Георги Каназирски-Верин
София преди 50 години (4)

Чаршията

Доскоро търговският център на София беше на кръстопътя на Дондуков и Търговска улица. Така е било и в турско време. Това е било чаршията.

Нека съживим някои имена:

На самия площад Александър, сега 9 Септември, беше Придворната книжарница на Ив. Б. Касъров и магазин „Хабал“, до него дамският шивач Ангел Мулешков, а на ъгъла бижутерийният магазин на Анастасов, до него модният магазин Маргулиес, после базарът на прочутия Кр. Х. Пеев, рандеву на столичните клюкарки, гдето можеше човек да научи най-последните новини. На витрините имаше надпис: „Он парл франсе“, „Здес гаварят по руски“. Най-честата посетителка в магазина беше именитата наша актриса Екатерина Златарева, чийто висок смях се слушаше и на улицата. След Пеев идваше магазинът за шапки на Аврамович, после бижутерът и магазин за оръжия на Д. Христов и на ъгъла Йосиф Месер, магазин за женски моди. На другия ъгъл от ул. „15 Ноември“ беше най-напред „Червен рак“, а после, когато „Червен рак“ се премести в собствения си павилион до Музея, мястото му зае Виткович и Леви, мъжки моди, след който следваше магазинчето на Левингер (копчета), магазинът Цапко и Захей, платове, Максим Сахаков, антиквар, Ардзеруни, — пури и цигари, и на ъгъла на ул. Леге — Яни Митрошинов.

Днешното здание на д-во Балкан беше хотел „Кобург“, с тунел под същото име. На ъгъла под него беше виенският магазин за готови дрехи „М. Найман“, в който можеше да се купи хубав вълнен костюм за 30–35 лева. До него бе тютюнопродавачът Славчо Цветанов. Единствен той и днес е на същото място. Свалям шапка пред тая стара фирма! Следваха Базар „Паризиана“, чайният магазин на С. К. Попов. дрехарницата на Йерохам Б. Йосиф, железарският магазин на Братя Горанови, бръснарницата Гица Георгиев (от малко време първият помощник на Гица, Рад Киркиняков се премести под стария хотел „България“), след бръснарницата имаше един арменец бижутер и на края магазин „Тиринг“, а по-късно банка „Бебис“, а още по-късно банката Юда Б. Израел с директор Роберт Бехар.

Във втората половина на същата улица, към банята, заслужава да отбележим от ляво бижутерите братя Коцеви, книжния склад Сам. Патак, обущарницата на Д. Х. Полак и тоя на Миохас Я. Леви. На банския площад беше големият склад на спиртни напитки на Братя Шаханови. Днешната градина пред банята беше празно място, заградено с тараби. По дължината на тарабите бяха наредени 15–20 души ваксаджии, един до друг по-артисти в лъскане на обущата. За 30 стотинки обущата биваха лъснати по такъв начин, че изглеждаха съвършено нови. Един ден измежду ваксаджиите съзрях г. Попов, един мой стар учител по богослужение. Не знам по какъв повод той беше уволнен като учител и, за да протестира, взел едно сандъче и започнал да чисти обущата на софиянци. Оригинален протест, който ми направи силно впечатление — аз се много натъжих. Към днешната ул. Триадица имаше две-три зле посещавани комарджийски кафененца, в които обичайно полицията търсеше своите клиенти.

Нека се поразходим сега по бул. „Дондуков“. Да започнем от Св. Неделя. От лява страна незначителни магазинчета, след които е магазинът на Коста Т. Дабо с бояджийски артикули, след него идваше големият колониален магазин на Братя Димитрови, и „Руска парна чайна“. Тогава в София имаше много такива чайни: по ул. Витошка, по Алабинска, на пл. Св. Крал и на много други места. В тях се пиеше изключително чай. Сервираха чаша чай с лимон и захар за 10 стотинки или порция чай, т.е. голям порцеланов чайник, съдържащ 3/4 литър чай, с нужната захар и парчета лимон за 30 стотинки. Качеството беше превъзходно. Отсетне тези чайни изчезнаха.

По-долу е Ставро Чадърджията, а до него Миту^[1] кебапчията. За тези двама ще говорим на друго място. До тях е старата сладкарница „Роза“ на Едуард Холчух. Кой днешен запасен генерал като юнкер не е ял пастите на Холчух? Кой от тях не е сънувал за хубавата прислужничка с голямата руса перука Роза, която даде и името си на сладкарницата? В празнични дни галерията на сладкарницата беше изпълнена с отпускари юнкери — днес всички те са генерали от запаса. Стотици пакети от по десет пасти се изнасяха за в къщи. Хубави, вкусни шоколадени или кремови пасти: добуш, мока и пр. по 10 стотинки парчето. Ще седнете на тротоара или вътре в сладкарницата, Роза ще ви поднесе на избор пълна чиния с разнообразни пасти и две чаши студена вода. Хапнете си две-три пасти от чисто масло без заместител, пийнете водица, платите 30 стотинки. Каква ти язва, какви ти киселини! Кой познаваше тогава тези болести?

Прескачате ул. „Търговска“, минавате покрай Заложната банка на М. Стефанович, чиято жена — румънка ходеше винаги с нови обувки и девствени подметки, минавате покрай магазина за военни шапки на Г. Попов и ето че сте пред сладкарница, хотел и кафене „Йохан Панах“. Първокласна сладкарница, а в кафенето се сервира шварц кафе, капуцинер с мляко или шоколад-какао с кифла или с резен козунак за 50 стотинки. И, все пак, често не можехме да си ги платим.

В задния салон на Панах беше ресторантът, в който се сервираше западно-европейска кухня при западноевропейска обстановка и прислуга. Ястията се поднасяха в металически посребрени блюда, от които клиентът можеше да си отсипе. Менюто се състоеше от гулаш (обезателно), печени птици или телешко, бифтеци, турнедо, риби и прочее. Листата за вина беше богато разнообразна. В нея имаше варненски, пазарджишки, унгарски, френски вина. В сладкарницата, във която царуваше фрау Панах, клиентелата се състоеше повечето от чужденци и от хайлайфа на София. Хотелът също се посещаваше от избрано общество. Иван Панах не можа да издържи на големите разноски и фалира. Една нощ той избяга от Цариград, като остави заведението си на унгареца Гараш. Гараш имаше дълги години голям успех, след което отстъпи мястото си на своя сънародник Кенда, който е и повечко известен на днешните софиянци.

На ъгъла на ул. „Сердика“, там гдето доскоро беше Генералната банка, имаше градина-бирария, в която свиреше сръбският оркестър на Вулето. Надолу нямаше нищо интересно чак до хотел „Руски цар“, близо до Тетевенска улица. Тук движението завършваше до хотела и до зимната пързалка, която се намираше до хотела.

След „Панах“ по улица „Сердика“ беше старата златарска чаршия и Хаджимановият хан, който в турско време е бил център за срещи на търговците. Зад Хаджимановия хан имаше малки сокачета, които диагонално пресичаха кварталите и излизаха на днешните улици Веслец и Бачо Киро. Там имаше специални заведения под фирмите „Два сокола“. „Два бели гълъба“. „Двоумение“. „Ориент“ и други. Те бяха отворени денонощно. По тези улици целомъдрените софиянци не минаваха или най-малко не признаваха да са минавали. Тези заведения общината измести към ж.п. линия, но дълги години софиянци отказваха да живеят със семействата си в тези квартали.

Да тръгнем по ул. „Леге“. На ъгъла, гдето доскоро беше парфюмерията „Хай Лайф“, беше манифактурният магазин на Илия Сакаров, баща на покойния д-р Сакаров, до него в едно дюкянче беше банката на известния Ешкенази (Кьосето), а след него — габровският търговец на шаеци Манев. Следваше стъкларският магазин на Йосиф Гершон и деликатесният магазин „Копривщица“ на Христо Рашков. В задната част на магазина се сервираха аперитиви пред една маса, изпълнена с мезета. На обед ще намерите група мераклии на мохабет. Каква обстановка! На една дълга маса с етажерка са наредени в дълги чинии: шмеркезе^[2], щука, хайвер, тарама, аншоа, потънала в зехтин (не олио!), кулируди^[3], лакерди, нарязана пастърма, резенчета от кашкавал, а в страни лежи унгарски салам — 35 сантиметра дебелина в диаметър и цял обвит в станиол. Над главите ни висят накачени копривщенски луканки, шуменска марка „Глиган“, сливенска бел-пастърма, обикновена козя пастърма за препичане и на края сурови свински наденици, които купувахме на метър.

В тънки кристални чашки момчетата на бай Христо Рашков ни сервираха това, що „Душа ни сака“: троянска сливовица, препечена гроздова, хиоска мастика, амер пикон, бир, вермут, французки абсент, Евксиноградско бяло вино, станимашка малага, пазарджишко червено вино, или най-сетне Прошеково пиво. Когато влезнехме у бай Христо, хващахме се на лаф и не забелязвахме, че е станало вече 3 часа след обед. Но когато излизахме, лицата ни изразяваха пълно задоволствие. След „Копривщица“ следваше дрогерията „Надежда“, пак галантерийни магазини до ул. „Алабинска“, гдето чаршията завършваше с малките бараки на „Трите еврейчета“.

Там, гдето днес е хотел Империал, имаше едно старо паянтово едноетажно здание, в което се помещаваше шантанът „Орфеум Неапол“ на Михаил Чернаев.

От срещната страна на ул. „Леге“, след магазина на Митрошинов, ще отбележим ресторанта „Последен грош“, в който човек можеше да се нахрани богато с три гроша (60 стотинки), и фурната „Охрид“ и магазин „Охрид“, както и съществуващия днес магазин „Торино“. Магазин „Торино“ е основан през 1890 година от веселяка левантинец Перчело (по-късно той откри заведението „Алказар“ на бул. „Цар Освободител“, днес кафе „България“). Негов заместник беше Димитър Якса, когото наследи Такев, починал преди две години. В „Торино“ тогава се продаваше истински италиански вермут, чашата 15 стотинки с мезе залък хляб и аншоа. Две чашки с две мезета струваха значи 50 стотинки (а днес за 2 чашки и 2 мезета не биха ви разправили стотина лева, ако не и повече). До „Торино“ беше книжарница „Витоша“, а до нея ателието за долни дрехи на виенския майстор С. Полицер, който с усмивка, когато ви взема мярка, непременно ще ви запита: „От ляво или от дясно… си държите кесията?“ Полицер беше виенчанин, много весел и духовит, от чийто устни усмивката не липсваше никога. Той използуваше всеки случай, за да подхвърли една шега, която се разбира и тъй и тъй. Полицер имаше син, който свърши българската гимназия, стана адвокат и после изчезна от България. Днешната улица „Знеполе“ не съществуваше, тя беше задръстена от бараката — павилион на „Червен рак“, която опираше до музея. Него тогава превръщаха от Буюк-джамия в археологически музей, а пред него там, гдето е днес Народната банка, един дълбок трап от дълги години, изпълнен с дялани камъни и бараки, стоеше да грози центъра на столицата.

Понеже споменах за Буюк джамия, нека кажа, че преди да бъде предопределена тая джамия за археологически музей, тя приютяваше Държавната печатница. След като Държавната печатница се премести в своята специфична сграда на днешния площад Ал. Невски, софийската община отстъпи джамията за театър. Тази вест зарадва нашите бездомни актьори. Кредит беше отпуснат, материали бяха стоварени пред джамията, която щеше да се превърне в театър с ложи, сцена, стаи за гримиране, бюфет и пр. Актьорите вече репетираха в едно от крилата на джамията, когато неочаквано Министерският съвет отмени решението на общината и забрани джамията да бъде превърната в театър. Тогавашният кмет Даскалов отишъл при министър Стамболов да го моли от свое име и от името на актьорите да отмени постановлението на Министерския съвет, но Стамболов отговорил, че това той бил длъжен да направи не по своя воля, но и защото не искал да разваля приятелството си с турците. „Какво ще кажат в Цариград, ако видят, че ние превърнахме джамиите в карагьозчийници?“ били последните му думи.

След ул. „Клементина“ отбелязвам галантерийния магазин на Братя Пипеви и по-нагоре, гдето е сега Италианската банка, магазина на Ганчо Гаврилов, фабрика за мобели (бивша къща Иван Бруха).

Така завършвам с чаршията, такава, каквато тя беше преди петдесет години. Сигурно съм пропуснал някои фирми, но годините ще ме извинят.

На югоизточния ъгъл на празното място около Буюк джамия в едно малко здание се помещаваше столичната община, но скоро тя се премести на ъгъла на ул. Левски и Градската градина, бившето здание на Доктор Цачев, гдето е и днес. Тогава то беше малко едноетажно гевгирено здание. По-късно издигнаха още един етаж и прибавиха двете крила, едното към бившата Народна банка, сега Български кредит, другото към Градската градина.

Срещу днешната централна поща в едно старо здание се помещаваше девическата гимназия. После тя беше продължена в допълнителното здание, гдето сега е телефонната централа, срещу общината. Ето защо гимназистите на обед и в 4 часа след пладне обичаха да минават по днешната ул. Гурко, за да хвърлят поглед (ох, съвършено невинен поглед!) към двата реда прозорци на днешната телефонна централа — тогава девическа гимназия — на тези прозорци се показваха дузини млади, жизнерадостни момински руси, чернооки засмени главички. И въпреки че тогавашните нрави не ни позволяваха ни най-малкия свободен жест или закачка с дума, и че цялата идилия се състоеше в мълчаливо и няколкократно минаване по улицата и отправяне на пламенни погледи отдолу нагоре, все пак директорът на гимназията Кутинчев ни забрани да минаваме пред девическата гимназия. Заповедта завършваше със следното предупреждение: „Оня ученик, който бъде заловен, че минава пред девическата гимназия на обед и към 4 часа, ще бъде изключен за един месец.“ И все пак имаше смелчаги, които нарушаваха тази заповед.

От срещната страна на Общината, гдето днес е зданието на Гендович, зад нисък стобор, в паянтова къщичка живееше българският държавник Петко Каравелов с двете си дъщери Мери и Лора и живата и днес негова съпруга Екатерина Каравелова. В тази къща е преживяна една голяма част от нашата нова история, особено тая от епохата на детронирането на Княз Александър Батемберг.