Георги Каназирски-Верин
София преди 50 години (2)

Тогавашната кореняшка аристокрация

След къс престой при ханчето, гдето закусихме, ние продължихме, минахме покрай пепиниерата^[1] (сега Парк на свободата), после по Цариградското шосе (сега бул. Цар Освободител), покрай Градската градина и излязохме на Куру-чешме (сега ъгъла на ул. Алабинска и бул. Й. В. Сталин), гдето зад една хубава желязна ограда с два портала се намираше конакът на Тодораки Пешов Желявецо, у когото ще гостуваме. Двуетажна паянтова къща, в която след изкачване на 5–6 стъпала се влиза в голям салон. В дясно беше голямата спалня на бай Тодораки и съпругата му тетка Таска. По голямо дървено стълбище се изкачваме в горния етаж, гдето е стаята за гости, в която се настанихме. До нея беше стаята на техния син Пешо, тогава студент в Цюрих. Срещу тези две стаи имаше голям салон — гостна стая, мебелирана с европейски мебели.

Аз, който идвах от Пловдив, където и в най-богатите къщи в гостните стаи нямаше освен добре постлани миндерлици и виенски плетени столове, по чиито плетки жените кидзосваха^[2] цветя от разноцветна вълна, за пръв път виждах мека мебел: канапета, фотьойли и пр. Оттогава има повече от петдесет и пет години, животът и борбата за къшей хляб ме отвлече по всичките краища на Европа и Африка, аз видях и живях в луксозни жилища и хотели; мобилирани в издържан стил, но детинското ми впечатление от мебелировката, която видях в конака на Тодораки Пешов Желявецо, не може да се заличи.

Конакът на Тодораки Пешов

Тодораки Пешов Желявецо беше представител на тогавашната кореняшка аристокрация. И действително, в тогавашната малка София имаше няколко семейства, които се отделяха от другите и, без да ги наричам чорбаджийски семейства, представляваха нещо като аристокрация. Техният живот се отличаваше от тоя на другите кореняци. Тези семейства можем да изброим на пръсти: Хаджи Манови, Малкови, Коцеви. Хаджи Боневи, Трайкович, Митович, Баталови. Пешо и Тодораки Желявецо, Имаретски. Към тях се прибавяха и две имена от чужд произход: Лазар Трифкович, основател на бирената фабрика в Павлово, от сръбски произход, и Гаки Трифонов, известен търговец от цинцарски произход. Тези няколко семейства, някои от които (Хаджи Манови, Митович и Тодораки Пешови) бяха в тесни родствени връзки, представляваха „елита“ на тогавашното софийско общество. Къщата на Трайкович беше срещу Митрополията или сегашната Духовна семинария. Тя беше съградена върху ориенталски колонади и от двете и страни се влизаше в серия стаи, мобилирани богато. Самият Трайкович, член в Мезлиша^[3], е бил известен със закрилата, която е давал на българите. Той е криел в течение на три седмици Васил Левски в собствената си къща.

Казах, че семейството Митович беше сродено с Хаджи Манови. Когато старият Митович е пристигнал от Цариград, пръснало се слух, че той донесъл няколко торби със златни монети. Старият Хаджи Мано, недоверчив, когато Митович му поискал ръката на дъщеря му Николина, преди да отговори дава ли я или не, пратил на Митович една пусулка^[4], с която му поискал в заем за няколко дена хиляда наполеона. Митович върнал човека с пусулката и поискал от Хаджи Мано да му каже какъв чешит монети иска: френски наполеони, английски лири или турски лири. Хаджи Мано отвърнал, че иска английски лири. Веднага Митович му изпратил хиляда английски лири. Това уверило Хаджи Мано, че Митович е действително богат и дал дъщеря си Николина. Митович отсетне кръщава децата на Имаретски; живият днес Имаретски, баща на дипломата Имаретски, носи името на своята кръстница Николина — Никола. Тези семейства притежаваха и най-много имоти. Най-богатият от тях беше старият Хаджи Мано. Нямаше махала в София, в която да не ви посочат хаджиманов имот, та дори и в днешна Сливница, гдето той притежаваше голям чифлик и много ниви. Втори по богатство беше Тодораки Пешов, Една трета от днешния Лозенец, тогава Курубаглар, беше негов, няколко квартала там, гдето са днес петте кюшета и се кръстосват улиците „6-и Септември“ и „Цар Крум“, както и голямото здание на дружество „Балкан“, което с изключение на малките поправки е същото, което някога беше луксозният хотел „Кобург“, бяха притежание на Тодораки Пешов. Всички квартали, които са обградени днес от улица „Иван Асен II“, Военното училище и булевард „Евлоги Георгиев“, приблизително 76,000 кв. метра, бяха също негово притежание. Други някои негови имоти бяха пръснати по днешните улици „Бачо Киро“ и „Сердика“. Тия имоти той бе получил като зестра от жена си тетка Таска, която беше родена Хаджиманова. Милиарди представляват тези имоти днес. Но, както всички кореняци не можаха да запазят имотите си, така и Пешовци изгубиха всичко, и двамата внуци на Тодораки — полковникът о.з. Тодор Пешев и артистът от Народния театър Димитър Пешев днес не притежават нищо. Такава е съдбата на всички кореняци. Едно щастливо изключение правят семействата Имаретски и Коцеви, които запазиха нещо от своите имоти. Името Имаретски произхожда от Имарет джамиси. Имарет на турски значи благотворителност. Пред Имарет джамия (после Черната джамия, днешната църква Св. Седмочисленици) всеки петък (турска неделя) имало един казан, в който се варил пилаф за бедните. Старият Петър Имаретски бил бакалин на днешната ул. Луи Леже, зад прогимназията, и той давал ориза безплатно, за да се приготви пилафът за бедните.

Тодораки Пешов Желявецо

Тодораки Пешов имаше благородна физиономия на тогавашен българин, тежък човек, слабо разговорлив, с една доловима саркастична усмивка под дебелия си бял мустак. Извънредно щедър към нуждаещите се, той беше всеобщо уважаван. Жена му Таска, истинска българка, голяма домакиня, въпреки богатия си род, цял ден шеташе из къщи и в кухнята. Кухнята беше в дясно от къщата до конюшнята, и в нея господарка беше готвачката баба Латина, голяма майсторка на баници и сладкиши. Таска беше също там. В тая кухня се готвеше ежедневно не само за дома, но и за други нуждаещи се семейства, които тетка Таска познаваше, и на които много дискретно тя разнасяше храна. Пред вратата на дома им като днес виждам големия удобен файтон с двата охранени алени коня, а под асмата на къщата сложена маса, около която от сутрин до вечер се сервираха на гостите сладкиши, баклави, а на мъжете ракия и мезета.

Тетка Таска и баба Латина

И животът течеше… Старият Тодораки почина. Син му Пешо се ожени за една видна кюстендилченка — хубавата Атина. Сватбата беше истинско тържество в Радомир и в София. Не помня с колко файтона, двадесет, тридесет, може би и повече, тръгнахме за Радомир да доведем булката.

Файтоните се превеждаха от тогавашния полицейски пристав Митович (Инчо), яхнал на бял кон. Три-четири-пет дена — истинско пиршество, каквото можеше да стане само тогава.

Годините минаха, газовите фенери се заместиха от електрическите лампадери, пред конака на Тодораки Пешов мина електрически трамвай, софиянци престанаха да играят хоро по мегданите, оан степ и тангото станаха на мода… в София надойдоха много чужденци, спекуланти и започнаха да купуват скъпо имоти, софиянци се надпреварваха да продават, нашите кореняци се стопиха в тоя наплив от нови хора и… най-старите семейства се изгубиха, забравиха…

Помъчих се да скицирам едно кореняшко семейство, защото всички си приличат и съдбата на всички е една и съща.

Днес кореняци в София мъчно се намират и с малко изключения всички са бедни.