Елизабет Гейдж
Табу (42)

2

Ив Синклер се събуди. Беше сама.

Стаята около нея бе тъмна. Не знаеше нощ ли е или ден. Мозъкът й бе празно пространство, където всички спомени бяха заличени от изпития предната вечер алкохол и най-вече от живота, който бе водила през последните две години. Живот, чиято грозна окраска се състоеше от спирт, наркотици, неизвестни мъже без лица и кошмарни мисли, които я отнасяха на светлинни години от гордата й някога същност.

Тя лежеше на дивана в дневната. В ушите й отекваше неспирният и зловещ бумтеж на вълните. Очите й се отвориха и болезнено премигнаха. За миг се вгледа пред себе си, като безмълвен звяр в зората на живота, за който тъмата е нещо неизвестно и безсмислено.

Стана и олюлявайки се, тръгна към банята, като се блъскаше в столове, дивани и маси, покрити с недопити чаши алкохол. Без да светне лампата в банята, отвори аптечката и извади четири аспирина.

Все още без да гледа към огледалото — през последните години отражението на лицето й ставаше все по-непоносимо, — тя изчака да види дали няма да повърне аспирините.

С радостно учудване установи, че стомахът й ги понася. Поостана още малко и прибави към коктейла от химикали един бензедрин. После глътна малко антиацид и се затътри към кухнята.

Там цареше бъркотия. Беше отпратила прислужницата за по-голямата част от седмицата, защото предпочиташе да си пие на спокойствие. Сипа кафе и наля вода в машината, после я включи. Пръстите й непослушно трепереха. Криво-ляво успя да изхвърли част от бирените и алкохолните бутилки и остатъците от храна, които се валяха по плотовете. После, когато силите й се изчерпаха, се върна в дневната да изпуши една цигара, да изчака кафето и действието на бензедрина.

Огледа стаята с вече навикнал на собствената си безпътица поглед. Наистина не можеше да си спомни дали бе прекарала предната вечер с някой мъж или сама. По пиенето се разбираше, че е имала компания. Угарките бяха от различни марки цигари. Тук-таме по канапетата имаше възглавници. Дали не бе отдала плътта си на някой непознат на големия диван пред камината? Или дори на пода?

Не знаеше. Дори и да е имало някой, той си бе отишъл. Който и да е бил.

Ив потръпна при мисълта за самотата си. За миг се почувства малка и уплашена. Като момиченце в тяло на жена, проплакващо беззвучно за утеха, каквато не можеше да получи, и гледащо виещия се дим от цигарата в големите пръсти, които не му принадлежаха.

Пръстите се разтрепериха тъй неудържимо, че Ив се пресегна към най-близката бутилка, отсипа си — оказа се скоч — и го изпи на един дъх. Затвори очи и почувства как спиртът я изгаря отвътре. Бе силна физическа болка. Но не можеше да се сравни с душевната, която многото лекарства трябваше да потискат.

Тя седна на дивана, заслушана в неспирните удари на прибоя, и зачака треперенето да премине. Започваше обичайното й сутрешно наказание — усилието да не мисли, да не си спомня, за нищо.

През последните четири години Ив Синклер бе слязла от звездните висоти, достигнати с такива усилия, и бе потънала в пълно забвение. Холивудският кошмар, унищожил толкова много нейни приятели и неприятели, най-сетне бе връхлетял и нея. С нея беше свършено.

Благодарение на Джоузеф Найт и на „Кадифената паяжина“.

Филмът на Найт бе спечелил осем академични награди, между които и за най-добър филм. Самият Найт получи „Оскар“ за най-добра режисура.

Кейт Хамилтън, никому неизвестното момиче, поело главната роля след Ив и оженило се за Джоузеф Найт, получи „Оскар“ за най-добра женска роля.

Сред дружния хор от ласкателства за филма, за Найт и за Кейт Ив Синклер бе забравена. Нервните й кризи на снимачната площадка и изгонването й от Джоузеф Найт бяха отдавнашна работа, затъмнена от славата на Найт и младата му жена.

Никой в Холивуд не се сещаше за Ив Синклер, след като Кейт зае мястото й. Затова никой друг, освен агента й и самата нея не забелязваше, че ролите й секнаха едва ли не от деня, в който Джоузеф Найт я изгони.

Вече не съществуваше и за собственото си студио. Не й даваха да чете сценарии. Пощенската й кутия в студиото бе неизменно празна. Никой от шефовете не отговаряше на обажданията й. Спряха да я канят дори на най-незначителните събирания.

Мълчанието на телефона я оглушаваше. Докато се точеха първите адски седмици, Ив осъзнаваше сериозността на тежкото си положение. Не само пагубното й детинско поведение в студиото на Джоузеф Найт бе навредило на името й. Беше станало нещо по-сериозно. Със силното си изпълнение в завършения филм Кейт Хамилтън бе поставила началото на нов тип образ, на нов стил в женските роли. Това бе земен, чувствен образ, трагичен и дълбок, който веднага въздействаше на въображението на публиката. Така тя напълно бе затъмнила лъскавия плитък образ на Ив Синклер и на часа я бе изпратила в миналото.

С Ив Синклер бе свършено. Публиката, известна с непостоянството си и късата си памет, бързо я забрави. Студиата нямаха нужда от нея. Имаха си достатъчно други актриси — по-млади и гъвкави, които се мъчеха да изваят по калъп, за да наподобяват прехвалената Кейт Хамилтън.

Сякаш Ив Синклер никога не бе съществувала.

Благодарение на неимоверните усилия на агента й да закърпи положението, собственото й студио най-после й направи едно след друго четири предложения за второстепенни и помощни филми. Евтини филми за лесна печалба, мелодрами със стражари и апаши, каубойски приключения, дори един мюзикъл. Ив отказа всичко. Знаеше добре, че появата й в помощен филм ще сложи край на кариерата й на голяма звезда. Трябваше да изчака всичко да премине и да се опита някак да излезе от играта като победителка.

След четирите предложения други не последваха. Ив бе изоставена от всички, смятаха я за ненадеждна, с нея бе свършено.

Броени седмици след изгонването й от Джоузеф Найт тя изпадна от първата десетка на топлистата. Знаеше, че никога вече няма да се върне там.

И всичко това заради Джоузеф Найт и Кейт Хамилтън.

През първите месеци след сполетялата я катастрофа Ив прекара дълги часове в тази стая в кроене на планове как да възстанови загубеното. Сети се за всички по-важни студийни началници, за всички звезди, на които бе правила услуги. Обмисли всички страни на положението, всички съмнителни, нечестни, дори цинични постъпки, каквито можеше да предприеме, за да си върне отново, макар и частица от това, което бе изгубила.

Но всичко се оказа безполезно. Изпитаните й оръжия вече не действаха. Нямаше продуценти, които да съблазнява, нямаше домогващи се режисьори, които да изкусява и да притиска до стената, нямаше блестящи автори, на които да предлага услугите си в замяна на нови, специално създадени за нейните възможности сценарии. Цял Холивуд й бе обърнал гръб.

И всичко това заради безумния факт, че Джоузеф Найт бе пуснал за миг отрова в сърцето й, за да отслаби желязната хватка, в която тя държеше кариерата си.

Когато най-после осъзна голата истината, Ив започна да пие. Разбра, че алкохолът бе незаменима противоотрова за непоносимата болка, която ежеминутно я обсаждаше, за врящото във вените й отчаяние.

Скоро започна да примесва към спирта и други наркотици и за свое голямо задоволство откри, че пелената, която я отделяше от реалността, става все по-плътна. Престана да мисли за кариерата си. Започна да се чуди как да убива времето през деня, докато настъпи вечерта.

Намери си нови компаньони, с които можеше да пие и да ляга. След това едва си спомняше лицата им. Поне нямаше защо да се тревожи, че един ден ще ги срещне на някой прием. Вече не я канеха по приеми.

Тези компаньони с пиянския си дъх, с неискрените си гласове всъщност изобщо не бяха до нея. Ив беше сама.

Това бе същината на мъката й — беше съвсем сама на земята. Нещо, което с гордост приемаше в миналото, когато жънеше успехи. Но сега, когато се бе провалила, когато бе станала минало величие, самотата се превръщаше в бавна смърт. Нямаше никой на света, който да се погрижи за нея. Никой, който да разбере болката, отчаянието и да се опита да я утеши с най-обикновена човешка доброта…

Понякога й липсваше майка й. Или по-скоро идеята за някаква майка. Не лакомото егоистично създание, което преди много години й помогна да започне кариерата си, а истинска майка, която да се грижи за нея, да я държи в обятията си и да пресушава сълзите й.

Така бутилката се превърна в единствения й другар. И тая неопределена тъмнина, която не бе нито ден, нито нощ, тая пелена, която я отделяше от вълните, от морския бряг, от хората по земята, бе единственото й обкръжение, което й даваше възможност да не гледа лицето си в огледалото, и да не мисли за изгубеното минало или за бъдещето, което никога нямаше да настъпи.

 

 

Тя все още седеше така, поклащаше се на ръба на дивана и чакаше главоболието да утихне, когато телефонът иззвъня.

Стана, заклатушка се из стаята и вдигна слушалката. Бе агентът й.

— Как си, Иви? — Тя горчиво се усмихна на неловкостта, която звучеше в гласа му. Много добре знаеше как е. Доколкото му бе възможно, избягваше да й се обажда, защото не искаше да става свидетел на безнадеждността й.

Няколкото радиопрограми и рекламни кадри, които бе успял да й издейства през последните две години, не бяха довели доникъде. Най-напред тя ги отказа. После, когато прие някои от тях, падението й бе тъй явно, че всички наоколо си дадоха сметка — щеше да е много по-добре за нея, ако изобщо не бе започвала.

През последните шест месеца не бе изскачало нищо.

Но днес той имаше новини за нея.

— Слушай, Иви. Имам нещо, което може да се окаже много, много голямо за теб. Много голямо. Но ти ще трябва да погледнеш на него без предубеждения. Сега няма време за излишна гордост. Трябва да помислиш за бъдещето. Ако си изиграеш картите добре, това може да сложи началото на нещо голямо, на цяла нова кариера.

— Какво е то? — попита Ив дрезгаво.

— При мен има един сценарий — отвърна той. — Току-що го изчетох. В него има роля, която е само за теб. Не мога да си представя, че съществува друг, който да може да я изиграе като теб — ако положиш малко усилие.

Ив стоеше в полутъмната дневна, поклащаше се и слушаше пулсиращата болка в мозъка си.

— Каква роля? — попита, като се опитваше да скрие треперенето в гласа си.

— Ще видиш. Веднага ще ти я изпратя — отвърна Фреди. — Няма да повярваш на очите си.

— Кой я предлага?

— Виж какво, малко е сложно. — В гласа на Фреди се чувстваше неудобство. — Не е точно предложение. Но съм убеден, че много, много ще искат да те изпробват за нея.

— Да ме изпробват за нея ли? — извика Ив разпалено, от което главоболието й още повече се засили. — Искаш да отида да ме изпробват? Ти знаеш ли коя съм аз, Фреди? Ив Синклер не прави пробни снимки.

Отсреща не последва отговор. Мълчанието на Фреди бе красноречиво. Изчакваше Ив да приеме нещата такива, каквито бяха. Дните й на кинозвезда бяха отминали. Беше дошло време да търси работа там, където можеше да намери.

— Съжалявам, моето момиче. Това е най-доброто, което мога да направя. Всъщност страх ги е да ти предложат направо, защото предполагат, че ще откажеш, без да се замислиш.

Лъжеше. Никой и не бе помислял да дава ролята на Ив, но той се надяваше, че лъжата му ще я извади от летаргичния сън.

— За кого… за какво говориш? — попита Ив.

— Ами… за новия филм на Джо Найт.

Ив пребледня. Ръцете й започнаха да треперят.

Найт имаше нов филм! И искаше да й даде главната роля! Възможно ли бе това? Възможно ли бе на Найт да му е дошла безумната идея да възкресява кариерата й, която лично бе унищожил?

— Ти сигурно се майтапиш — рече. Успя дори да се усмихне. Страхотна аванта за клюкарската преса. „Ив Синклер в главната роля на новия филм на Джо Найт…“ Въпреки самоиронията, започваше да се вълнува. Пръстите й на слушалката започнаха да изстиват.

Отсреща последва неловко мълчание.

— Виж какво, миличка — рече най-сетне Фреди. — Не е точно главната роля.

Лицето на Ив се изопна. За миг вълнението й премина в униние. Какви нови унижения искаха да я накарат на изпита? Нямаше ли край изтезанието й в ръцете на Найт?

От другата страна на линията Фреди хапеше устни. Беше се надявал, че Ив ще е чула за Кейт Хамилтън в главната роля на новия филм на Найт. Чак сега си даваше сметка, че Ив нищо не знае, защото бе спряла да чете специализираните издания и защото никой от околните не би се осмелил да спомене пред нея за триумфа на Кейт Хамилтън.

— Кой е в главната роля? — попита тя.

— Ами дадена е на Кейт Хамилтън — рече Фреди. — Но, миличка, уверявам те, второстепенната роля е дори по-хубава от главната. Страхотна е. Имай ми доверие.

— И не ми предлагат ролята, така ли? Предлагат ми пробни снимки?

— Виж какво… — започна Фреди. — Не може да се каже, че ти я предлагат. Но аз мога да я получа за теб. Сигурен съм, че ще мога. Щом разберат какво имам предвид… Искам да кажа, че никой друг не може да я изиграе като теб…

Стаята започна да се върти около Ив. Имаше чувството, че ще припадне. Чудеше се как гордото й съществуване е могло да стигне до такъв позор. Дори не й предлагаха пробни снимки. Чисто и просто Фреди бе пипнал сценария и си мислеше, че ако падне на колене пред Найт, тя може и да успее с пробните снимки.

Каква подигравка! Само преди няколко години Ив Синклер стоеше на най-високото място на Холивуд. А днес бе стигнала дотам, че да пълзи на колене пред онзи, който я бе свалил от това място! Да му се моли да я изпробва за някаква второстепенна роля във филма, в който звезда щеше да е същата кучка, дето преди четири години я бе сменила и бе допринесла за съсипването на кариерата й!

Ив се пресегна към бутилката. Наблизо нямаше чаши. Трябваше да пие направо от шишето.

Но тя се двоумеше.

Зъбчатите колелца в мозъка й се въртяха — бяха ръждясали, но все още шаваха. И преди в кариерата си бе имала трудни моменти, но винаги се бе измъквала. Правеше го с умението на престъпник и с таланта на звезда.

Но никога не бе падала толкова ниско.

Но това бе някакъв шанс. А Ив Синклер двайсет години се бе учила да не пропуска никакви шансове. Вече не бе някогашната жена или някогашната звезда. Но все още бе Ив Синклер. Беше борец и даровита актриса.

Тя остави шишето и се обърна към слушалката.

— Подръка ли ти е сценарият?

— Пред мен е, миличка. Почакай, докато…

— Изпрати ми го веднага. По човек. Искам до двайсет минути да е тук.

Изобщо не дочака излиятелния отговор на Фреди. Бавно остави слушалката.

Осъзнаваше важността на тази възможност. Но още по-добре осъзнаваше естетическата й правда. Ръката на провидението с тънка ирония отново пресичаше пътя й с пътя на Найт. Найт бе този, който я унищожи. Сега й се удаваше възможност да работи отново с него и може би чрез него да се спаси. За добро или за зло, този шанс не бе случаен. Виждаше тук пръста на съдбата.

Може би за последен път случаят чукаше на вратата. И Ив щеше да го посрещне.