Георги Каназирски-Верин
София преди 50 години (14)

Нощна София

Извън дипломатическото тяло и персонала на дипломатическите представителства в София имаше много чужденци, чиновници в разните чужди банки (Търговска, Генерална), в класната лотария, в администрациите, които експлоатираха дадени вече концесии за трамваи, за осветление, мината в Мездра, захарната фабрика и пр. Това бяха все хора, които търсеха развлечения до късна нощ. Театър имаше три пъти в седмицата. Цирк, опера бяха сезонни развлечения. Тези чужденци скучаеха толкова много, че аз съм виждал французи и белгийци да присъствуват на представленията на Ибиш Ага, който играеше на турски, и следователно те нищо не разбираха.

Всички тия чужденци, а покрай тях и българите, особено младите офицерчета, също някои стари мераклии генерали обичаха да посещават така наречените кафе-шантани. В тоя сорт нощни кабарета, не особено големи, с по десет-петнадесет маси и обезателно две, три до четири стаи „сепарета“ се сервираше чай, кафе, бира, евксиноградско бяло вино и шампанско на твърде високи цени. В тях имаше по десет-петнадесет певачки, дошли от Австрия, Румъния, Гърция и Сърбия. Под акомпанимента на пианото те пееха непретенциозно шаблонни песни, и след това събираха парса. Парсата беше пет или десет стотинки. При повикване те сядаха при клиента на разговор и консумация, за която получаваха процент. По-знаменитите от тия нощни заведения бяха: „Сан Стефано“ и „Одеса“ на пл. Трапезица; „Орфеум Неапол“ на Клементина и Леге — днешният хотел „Империал“, „2-ри февруари“ на Бр. Зареви — бивша бирария Хръдличка, а напоследък кафе „Ница“. Повечето от певачките се бяха установили на постоянно местожителство в София и дълги години не мислеха да я напущат. Ще спомена някои имена: Ели Бразели, Сабина, Иванка Габровката, Мици, Режина Линкер, Ета, Хермина Ледицки, Рене Шеньо. Тези имена все ще събудят някои спомени.

На площад Св. Неделя има един малък пасаж, отгдето се отива към старата църквичка Св. Георги на площад Цар Калоян, която сега се реставрира. В началото на пасажа имаше стълбичка, водеща към апартамента на фрау Мирцел. Този апартамент се обитаваше изключително от виенски певачки. Постоянен наемател тук беше старият пианист Херцфелд. Късо време там живя под псевдонима Ивет Дор една пианистка, за която отсетне узнахме, че е била дъщеря на унгарския генерал Секзарди и че вследствие някаква семейна драма тя се била уединила в България.

Друго подобно жилище за международни певачки беше първият и вторият етаж на зданието до Шуменската бирария на ул. Леге, известно под името „Синайска гора“.

Много от певачките на кафе-шантаните по-късно се омъжиха за доста видни софиянци и образуваха почтени семейства, като създадоха и поколение. Днес малцина си спомнят за тяхната минала артистична дейност. Лично аз зная повече от двадесет такива женитби. Една от артистките, която се беше омъжила за един бивш наш депутат — сега покойни, и днес е председателка на дружеството за покровителствуване на младите момичета. По много лесно обясними съображения не мога и не желая да изброявам имена.

Има, обаче, едно име, което е прочуто — то е на баба Цора и нейната дъщеря Хермина, които дълги години държаха кафе-шантана „Нови Неапол“ на ул. Сердика, а по-късно вариетето „Аполо“ на площад Бански.

Баба Цора стана известна по време на процеса Анна Симон — Новелич. Тогава баба Цора е била в Пловдив, гдето дъщеря й пеела в заведението на Лора. Тя е била в течение на любовните връзки между Анна Симон и адютанта на княгиня Мария Луиза ротмистър Дечко Бойчев. Тя първа се усъмнила след изчезването на Анна Симон и съобщава на австрийския консул своите подозрения, че Анна е убита от градоначалника Новелич и Дечко Бойчев. По време на процеса тя е най-главната свидетелка и нейните показания покачват Новелич и неговия наивен ученик Бойчев на въжето. Този процес прави баба Цора известна в цяла България. Той даде също възможност на д-р Никола Генадиев, граждански ищец, със своята магистрална реч да се прояви като голям оратор. Произнесената обвинителна реч е първата му стъпка по пътя му към София и към министерското кресло.

През време на първата световна война бях в Букурещ. В едно тамошно вариете срещнах баба Цора с дъщеря й и осиновената от нея черноока драгалевчанка Ирина — станала вече добра вариететна певачка. Баба Цора и дъщеря й бяха напуснали България и сега бяха, така да се каже, импресарио на своята осиновена дъщеря, която ги хранеше. Стари познати, няма що, радостно се изненадахме при тая среща. Хермина отиде по-далеч — тя ми даде адреса си и ме покани да я посетя на кафе, за да й разкажа нещо за нейните близки от София. Малко поради старото познанство, а повечко от любопитство отидох. Поканиха ме в трапезарията си. О, чудо! На една стена аз видях цялата наша политическа и военна слава. Върху един стар ковйор бяха прикрепени с топлийки портретите на голяма част от нашите най-видни политически мъже, даже и портретът на един от първите наши министри-председатели. Тук имаше портрети на генерали, командири на дивизии, на армии, дори и на един висш военен магистрат. Портретите носеха подписи, а някои — посвещения. Баста! Няма да продължавам, за да не изпадна в изкушение.

Вън от кафе-шантаните имаше и така наречените тунели. Те се посещаваха от по-непретенциозни клиенти, но там ставаха големи гуляи, които много често свършваха с вадене на ками и със счупени глави. В един от тези тунели свиреше оркестърът на Вулето, сръбски циганин, добър цигулар, който жънеше в София голям успех. По-важните „тунели“ бяха зимникът на хотел „Кобург“, на ъгъла на Пиротска и Витошка срещу Баня-баши, и под хотел „Македония“.