Георги Каназирски-Верин
София преди 50 години (17)

Куриозни личности

Всеки град си има няколко личности, които са свързани с неговото име. Можем ли да заговорим за Варна, без във въображението си да не видим снажната фигура на стария ерген Ангелсон с неговия вечно сив редингот, зиме и лете с цвете на бутониерата? Не съм срещал курортист или човек, който е бил във Варна, който да ми каже, че не познава Ангелсон. И действително да си във Варна и да не видиш Ангелсона, то е равносилно да посетиш Париж, без да зърнеш Айфеловата кула.

В един френски вестник бях чел следния пасаж:

„Видяхте ли всичко в Париж? Видяхте ли Лувъра, Трокадеро, Боа де Булон, Операта и пр.?“ На положителния отговор ви се задава последен въпрос:

„— Видяхте ли брадатия стражар при Порт-Сен-Мартен?

— Не? Тогава вие не сте били в Париж“ — заключава вестникът.

Така всеки град има интересни фигури. И София ги имаше по него време.

Кой не си спомня за Ставро чадърджията? Неговото дюкянче на булевард Дондуков и днес е магазин за чадъри. Ставро обаче не стоеше вътре в него, той изнасяше един стол до акацията, която беше пред дюкянчето, и на тоя стол бяха неговите халати^[1], т.е. чукче, ножици за рязане на тел, клещи и пр. На самата акация закачваше един разтворен чадър, който му служеше за фирма, самият той сядаше на друг стол пред халатите си. Ставро беше едър мъж, с голяма глава и големи увиснали черни мустаци, очилата му бяха прикрепени на края на носа и когато говореше някому, гледаше над очилата си. В това импровизирано ателие на тротоара той поправяше чадърите на бърза ръка. Ставро закачаше минувачите със своите духовитости, а и минувачите го закачаха поради някои негови особени наклонности.

Ставро Чадърджията

Кой не си спомня за „Даскала“ — този вестникопродавец, чиито гърди бяха обкичени с около двадесетина значки и който от ранна утрин до след полунощ с огромните си „лапатари“ изминаваше десятки километри? Ако Даскала имаше толкова гроша, колкото километри е изходил, той би бил милионер. При всяка маса Даскала продаваше своите вестници и на всеки въпрос отговаряше със стихове, стихове и рими, които той измъчваше страшно.

— Даскале, какви новини има днес?

— Купи вестника днес, за да прочетеш, че Султана страда от бес.

Или

— Каква интелегенция, която не купува вестник Мир и живее вечно в пир.

Или

— В нашата нация няма аристокрация.

Но купувачите ги слушаха с усмивка. Даскала остаря, като целия си живот отдаде за разпространяване на вестниците. Напоследък той не можеше да конкурира на младите здрави вестникопродавци и се задоволяваше да продава на своите клиенти само чуждестранни вестници. А те милостиво му ги плащаха двойно. Едно утро намериха Даскала изстинал в една скромна хотелиерска стая. Той беше престанал да диша и да гълта километри.

* * *

Сподвижник на Даскала беше Димче, старият вестникопродавец с дрезгав глас. Той ходеше бавно и говореше бавно.

— Земете си вестникот. Вземете си „Поща“, по е арен от „Отзив“, Перо (Петър А. Петров) лъже, Шангов не лъже! Сааатър, саатър на султанот!

Димче беше една софийска фигура, но и тя изчезна.

* * *

Ами кой кореняк не си спомня за първия фабрикант на сапун в София? — думата ми е за Геле Сапунджията! По софийските улици един дръглив кон теглеше разхлопана мръсна талига. Геле следваше талигата и със своя глух и дрезгав глас крещеше: „Саапун за дъскииии!“ Геле сам фабрикуваше и разнасяше за продан тая сапунена каша, с която софиянки миеха подовете си. Той следваше винаги зад талигата, защото децата по махалите го задиряха и му правеха мизерии. Често трябваше да прибягва до лопатата, за да се отърве от немирниците.

* * *

Сега нека кажем няколко думи и за най-крещящата фигура — тая на барон Георги Кракра. При всяко официално посещение в София тогавашната програма не се изменяше. Ние четяхме: „Взвод конна стража, градоначалникът на бял кон, столичният кмет, гвардейци, каляската с официалните гости, г-да министрите, каляска с официалните лица и шествието завършваше пак с конна стража.“

Софиянци, обаче, знаеха, че шествието ще завърши с един последен файтон. Те го чакаха и, когато той минаваше, чуваха се викове: „Ето, ето барон Георги минава!“ Малко смях. Файтонът на барон Георги, разпределител на софийското бакалско дружество, със цилиндър, редингот, българския трикольор вместо лента при отвора на редингота, и с бели ръкавици завършваше неофициално шествието. Той се пазаряваше с файтонджията и, когато цялото шествие влизаше в двореца, файтонът на барон Георги влизаше също от западната врата, но, понеже не е поканен, си излизаше от източните врати.

Барон Георги Кракра Пернишки

Барон Георги беше родом от Перник, бивш бакалин, а отсетне представител на бакалското сдружение. Кой е внушил на тоя наивен човечец, че той е потомък на деспота Кракра Пернишки? Той вярваше в това, присвои си титлата барон и беше убеден, че Фердинанд отказва да признае неговите титли от страх да не би по-късно той да предяви претенции върху българския престол. Купува си цилиндър и редингот и канен-неканен взема участие в някои тържества. Отначало полицията не обръщаше внимание на неговите лудории, а той се убеждаваше все повече и повече, че неговите наследствени права са признати. Шегобийците са жестоки, те го карат да пише писмо до руския император и да иска неговата намеса, за да му се признаят правата. Естествено, това писмо не е заминавало никога. Един ден обаче същите шегобийци му предават като отговор саморъчно писмо от императора, че той признава неговите титли и благородния му произход. Тогава в кръчмата на Мито Кебапчията на бул. Дондуков шегобийците му построяват трон, и понеже барон Георги е висок, трона поставят под една баджа^[2], та когато става, да не си чука главата о стената, поставят му на главата корона, дават му жезъл и мантия. Той назначава свои велможи, които са около него и са му послушни. Така всяка вечер той държи наставнически речи към своите велможи и верни поданици, а Мито Кебапчията харчи ли, харчи виното си. Най-големите вдъхновители на тая комедия бяха един наш голям карикатурист и един професор.

У барона се появява желанието да посети своята бащиния т.е. Перник. Неговите велможи одобряват намерението му и устройват тоя излет. Една утрин барон Георги, опасан с турски калъч (крива сабля), с мантия и корона, която отсетне заменят с редингот и цилиндър, придружен от своите шегобийци велможи, се покачва на влака за Перник. На гара Горна Баня началникът на гарата, заинтригуван от тази оригинална група, се осведомява и, дали от наивност или от желание да усили комедията, предава по апарата в Перник за пътуването на Георги Кракра Пернишки, който отива да види бащинията си. За учудване на нашите шегобийци в Перник взели работата за сериозна и на гарата имало много народ посрещачи, а ученици и ученички били наредени на перона, за да поздравят високия гост. Това ставало в присъствието на полицията. Неколцина от придружаващите го шегобийци разбрали, че работата става дебела и че тая шега може да им причини неприятности, уплашват се и с влизащия в гарата влак, идещ от Радомир, заминават обратно за София, като оставят Кракра сам между своите поданици.

Барон Георги живее три месеца в Перник, като всеки ден бива канен в някоя кръчма или по-голямо заведение, гдето го гощават. Присъствието на барон Георги в това или онова заведение привличало клиентите и съдържателите намирали сметка да го канят и по този начин да увеличават консумацията.

След връщането си в София баронът сяда наново на трона си у Мито Кебапчията и заседанията започват наново. По едно време пред барона се явяват депутации от цяла България, за да му поднесат почитта си. В същност това са хора събрани от организаторите шегобийци и канени да играят тая роля и да се посмеят.

Една вечер жесток шегобиец подвел барона да изпие чаша рициново масло, което започнало да действува тъкмо тогава, когато той държал някаква реч.

Амбициозен, той не искал да прекрати речта си пред депутацията и свършил драматично…

Историята с барон Георги достига до знанието на двореца. „Височеството“ се усъмнило дали с тия шеги не се подиграват нему и дали тия комедии не уронват неговия престиж и затова поискало да се внуши на компанията да свърши с тази неприятна комедия. Градоначалникът повикал неколцина от организаторите и строго им заповядал да престанат да коронясват барон Георги, защото „господарят“ е страшно сърдит, и че той ще бъде принуден да ги арестува до един.

Дали барон Георги беше налудничав манияк или пък беше голям хитрец, който използуваше умните шегобийци, за да пие и яде всеки ден безплатно, това остана неразрешено. По това има две мнения и днес.

* * *

Друга фигура след него е Доктор Диодоно. Той в същност се е наричал простичко Богданов, но когато бил студент по право в Женева, поискал да поевропейчи името си и го превел на френски: Бог = дио, дан (даден) = доне и станало Диодоне, Диодоно. Д-р Диодоно беше една мършава фигура, винаги брадясала, на носа му беше кацнало желязно ръждясало пенсне с извънредно силно миоптични стъкла. От пенснето висеше черен шнур, закачен за ревера на сакото му или на палтото му. Крайно нервен, той имаше особен ход. Когато ходеше, вам се струваше, че той залита да падне. Постоянно се озърташе ту в ляво, ту в дясно, като че ли търси някого или като че ли някой го преследва. Адвокат без клиентела, облечен скромно без вкус, дрехите му висяха на тялото, като че ли са закачени на закачалка. Всички софиянци познаваха Диодоно. Диодоно беше спортист и майстор на пързалката. На леда при Орловия мост той неуморно се пързаляше от рано сутрин до късна вечер, като правеше разни опасни фигури, които, ако и да им липсваше грация, все пак предизвикваха учудване у многобройната публика около езерото. Кога е починал Диодоно, една от софийските фигури, не можах да узная.

Д-р Диодоно, адвокат и голям виртуоз на кънки

* * *

След Диодоно, нека кажа нещо и за Миту Шишкавио, посредник за покупко-продажба на недвижими имоти. Той беше най-дебелият човек, когото София е видяла и познавала. Може би тежеше повече от 160 килограма. Рядко ходеше той пеша. Мъчно можеше да движи тази тежка маса месо. На негово разположение имаше един файтон. Когато стъпваше на стъпалото му, за да се качи, файтонът така силно се наклоняваше към него, че ние все очаквахме някой ден да го видим да се превърне. Когато се качеше на файтона, не оставаше място за друго лице, а ако го придружаваше някой клиент, той сядаше отсреща на страпонтенчето^[3]. Миту Шишкавио е единственият столичен жител, който не можа ни веднъж да използува столичните трамваи, защото входът за платформата беше много тесен и неговото огромно тяло не можеше да мине през него да се покачи на платформата, а за вътрешността на трамвая и дума не можеше да става. Ето защо той си вземаше файтон на месец и с него се придвижваше там, гдето работата му налагаше да отиде. Крайно честен и с много благ характер, той беше и състрадателен и обичаше да подпомага и да услужва на всекиго. Мито беше и гастроном и гаргантуа. Той можеше да изяде една пълна тенджера със сърми и след това да допълни яденето си с печено агнешко или цяла пача, всичко това толкова естествено, както друг някой би изял една супа и една порция ядене.

Миту Шишкавио. Файтонджията е силно обезпокоен, дали колата му ще издържи тоя твар.

* * *

Друг познат чревоугодник гаргантуа беше покойният симпатичен Пане Вичев, който преди да си отиде в къщи на обед, можеше да консумира тридесет-четиридесет кебапчета и две пражоли, да изпие десетина бири и тогава да каже: „Време е! Ще отида да се наобядвам.“ Много са анекдотите за бае Вичев, но един зная за положително верен. На един гуляй, гдето имало да се яде печено агне, в очакване на агнето за мезе поднесли едно кило пастърма. Един от съседите на Вичев казал: „Язък за пастърмата! Тази пастърма трябваше да я поднесат печена.“ Дочул съдържателят на заведението и веднага дотърчал с предложение да вземе чинията с пастърмата, за да я опече.

— А бе, остави ти тая чиния тук, нека има и сурова, а отрежи друго кило, което да се пече!

Докато съдържателят опекъл новата пастърма, бае Вичев унищожил непечената. Щом донесли печената, почнал да нагъва и от нея и изял повече от половината й. След тая „лека“ закуска донесли агнето, на което бързо видели сметката. Бае Вичев поискал на края да му опекат шест кюфтета на скара.

В бирариите носеха на Вичев кебапчета в чинийка по четири, за да бъдат топли и да не може да се броят от съседите консуматори. Все пак по-малко от четиридесет не можеха да задоволят Вичев. Неговият здрав организъм устоя на това злоупотребление с храната. Той почина недавна, като остави у своите приятели и събеседници най-добри спомени. Той не беше само гастроном, но още и духовит събеседник и услужлив приятел.

* * *

Някъде по това място, гдето днес е ул. Паренсов, в една паянтова къщичка живееше Димитрото Салабашев, посредник по продажба на къщи и места за строене. Снажен старик с вечно окачен бастун на лявата ръка, Димитрото от сутрин до вечер сновеше по улиците, излизаше от едно кафене, за да влезе в друго, от една кръчма в друга, за да търси тоя или оня. Димитрото имаше един „тик“ да си клати непрестанно главата от ляво към дясно. Той има една голяма заслуга към нашите артисти и журналисти. Всички актьори, които днес имат къщи, ги дължат на Димитрото. Когато намираше някое изгодно и евтино място, той ще намери актьора и ще му го предложи, като нареди плащането да стане на месечни вноски. Понякога той им даваше пари или им ставаше поръчител, само и само да могат те да се снабдят с място и в последствие с къща. Димитрото предвиждаше, че тия имоти ще станат много скъпи, и се мъчеше, щото всеки артист да има собствен дом. Само ония, които не са искали, само на тях Димитрото не е дал къща. Днес мнозина от тия артисти или техните наследници притежават по няколко апартамента в кооперациите, построени на места, дадени им от Димитрото Салабашев.

* * *

Наскоро почина друга софийска фигура: Султана Рачо Петрова. Тази безспорно висококултурна жена, родена в Тулча, в семейството на Хаджи Минчевич, дойде от ранни години в София и игра голяма политическа и световна роля в бившия дворец и в обществото. С голям успех в началото на живота си, към края тя не беше много щастлива, но и до последните си дни разхождаше из столичните улици своята горда осанка и не забрави никога, че е жена, елегантна жена. Султана Рачо Петрова ни остави няколко ценни трудове на български и на френски език, в които ние намираме ценна документация за нравите в бившия дворец.

* * *

Ще завърша, като спомена името на Д-р Марков или Марко Сакънтията. Юрист, адвокат, с малък ръст. Не познавам друг полиглот, който да надвишава Марко Сакънтията. Той отлично говореше и пишеше следните езици: английски, френски, италиански, немски, руски, гръцки, турски, арабски, та дори и арменски. Съдбата не беше много щедра към него. Поради това, че когато по едно време дадоха политически права на циганите, Д-р Марков се яви като техен защитник, него го нарекоха на подбив „цигански цар“. Тоя прякор му остана до края на живота, който не беше радостен. Марко Сакънтията беше добър юрист, добър адвокат, добър вестникар, но умря в мизерия.