Елизабет Гейдж
Табу (18)

17

Джоузеф Найт продължи да умножава предприятията си надлъж и на шир по Източното крайбрежие и Средния запад. Възползвайки се от своеобразните икономически условия, породени от Депресията, той придоби контролни дялове в западащи компании и благодарение на финансовите си умения, ги превърна в печеливши. Богатството и влиянието му растяха с всеки месец.

Беше известен в своите среди като човек с изобретателни хрумвания и голяма вътрешна сила, който държи на обещанията си, но комуто не бива да се противоречи. Въпреки че биографията му бе доста скромна, той бе един от най-перспективните млади предприемачи в страната, комуто предстоеше голямо бъдеще.

Но на сърцето му не бе така леко и духът му не бе спокоен както допреди смъртта на Ан Рицо. Трагичният й край, тъй преждевременен за млада жена като нея, го бе разтърсил дълбоко.

Спомняше си трогателната й невинност, когато я срещна за първи път. Бе му се сторило ужасно такова чисто момиче да се намира в лапите на Карл Рицо. Навремето Джоузеф Найт мислеше, че й прави само добро, като я освобождава от съпруга й, макар че основното му съображение бе отстраняването на Рицо от собствения му път.

Нещата обаче бяха взели непредвиден обрат. Ан се поболяла от мисли по Джо и бе неспособна да продължи да живее без него. И тази фиксидея бе станала причина за смъртта й.

Защо чисто и просто не се беше примирила с отстраняването на жестокия си съпруг и не бе взела парите, наследени от Рицо, за да започне нов живот? Беше млада и красива, можеше лесно да се върне в Мериленд и да се омъжи за някое добро момче. Можеше сама да си избере как да живее.

Но тя бе избрала Джоузеф Найт.

Джо не можеше да забрави многозначителните й съдбовни думи, когато му каза: „Аз вече съм затворница“.

Джоузеф Найт не разбираше жените. Не можеше да проумее такава изпепеляваща страст, която е в състояние да накара една жена да жертва всичко, за да преследва мъж, който не я желае. Или още по-лошо — страст, която бе в състояние да доведе една жена дотам, че да предпочете да унищожи и себе си, и мъжа, когото обича, пред това да го остави да живее без нея. Като бизнесмен, свикнал да преследва реалистични печалби, да воюва със света там, където би постигнал успех, и да отстъпва там, където не би го постигнал, той не успяваше да разбере как една жена може да пренебрегва самия живот заради нещо маловажно като любовта на някакъв си мъж.

Понеже самият Джо не бе изпитвал сериозни чувства към никоя жена, той не можеше да проумее необходимостта на жените да обичат и да бъдат обичани всеотдайно. Любовното им несъвършенство, дълбокото им желание да се чифтосват, вместо да живеят сами, го озадачаваха.

И все пак неутолимият глад, който Найт не бе пропуснал да забележи при героините на великите драматурзи и романисти от Шекспир до Ибсен, от Софокъл до Толстой, явно бе присъщ на жените. Глад, дотам изпепеляващ, че жената с радост би срещнала смъртта и дори би убила любимия си, ако изгуби възможността да се задоволи с нектара на любовта му.

Джоузеф Найт предполагаше, че и други мъже като него са също тъй безразлични към жените. Затова реши, че не съществува мъж, който би бил достоен за страстта и всепоглъщащата обич на Ан Рицо. Когато се привързваха към пустите мъжки сърца, такива жени преследваха призраци и химери и желаеха непостижимото. Търсеха отчаяно илюзорното щастие.

Джоузеф Найт не можеше да проумее това. Гледаше на женската любов отстрани. Не можеше да се постави на тяхно място. Затова не бе успял да разбере Ан Рицо и бе станало твърде късно. Погрешните му сметки се бяха оказали пагубни за нея.

Това тягостно чувство на поражение, на униние по нещо трагично и безсмислено потискаше Джо дълги месеци. Той се опита да удави всичко в работа, ала духът му си оставаше потиснат. Не само че се чувстваше унил, а и странно незадоволен. Сякаш нищо от активния му живот през последните десет години не можеше да задържи интереса му. Разнообразните му дейности като бизнесмен вече не го стимулираха.

Имаше нужда от нещо ново, може би от смяна на декора.

Преди да е решил какво да направи, за да се пребори с неспокойните си чувства, неочаквано му се предостави възможност, чиито съдбовни последствия му бяха още неизвестни.

Един стар познат, бизнесмен от Бостън на име Джери Мъркадо, му направи необичайно предложение.

— Джо, решил съм да започна нещо интересно, включи се и ти — започна Джери. — Искам да снимам филм. И то сам. Познавам някои хора по Крайбрежието, които ще ми помогнат. Ще е наистина фантастично! Можем да направим хубав филм с малко средства и да го разпространим чрез веригите от кинотеатри. Ще натрупаме състояние.

Отначало Джоузеф Найт се усмихна. Познаваше Джери от години и откакто го помнеше, все си бе смахнат на тази тема. Почти всеки ден ходеше на кино, притежаваше три кинотеатъра в района на Бостън и четеше филмовите списания с благоговение.

Ала Джери не беше бизнесмен от класата на Джо. В миналото се бе впускал в перспективни начинания, от които в крайна сметка не излизаше нищо. Често не си изпилваше нещата, не проучваше внимателно пазара, преди да вложи времето и парите си.

Въпреки това Джоузеф имаше нужда от смяна на декора. И нищо не можеше така да го отдалечи от настоящите му проблеми, както Холивуд. Самото име извикваше в мисълта освежително несвойствени образи. Като бизнесмен, никога не бе предполагал, че ще си има работа близо до Холивуд.

Това бе ново поле за изява, от каквото неспокойният му дух в момента се нуждаеше. Щеше да му помогне да забрави Ан Рицо.

А когато Джери му каза какви фантастични суми могат да се спечелят, инстинктът му на бизнесмен се разбуди. Разбира се, Джери преувеличаваше и твърдеше, че било много лесно да се снима филм. Но Джоузеф Найт доста бе чел за Холивуд и имаше представа от годишните печалби на филмовите компании. Криза или не, във филмовата индустрия се въртяха големи пари.

Джоузеф Найт реши да си опита късмета.

— Покажи ми с какво разполагаш — каза той на Джери Мъркадо. — Ако изглежда добре, ще участвам.

Две седмици по-късно Джоузеф Найт упълномощи доверени лица в Бостън, Маями, Чикаго, Филаделфия и Ню Йорк да управляват основните му капитали и сделки. Замина с Джери за Лос Анджелис и се настани в един апартамент в хотел „Бевърли Уилшър“.

Беше юли. Климатът на Калифорния го изненада. За разлика от влажния задух по Източното крайбрежие тук беше сухо, брегът се охлаждаше от свежия океански бриз, а долините, пълни с цитрусови градини, изгаряха в пустинна жега и се поливаха със скъпо струващи системи.

Лос Анджелис бе разпръснат грозен град, на който липсваха изваяната височинна елегантност на Ню Йорк, чарът на Бостън, историята на Филаделфия и неповторимата архитектура на Чикаго. Но в него витаеше някаква странна енергия. Сякаш там сделките се сключваха по съвсем нови начини от хора, които мимоходом създаваха самите правила.

Колкото до Холивуд, това беше чисто и просто най-ненормалното място, което Джоузеф беше виждал. От географска гледна точка не бе нищо повече от хълмиста община в западните покрайнини на Лос Анджелис, отделена от океана с няколко мили претоварени пътища, вече заразена с димния въздух и пренаселеността на големия град. В подножието си Холивудските възвишения бяха точно толкова мизерни, колкото и най-бедните квартали на Ню Джързи. Но само няколко преки по-нататък се простираха приказните резиденции на кинозвездите и филмовите магнати, потулени зад високи зидове и тучна зеленина, сред каньоните и хълмовете над града.

Благодарение на неимоверното богатство, създавано от рисковия кинобизнес, в разстояние на едно поколение Холивуд се бе превърнал от сънлива провинциална община във витрина на пищността, превзетостта и нереалното. Новобогаташите бяха навсякъде — в огромните имения, парадиращи със зидария, фонтани и мебели, пренесени от европейски замъци. В тези къщи живееха умели печалбари, повечето имигранти първо поколение, започнали от бедняшкия нюйоркски Лоуър Ийст Сайд, откъдето ги деляха само няколко години, но вече добили загар от топлото слънце на града, който бяха покорили с алчността и коварството си и с дарбата си да създават развлечения.

В тези къщи живееха и актьори, започнали като неопитни изпълнители с временни договори — наивни млади хора от всички кътчета на страната, от които холивудските ковачи на образи, прищевките на публиката и понякога собственият им талант бяха направили прочути имена.

Те бяха кинозвездите — разглезените роби на студиата, които работеха до припадък в една професия на безмилостна надпревара и живееха в не по-малко нелеп разкош от студийните директори. Понеже бяха полуобразовани и не бяха свикнали от шефовете си на богатство и положение в обществото, налагаше се да позират като самоуверени и преуспяващи стълбове на общността, така както позираха пред камерите. Нереалността на съществуването им отговаряше на ужасната несигурност на високото им място в холивудското множество, което при изпадане от топлистата можеше начаса да изчезне. Не беше чудно, че мнозина от тях бяха съсипани от наркотици, алкохол и пренапрежение. Дори когато носи огромна заплата, илюзията създава нестабилна почва под краката.

Но ако отвътре ги ядеше безпокойство за положението им, те нямаха право да го показват. Затова налагаха храбри усмивки за пред почитателите си. И където и да идеха, рекламните агенти ги следваха неотстъпно и запечатваха за жадната публика в образ и звук лицата и предварително обмислените празни приказки.

Бе изумително да гледаш това противно място, изпълнено с димна мъгла и улично движение, където с километри се простираха киностудиа с огромни терени, снимачни площадки, обширни павилиони и складове. Всяко едно от тези студиа бе фабрика, където кинозвезди, скъпо платени техници и конструктори създаваха свръхдоходни продукти за минимално време.

Но тези фабрики, тъй типично американски с неспирното им серийно производство, се различаваха от всички останали, които Джоузеф Найт бе виждал през кариерата си на бизнесмен. Понеже произвеждаха фантазия, която ежедневно и алчно се поглъщаше от една публика, копнееща да забрави усилните времена.

Като трезвомислещ бизнесмен, свикнал да прави реални оценки на нещата, Джоузеф Найт намираше Холивуд за нелепо място. Сигурността, мечта на бизнесмена, не съществуваше по тези места. Тук имаше само кинозвезди, чието изкачване към върховете на славата бе също тъй непредвидимо, както и най-рискованите борсови сделки на Уолстрийт. И гледката на холивудските богаташи — банкери, превърнали се на естети — които се опитваха да напипат вкуса на публиката, като въртяха блудкави романтични историйки и приключенски мелодрами, бе толкова нелепа, че смайваше истинския бизнесмен, боравещ с азбучни истини.

И все пак тъкмо този елемент на случайност и неправдоподобност придаваше на Холивуд своеобразното му обаяние. Целият град бе еднакво увлечен в пищното подражание на великолепие, в безсрамната гонитба на внезапен успех, които придаваха на кинозвездите нетрайния им блясък. Това бе място, където долните инстинкти се съчетаваха с всеобщата човешка нужда от мечти за слава. Хибриден свят, в който бизнесът неестествено се смесваше с изкуството.

Този свят привличаше Джоузеф Найт, понеже допадаше на склонността му към предизвикателства. Умът му се вдъхновяваше от изработвания в Холивуд продукт. В холивудските филми почти винаги се отгатваше какво ще стане, правеха се по зададена формула и се консумираха от нетърпеливата публика като топъл хляб. И все пак въпреки баналните герои и познатите сюжети, в тях имаше нещо общо с великите пиеси на Ибсен и Чехов, които Джоузеф Найт се бе научил да харесва. Какво по-точно бе това, той още не знаеше. Но виждаше, че на холивудските филми не можеше да се гледа с лека ръка. Те не само въздействаха на общочовешките чувства, но и печелеха много пари.

Дори само поради тази причина Джоузеф Найт реши, че е постъпил добре, като е дошъл тук.

Но ако Холивуд бе мястото, където благоприятният случай хлопа на вратата, то Джери Мъркало едва ли бе човекът, който щеше да отвори тази врата.

Той дебютираше без пукната пара на базата на неофициална уговорка с дребен независим продуцент и на устно споразумение с представител на една от големите вериги кинотеатри.

Продуцентът бе възложил на третостепенен писател да изготви сценарий за бандитско-приключенски филм на име „Открито море“ с предсказуеми любовни елементи и много „ах“ и „ох“ накрая. Джоузеф Найт прочете сценария и го върна на Джери с вежливо кимване, понеже не желаеше да охлажда ентусиазма му, докато не види накъде ще тръгнат нещата.

Продуцентът бе успял да подреди няколко безименни таланта за главните роли и непрофсъюзни работници за по-черната работа като озвучаване, осветление и така нататък. Оборудването, необходимо за снимките, щеше да се наеме срещу високо заплащане от някакво малко студио в Кълвър Сити.

Джери Мъркадо страшно се вълнуваше. Толкова бе унесен от перспективата да види собственото си име на целулоидната лента като копродуцент на „Открито море“, че изобщо не мислеше за рисковете, които проектът му носеше.

След като размисли, Джоузеф Найт вложи в предприятието двайсет хиляди долара. Докато Джери и изпълнителният продуцент преминаваха през сложните перипетии на подбора на актьорите и подготвителните работи, той стоеше на заден план. Ходеше на снимачната площадка и поглъщаше всичко свързано с техническата част на снимането. Заедно с Джери и другите присъстваше на прегледа на суровия материал и отбелязваше за себе си явните слабости на актьорите и режисьора.

И се учеше.

Снимките продължиха три седмици. Когато приключиха, довършителните работи — от монтажа до рекламата — отнеха цели два месеца. „Открито море“ трудно можеше да мине за голям филм.

В края на краищата се оказа колосален провал. Завършеният продукт изглеждаше точно това, което всъщност бе: стереотипен второстепенен филм, който можеше да се пуска само като по-мощна програма за пълнеж до основния премиерен филм и се забравяше по-лесно от останалите като него.

Оказа се, че представителят на веригата кинотеатри, който бе обещал на Джери да разпространи филма, не може да удържи на обещанието си. Важните клечки в Ню Йорк, които притежаваха веригата, били отказали филма, както той обясни, понеже били претоварени с комплексни поръчки от собственото си холивудско студио.

Джери беше изненадан и разочарован от тази печална вест. Ала Джоузеф Найт, който по време на снимките търпеливо си учеше урока за холивудската студийна система, не се учуди. Не го каза на Джери. Запази разсъжденията за себе си.

„Открито море“ така и не бе показан в Съединените щати. Беше продаден на европейска верига кинотеатри, която го пусна за кратко на няколко места и после го спря. Всичките пари, вложени в проекта от Джоузеф Найт и Джери Мъркадо, бяха изгубени.

За известно време Джери падна духом, после сви рамене.

— Повече късмет следващия път, Джо — усмихна се той. — Играта май излезе по-груба, отколкото мислех. Смятам да се върна в Бостън, където се печели по-добре.

Джо кимна и се сбогува с приятеля си. Самият той остана в Холивуд за още няколко седмици, за да дообмисли натрупания опит.

Бе изгубил двайсет хиляди долара в рискования план на Джери. Но неуспехът му бе донесъл ценни знания. И първото му впечатление от Холивуд като нелепо и хаотично място се бе променило.

Деловият му мозък пресмяташе, че там могат да се печелят милиони долари от разсъдливи и могъщи мъже, укрепили властта си над студиата в течение надве бурни десетилетия.

Тези мъже бяха монополисти. Те насилствено налагаха на публиката собствените си продукти чрез системата на комплексното закупуване, според която собственикът на кинотеатъра трябваше да пусне някоя по-незначителна творба нададено студио, за да получи правото да покаже касовите му филми. Успяваха да осигурят собствения си успех, като държаха на разстояние независимите продуценти като Джери Мъркадо.

Баснословни богатства и монопол, контролиращ достъпа до тези богатства — това бе Холивуд.

Това сложно уравнение се нравеше на предприемчивото начало у Джоузеф Найт. Идеята за затворения пазар, контролиран от могъщи и волеви мъже, бе предизвикателство за него. Блазнеше го мисълта да излезе на този пазар и да го принуди да му стори място. Подобна амбиция бе далеч над възможностите на импулсивен и недисциплиниран човек като Джери Мъркадо. Но не и на Джоузеф Найт.

След като мисли няколко седмици, Найт взе решение. Обади се на своя адвокат и финансов съветник в Ню Йорк.

— Елиът, наглеждай работите ми за известно време. Ако имаш проблеми, обаждай ми се в „Бевърли Уилшър“. Аз оставам тук.

Когато Джо окачи слушалката и започна да се готви за сън, нито той, нито шумният град наоколо си даваха сметка, че самотното му решение щеше да промени историята на Холивуд.