Генадий Прашкевич
И най-умната машина… (1)

Част първа
Отвличане

Отдавна подозирах, че стените, таваните и подовете на апартамента ми са натъпкани с микрофони. Отивах ли в банята, лягах ли в леглото, изругавах ли, когато се спъвах в килима — всяка моя дума, всеки мой жест ставаше известен на шефа. Фактът, че подобна проверка влизаше в условията на договора, никак не ме утешаваше. Пред всяка сериозна задача ме дразнеше чувството, че съм постоянно наблюдаван, макар че това — не мога да отрека — ме поддържаше постоянно в добра форма. Спомнех ли си суровата усмивка на шефа, започваща в дясното ъгълче на устата му, готов бях да му позвъня, да го наругая, да го пратя по дяволите. Но договорът си е договор, а промишленият шпионин е длъжен да бъде толкова дисциплиниран, колкото и войникът…

Седнал в креслото, разглеждах рекламните проспекти, посветени на новите видове компютри. Навярно това занятие бе източникът на раздразнението ми. Аз химикът и шпионинът, „инженерът“, заемащ третата графа във ведомостта на Консултацията, човекът, който успя преди половин година да катурне една от най-големите фармацевтични фирми, трябваше да се ровя в тия бумаги!

Впрочем: допълнителен дразнител беше фактът, че тия бумаги ми ги връчи Лендъл, бившият програмист на фирмата „Сметка“. На времето той направи всичко да се хареса на шефа и като последица се озова при нас, в Консултацията. За съжаление, Лендъл не беше годен за внедряване (не можеше да се владее, склонен бе към излишни разговори и измислици, нещо куцаше в биографията му, разклатеното му здраве), но седейки на бюрото, той и в ролята на четец принасяше голяма полза на Консултацията.

Оставих проспектите и отидох при прозореца.

Животът на улицата ми действува хипнотично. Тълпи от хора, автомобили, светофари, реклами… Странно е наистина, че нашата работа, такава незабележима, потайна, безшумна, има най-пряко отношение към толкова много хора, където и да се намират, с каквото и да се занимават. На едни помагаме да забогатеят, други докарваме до просяшка тояга. Но за нас не знае почти никой. И, оставайки така в сянка, позволяваме си удоволствието да се усмихваме по повод на такива дреболии като сигурността на разговорите по телефонните автомати и неприкосновеността на сейфовете в големите банки.

Поклатих глава. Някога и аз мислех като всички. Но времето тече, понаучих някои неща и сега не мисля така… Старая се изобщо да не мисля, когато не е необходимо…

Оставих проспектите, връчени ми от четеца и извадих от чекмеджето диктофона… Но в същото време се позвъни.

Звънеше жена.

През шпионката, монтирана на вратата, така, че за това да не се досети нито един техник, виждах всичко. Къси тъмни коси, продълговати очи… Носеше панталони, ниски ботушки и жакет от тънък плат… Жената явно нервничеше, но дори и това не я загрозяваше, не се отразяваше на изваяния като медальон профил, в който изведнъж долових странно познати черти…

Отворих вратата.

— Казвам се Джой — с южен акцент произнесе жената. — Джой. Сестра съм на Джек Беримън.

Това име винаги ме е възхищавало. Имам предвид името Джек Беримън, който ме научи на много неща. Например, да стрелям, да карам всички видове превозни средства, да си служа с подслушвателната и записващата апаратура… Видях го за първи път преди няколко години, когато случайно включих телевизора. Джек държеше някакво успокоително слово по повод случайното отравяне на една от нашите реки с промишлени отпадъци. Джек седеше, разбира се, с гръб към телевизионната камера. Но ако не лицето му, то гласът му запомних и когато веднъж прозвуча в Консултацията, приятно се изненадах. Впрочем, нямаше защо да се изненадвам. Нали досега Джек представляваше „Нормън Джеспън асошиейтид“, организацията за промишлено контраразузнаване, и даже имаше диплома на промишлен контраразузнавач, която бе получил след завършването на „Калифорния Стейт колидж“. Така че се получаваше нещо много интересно — заел се бе да ни помага не друг, а човекът, който поради спецификата на работата си обикновено пречеше на Консултацията. Но същият Беримън бе помогнал на приятелските ни фирми, а значи и на Консултацията, да получат колосални доходи, като се добра до тайните на световната мрежа на касите за предварителна продажба на билети… Впрочем, не е нужно да изброявам всичко, което е свършил Беримън, списъкът ще е доста дълъг…

За сестрата на Беримън бях само чувал. По едно време тя се подвизаваше в ролята на агент-цифровик. Понякога прекарваше вечерите с брат си. Но никога не бях я срещал, защото по негласно споразумение с Джек гледахме да не си пъхаме носа в личните работи. Стигаше ни, че всеки човек беше прозрачен за нас, благодарение на техниката за подслушване и шпиониране, която владеехме в съвършенство.

Посещението на Джой никак не се връзваше с това, което знаех за нея (млада, но извънредно предпазлива, способна да измами и най-хитрия агент и така нататък) и затова бях нащрек.

— Моля — казах сухо и посочих вътрешната врата. — Не ще мога да ви отделя много време, но внимателно ще ви изслушам.

— Не — нервно отказа Джой. — Няма да влизам. Не бихте ли се съгласили да поговорим в колата?

Около минута размислях. Какво ли иска? Какво ли я е довело при мен? Кой ли й е дал този адрес? Всичко изглеждаше много интригуващо и реших да не се отказвам от това удоволствие. Още повече, че Джой Беримън не можеше да се похвали с особена мускулатура. Движенията й са прекалено женствени — веднага се забелязва…

— Добре — казах. — Но ще трябва да се преоблека.

— Колата е пред входа…

Тя като че ли не довърши фразата. Бързо, без да се оглежда, заслиза по стълбата. Погледнах малко подире й, отидох до телефона. Според инструкциите, длъжен бях веднага да предупредя шефа за подобни срещи. Но сигурно не напразно работниците цели десет дена се занимаваха с ремонта на жилището ми. Шефът все едно ще узнае за срещата. И аз не му позвъних.

 

 

Джой ми харесваше.

Специално забавих крачка, за да я разгледам през прозорчето на колата. Джой забеляза това и нервно изкриви устни. Но щом хвана кормилото, неувереността й се изпари. Сега до мен седеше внимателен, забелязващ всичко, виждащ всичко шофьор.

Чаках.

— В джоба — каза Джой, без да сваля ръце от кормилото.

Бръкнах във външния джоб на жакета й, усетих топлина, излъчвана от тялото на Джой… Впрочем бележката, която извадих от джоба, веднага ме накара да дойда на себе си.

„Ние те открихме — пишеше на листчето. — Гледай внимателно в лицето всеки, който се приближава към теб. Внимателно следи всяка кола, която се движи насреща ти! Бъди нащрек! Ние искаме да видим изражението на лицето ти, когато изведнъж ни познаеш!“

Странно желание, помислих, и запитах:

— По пощата ли я получихте?

— Не. Открих я в джоба си, когато излизах от магазина на самообслужване.

— Трудно ми е да повярвам, че наистина може да ви заплашват…

Тя улови погледа ми в огледалцето:

— Преди един час и аз мислех така.

— Какво се случи през този час?

— Погледнете калника.

Спуснах стъклото, погледнах навън. Над десния калник наистина бяха здравата поработили — ламарината бе смачкана чак до вратичката. Тук-там стърчаха бежови парченца от излющената при удара боя.

— Видяхте ли кой го направи?

— Лица не забелязах. Беше камион. Блъсна ме на седемнадесета магистрала. Всичко стана толкова бързо, че се смутих.

— Жалко, Джой — след като помълчах, добавих аз. — Не обичам да се забърквам в такива истории. И вие, навярно, знаете защо… Може би трябва да се обърнете към полицията?

— Позвъних на брат си — отвърна Джой. — Той много се разтревожи от случилото се.

— Той ли ви даде моя адрес?

— Да, Ел… Мога ли да ви наричам така?

— Разбира се, Джой. Но вие къде позвънихте на Джек? Та той е в командировка… — свел очи, внимателно наблюдавах лицето на Джой. То не трепна. Джой, разбира се, можеше да знае къде се намира брат й. Тя би могла например, да бъде връзката между Джек и Консултацията… Но все едно не можех да разбера за какъв дявол трябваше да се обръща към мен?… Дори нещо повече, ако не беше сестра на Джек, незабавно щях да напусна колата.

Сякаш почувствувала колебанията ми, Джой умолително ме погледна. Направи го очарователно. И поради това, че не можех да взема никакво определено решение, стана ми чоглаво.

— Искат да ми видят сметката — тихо, даже безпомощно рече Джой. — Сметката, Ел… Нали разбирате?

Тя повтори няколко пъти думата „сметката“. А когато така се акцентира на една банална фраза, в нея може би се крие втори смисъл. Но от какво се боеше тя в действителност? Защо не искаше да ми разправи всичко? Така неуверено може да се държи човек в помещение, натъпкано с апаратура, но нима тя не е проверила колата си?

Запалих цигара и дигнах глава, като понечих да кажа някакви незначителни, но приятни за такива случаи думи. Но вече нямаше нужда от тях. През тези секунди Джой бе успяла да разкопчае жакета си и от десния й лакът, объл, мускулест и почернял ме гледаше никелираното дуло на пистолет. Той имаше невероятно предизвикателен вид, но оръжието беше истинско.

— В кутията при краката ви има изолационна лента — рязко каза Джой. — Превържете си очите.

Изражението на очите ми не й хареса. Тя леко намали скоростта на колата и повтори:

— Недей да блещиш очи! И не мисли да се дърпаш. Не е голямо удоволствие да те пречука човек, Милер, но ако се наложи, и това ще сторя!

— А не ви ли се струва, че автомобил с пътник, на когото очите са превързани с лента, ще привлече вниманието на полицията?

— Това е моя грижа. Побързай!

Отстъпих. Не на нея. На пистолета й. И никак не се учудих, когато на един участък от пътя тя спря колата и завърза ръцете ми с найлонов шнур.

— Влез в багажника, Милер! — заповяда тя. — Можеш да поспиш, докато те закарам…

— А ако почна да викам?

— Моля — каза тя, разточвайки думите. — Там където отиваме, можеш да правиш каквото искаш.

— Слушай — казах аз, като се намествах в багажника. — Дяволите да те вземат, ти ме надхитри. Но наистина ли си сестра на Джек, или това са само приказки?

Тя прихна да се смее.

— А нима не е същият почерк?

— Същият — принуден бях да призная. И Джой отново се изсмя, с такава сила захлопна капака на багажника, че в ушите ми зазвънтя…

 

 

Приблизително след час Джой отби от пътя и вкара колата в тесен гараж. Разбрах го, защото си ударих главата в някаква ниска подпора, когато две силни ръце ме измъкваха от багажника и ме изправиха на неогъващите се крака.

— Тук има стъпала — чух гласа на Джой. Но придружителят ми нямаше намерение да бъде толкова вежлив с мен. Помъкна ме по стълбата и чух съвсем наблизо, явно зад преградата резки възклицания.

— Може би ще смъкнеш от очите ми тая гадост? — запитах аз опекуна си.

— Заслужил ли го е, момиче? — разнесе се дрезгав насмешлив глас. — Не ти ли е додявал с роднинските си чувства? Ха-ха-ха! — дивашки се зарадва той на собствената си шега. — Върви, момиче. Ти си свободна. Ще те чакат в офиса.

Когато стъпките на Джой стихнаха, опекунът свали превръзката ми и отстъпи крачка назад, стиснал за всеки случай юмруци. Но можеше и да не го прави. Първо, ръцете ми бяха вързани. А второ, да се бия с него нямаше никакъв смисъл — беше почти два пъти по-тежък от мен и въоръжен, разбрах го по издутия джоб на панталоните. В очите, които ме гледаха от широкото бледо лице, нямаше нито злоба, нито ненавист, просто този човек беше готов на всичко.

— Ако се опъваш — веднага ме предупреди той, — ще направя корема ти на пихтия! — Блъсна ме в креслото и отиде при телевизора, който стърчеше в ъгъла на дългите си разкрачени крачка.

Покачване на цените, посещение в Близкия Изток, ограбване на магазин за скъпоценности, експедиция за неодинозаври в Африка… Опекунът слушаше всичко много внимателно и мърдаше дебелите си пръсти в такт с диктора.

Не разбирах какво очаква от предаването, но когато то свърши, опекунът обърна към мен бледото си лице и с удовлетворение изхриптя:

— За нашата работа нито дума!

— Не са успели още да научат — подсказах аз. — Може би след половин час…

— Млък! Теб никой не те пита!

Добре… Нямах намерение да споря с него, още повече, че пъхна в устата ми запалена цигара.

— Ще ме наричаш Ред. Пуши. Ние с теб сега сме нещо като братя, ха-ха! И заедно живеем. А сега ставай. Имаме още работа. По-живо!

 

 

Този път пътешествието продължи повече. Почти се бях задушил, когато Ред ме измъкна от багажника:

— Жив ли си? Слава богу!

Къщата, в която ме водеше, се намираше сред високи дървета. Успях да го забележа, когато опекунът свали превръзката от очите ми. Значи, реших аз, се намираме извън града или в една от парковите му зони… Къде, не знаех. Но човекът, на когото ме предаде опекунът, ми беше познат. Толкова добре го знаех, че в друго време и при други обстоятелства бих предпочел да избегна тази среща.

Преди половин година съдбата под формата на заповед от шефа ни събра в една фармацевтична фирма, която Джон Лесли — така се казваше моят познат — трябваше да охранява. Асоциацията на бившите агенти на Федералното бюро за разследване (Медисън-авеню, 274) бе му възложила тази задача, и трябва да призная — момчетата от Асоциацията имаха доста работа. Трябваше да си отварят очите за всеки минувач, шофьор, техник, дори и за шефовете на отделите — за всеки, който случайно или нарочно можеше да стане причина за изтичане на секретна информация от охраняваните от Асоциацията фирми. Налагаше им се да претърсват чужди чанти, автомобили, да разглобяват полилеи, да проверяват електрическите и телефонни инсталации, канализационни тръби, да контролират познанствата на служителите, да се мотаят из разни вертепи — незавидна служба… И Джон Лесли добре ме беше запомнил, защото при работата ни във фармацевтичната фирма победихме ние с Джек, а не неговата банда!

Без да става от бюрото — той винаги малко се стесняваше от ниския си ръст — Лесли ми кимна, като кръглите му очи бяха станали още по-кръгли:

— Седни, Милър. Този път ни беше нужен твоят шеф, но той не влиза в багажника и на най-голямата кола. Кажи му го при случай.

Дали ще ми предоставят такава възможност? — помислих аз. Или сам ще трябва да си я извоювам?…

— Пътешествието ти още не е завършило — със същия неизразителен глас забеляза Лесли. — Просто исках да се убедя, дали момичето не е сбъркало и е довело именно теб. Доволен съм. Много доволен. Имаме за какво да си приказваме. И не мога да не те упрекна, Милър — защо вярваш на роднините на приятелите си? Кошмарно заблуждение!… Кафе! — викна той в микрофона.

Смутена жена с изплашено лице и треперещи ръце донесе табла с чашки и кафеник.

— Не мога да ти развържа ръцете, приятелю — изхъмка Лесли. — Много обичаш да се биеш. Но ако искаш да се поободриш, отвори си устата.

Не се възпротивих. Лесли не е Ред. Услугата му не можеше да ме унизи. Той беше също като мен, професионалист, само че работеше за другиго. И аз послушно отворих уста, на големи глътки излочих всичко в чашката.

— Ти вече навярно се опитваш да проумееш случилото се? — запита Лесли. — Аз ще ти подхвърля „ключа“ и до следващата ни среща поблъскай си хубавичко главата — как най-добре да отговориш. От това ще зависят много неща.

— Е? — запитах.

— Защо Консултацията е прибрала експерта от фирмата „Сметка“? Къде го държите? И какво смятате да правите с него? Ето тези три въпроса, Милър. Обмисли ги добре, аз не искам сега да отговориш.

Когато върналият се Ред почна да завързва очите ми, реших също да подхвърля „ключ“ на жената, която разтребваше масичката. Просто така. За всеки случай.

— Лесли — запитах, — ще ми дадете ли палто или пак ще ме увиете с одеяло?

Глупав въпрос, такъв лесно се запомня. Жената учудено дигна глава, но Лесли не се хвана на въдицата:

— Всичко зависи от теб…

 

 

Сега не лежах в багажника, а на задната седалка. Но не ми беше по-добре. Одеялото, с което грижливо ме уви Ред (Лесли не тръгна с нас), цялото се бе намокрило от потта. За да се успокоя, заех се с неща, които можеха да ми помогнат. Открехнах предпазливо превръзката и запомних цвета на седалката. С пръстите на завързаните си ръце успях да издърпам няколко нишки от одеялото и ги скрих зад колана на панталоните — само до него можах да стигна. Сумтенето на Ред, който смучеше пура, ме докарваше до лудост, но мълчах. Ние сме воюващи страни. Никак не преувеличавах, като мислех така. И шефът, и Беримън, и аз, и Кронър-младши — всички ние водехме истинска тайна война против фирмите, конкуриращи нашите приятели… Нас всичко ни интересуваше. Леките акумулатори за електромобили. Специални мотори за състезателни автомобили. Радиолокационни апаратури. Нови видове лекарствени препарати…

Получената информация отиваше в ръцете на шефа. Това, разбира се, не означаваше, че всичко, получено от агентите, веднага се пускаше в работа. По-полезно беше някои изобретения да се позадържат известно време, а други изобщо да се върнат обратно. Но това вече не интересуваше агентите, такива като мен или Беримън. Ние си получавахме процентите и се заемахме с нови задачи, като впрочем винаги съблюдавахме да бъдем изключително порядъчни по отношение на нашите клиенти. И всеки от нас, когато напускаше службата, трябваше да подпише документ, с който се задължаваше да не се намесва повече в работите на една или друга фирма, защото законите на Консултацията строго забраняваха да се продава една и съща информация на различни лица или да се извършват действия против фирмите, които са се обърнали дори един единствен път към нас за помощ.

„Защо Консултацията е прибрала Експерта от фирмата «Сметка». Къде го държите? Какво смятате да правите с него?…“ Лесли ми бе подхвърлил наистина напълно приличен „ключ“. Струваше си да поразмисля.

 

 

Него ден, спомних си аз, шефът ме извика необичайно рано… И не някъде другаде, а в разглобяемия кабинет, където се водеха най-важните разговори. Не, не сбърках, като нарекох кабинета разглобяем. Стените, подът, таванът на този кабинет, прозорците и вратите му бяха направени от множество детайли, които плътно се сглобяваха, всеки от тях можеше да бъде изваден за броени минути и разгледан под микроскоп — пълна гаранция, че конкурентите не са ни лепнали уши!

В кабинета нямаше електрическо осветление. Електрическата мрежа е прекалено удобна за любителите на подслушвателна апаратура. Кабинетът се осветяваше от газена лампа — гордостта на шефа. Посетителите не само попълваха формуляри за посещението си, но и сами ги откъсваха, като оставяха върху светлочувствителната хартия отпечатъци от пръстите си. Не се изхвърляше нито един документ. Всичко веднага се изгаряше в постоянно горящата камина. Скрити камери отбелязваха всеки жест на посетителите. Трябва да кажа, че техниката и обслужващите я сътрудници работеха безпогрешно. Ако все пак се случеше да изтече информация, кабинетът на шефа нямаше нищо общо с това.

Но най-интересното него ден аз видях в демонстрационната зала. Шефът натисна копчето, включи камерата за вътрешна връзка и на телевизионния екран се появи изображението на самоуверен човек с прекрасно високо чело, с тъмни прилежно сресани на път коси. Изглежда, беше левак. Устата му нито за миг не се затвори, но аз не виждах с кого разговаря: камерата бе фиксирана на него.

— За какво говорят? — попитах аз. — Може ли да пуснете звука?

— Не — мрачно отвърна шефът. — Писна ми вече да слушам гласа му! — В думите на шефа имаше искрено удивление. — Години наред съм се упражнявал търпеливо да изслушвам безкрайните празнословия на какъвто и да било дърдорко, но случаят е феноменален, Ел! Ала човекът, когото виждаш на екрана, не е само бърборко. Той е и гений! Истински гений!

— А конкретно кой е той?

— Експерт от фирмата „Сметка“. Много голям специалист по компютрите. Човек, способен да решава творчески задачи, даже когато не е известен методът за решаването им. Този човек е способен да поставя неочевидни проблеми и да дава заключения, прескачайки второстепенните подробности. Способен е да предсказва бъдещите състояния на изследвания обект и, най-после, да противопоставя на масовото предубеждение собственото си мнение!

— Изглежда, наистина сте срещнали достоен противник — поласках аз шефа.

Дебелото му с тройна брадичка лице разцъфна — той разбираше много добре защо подхвърлям този явно неверен вариант, ала… Шефът обожаваше да поправя дребните грешки на сътрудниците си. Но никога не им прощаваше големите!

— Експертът не бива да бъде наш противник — каза шефът. — Главата му струва милиони. И на нас ни е нужна тази глава!

Дори отявлените циници се възхищаваха от шефа. И бяха прави. Името му никога не се срещаше в отчетите, не се бе прославил в нито една акция, не бе похитил сам нито един, дори най-дребния проект… Но нима не е по-важно от най-сериозната кражба самата мисъл, че по заповед може всичко да се открадне? Пословицата гласи: уловилият риба през целия ден е сит, научилият се да лови риба е сит завинаги… Шефът умееше да лови риба и учреждението, скрито под скромното име Консултация, го хранеше не по-зле, отколкото Форд автомобилите…

— Ел, знам много малко. Но трябва все пак да започнем от нещо. Преди няколко години фирмата „Сметка“ примами Експерта от една малка държава. Нали помниш големия шум за „Изтичане на мозъци!“ — това се отнасяше главно за Експерта. Още тогава той беше известен като изобретател и учен. А изобретателят, Ел, да знаеш, винаги е бич за бизнеса. Появяването на ново вещество, нов процес (още повече принципно нов!) винаги има неприятни последици — бързо трябва да се промени нагласеното вече производство. А съгласи се, че това не е толкова просто и не всеки промишленик ще се реши на това. А фирмата „Сметка“ се реши. Щом Експертът се появи у тях, те подновиха по негово указание машините си. Имаше моменти, когато на мнозина се струваше, че фирмата не ще издържи финансовите тежести и ще фалира. Но тя издържа, а след година покри загубите си, като получи правото върху патенти за най-различни изобретения. Всички зинаха от учудване, когато на пазара почнаха да се появяват изделия, над които си бяха блъскали години наред главите. С една дума фирмата „Сметка“ взе да търгува с всичко, което лежеше в конструкторските бюра на другите фирми във вид на недовършени проекти. И забележи, Ел, шпионите нямаха нищо общо с това. Фирмата „Сметка“ просто не държеше шпиони. И когато в Консултацията се появиха първите жертви на фирмата „Сметка“, трябваше доста да си поблъскам главата — по какъв начин Експертът и помощниците му получават нужната информация за своите машини.

— Любопитно!

— Изразът е много слаб, Ел! Извънредно любопитно! Защото на фирмата „Сметка“, разполагаща с новия компютър на Експерта, действително не са нужни промишлени шпиони. На тях им е достатъчно само едно: информация, получена от случайни разговори, от официални публикации, от рекламни проспекти. Всички тези откъслечни данни, които не говорят нищо дори на специалисти, се програмират от Експерта и подават в компютъра, а той вече сам дава идеята и дори технологията! Е, какво ще кажеш?

— Непостижимо! — отвърнах аз. — Прилича на приказка!

— Сурова приказка, Ел. Както знаеш, фирмата „Сметка“ никога не е поисквала от нас някакъв вид приятелска услуга. Ето защо Консултацията реши да я постави на подобаващото й се място.

— Извинете, шефе, но ако се съди по камерата, Експертът се намира вече в нашите ръце. Следователно, проблемът е решен.

— За съжаление, не, Ел. Експертът е в ръцете ни, но колкото и да е умен, работата не е вече само в него. Трябва да изкараме от строя самия компютър! Тази прекалено скъпа, извънредно сложна машина не може да бъде поправена бързо и… особено без помощта на Експерта…

— С тази задача, естествено, ще се заеме Джек?

— Не. Джек е зает с друга сериозна задача.

— Значи Лендъл, шефе? Той е специалист по такива машини…

— И той не, Ел. Лендъл не може да бъде внедрен. Сътрудниците от фирмата „Сметка“ го познават много добре… С тази задача ще се заемеш ти.

— А какво ще стане с Експерта?

Шефът ме погледна и отговори уклончиво:

— Ще зависи от това чия страна ще вземе той в предстоящата битка.

 

 

Припомних си всичко това, докато слушах сумтенето на Ред, който нито веднъж не се обърна към мен. Най-после пътешествието ни свърши. Отново свалиха превръзката от очите ми и ме вкараха в асансьор. След тъмния коридор от светлината остра болка преряза очите ми. Замижах и в същия миг ме подхванаха ръцете на Ред.

— Дръж се — каза безизразно той. — Ще минеш обработката, ще се наспиш…

Не мисля, че ме заплашваше нещо сериозно. Иначе не биха ми развързали ръцете. А Ред го направи и даже ми даде възможност да ги поразтрия, после ме поведе по дълъг, неприятно пуст коридор към ниска метална врата. Озовахме се в истински басейн. Бял купол се извисяваше високо горе, стъпала водеха към прозрачна вода. Куполът на басейна бе покрит с фалшиви цветни витражи, и явно стърчеше над някакви здания, но аз не бях срещал подобно нещо в градския пейзаж.

По заповед на Ред се съблякох. Бельото, в което бях скрил нишките, измъкнати от одеялото, отнесе мрачен момък, на вид от ония, които обичат да се събират по запустели места. И повече не видях бельото си, а и в бъдеще съдбата едва ли щеше да ми го върне…

Обработката беше прилична.

Мощни струи вода ме шибаха едновременно от три страни, одраха кожата ми като с гласпапир. После Ред най-старателно изследва кожата ми със силните си дебели пръсти дали няма някъде зашито апаратче. Но и с това обработката не свърши. Косите! Нима не са прекрасно място за миниатюрна кинокамера? И Ред острига косите ми… Ноктите! Нима не може да се скрие под тях микрофон? И Ред старателно изряза ноктите ми…

Облякох дрехите, които ми донесе все същото момче, бяха доста чисти, но поизносени и поисках от Ред цигара.

— Пуши! — разреши ми той и ми даде цял пакет.

Коридорите, по които ме поведе пак, бяха необикновено пусти. Само веднъж се мерна под крака ми мраморна плочка с фирмения знак на строителната компания „Лоуъл“ и парченце фолио с емблемата на фирмата за сладкарски изделия „Херши“ с отпечатък от женски устни в шоколаден цвят. Не е уловка, помислих аз. Строителите и фирмите за сладкарски изделия разпространяват продукцията си из цялата страна.

— Е, Милър — каза Лесли, когато Ред ме въведа в кабинета му, — сега ще те изпратя да си починеш. Но трябва да знаеш, че всичко, което ще ти бъде казано сега и за в бъдеще, е истина. Не искам да те обърквам, навярно се досещаш защо… А ето ти и потвърждение. Гледай екрана!

Обърнах се към екрана на телевизора и видях басейна, в който току-що бях. На стъпалата му стояха хора и сред тях познах… Лендъл! Четецът от Консултацията! Облечен в шикарен яркозелен костюм, той недоверчиво се озърташе, извисявайки се над опекуните като строителен кран. Не ми се харесаха очите на Лендъл! Той явно се страхуваше. Мъчеше се да скрие страха си, срамуваше се от него, но от способността му да се контролира нямаше и помен! Няколко удара, и с Лендъл можеха да правят вече каквото си искат. Здраво са се хванали с Консултацията, щом за няколко дена са успели да купят Джой Беримън и да отвлекат Лендъл и мен…

Лесни внимателно наблюдаваше лицето ми.

— Ясно ли ти е всичко?

Кимнах.

— Искаш ли да живееш с Лендъл в една стая?

— Не! — отвърнах бързо.

— Защо?

Усмихнах се и той разбра. Лендъл може и да са сломили, но с мен щяха още доста да се поизмъчат…

 

 

Стаята, в която ме настаниха, по нищо не се различаваше от стаите в приличен хотел. Даже имаше и телефон. Вдигнах слушалката и веднага чух гласа на Ред:

— Искаш ли нещо?

— Да плюскам — казах аз.

— Наспи се — изсмя се той. — С гладен стомах по-добре се спи.

Окачих слушалката. В думите на Ред имаше истина. Пък и стаята не приличаше на килия. Имаше всичко, необходимо за човека. Значи… Значи, ще се опитат да ме купят… Струва си да обмисля… Струва си. Легнах на леглото, главата ми се замая…

А когато се събудих, пред кревата на висок стол седеше Лендъл. Остриганата му глава нелепо стърчеше над високата, скриваща врата му яка. Шикарният костюм бе сменен със старомодна поизносена дреха. В такъв вид не ще излезеш на улицата… И, прочел сякаш мислите ми, Лендъл безнадеждно каза:

— Докато ти спеше, Ел, аз огледах всичко. Ние сме на деветия етаж, и отвън няма никаква стълба, освен това двойни щори, така че оттук нищо не може да се хвърли…

Лицето на Лендъл беше изподрано, лявото му око подпухнало.

— Биха ли те? — запитах аз.

Той трескаво замига — моите думи не му се понравиха. Като навит, той сега можеше да мисли само за едно — за бягство.

— Ел, какво ще стане с нас?

Свих рамене.

— Ел! Аз не съм участвувал във вашите машинации. Напуснах фирмата „Сметка“ само защото вашият шеф ми предложи повече. Не съм му издавал даже никакви тайни, макар че можех. Аз съм чист пред съвестта си, Ел, нима ще ме убият заедно с теб?

— Не ти харесва моето съседство, а? — мрачно запитах аз.

— А не, аз не за това, Ел! — нова мисъл му хрумна и той неестествено се оживи. — Ел, аз съм чист, чист. Те трябва да ме пуснат! Ел, заклевам те, потвърди им го и когато ме пуснат, аз ще те измъкна. Ще видиш, ще те измъкна!

— А, не, момче, спасявай се сам, както можеш.

— Ел, но аз наистина съм чист!

— Ами тогава възползвай се от своята чистота!

— Ел, те не ми вярват!