Елизабет Гейдж
Табу (30)

11

Седмица след церемонията по връчването на „Оскарите“ в хотел „Амбасадор“ Кейт тръгна да си търси театрален агент.

Не сподели с никого намерението си, още по-малко с Мелани. Чувстваше, че действа прикрито, и изпитваше странно чувство за вина. Чувстваше се двойно по-неудобно от факта, че не знаеше защо точно го прави. Кейт не бе свикнала да предприема действия, без да знае защо.

Нещо в преживяното по време на вечерта на „Оскарите“ я бе променило. До тази вечер актьорската професия й бе безразлична и тя се отнасяше с открито презрение към Холивуд. Но оттогава започна да изпитва някакъв размирен вътрешен порив, приличен на песъчинката, която се превръща в перла.

Не знаеше защо се бе променила. Не бе склонна да се самоанализира дотолкова, че да се пита дали бе свързано с подслушаното лично страдание на Ив Синклер, или с нещо от самата церемония. Само знаеше, че се чувства различна.

Разбира се, нямаше да може никога да изличи от паметта си Ив пред огледалото в тоалетната, разкривените й от болезнени чувства красиви черти, когато размишляваше за изгубения „Оскар“.

Нито пък щеше да забрави изумителната сила на духа й, когато пред същото това огледало Ив с един замах на волята си погреба личната болка и успокои лицето си за пред пресата.

Кейт си спомняше нощта на „Оскарите“ като особен момент, неизвестно защо откъснат от естествения ход на живота й. Момент, в който имаше някакво вълшебство, като нощта на Пепеляшка на бала в двореца. В него нямаше нищо реално, но тъкмо поради това притежаваше силата на сън, който я запленяваше и смътно й напомняше за детските фантазии, свързани с Ив Синклер и вълшебния свят, в който тя живееше.

Но тези мисли не й даваха отговор на загадката за поведението й. Тя не си задаваше въпроси. Вместо това се движеше смело напред, както би постъпила при някой от бързите си опити да намери работа като сервитьорка. Разпрати копия от фото досието си, въртя телефони и скоро получи очаквания отговор.

Първата й среща бе с агент на име Барни Ливингстън. Беше чувала много пъти името му от Мелани като агент, който давал шанс на млади изпълнители, ако притежават данни. Освен това нещо в името му й се струваше изискано. Някак по детски й се искаше да я представя човек с точно такова изтънчено име.

Когато пристигна в офиса му, я обзе учудване и смут.

Офисът бе малък и разхвърлян и се намираше в очукана административна сграда в центъра на Холивуд. Имаше секретарско бюро, но без секретарка. Посрещна я плешивеещ мъж по риза, с тлъст корем и пура в устата.

— Барни Ливингстън — каза, без да обръща внимание на изуменото й изражение. — А ти си…

— Катрин Хамилтън — отвърна Кейт и се помъчи да се усмихне.

— Седни. В момента говоря по телефона.

Остави я и влезе във вътрешния офис, без да затвори вратата. Взе слушалката и продължи разговора си. Димът от пурата му се стелеше на талази из застоялия въздух.

— Окей, разбира се — каза на невидимия си събеседник. — Знам, че може. Но дали ще го направи? Там е цялата работа, Френки. На нея вече не може да се разчита както преди една или две години. Просто не е каквато беше. Всеки го знае. Затова нека опита другата. Само я пробвай. Никой няма да разбере. За бога, ще ти отнеме само десет минути. Направи го заради мен, Френки, рискувай. Така се откриват големите звезди. Знаеш много добре.

Последва дълго мълчание. Агентът беше с гръб към Кейт. Виждаше се как кима, докато слушаше събеседника си. Беше облегнат назад на въртящия се стол, краката му бяха вдигнати на бюрото.

Накрая усмихнато се наведе напред.

— Окей. Ти си добър приятел, Френки.

Остави слушалката, стана и тръгна към вратата.

— Хайде, ела, миличка — обърна се към Кейт. — Снимките ти са тук.

Тя влезе в офиса. Той се позабави във външната стая, търсейки нещо на бюрото на секретарката си, после дойде и затвори вратата.

— Извинявай, че те накарах да чакаш. Това беше един от най-важните ни продуценти. Успях да го склоня да изпробва една клиентка. Такава борба беше, сякаш му вадих зъб.

Той седна и изгаси пурата. Замести поглед от Кейт към фото досието на бюрото си. Когато я изучаваше, очите му се присвиваха.

— Хубава си. Имаш много изразителни черти. Говоря сериозно. Не съм ли те гледал в нещо?

Кейт поклати глава.

— Била съм само статистка, имам и няколко епизодични роли. Предполагам, че всички са били орязани.

Той кимна и я погледна изпитателно.

— Много характерни черти. Точно видът ти сигурно тревожи режисьорите. Те обичат всички да изглеждат еднакво. Но се надявам, че не си се отказала. В теб има нещо.

Погледна отново в папката със снимките, поклати глава и я затвори.

— Фотографът се е опитал да скрие качествата, за които говоря. Не можем да му се сърдим, той си мисли, че затова му се плаща. Неговата задача е да изкара всички като Марлене Дитрих. Но у теб има нещо по-така…

Той я изгледа отново.

— Може ли да се изправиш?

Кейт стана, като остави чантата си на земята до стола.

— Добре. Сега просто иди до вратата и се върни. Точно така. Отлично. Сега сложи ръце на ханша. Усмихни се. Усмихни се, де! Добре… Окей, можеш да седнеш.

Кейт седна и го погледна.

— Да… у теб има нещо — каза той и въздъхна. — Не съм сигурен какво е, но е различно. Кажи ми, можеш ли да четеш реплики? Вземала ли си някакви уроци?

Кейт поклати глава.

— Била съм на няколко сеанса в един курс. Да ви кажа право, изобщо не съм гледала на това сериозно, докато… до неотдавна. Но мисля, че мога да се науча.

Откровеността й сякаш му хареса.

— Ето — подаде й един лист, написан на машина. — Прочети ми първата реплика.

Кейт погледна листа. Беше целият измацан, очевидно го бяха държали много ръце. По него бяха напечатани в колона разни реплики от диалози, без никаква връзка. Тя прочете първата реплика.

— Минава десет, госпожо. Майка ви е тук.

Агентът се усмихна.

— Миличка, не се намираш в моргата. Дай го малко по-секси. Да звучи истинско.

Кейт прочете репликата отново. Той я погледна безизразно.

— Сега опитай осемнайсети номер.

Тя намери репликата и я прочете.

— Не съм длъжна да понасям това.

— А сега гневно. Кажи го наистина гневно. Помисли си за човека, когото си мразила в живота си повече от всичко. Представи си лицето му и кажи репликата, все едно, че си с него. Хайде.

Кейт си представи Рей — вторият й баща, и каза:

— Не съм длъжна да понасям това от теб.

Агентът я загледа съсредоточено. После се усмихна.

— Окей. Може би ще можем да ти уредим няколко урока по актьорство. Засега лицето ти може да се окаже достатъчно, за да ти намерим работа. Но трябва да си готова да се потрудиш. Готова ли си?

Кейт кимна, мислейки мрачно за сервитьорската си работа и дали изобщо да се отказва от нея.

— Добре тогава — каза той и стана. — Ще опитаме. Чакай малко.

Отиде в съседната стая, върна се със снопче листове, закачени един за друг и сложени в син плик, и й подаде една писалка.

— Подпиши три пъти на десета страница и веднъж на единайсета. Това е стандартен договор. Пет години, петнайсет процента.

— Ама вие наистина ли…

— Не ти обещавам нищо, нали разбираш. Изглеждаш ми умно момиче. Знаеш колко е трудно в тоя бизнес. Но ще направя каквото мога. Това ти го обещавам.

Кейт бегло прегледа страниците на договора. Нищо не разбираше от условията. Подписа, където й посочи агентът, и остави договора на бюрото.

— Браво, момичето ми — каза той. — Сега стани.

Тя стана.

— Сваляй ги.

Кейт се слиса.

— Ъъ, какво?

— Казах, сваляй ги — повтори той. — Сваляй гащите. Хайде, миличка. Няма да те чакам до довечера. Имам много работа.

Кейт се намръщи.

— Не разбирам за какво говорите.

Той стана, заобиколи бюрото и опипа гърдите й с потъмнелите си от тютюна пръсти. Дъхът му миришеше на пури и лъхаше на евтин алкохол.

Очите му я загледаха похотливо и придумващо.

— Можеш да стигнеш далеч — каза.

Ръката му се плъзна от гърдите към ханша й. Започна да я притегля към себе си.

— Бъди мила с мен… — започна.

Кейт го отблъсна с две ръце. Той изглеждаше учуден и ядосан.

— Какво ти става? От коя звезда падаш? Тук е Холивуд. Схващаш ли? Събуди се!

Кейт не отвърна. Дори не съзнаваше колко страшно го гледа. Но той не виждаше израза й, понеже погледът му бе зает да опипва гърдите й под блузката.

— Не ставай глупава, миличка. Няма да те чакам до довечера. Искаш ли работа, или не? Събувай се или няма да получиш нищо.

Сграбчи я за раменете и се опита да я целуне.

Коляното на Кейт се засили изневиделица и го прасна между краката. Очите му се облещиха и той изпъшка.

Преди да е успял да закрещи от болка, юмрукът на Кейт се стовари върху носа му. От раненото място веднага бликна кръв.

От силния удар агентът се олюля назад.

— Ах ти, бясна кучко! — запроклина той. — Ах ти, путко скапана!

Изведнъж болката между краката го накара да се превие.

Той изохка и се стовари на пода.

С хладнокръвие, което порази дори самата нея, Кейт стъпи здраво на гърдите му с едно от високите си токчета и се пресегна през тялото му към бюрото.

— Шибана кучка! — давеше се той в собствената си кръв.

Кейт намери договора. Свали крак от гърдите на агента, застана зад него и внимателно накъса листовете. Прибра парчетата в чантата си и погледна към Барни Ливингстън. Кръвта се стичаше по устата и брадичката му. Той я гледаше с ненавист и изумление. Не можеше да повярва на случилото се.

Кейт се завъртя кръгом и без да бърза, напусна офиса. Беше я обзело странно спокойствие, а в съзнанието й витаеше образът на Рей, който се стрелкаше без посока и се сливаше с лицето на агента.

 

 

Когато излезе на улицата, вече не чувстваше нищо, освен силен глад.

Извървя няколко преки. Въздухът й се струваше по-свеж от обикновено. Тротоарът под токчетата й сякаш ободрително блещукаше в слънчевите лъчи. Странната безчувственост, която я бе обзела, я обнадеждаваше и я караше да се усеща млада и силна.

Накрая се озова пред едно кафене, което й се стори познато. Огледа улицата, за да се ориентира, и видя на една пресечка по-надолу хотел „Амбасадор“.

Погледна отново към кафенето. Беше същото, в което се бяха отбили двете с Мелани вечерта на „Оскарите“.

Кейт влезе и седна в едно сепаре. Когато дойде сервитьорката, поръча сандвич и чаша кафе. Беше изгладняла и весела. По устните й играеше тайнствена усмивка.

Неочаквано до нея прозвуча дълбок, равен глас и тя се стресна.

— Приятно ми е, че ви виждам тук.

Кейт се извърна и видя едно лице, което бързо изплува в паметта й. Издокараният мъж на средна възраст, когото бяха срещнали онази вечер с Мелани — същият, който им каза как да влязат в „Амбасадор“ през страничния вход.

— Здравейте — отвърна усмихнато. — Светът е малък, нали?

— Вие го казахте. Това, което не можеш да направиш в Холивуд, е да избегнеш хората, с които вече се познаваш.

Стоеше с преметнат през ръката шлифер и изглеждаше точно толкова елегантен и точно толкова западнал, колкото когато го видя онази вечер. Усмивката му бе заразителна. Зъбите му бяха бели и бляскави, мустачките — подстригани и от цялото му същество се излъчваше щедър хумор, който я очароваше.

— Току-що оставих един, който няма да е много приятелски настроен, ако го срещна пак — каза тя и се учуди на собствената си откровеност.

Той иронично вдигна вежди.

— Не може да бъде. Да не е някой асистент-режисьор?

— Импресарио.

— Аха — усмихна се той с разбиране. — Те са най-ужасните. Надявам се, че сте се погрижили да ви запомни завинаги.

Кейт кимна и се ухили като малко момиче.

— Това е то — продължи той. — Не всяка млада актриса може да си го позволи. Тия си мислят, че могат да правят каквото им скимне.

Кейт отвори чантата си, извади накъсания договор и го показа като трофей.

— Бях го подписала, преди да започне да пуска ръце.

— Вие ли го накъсахте или той? — попита непознатият.

Тя се тупна в гърдите.

Той запляска с облечените си в ръкавици ръце.

— Браво! — Очите му блеснаха бащински. — На Холивуд му трябват точно такива като вас. Кажете ми, влязохте ли в „Амбасадор“ онази вечер?

Кейт кимна.

— Да, благодарение на вас.

— Беше ли интересно? — попита той.

Тя отново кимна. Не можеше да му разкаже колко важна се оказа за нея онази нощ. Същевременно осъзна, че внезапното й решение да направи сериозен опит като актриса я бе докарало дотук, до това кафене, с празни ръце и един скъсан договор като доказателство за усилията й. По някакъв идиотски начин се бе въртяла в затворен кръг. От това й стана забавно и тя се засмя на глас.

— Трябва да ви кажа, че начинът, по който го приемате, ме възхищава — каза непознатият. — Струва ми се, че у вас има нещо необикновено. Мога ли да се представя? Норман Уеб. От време на време писач на сценарии, а понастоящем — на жизнения кръстопът в средата.

Кейт прибра скъсания договор в чантата си и едва тогава подаде ръка.

— Кейт Хамилтън. Сервитьорка.

Усмивката му стана по-широка.

— Все повече ми харесвате.

— Бихте ли седнали при мен? — попита тя.

Той се престори, че се колебае, и докосна оръфаната си копринена връзка.

— Имах една среща на хиподрума, но конете могат да почакат. Приемам с удоволствие.

Той седна в сепарето с невъзмутимото си джентълменско поведение и сложи сгънатия шлифер до себе си. Извади златна табакера, отвори я и й предложи цигара. Тя поклати глава.

— Имате ли нещо против, ако аз…

— Не, разбира се.

Той извади цигара, очука я в табакерата и я запали с издраскана златна запалка, която, както и табакерата, явно бе виждала и по-добри времена. Кейт се усмихна. Сякаш във всяко нещо при него елегантното съжителстваше с нещо вехто, изисканото — с упадък. А той почти се гордееше с това.

— Е, след като счупихме леда, защо не ми разкажете за себе си? Какви попътни ветрове ви довяха в нашата малка Мека?

Докато чакаше сандвича, Кейт му разказа накратко живота си. Спомена за главните подробности от детството си, без да разкрива причината за напускането на дома си. Пропусна и женитбата си с Куентин и грозните последствия от нея. Отдавна бе решила в себе си, че Куентин принадлежи на миналото й, и не бе казвала дори на Мелани за него.

Спомена в едно изречение за скитанията си из страната и му разказа как на шега бе придружила Мелани в Холивуд. Тъкмо свърши с описанието на вечерта на „Оскарите“ и с неочакваното си решение да се опита да стане актриса, когато сандвичът й пристигна.

— Вие сте човек на малкото думи — каза Норман Уеб. — Като писател или по-скоро нещо, наподобяващо писател, бих искал да мога да се меря с вас по лаконичност.

Докато я гледаше как яде, той й разказа за себе си. Бил израснал в чужбина и се върнал в Съединените щати, за да завърши образованието си в Йейл като баща си и дядо си. Започнал да пише още в колежа, като се стремял, да стане един от „загубеното поколение“ на Хемингуей, Фокнър и Скот Фицджералд. Не след дълго обаче осъзнал, че талантът му не е на нужното равнище, и дошъл в Холивуд да работи като част от растящия екип от автори на идеи, които бълвали сценарии за неми филми.

Собствениците на студиа по онова време третирали тези автори като животни, понеже не искали да приемат, че подчинените им драскачи имат нещо общо със сериозните писатели. Но с появата на говорещите филми трябвало да се съчиняват диалози, а за Норман това било фасулска работа. Творбите му може и да не били много дълбоки, ала умеел да пише живи, вълнуващи диалози и си намерил добре платена работа, като създавал сценарии за стилни комедии, апашки трилъри и детективски истории. Изкарвал добри пари, въпреки че не го уважавали много. Тогава в един момент постоянните компромиси и безсъдържателната работа, налагана от Холивуд, презрителното отношение на шефовете на студиа и надменният фалш на филмовата столица взели да го дразнят. Развел се с първата си жена, оженил се повторно за много по-млада, развел се и с нея. Не знаел дали по-напред да плаща алименти на бившите си съпруги, или да погасява трупащите се дългове от комар. Започнал да закъснява за работа, предпочитал конните състезания пред студиото. Карал се с продуцентите, режисьорите и другите сценаристи за незначителни сюжетни подробности или за диалозите. Душата му се раздирала от съмнения.

Уволнили го. Друго студио му дало възможност за изява, но той я пресякъл с независимото си поведение. Тогава го отритнали отвсякъде. Никой не искал да го наема, понеже се славел като неудачник.

В момента изкарвал жалки суми от приключенски историйки, които пишел за евтините списания. Живеел сам в мизерно бунгало, пиел евтино уиски, ходел на хиподрума почти ежедневно, купувал си двудоларови билети и се забавлявал с конете вместо с жени.

Норман говореше за всички тези неща с весел цинизъм, който направи силно впечатление на Кейт. Опропастеният му живот сякаш го забавляваше, като че ли се отнасяше за някой друг. Кейт усещаше в него голяма мъка и разочарование, но чувстваше също, че излъчва топла, бащинска нежност — първото качество, което от дълго време насам намираше у някого. Беше доволна, че го покани да седне с нея. Сега й бе много по-малко самотно.

— Мисля, че си приличаме — каза тя. — Но вие поне сте видели и по-добри дни. Моите никога няма да настъпят. Особено след това, което стана днес. Но нищо. На мен ми харесва да бъда сервитьорка.

— Това е достойна професия — каза той. — И освен всичко друго изисква да бъдеш и добър артист. Кажете ми, Кейт — мога ли да ви наричам Кейт? — какво ви накара да опитате артистичната професия?

Кейт замислено сбърчи вежди.

— Наистина не знам.

Пред очите й бе лицето на Ив Синклер в огледалото, ала реши, че няма смисъл да казва за това на Норман Уеб. Съвсем честно не знаеше защо актьорската професия изведнъж, я бе привлякла.

Той се усмихваше.

— Всъщност никой не знае как стават тези неща. Във всеки случай това е тема, която бързо омръзва. Как се чувствате сега, след първата схватка?

Кейт отново се замисли.

— Ами в неговия офис имах чувството, че ще го убия. Много беше странно… Като че ли ме тласкаше някаква вътрешна сила. Последствията не ме интересуваха. Просто нямах намерение да му се давам. След това на улицата се почувствах прекрасно. Свободна като птичка. После усетих, че съм страшно гладна, и така дойдох тук. — Тя сви рамене и се усмихна. — Звучи малко глупаво, нали?

— Напротив — възрази той. — Много добре звучи. Виждате ли, млада госпожице, Холивуд се е канел да забие във вас първата си въдичка. Дори сте се отървали много леко. Всяка от тези въдички пуска кръв и вкарва отрова. Като ухапване от пиявица. Това е тайната на този град. Но вие сте постъпили много умно, без може би дори да си давате сметка за това. Пресекли сте всичко от самото начало.

Кейт не каза нищо. Не беше съвсем сигурна накъде бие Норман Уеб. Но чувстваше в думите му истинско благоразположение и приятелство.

Изведнъж той сякаш се затвори в себе си. Лицето му придоби много сериозно изражение.

— Някога познавах един писател. Много талантлив човек. Умен и амбициозен. Той се остави на Холивуд да му забие отровните си въдички. Забрави кой е, защо беше станал писател. За него имаха значение само парите, посредствеността, алчността. Поквари се, работата му и личният му живот започнаха да страдат. В края на краищата пиявиците се добраха до таланта му. Всеки момент щяха да го изхвърлят от студиото. И тогава, един прекрасен ден шефът на студиото го извика в кабинета си.

Норман млъкна за малко и всмукна от цигарата си.

— И така, шефът на студиото си поприказва шеговито с него няколко минути, после му предложи сюжет за грандиозен филм, скъпа продукция. Този филм можеше да оправи кариерата на писателя. Всички знаеха в колко тежко положение бе изпаднал, и във финансово, и в творческо отношение. Накрая шефът спря да го усуква и изплю камъчето. Като отплата за големия нов филм искаше от писателя да предаде един от най-добрите си приятели. Няма да ви отегчавам с подробности, ще ви кажа само, че най-добрият приятел също беше писател, всъщност много по-способен, но бе станал антипатичен на шефа на студиото. Най-добрият приятел, разбира се, имаше минало — като всички нас — и изпадналият в нужда мой познат му бе достатъчно близък, за да знае всичко. Продуцентът искаше от него да си послужи с това, което знаеше, и да се погрижи приятелят му да бъде отритнат от всички. Директорът на студиото се държеше много бащински, много грижовно, като лекар с добър подход към болните. „Просто ми помогни и край на грижите ти.“ Писателят си даваше сметка какво искат от него. Дълго размишлява — наистина дълго, вярвайте ми, мила моя, и най-после, след като претегли приятелските чувства и кариерата си, се поддаде. И приятелят му шумно бе прогонен от Холивуд и никой повече не го видя.

Норман отърси с кутре малко пепел от върха на цигарата си и въздъхна.

— Моят познат откри с учудване, че новият му успех не му се услажда. Сякаш не можеше да се радва на парите, които бе спечелил. Преследваше го лицето на прокудения му приятел. Купи си нова къща в Брентуд, ожени се отново — всеки в Холивуд се жени отново, когато трябва да отпразнува някой успех — и си направи дете. Получи нови, по-добри поръчки за сценарии и натрупа състояние. Но нищо не помогна. Накрая, точно когато онзи, когото бе предал, започна да си създава име като писател в Ню Йорк, познатият ми се обеси в гимнастическия салон на брентудската си къща.

Той погледна към Кейт.

— Това е то Холивуд, Кейт. Нещо усмихнато, което иска от теб да предадеш най-добрия си приятел и ти развява някой договор като стръв. „Не забравяй — ти казва то, — това е кариерата ти.“ Все едни и същи думи: „Това е кариерата ти“. Четирите съдбовни думи в Холивуд. Ако се оставиш да превземат душата ти, с теб е свършено.

Той се усмихна на Кейт.

— Мила моя, днес сте направили първата си огромна крачка, за да се предпазите да не ви се случи това. Помнете, че е важна не кариерата, а душата. Когато ви поискат да продадете едното, за да имате другото, знайте, че е невъзможно. Кажете не или с вас е свършено.

Кейт беше сериозна, смутена от грозната история, която бе чула.

— Май няма голяма опасност да достигна големи висоти. В тоя град никой няма да си направи труда да ме изкушава.

— Не бързайте толкова — рече Норман Уеб, като се наведе леко напред. — Не се подценявайте, мила моя. Не вадете заключения за кариерата си само от един агент.

На Кейти през ум не й минаваше, че сивите очи на събеседника й я оглеждаха внимателно от привилегированата си позиция на почти петнайсет години опит в кинобизнеса. Тя притежаваше цялата свежест на младостта, съчетана със сочна чувственост.

Той се усмихна при мисълта какво бе направила с бедния Барни Ливингстън, когото той бегло познаваше от годините си в Холивуд. Навярно се бе хвърляла като тигрица. Беше горда и честна. Нямаше нищо общо с останалите дебютантки.

— Вие едва сте започнали — каза той. — Барни Ливингстън е само един ръкав от пълноводния холивудски поток. И ако ви интересува мнението на някой, който доста се е подвизавал из тоя град, Барни е бил прав в едно. Имате качества. Видях го още онази вечер, когато бяхте тук с приятелката си. Виждам го и сега.

Кейт сви рамене. Скептицизмът й бе очевиден.

— Мога да се обзаложа, че не съм първият, който ви го казва.

— Кое?

— Че сте по-особена. Че имате качества.

Кейт се засмя.

— Наистина. Не сте първият. Но повечето, които са ми го казвали, ми сочеха вратата. Каквито и да са тези качества, те не им харесват.

— Ще видим — каза Норман Уеб. — Днешното „не“ е утрешно „да“, както беше казал някой, който познава Холивуд.

Кейт го погледна неопределено. Сякаш изпитваше към него снизхождение.

— Знаете ли — каза той с внезапна решителност. — Сега ще ви оставя, понеже, по неизвестни вам причини, не мога да пропусна срещата си с дамите и господата на хиподрума. Но много бих искал да вечеряте с мен другата седмица. И искам да ви помоля за нещо: не се срещайте с агенти, преди да сте разговаряли с мен. Аз мога да ви дам някои съвети, които вероятно ще ви помогнат да избегнете подводните скали в нашето мътно поточе. Съгласна ли сте?

Кейт се усмихна. Не виждаше причини да му откаже, въпреки че едва ли очакваше предложението му да я отведе донякъде.

В едно обаче бе сигурна: Норман Уеб не беше втори Барни Ливингстън. Нямаше задни мисли, когато я канеше на вечеря. Искреността му прозираше в безгрижното му държане.

Може би това бе приятелят, който й бе липсвал през всичките тези години. За нея не бе толкова важно дали наистина ще й помогне да започне кариера в Холивуд. Но искаше пак да се види с него. През последния половин час за първи път от пет години чувстваше, че е установила истинска връзка с друго човешко същество. Дали я бе трогнала тъгата на Норман Уеб? Или самотата му? Авантюристичното му минало? Не знаеше.

— Добре — отвърна тя. — Съгласна съм.

Норман Уеб се усмихна. Кейт записа телефона си, подаде му го и също се усмихна.

— Това е телефонен автомат в коридора под стълбите. Надявам се, че това не ви притеснява.

Той се засмя.

— Телефонът ви ще позвъни преди края на седмицата. Независимо какви са резултатите от надбягванията. Можете да разчитате на мен, млада госпожице.

Той стана, преметна сгънатия шлифер през ръката си и завъртя шапката си в ръка.

— Беше ми приятно.

— На мен също — усмихна се Кейт.

Той бавно излезе от кафенето със същата елегантна походка, която Кейт бе забелязала вечерта на „Оскарите“.

Тя въздъхна и махна на сервитьорката за сметката. Беше време да се прибира и да облече собствената си сервитьорска униформа.

Но когато се върнеше в апартамента, нямаше вече да е същата млада жена, която бе излязла оттам сутринта. Нещо я бе променило. Барни Ливингстън със сигурност. Но може би повече от всичко Норман Уеб.

Каквото и да се случеше, мислеше Кейт, поне беше изживяла един необичаен ден.