Артър Кларк
Поемете дълбоко въздух

Отдавна съм забелязал, че хората, които никога не са напускали Земята, имат погрешни представи за Космоса. Например всеки знае, че човек, попаднал без скафандър в безвъздушно пространство, умира моментално. В популярната литература ще намерите голям брой кървави описания за експлодирали космонавти, но не ми се иска да ви развалям апетита и затова няма да ви ги преразказвам. В действителност много от тези разкази са в основата си напълно верни. Аз самият съм измъквал от вакуумната камера хора, съвсем неподходящи за летене в Космоса.

И все пак всяко правило си има изключение — такъв е и този случай, който ще разкажа. Всичко това ми е известно — сам съм го изпитал!

Привършвахме монтирането на „Втория Релеен Спътник“; всички главни връзки вече бяха готови, жилищните помещения бяха направени така, че да се поддържа едно и също атмосферно налягане, и на станцията беше предадено бавно въртеливо движение около собствената си ос, което възстановява усещането ни за тежест. Казах „бавно“, тъй като станцията, имаща обиколка двеста фунта, се въртеше със скорост тридесет мили в час. Разбира се, ние не усещахме движението, но центробежната сила, причинена от въртенето, възвърна половината от теглото ни, което имахме на Земята. Това беше достатъчно, за да не плават предметите из въздуха и в същото време да не се чувствуваме отпуснати след много седмици на абсолютна безтегловност.

През нощта на шести ноември нашата четворка спеше в цилиндрични кабини, наричани „Шести Кубрик“. Тя се намираше в най-долния край на станцията. Представете си колело на велосипед, което вместо гуми има кренвирши и вие ще имате добра представа за целия план на станцията. „Шести Кубрик“ беше един от тези кренвирши, в които си дремехме спокойно.

Събудих се от внезапно разтърсване — не толкова силно, че да ме уплаши, но все пак аз седнах в леглото, мъчейки се да разбера какво се е случило. Всяко необичайно явление в космическата станция изисква незабавна проверка и аз натиснах копчето до леглото си, за да включа вътрешната радиоуредба.

— Ало, централа, какво е станало?

Не се получи никакъв отговор — линията не работеше.

Разтревожен сериозно, скочих от леглото и съвсем се уплаших: липсваше притегляне. Полетях към тавана, тъй като не успях да се хвана за подпората, но някак си можах да остана в застой с цената на едно лошо навяхване на ръката.

Невъзможно е цялата космическа станция изведнъж да спре да се върти. Отговорът можеше да бъде само един: повреда в радиоуредбата и, както веднага констатирах, в електрическата мрежа. Това ни разкри ужасната истина — ние вече не сме част от станцията. По някакъв начин нашата кабина се е откъснала и отхвръкнала в пространството също като попаднала във въртящо се колело дъждовна капка.

Нямаше прозорци, през които да погледнем навън, но ние не бяхме на тъмно — беше се включило аварийното осветление, захранвано от батерии. Всички клапи на главния канал за въздух се бяха затворили автоматически и налягането беше започнало да спада. За известно време все още можехме да съществуваме в нашата собствена атмосфера, въпреки че тя не се обновяваше. За нещастие непрекъснатото свистене показваше, че въздуха, който имахме, излиташе от някаква дупка на кабината.

Ние можехме само да предполагаме какво е могло да се случи с останалата част от космическата станция. Възможно е тя да се е разбила на парчета и другарите ни да са загинали или пък да се намират в същото положение като нашето — да летят в Космоса в пробити кутии с въздух… Имахме една-единствена много слаба надежда, че може би само ние сме пострадали, че станцията е невредима и, че са изпратили спасителна команда да ни търси. Все пак ние се отдалечавахме със скорост не повече от тридесет мили в час и всеки реактивен скутер би могъл да ни настигне за няколко минути.

В действителност трябваше да чакаме цял час, въпреки, че ако не можех да проверя по часовника си, никога нямаше да повярвам, че е изминало толкова време. Бяхме почнали да се задъхваме, стрелката на единствения ни авариен кислороден цилиндър беше стигнала до последното деление над нулата.

Почукването по стената ни се стори като сигнал от другия свят. В отговор започнахме да чукаме силно и след миг дочухме глух глас. Някой отвън беше опрял шлема на скафандъра си до металната обшивка и поради нейната звукопроводимост ние можехме да го чуваме, не тъй ясно както по радиото, но все пак достатъчно силно, за да се разберем.

Докато обмисляхме какво да правим, стрелката на манометъра бавно пълзеше към нулата. Преди да ни изтеглят на буксир до станцията ние щяхме да бъдем мъртви… Но спасителния кораб беше само на няколко фута от нас и вакуумната му камера беше вече отворена. Проблемата сега беше как да преминем тези няколко фута без скафандри.

Обсъдихме нашия план много внимателно, премисляйки многократно нашите действия, тъй като знаехме, че няма да имаме възможност да повторим опита си.

Серия от последователни удари… инструментите започнаха да работят върху тънката обшивка на кабината. Знаейки какво ще се случи, ние се заловихме здраво за подпорите, като внимавахме да бъдем по-далече от мястото, което щеше да стане изход на кабината. Всичко стана така бързо, че съзнанието ми не беше в състояние да регистрира последвалите събития. Кабината сякаш експлодира, изведнъж ме блъсна силен вятър, от дробовете ми излезе и последния въздух. А после — мъртва тишина и слънчева светлина в зейналия отвор, водещ към живота.

Вярвайте ми, аз не спрях да анализирам усещанията си. Усетих, макар да не съм напълно уверен дали всичко това не беше плод на моето въображение — остра болка в очите и като че ли цялото ми тяло беше изтръпнало. Беше ми много студено, може би защото веднага е започнала да се изпарява влагата от кожата.

Ужасната тишина беше единственото нещо, което си спомням много добре. В космическата станция никога не е напълно тихо — винаги има шум или от моторите, или от въздушните помпи. А това беше абсолютната тишина на празното пространство.

Почти едновременно ние просто изхвърчахме през отвора и се намерихме под лъчите на палещото слънце. В миг ослепях, но това нямаше значение, защото веднага ме подхванаха мъже в скафандри и просто ме набутаха във вакуумната камера. И тъй, постепенно звукът се възвърна и ние почувствувахме, че тук може да се диша. После ни казаха, че цялата операция е траяла двадесет секунди…

И така ние станахме членове-основатели на клуба на „живи същества в пустотата“. По-късно още дванадесетина души извършиха същото при подобни обстоятелства. Рекордът за престояване в пустотата днес е равен на две минути. След това кръвта започва да кипи поради високата температура на тялото и мехурчетата бързо попадат в сърцето. При моя случай имаше само една последица. Тъй като съм бил изложен четвърт минута на лъчите на истинското слънце — не на това слабо сияние, което преминава през земната атмосфера, аз почернях така, както никога в живота си не съм почернявал, а това, че вдъхнах малко от Космоса не ми навреди никак.