак. Ускорих крачки. Високо пред себе си можех да видя топлите светлини на „Килмарнък Армс“, които се изливаха през прозорците му и по тротоара. Прекосих пътя, рязко свърнах по главната улица, без да отделям поглед от неясните, извисяващи се нагоре силуети на дюните от другата страна на бързо течащия поток.

Тази вечер духаше вятър. В далечината чувах грохота на вълните, втурнали се да се разбият в зелената твърд, а после се оттегляха да наберат нови сили и отново да връхлетят, устремени към брега в един безкраен ритъм на нескончаема битка.

Страховитият им рев ми оказваше хипнотичен ефект. Когато започнах да се изкачвам по тъмната пътека на Уорд Хил, стъпките ми бяха автоматични, а умът ми бе зает с мисли за сънища и кошмари. Не всички сънища бяха приятни. Имаше нещо невидимо на тази пътека, нещо, което не ме преследваше, но ме чакаше, и докато се опитвах да се отърся от надигащата се у мен паника, внезапно направих крачка в нищото.

Чувството бе същото, което човек изпитва, когато неочаквано стъпи встрани от тротоара. Земята беше там, но по-ниско, отколкото си мислех, и кракът ми пропадна в една дълбока бразда сред гъстите туфи трева, аз загубих равновесие и започнах да се хлъзгам надолу.

Нямах време за мислене. Инстинктивно се залових за първото попаднало ми нещо, а когато осъзнах, че се плъзгам опасно надолу по стръмната страна на хълма над морето, спасението внезапно дойде от една временна ограда, която се оказа достатъчно здрава да ме задържи.

Прободе ме пронизваща болка и глезенът ми пламна като огън. Когато дойдох на себе си, погледнах нагоре към мястото, откъдето бях паднала. Пътеката се виждаше ясно, въпреки падащия мрак. Нямах никакво извинение за неразумното си поведение. Освен…

Сега, когато се замислих, си дадох сметка, че не за пръв път здравият ми разум ме напускаше. Единствената разлика бе, че преди ако се окажех на косъм от това да стъпя встрани от пътеката, зад гърба ми винаги имаше човек, който да ме прихване и подкрепи. Тази вечер бях сама, потънала в мисли и никой, който да ме ръководи, освен собственото ми подсъзнание.

За миг отвлечена от болката в глезена си, рискувах и хвърлих поглед към стръмния наклон към морето под мен. Зачудих се каква ли е била формата на брега през 1708 година. Възможно ли бе собствените ми стъпки да си спомнят различна пътека по ивица земя, която оттогава е започнала да се руши под унищожителното действие на вятъра и морето?

Като че ли в отговор на тази мисъл вятърът стана по-студен и ми напомни, че бях паднала точно на това място на пътеката, което винаги ме караше да се чувствам неприятно. И когато видях над себе си сянката на някого, който вървеше по пътеката, първоначалният ми инстинкт бе да почувствам не облекчение, а страх.

Зарадвах се, когато сянката се удължи и се превърна в нещо по-познато, макар и малко неочаквано. И така, провикнах се към него колкото ми глас държи.

— Исусе Христе! — викна Стюарт Кийт, спусна се надолу по хълма с непогрешими стъпки и след миг вече се бе навел над мен. — Какво стана?

— Паднах — обясних. — Нищо особено, просто си ударих глезена. Но ще ми трябва малко помощ.

Той се намръщи и опипа глезена ми.

— Как мислиш, дали е счупен?

Поклатих глава.

— Само стъпих накриво. Може да съм го навехнала.

— Е, най-добре остави това да го реши някой лекар.

— Не е толкова сериозно. Честна дума — добавих, когато на лицето му не се изписа кой знае каква убеденост. — Чупила съм си глезена преди и знам какво е усещането, а сега няма нищо такова.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Просто ми помогни — казах и протегнах ръка.

— Сигурна ли си, че ще се справиш? Бих могъл да те пренеса.

— Страхотно. Така и двамата ще свършим от другата страна на ръба. — Стиснах челюст и настоях: — Мога да се катеря, просто ще трябва да ми помогнеш.

Той направи нещо повече от това да ми помогне — на практика ме извлече догоре по дългия склон на хълма и оттам на пътеката, след което обви ръка около раменете ми и ме подкрепи, докато с накуцване изминах оставащия път до къщурката.

— Ето че пристигнахме — обяви той. И неговото дишане се бе ускорило от усилието да ме държи изправена. Изчака да отключа вратата, а после ми помогна да мина през нея и ме настани в един от фотьойлите.

— Благодаря — казах искрено. — Не знам какво щях да правя, ако не беше дошъл.

— Е, обичам да спасявам девойки в беда. — Усмивката, с която ме озари, бе по-самоуверена от тази на Греъм. — Вдигни сега този глезен. Трябва да му сложим лед.

В малката камера на хладилника имаше само торбичка замразени зеленчуци, но и тя свърши работа. Болката в глезена наистина намаля. Облегнах се назад във фотьойла си и погледнах към Стюарт.

— Между другото, кога се върна?

— Току-що. Мислех си да изчакам до сутринта, преди да те потърся. Добре, че не го направих.

Телефонът иззвъня.

— Не — спря ме той, — не ставай. Аз ще го вдигна.

Телефонът бе безжичен и се надявах, че Стюарт просто ще ми го донесе, но не — нали беше Стюарт, първо той се обади. Тъкмо се молех да не е майка ми или още по-лошо, баща ми, когато Стюарт чаровно отвърна:

— Не, тъкмо си почива. Един момент. — Отново прекоси стаята и ми подаде телефона.

Затворих очи и се подготвих за най-лошото.

— Ало?

— Да позвъня ли пак някой друг път? — попита Джейн.

— Не, разбира се, че не.

— Просто се чудех. Звучиш така, сякаш си… заета.

— Аз…

— Не е нужно да ми обясняваш — пресече ме тя. — Аз съм ти агент, а не майка.

Всъщност щеше да ми е далеч по-лесно, ако наистина се бе обадила майка ми, защото макар че си имаше мнение за всичко, не си пъхаше носа навсякъде до безкрайност, а Джейн, каквото и да казваше, никога нямаше да ме остави на мира, докато не измъкне всички подробности. Но пък ме познаваше достатъчно добре, за да не започне да ме бомбардира наведнъж с цял куп въпроси.

— Все едно, няма да те задържам. Исках само да те поканя на обяд в събота.

Поколебах се. Събота и неделя бяха дните, които прекарвах с Греъм, и никак не ми се щеше да ги пропусна. От друга страна обаче, ценях и времето, прекарано с Джейн, Алън и бебето им, а и до събота сигурно щях да мога да вървя.

— Да, разбира се — отвърнах. — Ще ми бъде много приятно.

— Добре. Да дойда ли да те взема с колата, или вече си имаш шофьор?

Не захапах въдицата.

— Ще ти се обадя да ти кажа.

— Някой от местните мъже, а?

— Джейн.

— Добре, ще престана. Нека те оставим да се насладиш на вечерта си. — Долових заговорническата усмивка в гласа й, докато ми пожелаваше „лека нощ“ и затваряше.

Въздъхнах и оставих слушалката. Стюарт дори не забеляза — стоеше до вратата, под черния електрически брояч, и правеше някакви поправки. Най-после разбра, че съм затворила телефона, обърна се и се ухили.

— Не ме гледай така. Този уред скоро ще спре. Поправям го.

— Да, добре, но брат ти веднъж вече го направи, а рано или късно баща ти ще разбере, че не плащам сметки, които всъщност би трябвало да платя.

Той не изглеждаше обезпокоен от възможните подозрения на баща си; нещо друго от казаното бе привлякло вниманието му.

— Греъм е бил тук? Кога?

Бях се изпуснала и го знаех.

— О, преди известно време — казах нехайно. — Помагаше ми за книгата.

И преди Стюарт да успее да ми зададе още въпроси, отвлякох вниманието му, като се наведох да издърпам надолу чорапа си, за да погледна глезена си.

Получи се.

— Мили Боже, само погледни — изохка Стюарт.

Глезенът ми бе ужасно подут. Все пак сега, когато бях спряла да куцукам напред-назад, болката се бе превърнала в едно далеч по-поносимо, постоянно пулсиране.

Стюарт се намръщи.

— Сигурна ли си, че не искаш да те види някой лекар?

— Утре ще го покажа на доктор Уиър — обещах. — Но повярвай ми, ако изобщо му има нещо, то е само навяхване — нищо, което да не може да се оправи с почивка и няколко аспирина.

Загриженото му изражение, реших аз, не се дължеше само на това, че не мога да отида на лекар. По-вероятно имаше нещо общо с факта, че бе тръгнал насам с намерението да ми дойде на гости и да се опита да ме съблазни. Дори и Стюарт обаче бе прекалено галантен, за да се опита да свали жена, която току-що е претърпяла злополука.

Той ми донесе аспирин и вода, нагласи ме в стола с телефона подръка, а после се усмихна с увереността на военачалник, който е загубил днешната битка, но очаква победа следващия път.

— Тогава си почивай — усмихна ми се. — Ще се видим утре.

Наистина възнамерявах да си почина хубаво, честна дума.

След като Стюарт си тръгна, се облегнах назад на стола и се опитах да затворя очи, но после вятърът се блъсна в прозорците, разлюля стъклата и зави ниско около къщурката, докато воят му се превърна в тих шепот от човешки гласове и един от тях ме предупреди:

— Мигът ще изчезне.

И така разбрах, че няма да почивам. Трудно бе да стана и да се завлека до работната маса, но още по-трудно щеше да бъде да седя и да не правя нищо, докато героите ми ме зоват.

И достигнала до този етап от историята, знаех, че не съм единствената, която трябва да се справи с болката.